– Браво! Така те искам!
– казва треньорът и му развързва ръкавиците. – Можеш да тръгваш!
Окрилен от думите му Андрей
слиза от ринга, отива в съблекалнята и отваря шкафчето си. След кратък миг на колебание
/дали пак да се преоблича?/ грабва дрехите и маратонките, с които е бил в
училище и излиза на улицата по спортен екип и с кецове.
Както всеки друг път баща
му го очаква зад волана на спрения автомобил. Той вижда как синът му излиза от спортната зала и
подтичвайки намества на гърба си чантата
с тетрадките и учебниците. Усмихва се със задоволство, отваря вратата и
му помага да се освободи от багажа и да се настани на задната седалка.
– Взе ли всичко, Андрей?
– Да-а!
– Утре е събота – напомня
баща му. – Имаш два почивни дни и ще се подготвяш вкъщи. Да не излезе, че си пропуснал
да вземеш нещо, което ще ти трябва…
– Тате, нищо не съм
забравил, обаче…
Баща мувърти стартера и
шумът на мотора заглушава последните думи.
– Добре, тръгваме ли!
– Да-а!
– Какво тренирахте днес?
– Усъвършенствахме
начините за защита в бокса. Учиха ни как да се пазим от прави удари и крошета.
– Ти как се справяш?
– Мисля, че добре! Като
свършихме треньорът ми каза: „Браво!
Така те искам!”.
– Охо-о! Имаш едно
„браво” и от мен! Дай пет! – Двамата удрят една в друга дланите си. - Ще слушаш
треньорите и учителите и ще уважаваш съучениците си. Не трябва да забравяш, че на
първо място са училището и уроците. Нали така?
– Да… - колебливо
отговаря Андрей.
Баща му завива по булеварда
и се включва в натовареното движение. Говори без да се обръща и не забелязва
как лицето на сина му помръква. Но Андрей е доволен, че докато пътуват баща му
е зает с шофирането и повече не го разпитва. Мисли, че като се приберат у дома,
ако успее да се пъхне в стаята си без майка му да го усети, ще е супер.
На паркинга пред тях към
баща му се приближава съседът и двамата започват да си говорят. Андрей взема от
колата чантата, дрехите и маратонките… И се чуди защо вижда само едната
маратонка. Наднича под седалките, но другата я няма и няма! Отказва се да търси повече, стига до тяхната
входна врата, открехва я почти безшумно и влиза. Пристъпва на пръсти като крадец. Ех, да
можеше да се промъкне незабелязано… Но за да изиграеш този номер пред майка му
освен да си тих трябва да си и невидим.
Гласът ѝ го стряска някъде
отвътре:
– Андрей! Веднага при
мен!
Тревогата, споходила го
още като се качи в колата при баща си сега се усилва – първо заради Валери, а
сега и за изгубената маратонка… Сърцето му се разтуптява така, че усеща ударите му в ушите си. От опит знае, че когато
не са се виждали цял ден и вместо „Андри, ела да те гушна!” майка му го вика с
нетърпящото възражения „ Андрей! Веднага при мен!” онова, което ще последва
няма да е никак приятно.
– Добре, мамо. Идвам.
Докато е тук, до вратата,
двамата не се виждат и той няма никакво желание да се показва. Оставя дрехите, оглежда
пак най-внимателно обувките. Но каквото и да прави една от маратонките, с които
тази сутрин излезе, я няма и това е! Дали пак да не потърси в колата?
Баща му влиза, заключва
вратата, побутва го по рамото и му прави знак да го последва. С отмалели крака Андрей
изкачва няколкото стъпала и сяда на
масата в кухнята. Приведена над печката майка му затваря фурната, обръща се и си
избира стола до Андрей. От нея лъха аромат на вкусно ястие и той преглъща
насъбралата се в устата му слюнка. Тя го поглежда изпитателно, той свежда
глава, чопли ноктите на ръцете си и гледа в пода.
– Защо ръката на Валери
от вашия клас е синя? – пита майка му без никаква жалост.
– Не знам! Аз не съм го
удрял!
– Никой не твърди, че
си го ударил. Майка ти пита дали знаеш – включва се в разпита баща му.
– Не знам! А вие откъде
знаете?
– Това теб не те
засяга! Може Валери някому да се е оплакал, може майка му да ми е позвънила, може
някой от учителите ти да ми се е обадил… И друг път съм ти казвала, че от нас
нищо не можеш да скриеш. Каквото и да е то, щом си замесен, рано или късно ще
разберем. Искаш ли да ни разкажеш?
„Този Валери! Изпортил
ме е…” – негодува Андрей вътрешно, а на глас казва:
– Ами… той, Валери, си е
малко… тъпичък…
– Как така, какви са
тези думи!? И то за твой съученик! Щом е достигнал трети клас не може да е тъ…
такъв!
– Ами такъв е! Толкова
лесна задача … Всички я решиха, само той не можа. И кара госпожата да му я
обяснява. Тя му обясни веднъж – той нищо не разбрал! Обяснява му втори път –
той пак не разбрал… Но удари звънеца и госпожата каза, че ще продължи следващия
час. Три пъти пита!
– И от това ли му посиня
ръката?
– Не, не! През
междучасието аз му зададох въпроса какво толкова не му е ясно в тази тъпа
задача…
Андрей изведнъж млъква,
удря се с юмрук по коляното и виновно върти глава. Баща му едва успява да изрече: ”Внимавай с думите!” преди да прикрие
с длан усмивката си, а майка му скача от стола и, с гръб към тях, отваря
фурната да провери да не би вечерята да е загоряла.
– … И да не занимава повече госпожата, му
казах –продължава Андрей. – Същото го посъветва и Елица, пък той ѝ се
нахвърли...
– Елица ли? И какво?
– Ами... аз го хванах
за ръката, защото той искаше да я удари. Може да съм го стиснал малко по силно,
докато го държа или после...
– Какво после?
– Ами после той се
отскубна от мен и пак се втурна към Елица…
– Ти какво направи! Ти?
– Добре де! Исках само
да го сплаша, да не ѝ посяга, тя какво е виновна... Дръпнах го настрани и
му казах да се защитава. Но той не го умее това, не знае как. Вдигна ръце пред носа си, но остави открита брадичката и слънчевия
сплит. Аз посегнах съвсем лекичко, със свит юмрук, като за ляв прав. Можех и с
ъперкът, но… Не, нямаше да го ударя, исках само да го сплаша, но той постави лакътя
си си пред юмрука ми и... може тогава да съм го закачил малко…
– Няма да се биеш с
децата! В понеделник ще намериш Валери и ще му се извиниш. Ясно ли е?
– Да, ясно…А какво да
правя, ако някой ми посегне?
– Ако някой ти посегне ще се защитаваш, но няма да го удряш?
– Как да се защитавам -
с потъване ли?
– Нали ми каза, че си
усвоил начините за защита – намесва се баща му. - С потъване или с някой друг боксов
похват – ти ще избереш!
– Разбрах. Но искам да
знаете, че да се извиня на Валери в понеделник ще ми е малко трудно…
– Защо?
– Защото едната от
новите маратонки, които вчера ми купихте я няма.
– Как така я няма!?
– Не знам… Сигурно
някъде съм я загубил. Пък може и да съм я забравил в шкафчето, в спортната зала…
– Андрее, Андрее! В
понеделник с какво ще те пращам на училище? – вайка се майка му.
– Ами… с кецовете!
– В такъв случай ще се извиниш
на Валери обут с кецове! – слага край на разговора баща му.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар