Сезонът на шараните

Пенсионираният офицер Лисичков изчаква чистачката да се заеме с мозаечния под, а той се приближава до току-що избърсаното стъкло. Позицията за наблюдение е избрана след внимателна рекогносцировка и ползвана вече няколко години.

През прозореца на втория етаж на университета пъстрото множество долу се вижда като на длан. Повечето от младите момчета и момичета са дошли с родителите си, някои са с братята и сестрите си, има дори с бабите и дядовците си. Събрани са на групички, забелязват се и самотно стоящи. В част от чакащите лъха самочувствие, говорят на висок тон, други се стремят да скрият притеснението си, трети нервно сноват напред-назад и се оглеждат, като че ли им се иска да избягат, колкото се може по-далеч. От позицията на наблюдател за военния стратег Лисичков, макар вече от резерва, интерес представлява категорията на неуверените. Той поглежда часовника си.

Съвсем скоро кандидат студентите ще влязат в сградата. Отвън ще останат техните близки. Въпросът е колко от това гъмжило са научили и са решили да се възползват от услугите му. Това Лисичков ще разбере чак довечера, когато работната му смяна изтече. Ще влезе във входа на жилищния блок, ще отвори пощенската си кутия, ще вземе пуснатите  пликове и ще се прибере в къщи. Там, на спокойствие ще види от кого са и ще впише имената им в тефтерчето си. За днешния ден и за днешния изпит. А докато свърши изпитната кампания предстоят още много такива дни. След всеки изпит списъкът му с имена ще набъбва, а пликовете, колкото и изкушаващо да е, е останат неразпечатани и прибрани на сигурно място.

Изглежда долу отвориха вратите, защото тълпата се уплътни и се насочи към входа. След малко кандидат студентите нахлуха в предверието и се заизкачваха по стълбищата. Залите ги погълнаха, в коридорите останаха само квесторите. Хората отвън се отдръпнаха от входа, но  останаха да чакат, търсейки прохлада в сенките наоколо.

Нямаше какво повече да се види от наблюдателния пункт до прозореца. От тук насетне Лисичков ще следи кога учебния отдел ще обяви класирането. Това е събитието, което ще очаква. Като шеф на охраната той има достъп в сградата по всяко време на денонощието. Ще се възползва от тази си привилегия, когато всички служители са извън университета. Така ще направи необходимите отметки в тефтерчето си безопасно, далеч от любопитни погледи и без да предизвиква ничие съмнение. Ще сложи знак срещу имената на класиралите се. Ще направи това с класиралите се по всички специалности. Когато приключи ще има два списъка с имена - на приетите и на неприетите. Чак тогава ще може да се заеме с пликовете. И тях ще сортира в две купчини по същите признаци – на приетите и на неприетите.

Да се каже, че ползвания от Лисичков метод е изобретен от него няма да е съвсем точно. Всичко стана съвсем случайно. Докато чакат дъщеря им да попълни документите си за кандидатстване познати на Лисичков от селото на жена му го видели да излиза от кабинета на ректора на университета. На приемните изпити дъщеря им, която била от най-добрите ученички във випуска си, получила две тройки. Този резултат бил окачествен в селото като пълен провал. В семейството взаимоотношенията се усложнили – момичето се заключва в стаята си и не иска да вижда никого, майката плаче пред вратата и се моли дъщеря ѝ да не посегне на себе си. Бащата се чуди накъде да хваща и изведнъж се сеща. Слага няколко банкноти в плик, пали голфа и пристига на паркинга пред дома на Лисичков. Причаква го да се върне от работа, кани го да седне в колата и обяснява в каква беда е семейството му. „Помагай, в теб ми е надеждата…” Лисичков не поема наникъде, колебае се – не обещава, но и не отказва категорично. „Ще видим, ще видим …” – мънка, колкото да не мълчи, без никаква идея какво да предприеме. При ректора него ден беше на рутинно съвещание и съвсем не са близки, с каквото впечатление е останал неговия познат. В университета е отскоро, няма толкова доверен човек, на когото да се опре. Но бащата на момичето не знае това, търси причината за нерешителността на Лисичков в съвсем друга посока и тика синкав плик в ръцете му: „Остави, още нищо не съм направил…”

Лисичков се прибира в къщи, не споделя нищо със жена си, но срещата в колата продължава да занимава ума му. Изпитва угризение, че не покани човека в дома си и не взе името на девойчето. На другата сутрин намира в пощенската си кутия синкавия плик, който вечерта отказа да вземе. На него са написани трите имена на момичето, а вътре има пари. Лисичков се оглежда, пъха плика в джоба си. Сеща се за него след време, когато прибирайки се от работа пред тях го пресрещат момичето и неговите родители. Очаква упреци, а те му се усмихват и се надпреварват да му благодарят. „Направих, каквото можах…” – бил краткия му коментар, след като се отърсва от изненадата. Не беше си помръднал и пръста, както се казва. Всичко става от самосебе си, с малко късмет и за двамата. Оказва се, че добрите оценки в дипломата са били достатъчни момичето да набере необходимия бал и да бъде прието. А признателните на Лисичков познати не спират да превъзнасят заслугите му. „Готов съм да помогна на всеки, който има нужда.” – произнася без умисъл, почувствал се поласкан. Осъзнава значението на казаното веднага след това, но думите вече били хвърлени.

Как тази фраза е била възприета от неговите познати, как е достигнала до ушите на десетки други хора за Лисичков си остава загадка. Достатъчно му е да знае, че все повече са тези, които са я чували. Това си личи по увеличаващият се брой пликове в пощенската му кутия. По тях той прави своите списъци и това е единственото му усилие в тази посока през целия сезон на изпитната кампания. Не прави нищо друго, абсолютно нищо, освен да чака!

Когато сезонът приключи Лисичков се заема с най-приятната, финална част. Вади скритите в надстройката на гардероба пликове и разтваря тефтерчето. На всеки плик пише име.

Ако кандидат студента е в списъка на приетите Лисичков изпразва плика и прибира парите в кутията за тоалетни принадлежности, подарена му при пенсионирането. Удивително е, че по неизвестна нему формула, сумите всяка следваща година стават по-големи, а във всеки плик има една и съща сума.

Ако кандидатът е от неприетите Лисичков ще върне плика непокътнат, както е бил оставен в пощенската му кутия с извинението, че не е могъл да направи нищо повече.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Интерниран

1.

Дойде лятото. Завърших втори курс с оценки, от които нямаше защо да се срамувам. Представях си как следващата година по същото време ще съм с диплом за средно образование и ще подготвям приемни изпити за някое висше училище. Казвам някое, защото още не бях направил избора си и точно сега не ми се искаше да задълбавам. Сега е ваканция, в съзнанието ми се беше загнездила друга, прочетена някъде мисъл, че животът започва на 17 години. Какво трябваше да започне изобщо не ми беше ясно, но че ще е нещо вълнуващо не се съмнявах. Разбира се, два месеца щях да съм на село при родителите си, щях да се хвана някъде на работа, но това е твърде прозаично, за да е част от приятните преживявания, които очаквах.

В ТКЗС-то работа много, но за младеж с претенции е някак си обидно цял ден да размахва мотика в компанията на жени с бели забрадки. Съвсем по мъжки изглежда заниманието на приятеля ми Христо, който е прикачник на трактор или на Иван, който работи във фуражната кухня към кравефермата. Да можех и аз да намеря нещо подобно… Терзанието ми отпадна съвсем неочаквано:

– Препокриваме оборите в стопанския двор – казва тате след като е приключил с вечерята си и се обръща към мен. – Говорих с хората от бригадата и със строителния техник Конов – нямат нищо против. Надникът ти ще е по-малък от нашия, но по-висок от този, ако работиш като полевъд при Андрей звеновода. При нас ще бъркаш хоросан, ще ковеш тачки, ще зидаш тухли, ще редиш цигли. Ще се учиш на строителство. Искаш ли?

– Искам!

Предложението, което баща ми прави изглежда толкова привлекателно, че бързам да потвърдя преди да съм осмислил какво точно ще върша. Усмивката, която, която цъфна на лицето ми не бях в състояние да изтрия за каквото и да говорихме след това. Легнах си развълнуван, дълго не можах да заспя. Когато се събудих родителите ми бяха на крак и заети с обичайните си занимания. Тате се въртеше по двора сред добитъка, мама шеташе из кухнята. След закуска тя ни изпрати чак на улицата. Крачех гордо до баща си, искаше ми се всеки срещнат да знае накъде съм тръгнал, но хората си имаха своите грижи и изобщо не се впечатляваха.

Строителната бригада към ТКЗС-то се състоеше от десетина майстори, до един самоуки. На групички по двама-трима те пристигнаха към осем часа. Познавах всички с изключение на един. За разлика от нас, придвижили се пеш, той дойде с мотор. Беше около четиридесет годишен, облечен в сако и панталон с безупречно изгладен ръб. Поздрави, погледна часовника си и извади кутия „Златна арда”. Изпуши цигарата си и влезе в стаята, която служеше за склад и съблекалня. След малко се появи със син работен комбинезон. Осанката, низко подстриганата коса и гладко избръснатото лице, рязко го отличаваха от останалите.

Първият ми работен ден като строител мина в стремеж да покажа, че притежавам достатъчно енергия и умения да се справя с отредената ми длъжност на помощник. Бригадата подменяше покривната конструкция на обор за отглеждане на дойни крави. Всеки от хората си знаеше мястото и нямаше нужда бригадирът да ги разпределя. Тази работа изисква специфични познания, каквито при мен липсваха, а такива изглежда не притежаваше и непознатия с комбинезона. Всички се качиха на покрива, той остана с мен долу.

Двамата подаваме фасонирани дървета, дъски, инструменти, правим всичко, което от горе ни разпоредят. Почти не говорим, разменяме по някоя дума само когато се наложи да стиковаме действията си. Към единадесет съм благодарен, че сме двамата - трудно бих се справил с тежките греди без неговата помощ. Дебелият им край напоследък е все в неговите ръце, но го прави така, че да изглежда като случайност. Между това не спря да разглежда часовника си. Наблюдавайки го несъзнателно и аз започвах да се взирам в своя, което не остана скрито:

– Искам да намаля цигарите, затова пуша на всеки кръгъл час – открехва леко завесата пред себе си.

В дванадесет взехме торбичките с храна и седнахме да се храним. Непознатият се преоблече, качи се на мотора и се изгуби по шосето към селото.

– Пешо Софиянеца отиде да се подписва – направи кратък коментар дядо Ради Балайчето. Останалите сякаш не го чуха и продължиха да дъвчат.

Нахранихме се и налягахме кой където намери. Аз си избрах помещението с хладилната вана, в която са съхранявали издоеното мляко. Пълният стомах, снощното недоспиване и днешното натоварване натежават, очите ми се затварят. Рояк мухи жужи под тавана, една от тях пикира покрай мен, прави широк обход и каца на бузата ми. Махам с длан да я прогоня, но тя се връща пак и пак. Покривам лицето си с кърпата, в която мама беше увила хляба, челото ми веднага се оросява с капчици пот, но поне мухите не ми досаждат. Унасям се.

В просъница чувам боботене. Това е Софиянеца, завръща се с мотора си. Часовникът ми показва два без десет. Мъжете се надигат с неохота, но не роптаят – и без това е време да се залавят на работа. Софиянеца пуши поредната цигара. Този следобед не можах да разбера нищо повече за него. Чак като се прибрахме у нас намерих сгоден случай да попитам:

– Тате, кой е този човек?

– Този човек се казва Петър Манчев, от София, военен инженер, полковник, бил е командир на танкова бригада. Участвал в заговора на Горуня за сваляне на Тодор Живков от власт. След като ги разкриват Пешо е разжалван и интерниран тук. Няма право да напуска селото без разрешение, затова всеки ден по обяд ходи в съвета да се подписва.

Така начена познанството ми с Пешо Софиянеца. Имаше периоди , в които работата беше много, имаше и такива, когато денят минаваше по-леко. Двамата продължихме да чиракуваме, както той се изрази веднъж: „Забелязваш ли? Най-образованите долу чиракуват на най-квалифицираните горе…” Постепенно Софиянеца стана по-приветлив и разговорлив. Аз свикнах и работата вече не ми тежеше толкова. През ваканциите селото се пълнеше с младежи и девойки, събирахме се вечер в читалището да гледаме филми, да слушаме музика, да танцуваме или просто да се видим и си поговорим.

Бях получил новия брой на списание „Космос” и от вечерни развлечения не ми оставаше време за него. Взех го със себе си на работата и през обедната почивка се заех да го прегледам. Софиянеца се върна както обикновено към два часа, видя ме да чета и ме засипа с въпроси за училището, за оценките и за интересите ми. Научи какви книги харесвам и кои автори са ми любими.

Един ден свършиха гвоздеите и някой трябваше да отиде до склада на домакина. Не беше далеч, работата можеше да се свърши и пеш. Софиянеца ме потупа по рамото и каза:

– Ела с мен!

Отидохме до склада с мотора. Взехме сандъчето с гвоздеите, закрепихме го на седалката между двамата и се върнахме. Като приключихме работния ден Софиянеца ми кимна да го последвам. Качихме се на ИЖ-ето и отпрашихме към селото. От тук насетне, с малки изключения, през цялата ваканция, аз имах привилегията да се връщам от работа на задната седалка на бат Пешовото ИЖ-е. Веднъж ходихме с него до Исперих, ей така, за нищо, само за да ни одуха вятъра. Една събота след работа стигнахме чак до Тутракан, разходихме се по крайбрежната улица, любувахме се на голямата река, купихме от един рибар две щуки. На връщане се отбихме в Антимовското ханче. Управителят не беше чувал преди него в хана да се е разпореждала някоя си Сарандовица.

 

2.

Изниза се лятото. Обличам бялата риза и куртката с петлици, обувам черния панталон, нахлупвам шапката с монограм над козирката. „Броените дни минават бързо” – казва мама придружавайки ме до автобуса.

Върнах се в училище. Учим няколко дни и както миналата и пò миналата есен до края на септември ще сме на бригада. Заменяме ученическите униформи с раздаденото ни работно облекло и се събираме в училищния двор. Строяваме се по паралелки. Пристига полевъден бригадир от местното ТКЗС и ни повежда.

Ако си ученик в средно професионално техническо училище по селско стопанство няма нищо по-естествено от това да те пратят на бригада да береш царевица. Блокът е в близост до селището, разстоянието до него изминаваме пеш. Преподавателят Нено Банков пристига с „Балкан”-чето. Директорът събира учителите, бригадирът ги инструктира. После те идват при нас, казват ни да си изберем ред и да застанем срещу него. Подреждаме се, образуваме дълга редица, последните са толкова далеч, че са неразпознаваеми. Всеки от нас днес трябва да обере един от километричните редове, които се губят някъде към хоризонта.

Започвам да работя. „Туп-туп-туп…” – расте блестящата жълта купчина. Курсовата ни следи да не пропускаме необран нито стрък. Слънцето напича, продълговатите листа съхнат, острите им ръбове драскат кожата като шкурка. От сухите царевични метлици над главите ни се сипе цветен прашец, полепва по лицата, пъха се в ръкавите и вратовете, смесва се с потта и щипе. Огромният масив оживява. Стъблата се поклащат, шумят, чуват се подвиквания, закачки, шеги, някой ходи между редовете, друг си свирука с уста.

Към обяд вече съм преполовил реда си. Девойката вляво от мен е изостанала. Отчупвам няколко кочана от нейния ред. Надигам се на пръсти да видя докъде е стигнала, правя няколко крачки встрани, надничам в междините. Платненката ми опира в някаква кълбеста издатина. Изведнъж издатината помръдва и се опитва да се провре между краката ми. Аз подскачам от изненада, вълна от адреналин ме удря в главата. ”Спокойно! Спокойно - мълвя след миг - това е само една стара костенурка”. Клякам до нея, тя спира да пълзи и прибира главата си в корубата.

– Приключвайте! – ехти наблизо гласа на директора. – На връщане съберете камарите с царевица и излезте на пътя.

– Това се яде! – не съм усетил кога Нено Банков е застанал зад мен.

Повдигам глава, за да разбера дали не се шегува. Лицето му е непроницаемо.

Банков се навежда, взема костенурката, стои изправен известно време, сякаш обмисля нещо.

– Като си изпълниш нормата ми се обади. – Погледът му е насочен някъде встрани от мен. Костенурката под мишницата му драска с нокти, размахвайки безпомощно с крака. Банков тръгва, изгубва се между редовете.

Събираме разпиляната царевица. От купчина на купчина излязохме на пътя. Там чака камион със спуснат заден капак. В каросерията млада жена с бяла манта раздава книжни пакети. Парче хляб, два домата, краставица, салам и кашкавал - това е обядът ни. Сменили са с прясна и водата в големите пластмасови бидони. Насядахме да се храним по тревата от двете страни на пътя.

Балканчето на Нено Банков не се вижда.

В късния следобед довърших реда си и излязох от блока. Директорът ни беше предупредил още сутринта, че упълномощени да ни освобождават са единствено курсовите ръководители. Те пък държаха това да стане колективно, когато целият им курс си е изпълнил нормата.

Прехвърлях в ума си случката с Банков. Всъщност съзнанието ми беше заето с това през целият следобед. Оглеждах се, докато чаках съучениците ми да привършат работата си, надявах се да го видя и да му се обадя, както ми беше поръчал, но не видях никъде нито него, нито мотопеда му. Когато ни освободиха и си тръгнахме вече бях стигнал до извода, че ме е забравил. С нотка на разочарование реших да приключа със случая. Точно тогава чух зад мен пърпоренето на балканчето му. Застигна ме и каза:

– Качвай се!

Отидохме в дома му. Банков прибра мотора и ме въведе в къщата. Влязохме в просторна стая с паркет, диван и два фотьойла. Имаше телевизор, имаше и радио, от което се лееше тиха музика. Върху ниска маса бяха поставени бутилки, чаши, прибори и две празни чинии с поставени в тях салфетки. Този обстановка рязко контрастираше със спартанското обзавеждане на квартирата ми.

Банков ме покани да седнем, наля си питие от шише с четвъртито дъно, предложи и на мен. Помислих си, че ме провокира, но реших, че след като ме е поканил все пак мога да си позволя една бира. Докато се опитвах да проумея причините за това великодушие, на вратата се появи Любка. Държеше в ръце поднос с две купи, от които се вдигаше пара. Постави ги в чиниите със салфетки. „Супата.”- промълви едва чуто и излезе, но след нея в стаята остана още една загадка.

– Наздраве! – чукна чашата си в моята Банков. Имах нужда от една глътка, за да се върна в реалността.

Любка беше хубавица. Висока, руса, с тяло, в което природата беше творила изобилно. Беше ми съученичка. В нейно присъствие никога не съм съумявал да остана безразличен. Винаги съм я поставял до мъж, който впечатлява, въздейства, внушава респект – с една дума импонира на Любка във всяко отношение. Банков, с десетте си години в повече, с кокалестото лице, слабата фигура и увисналите рамене никак не се вписваше в тази ми представа.

А Любка тук е като у дома си. Държи се свободно, донесè едно, отнесè друго, но не се застоява - сяда най-много за минута-две, намира си извинение и ни оставя. Тези ѝ действия ми се струват преднамерени, нагодено е сякаш и отношението на Банков към нея.

– А като ходихте в Тутракан с Петър Манчев срещахте ли се с някого? –попита Банков, когато за пореден път останахме насаме.

Ако сте си бъбрили с простички думи на това как е преминала ваканцията, в каква компания и с какви занимания този интерес изглежда съвсем невинен. Но когато въпросът докосна съзнанието ми застанах нащрек и се опитах да прикрия вълнението си с доливане на чашата, въпреки, че в нея имаше достатъчно течност. Този път Нено Банков не гледа встрани. Погледът му изгаря треперещата ми ръка, после очите му се впиват в моите.

– Не, не сме се срещали с никого, освен с рибарите… - свеждам глава. – През останалото време бяхме само двамата.

В настъпилата пауза мислите ми препускат. Въпросът, който Банков ми задава обяснява странностите в неговото и на Любка поведение и определя случилото се в този ден като предварително замислено театро. В него костенурката не е нищо повече от удобен повод, а супата – режисиран пълнеж без значение.

В разговора с моя домакин аз споменах неведнъж Софиянеца. Софиянеца! – така го наричах. Откъде Банков знае, че той се казва Петър Манчев?

Добре, че не ме попита за Ножарево. където имаше въдворени провинили се от цяла България. Отидохме там една вечер. Пропътувахме петнайсетина километра и спряхме на шосето в края на селото. Софиянеца се отдалечи към близката двуетажна сграда, от нея излезе човек, не можах да различа жена ли беше или мъж. Двамата се изгубиха в тъмното. Аз останах да пазя мотора. Знаех, че спътникът ми е женен и затова се чудех - свидетел на семейна изневяра ли съм или съучастник в конспирация с интернирани.

 

3.

Изтече и тази учебна година. Вече съм квалифициран специалист със средно образование. Алтернативите са две. Едната е възможна, другата - сигурна. Ако получа достатъчно добри оценки на приемните изпити ставам студент, ако ли не – гарантирано отивам в казармата. Мисля да кандидатствам зоотехника.

– Оценките ти по физика и математика са по-добри. С тях ще натрупаш по-висок бал, отколкото с биология и география.

Това са думите на Пешо Софиянеца, които натежаха. Той е вкъщи и тримата с баща ми обсъждаме къде да продължа образованието си. За електрическия стълб на улицата пред дома ни е вързан кон. След една година Софиянеца е станал технически ръководител на строителната бригада и е заменил ИЖ-ето със двуколка. Изглежда средата, в която попадаме неизбежно ни променя. От това възникват два въпроса. Зоотехника или физика? Работа в комплекс с високо продуктивни животни или в колектив с високо интелигентни хора?

Години по-късно живея в окръжен град и преподавам в гимназия. Един пролетен ден се прибирам след работа, вървя по тротоара и кроя планове за бъдещето. Срещу мен крачи Нено Банков. Не сме се виждали след онази история с костенурката. Остарял е, русолявата му коса е все така дълга, скрива ушите и врата, но е станала пепелява. Сакото му е разкопчано, виси на раменете, сякаш е с поне един размер по-голямо. Ще му се обадя, да видим дали ще ме познае. Той стига до сградата на Окръжното управление на МВР, смуква за последно от догарящата си цигара и мачка фаса в кошчето за смет. Вижда ме, проследява как го приближавам.

– Здравей! Как си? – произнася безизразно дежурните в подобни случаи фрази. Не ми подава ръка. По изражението на лицето не личи да си спомня много.

– Добре съм!

Докато говорим Банков гледа по неговия си начин някъде встрани.

– Вие тук ли работите? – питам на свой ред. Той повдига вежди.

– Имаш ли време? Защо не дойдеш да се видим?

След входа на управлението изкачваме няколко стъпала. На гишето дежурният милиционер записва данните от паспорта ми. В кабинета си Банков сяда зад бюрото, аз се настанявам на стола срещу него.

Сгрешил съм, че ще го затрудня – помни името и фамилията ми. Помни, че исках да ставам зоотехник и знае че съм учил друго. Пита за много неща – нормално, не сме се виждали от години. Но защо имам чувството, че съм на изпит – задава въпроси, на които знае отговорите. Дори на незададени като кои са ми съседите, колко пъти месечно посещавам родителите си, с кого общувам, имам ли любовница, кои са ми приятелите и кои недоброжелателите …

Е, добре, другарю Банков, ще Ви разкажа за мен всичко, което знаете! Ще Ви кажа, че нямам собствено жилище, да не говорим за вила и мечтата да си купя кола. Ще Ви кажа, че съпругата ми е в неплатен отпуск за отглеждане на дете, че съм обзавел квартирата си със заем от ДСК-а, че с една заплата едва смогвам да покрия разходите си …

– Виж какво! – прекъсва словесния ми изблик Банков. – Защо не постъпиш на работа при нас?

– Хм-м…

– Има свободно място, точно като за теб. Заплатата е почти два пъти по-висока, от тази, която сега получаваш. Като офицер от запаса ще запазиш званието си. Длъжността, за която говоря върви с ведомствен апартамент. Има и още, но за това ще говорим друг път.

– Ами…

– Ако те смущава униформата… От теб зависи! Ще служиш известно време, – хваща ревера на сакото си – може да те вземем при нас, цивилен.

– Ще трябва да помисля…

Банков се пресяга през бюрото и ми подава малко картонче.

– Това са телефони номера – служебен и домашен. До края на седмица трябва да решиш. Обади се ми се! И мисли!

Два дни мисля. Предложението на Банков решава всичките ми проблеми. Да, мога да му се доверя, ще имам подкрепата му. Обсъждаме с жена ми - тя свива рамене: „Условията са примамливи, но… какво да кажа… Не знам! Както решиш…”

Ще взема да си подам молбата! Но първо да се обадя на директора на гимназията. Нека да знае, така е коректно. „Иска ми се да останеш, но няма да те спирам, щом такова е желанието ти.”

Звъня на Банков: „Съгласен съм.” „Добре! Кажи на дежурния, че идваш при мен.” Отивам. Банков ме развежда по разни канцеларии, попълвам документи, подписвам където ми посочат. „Готово. Ще ти се обадим. Свободен си!” – казва възрастният майор от личен състав. Последните думи ми звучат като заповед.

– Ще ти се обадят след около месец - изпраща ме до изхода Банков. – Следва обстойно проучване. Но не се тревожи, всичко ще бъде наред.

Така и става. Обаждат ми се след двадесетина дни: „Честито! Одобрен сте. Елате в понеделник да си получите заповедта за назначение.”

Последния ден на март. Последните ми часове в гимназията. Сбогувам се с колегите и учениците си. От утре те излизат в десетдневна ваканция. Утре, неделя, аз ще отида на мач, да се поразсея, а в понеделник - на новото си работно място!

Стадионът е пълен. Преди футболистите от тунела излизат униформени милиционери. Разставят се по пистата с лице към публиката. Начален съдийски сигнал. Зрителите гледат мача, ръкопляскат, скандират, поощряват, свиркат, дюдюкат, реагират на всяка ситуация. Милиционерите са с гръб към терена, не поглеждат какво става зад тях. И в най-напрегнатите моменти на терена те продължиха да се взират в публиката.

След мача се прибирам в къщи и звъня на домашния телефон на Банков:

– Отказвам се. Отказвам се да работя при вас.

– Какво значи това? Защо!?

Как да му обясня, че след днешния футболен мач не искам да съм служител на реда. Че вече няма да ми хареса да нося милиционерска фуражка дори един ден. Не ми харесва, че в онази масивна сграда знаят всичко за мен. Че не желая да съм герой от милиционерските вицове. Че ще ми е невъзможно да понеса пренебрежението на обикновените хора. Че искам да си остана при учениците…

 

4.

Цяла седмица вече се въртя в къщи. Опитвам се да анализирам събитията от последния месец и не мога да преценя сгреших ли или постъпих правилно. Най-после ваканцията свърши, отивам в гимназията да съобщя на директора, че оставам. Срещам се с колегите, учениците ме поздравяват – приятно е да се завърнеш при своите. Но всичко това впоследствие ще преминава през съзнанието ми като прелюдия към неочакван обрат.

– Мястото ти е обявено за вакантно, но не мога да те назнача! – категоричен е началникът на просветния отдел.

– Защо, след като е свободно…

– Има друг кандидат, с когото не можеш да се конкурираш.

– Но…

– Искаш ли да бъда откровен? Добре! Но при едно условие - това, което няма да ти кажа, да си остане завинаги тук, между тези четири стени.

Аз кимам. Той издърпва чекмеджето на бюрото си, вади изписан на пишеща машина лист и ми го подава:

– Ето ти заповедта. Стои тук от една седмица. Назначен си за учител по математика и физика във Веселец. За една година. Не питай защо.

– За една година…

– Да. Живот и здраве, след една година, ако съм тук – ще видим…

– И за място в града нямам шанс?

– Никакъв…

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Куриер

 

Велико се събуди, но не стана от леглото, продължи да лежи. Усещаше, че днес му предстои нещо хубаво  и си помисли, че сънливостта му пречи да проумее какво точно е. Той протегна ръце, спусна крака на пода и разтърси глава, но предчувствието не стана по-разбираемо. Отиде до прозореца и дръпна пердето. Зад оградата на училището се виждаха  пет-шест борчета. Преди няколко дни, като остави вестниците и писмата на директора, Велико се поспря да погледа как ученици от класа на големия му син работят под строгия поглед на учителката Аспарухова. Едни деца копаеха дупки, други засаждаха дръвчетата, трети носеха с кофи вода да ги поливат.

Между фиданките и през оградата сега се провираше слънцето и рисуваше причудливи сенки върху каменната настилка на улицата. Но да не се бави повече, а да се приготвя. Докато измине с велосипеда деветте километра пощенската кола ще е пристигнала в Свещари. Пусна пердето и внезапно се сети. За какъв велосипед бълнува? Плесна се по челото: явата[1]! Нова-новеничка ява, 250 кубика, с вишнев цвят и с хромирано кормило. Вчера му я докараха в магазина на Димо Гагаузов. Първата ява в селото! Ето защо тази сутрин настроението му е толкова приповдигнато!

–  Рекох да ти се обадя, да не се успиш… - чу зад гърба си. Жена му беше влязла неусетно и  като видя, че е станал се зае да оправя леглото.

Велико се облече и излезе пред дома си. Преди години, като му предложиха да стане куриер доста се чуди дали да приеме, но не е трябвало. Ако беше останал да работи в ТКЗС[2]-то за трудодни[3] щеше да чака края на годината да му ги изплатят. При това трудодни се изкарват, когато времето е хубаво. А като куриер му плащат редовно всеки месец. И в дъжд и в сняг – заплатата му върви! В беднотията след войната живееха  скромно, като всички останали. Повечето  продукти си произвеждаха сами в градината и предоставената им от текезесето земя за лично ползване. Куриерската  работа му позволи да спести пари, да се снабди с материали и да започне да строи в унаследения от баща му парцел до училището. Дошло беше време да се раздели със старата кирпичена къща и стопанските постройки, покрити със пшеничена слама. Строителната бригада на Кольо Джачков му иззида тухлен дом с предверие, коридор и три просторни стаи. Това стана преди две години. Къщата червенееше отдалеч с керемидения си покрив. Миналото  лято захванаха здраво, с помощта на роднини и приятели успяха да я измажат отвътре и да се нанесат. Останаха пари и за циментова пътека отвън. Сега на нея го чакаше моторът, с който, както с възхита твърдеше съседът му „Докато се усмихнеш  и ще стигнеш  в Свещари!” Велико избута мотора през пътната врата. Селския площад се виждаше в края на улицата, но куриера не тръгна по този къс път. Желанието да се покаже пред повече хора надделя. Свърна покрай училището, подмина две пресечки, зави едва на третата. Излезе на  главната улица, продължи по нея, стигна до площада от противната му страна, покрай сладкарницата. Хората, които срещаше спираха, оглеждаха нахлупената на главата му каска и махаха с ръка за поздрав. Куриера се опитваше да изглежда безразличен, но изражението на лицето му издаваше обзелото го задоволство. Ако в безветрената сутрин някой можеше да погледне отгоре с очите на птица щеше да види как изгорелите газове от явата очертават  трите страни на правоъгълник, който щеше да се затвори, ако беше продължил на дясно. Но Велико пресече площада, спря и вдигна мотора на степенка.  Няколко момчета, на път за училище, спряха до лъскавото возило и забъбриха възхитено. Провесил в ръка   червена пазарска мрежа от магазина на селкоопа[4]  излезе Етем бръснаря и застана до децата. Велико ги остави и влезе в съвета.

Съвета е сграда на два етажа. Вътрешно стълбище води на втория етаж към младежкия клуб и лечебницата с Марин фелдшера, наричан още Куция доктор, инвалид от войната. На първия етаж вратата на кметството зее широко  отворена. Зад бюрото седи пълномощника[5] Йордан Мокрев с наметната на раменете ватенка. Захапал е филтъра на цигара марка „Ком” и чака - който има нужда от него да заповяда! Велико влиза отсреща, в пощенската станция. Продълговат рафт дели ранните посетители и приятели Петър Стойкина и Петър Достина    от служител със слушалки и микрофон. Това е Стоян Началника.

– Здравейте! – поздравява Велико.

– Здрасти! Днес май си моторизиран, а? – пита Петър Стойкина, собственик на ИЖ[6], и намига на Петър Достиния.

– С явата съм! – не може да сдържи горделивата нотка в гласа си Велико.

– Да обслужа тези хора и ще изляза да я видя - казва Началника.

Назначиха Стоян на длъжност началник на пощенската служба веднага след уволнението му от казармата. В селото тогава „началник” беше непозната дума и хората се надпреварваха да я използват. Като я произнесат се оглеждат  и им се струва, че са израснали в очите на околните и са станали по-образовани. Един ще помоли с „Началник, искам да ме абонираш за вестник „Земеделско знаме””, друг ще пожелае с „Началник, да пратим покана за телефонен разговор на братчеда от Гостун”. С времето някой кажеше ли „Началника … еди какво си”, всички разбираха, че става дума за точно определен човек с име Стоян, за когото модерната дума „Началник” се превърна в нещо като фамилия.

– Велико, обадиха ми се, че от есента пускат една УАЗ[7]-ка до селата. Занапред вместо ти да ходиш в Свещари за пощата, уазката ще ти я носи до тук.

– А колелото ще си го вземат ли?

– Не. Служебното колело ще го оставят да разнасяш с него вестниците по къщите.  

Началника и двамата Петровци излязоха, спореха явата или ижето е по-мощно и спираха почти на всяка крачка.  Докато те  се присъединят към любопитната групичка, наобиколила мотора на Велико той изпразни писмата от жълтата пощенска кутия, закрепена отвън на стената на съвета, и ги прехвърли в кожената чанта,  провесена през рамото му – тях ще трябва да занесе в Свещари и да предаде на пощенската кола. Етем бръснаря още се въртеше покрай явата.

– Откъде купи матора? – посрещна той с въпрос Велико.

– Отиваш при Димо магазинера – отговаря натъртено  Велико. – Той го поръчва, селкопа го доставя, ти плащаш и го вземаш! – Етем поглежда  към магазина. – Ама този е голям, – продължава Велико  – не е за теб! Пари струва… Пък и без това ти нямаш право да караш такъв мотоциклет - седми клас трябва да си завършил и курс за мотоциклетист да си изкарал…

– А стига си са фукал! – намесва се в разговора черненеца[8] Петър Стойкина.

– Адаш, кажи сега, ни съ ли фука?

– Он си е такъв от малечък – не пропуска да посоли шегата Петър Достина, чиито корени са от Пиринския край.

– Петър Стойкина, Петър  Достина… Аз пък не знам в селото да има други мъже, дето да носят имената на жените си.

Куриера и възсяда  явата. Етем се опасява тези зевзеци да не подхванат него, но не може да устои на изкушението да види всичко. Той се навежда, прикляка, наднича и следи внимателно всяко движение на  куриера: как върти някакво кранче, щрака с късо лостче, дава контакт, рита и сгъва манивелата. Двигателят работи! Велико дава газ, ауспусите  гърмят и издухват в краката на Етем синкав дим. Мирише на изгорял бензин. Велико пресича площада, минава покрай църквата и изчезна зад завоя след фурната. Началника влиза в пощата, Петровците си тръгват, а Етем отива да търси Димо магазинера.

Минаха се няколко месеца. Него ден, както всеки път, Куриера взе от пощата голямата кожена чанта. После се зачуди, но изкара и колелото. Напоследък взе да го търси все по-често. Излиза му скъпо – не отърва всеки ден да пътува с  мотора. Бензина тече към двигателя по една тънинка тръбичка, ама пак бързо изсмуква резервоара. Колкото по-празен става той, толкова по-дълбоко бърка в джоба му. А бензиностанция има чак в Исперих. Не беше зареждал отдавна. Отиде си у тях да провери. Отви капачката на резервоара - имаше малко бензин на дъното, но дали ще му стигне за петнадесет километра? Все се кани да си купи туба, да я пълни и да си има резерв… „Няма как! И днес ще тръгна с мотора. След Вазово ще хвана за Исперих по черния път, така ще скъся пътя с три-четири километра. Ще заредя бензин и на връщане ще мина през Свещари да взема пощата.” – разсъждава Велико на ум.

Дойде си по обяд, когато дъщеря му се прибираше от училище.

– Боли ли те още?

– Боли, но вече по-малко. Мехлема помага.

Из оня ден дъщеря му поиска да се повози. Велико я сложи да седне пред него. Щом потегли тя се уплаши, вкопчи се в ръцете му и се разплака.  Велико ускори, вятърът развя косите ѝ, хленчът премина в щастлив смях. Върнаха се пред тях, той я улови под мишниците и я свали от седалката. Тя стъпи на земята, залитна и изпищя.  Веднага клекна и се хвана за глезена – беше се изгорила на ауспуха. Заведе я в лечебницата, фелдшера Марин я намаза с някакъв мехлем, даде му кутийката и поръча да мажат крачето редовно.

След като почисти раната на дъщеря си и я намаза Велико отиде в пощенската станция. Изсипа съдържанието на чантата на широката маса. Днес имаше доста писма.  Зае се да ги сортира, за да му е по-лесно да ги  разнесе. Абонатите на вестниците и няколкото списания знаеше наизуст. Първо щеше да мине през читалището, след това през училището и половината чанта щеше да се изпразни. От там щеше да обиколи махалата към Крушака и Кулата. После ще се върне да зареди чантата за останалата част на селото - към джамията и ТКЗС-то.

– Вземи и тази телеграма – подаде му Началника бланка с адрес, получател и едно кратко изречение: ”Елате сбор Петровден”.

Хубаво е да си пощенски раздавач, ако носиш на хората радост с телеграми за сборове, кръщенета, новобрански вечери, сватби, рождени дни... - празници всякакви. И телеграми има всякакви, и всички трябва да се връчат  веднага – нали затуй са телеграми! „Пратете 20 лева” – бърза някой студент или гимназист. Ще ги получи! Ако не днес – утре, вдругиден. Щом има налични пари баща му още същия ден ще отиде при Началника и ще прати паричен запис. Обаче телеграми пристигат и други – за болести, катастрофи, погребения… Как се носят такива вести, какво сърце трябва да имаш, за да побере скърбите на цяло село…

С писмата е по-друго. Там хубавото и лошото е скрито, не се вижда веднага. Виждаш от кого е и за кого е, но какво има вътре не знаеш. Някои чакат с нетърпение, други вземат плика и не бързат да го погледнат. Ако имаш очи, в едно село, където всички се познават, може да  разбереш добро или  лошо е било писмото на другия ден, когато видиш човека. Ще го прочетеш на лицето му, в това дали му се приказва, дали те поздравява или те отминава. Скъса плика още пред мене Ивановата жена, чете и плаче от щастие, целува писмото и сина си, все едно целува мъжа си. Дъщерята на Георги пък чакаше на портичката. Дадох ѝ писмото, отвори  плика тя, чете и плаче, но други са сълзите ѝ – от мъка. Като занесох телеграмата на Хасан, че  починал брат му, дето работеше в Девня  … Облича се той, за да не се бави и да не изтърве рейса, пъха чорапите в джоба. Качил се на автобуса, седнал на седалката да се обуе – единия чорап го няма! Загубил го в бързината. Пристига в Девня с обувки на бос крак и още стиска чорапа в ръка …

Куриера грабна чантата и преди да възседне колелото вижда кварталния милиционер Павлов на уличката до читалището с Петър Достиния. Щом мерна Велико Петър побърза да се отдалечи, сякаш не искаше да се срещнат.

– Другарю Атанасов, чакай малко!

За кварталния милиционер Павлов куриера винаги е бил бат Велико. Има тука нещо,  ама да видим какво…

– Ела за малко при мен – Павлов се обръща и тръгва, сигурен, че куриера ще го последва.

Ако беше безобидно нямаше да го вика в  канцеларията си! Велико не от страхливите, но този път тръпки го побиха, още докато вървяха към тази усамотена до помпата стаичка. Павлов я отключи, направи му път да влезе и застана зад бюрото си без да сяда. Велико остави на пода тежката чанта, но не му стана по-леко и също остана прав, макар да му се искаше да седне.  Много официално му се видя всичко. С какво може да се е провинил?

– Срещам сина на Етем бръснаря. Питам го у тях ли е баща му, че да отида да се подстрижа. У нас е, вика, ама не бръсне. Накуцвал с единия крак, наболявала го дясната ръка и  нямало да работи известно време. Какво ще кажеш?

Какво да каже? Не го е виждал Етем скоро. Ако го питат дали може да го замести ще каже, че е пощаджия и от бръснарство нищо не разбира. Откъде да знае защо Етем куца и не  може да държи ножицата и гребена.

– Паднал от мотора, уплашил се и не искал и да чува повече за симсона… - пояснява Павлов.

Аха, симсона… Паднал – паднал! Поохлузил се малко – ще му мине. Аз какво да направя - да му лея куршум, щото се е уплашил ли …

Велико мълчи и прехвърля през ума си всичко от последните дни. Но щом Павлов пита за Етем значи с него ще е свързано. И със симсона …

Етем си взе симсон с педали. Той е пълничък, тежичък, като минава покрай Великови нагоре към центъра симсона бая зор вижда. Но пък надолу лети и вдига пушилка! От като го е купил Етем рядко се вижда да ходи пеш. Аха-а… Чакай, чакай! Това ще е…

Преди няколко дни се отби в хоремага[9] при Танас Пощара. На една маса седяха двамата Петровци. Куриера отиде при тях. С Петровците никога не е скучно – винаги ще намерят повод да се посмеят и с кого да се пошегуват.

– Колега, какво ще пиеш – пита го Танас. С него се майтапяха, че са колеги – викаха му Пощара, защото докато живели в Румъния баща му бил пощаджия.

– Една бира, колега!

– Бирата аз плащам! – надигна се от съседната маса Етем и седна до Велико.

– Ами и ний сме на бира! – опипва почвата Петър Стойкиния и се споглежда с Достиния.

– Готово, ама мезето от вас! Танас, донеси и на тез по една! – поръчва Етем. – Ама с кюфтета!

Четиримата се чукат, отпиват, Етем пита:

– Моя симсон като качвам баира спира, като слизам надолу не спира.

– Така ли? Искаш да кажеш, че не ти държат спирачките?

– Не може да бъде, нова машина… - намесва се Петър Стойкина. Мойто ИЖ-е не прави така!

– Я да те питам аз – навежда се Велико към Етем. – Ти скоро смазвал ли си ги?

– Кое, спирачките ли? Не съм…

Петровците въртят глави укорително:

– Как ще държат тогава!?

Велико се обляга на стола си и отпива дълга глътка с непроницаема физиономия.

Павлов изслуша Куриера, като на моменти едва сдържаше усмивката си.

– Взели сте го на подбив, но той не се е усетил. Приел казаното за от вас за истина. Намазал спирачките на симсона с грес. Тази сутрин не можал да намали на завоя и се блъснал в мрежата на Георги Желязков. Пак добре, че не е паднал върху струпаните наблизо камъни.

– Ще отида да го видя… – каза едва чуто Велико.

– Идете! И аз това казах на Петровците. И се молете да не подаде жалба. Може и да ви съди даже, но го е срам, че се е хванал на въдицата ви. Видели са го като е паднал, но не е казал на никого защо е паднал. На мен каза чак като го заплаших, че това е пътно-транспортно произшествие и може да му отнемат книжката за правоуправление.

Куриера излезе от канцеларията на кварталния, качи се на колелото и разнесе пощата. За времето откакто заема тази длъжност не помнеше да го е правил по-бързо. Захвърли празната чанта и се качи на втория етаж. За късмет при Марин фелдшера нямаше никой.

– Тръгвай, Марине! Ще те заведа да при Етем бръснаря. Паднал от мотора.

По пътя към дома на Етем срещнаха Петровците. Бутаха симсон със счупен фар и изкривено кормило. Носели го на Стефан Агото да го ремонтира.

Етемовица работеше в градината. Видя куриера и Куция доктор да влизат у тях и се втурна да ги посреща. Току-що беше изпратила Петровците, преди тях идва кварталния, сега и тези. И на всички трябва да обяснява, че мъжът ѝ не работи.

– Не идваме ни за бръснене, ни за подстригване. Водя фелдшера да прегледа Етем.

Жената ги въведе в стая с боядисани в синьо врата и прозорци. Изпънат на леглото лежеше Етем. Той погледна Велико, поклати глава и едва забележимо се усмихна. После се остави в ръцете на фелдшера.

– Ще ти напиша рецепта, лекарствата ще пиеш редовно…

– Рецептата дай на мен, аз ще му купя лекарствата – каза Велико.

– Понатъртил си се, по крака ти има кръвонасядания. С лекарствата до два-три дена ръката ще ти мине и ще можеш да хванеш бръснача.

– Докторе, и като свърша лекарствата кракът ми ще оздравее и няма да куцам?

– Няма.

– Тогава що не дадеш на Велико една рецепта и за теб, че и ти да не куцаш!

---

[1] Ява – марка чешки мотоциклети.

[2] ТКЗС – абревиатура на Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство.

[3] Трудоден - Единица за отчитане и заплащане на работата в ТКЗС.

[4] Селкооп - кооперативни организации по селата предимно за търговия, изкупуване и производство на хранителни и други потребителски стоки с местно значение.

[5] Пълномощник – Популярно название на селските кметове по времето на социализма.

[6] ИЖ - Марка съветски мотоциклет.

[7] УАЗ – Руски високопроходим автомобил.

[8] Черненец - Преселник от с. Черна, Тулчанско.

[9] Хоремаг – Замислено като заведение за комплексно обслужване по селата, което да е едновременно ХОтел, РЕсторант и МАГазин в последствие функционира като обикновена пивница.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

ВЯТЪР РАБОТА

 

Щом стигнете до Бялата канара ще забележите, че  коларския път видимо се снишава, а равната повърхност на ленивата Царасар се накъдря. Пътят ви е довел до    воденицата на Ради Караиванов. Тук от реката се отделя ръкав, отклонената в него вода се влива в дъсчен улей, спуска се връз воденичното колело, върти го и пада в низкото, където е образувала дълбок вир. От него реката пак поема кротко на север, следвайки извивките на долината.

Навремето, като реши да прави воденица Ради избра точно това място след много обикаляне. Не беше първия, който го хареса. Навред се въргаляше дялан камък, обрасъл с мъх. Старите хора разправяха, че били от цокъла на манастир, който татарските орди съборили на път за Търново. През турско пък тук дошли калугери, искали с  останките на манастира да построят църква, но беят не им разрешил. Някои от монасите си харесали пещерите наоколо и станали отшелници.  „Като не е позволено за християни нека е обител за риби” – казал  един от тях и забентил с тези камъни  реката, че да се въди повече риба.

Двайсет вече години изминаха, откак Ради вдигна тук воденицата. За това време какво ли не мина през главата му. Построи я с баща си и като я довършиха баща му се спомина. Почака Ради да мине траурната година и се ожени. Но не свари да се нарадва ни на жена, ни на воденица - пратиха го на фронта. За девет месеца две войни изкара като български пехотинец. Подметките на войнишките му чепици изгниха в калищата около Одрин. Крепостта атакуваха през март, превзеха я, погина много народ. Ради се отърва жив и здрав. Като се върна в Райнино Троша го посрещна на ръце с тримесечния Митко. След туй прокараха границата и селото му остана в Румъния. Райнинци  станаха поданици на Карол I[1]. Като се почна Европейската война пък румъните го мобилизираха. Събраха го с други българи от Квадрилатера[2], пратиха ги чак към Трансилвания, сигурно от страх да не избягат при своите. През туй време българската войска с кръв си върна и двете Добруджи, пък управниците в София ги харизаха на Румъния с мастило…

– Чук-чук, чук-чук, чук-чук! - няколко отчетливи удара на Митковата тесла прогониха нахлулите в ума на Ради спомени.

Иде му отръки дърводелството на сина му, дума няма. Не застава бездеен. На един бъкел ще изработи, на друг пилчарник ще направи, на трети – сап за брадва ще измайстори. Накрая ще тури знак – по едно засукано „М” изографисва на всичко, което излезе от ръцете му. Молива не се задържа на ухото му – пресмята и  чертае, захапал долната си устна. Така прави, щипе долната си устна, когато нещо му се върти в главата. И както седи така току из един път захвърли всичко. „Не става!” – вика. И се захваща с друго. От това полза никаква, ама нейсе...

Преди седмица набичи дъски. Оня ден ги реди, мери нещо, ряза, рендосва - скова един сандък с крака. Вчера го гледам  наднича в него - нещо  не му хареса, разковава го. Питам: „С какво пак си губиш времето?” „Разбрах – казва – къде е грешката! Ще обърна перките и ще стане! А на краката колелца ще сложа, да може лесно да се мести.”

Видял на хармана Жеглито да вее  боба на вятъра и му щукнало да прави веялка. Хубаво, ама как се прави вятър? И на всичкото отгоре да духа в този сандък където той каже? Днеска пак с тази вятърничава измишльотина се белосва.

– Митко, оставяй теслата и да си ходим, докато не е мръкнало!

Синът му прибра инструментите и отиде при конете, пуснати да пасат покрай реката. Свали им букаите, сложи юлар на единия и го поведе. Другият кон послушно тръгна зад еша си. Синът му вече беше впрегнал, когато Ради донесе чувала с паспал[3] и го хвърли в каруцата. „То, от тази воденица файдата един паспал само остана, май …” – мина му пред ума. Събираше го за зимата – ще напръска с вода мекината[4], ще я поръси с паспал и цяла нощ конете ще има какво да хрупат.

– А дано утре имаме повече късмет! – пожела си Ради като тръгваха. – Жътвата приключи, хората прибраха зърното, може пък някой да се реши да мели…

След няколкото сушави години блатните треви, с които бяха обрасли бреговете на Царасар намаляха, папура оредя, само върбите, протегнали оголени  корени към водата, още се държаха. Реката отъня, воденичното колело се върти едва-едва, брашното не става тъй ситно като преди, мливари – тук-таме...

– Ходи ли да обидиш Жеглито? – попита Ради.

– Ходих. По-добре е, ама още има да лежи…

– Там ли са го били? – посочи Ради към румънския пост, чиято сграда се белееше на високото, огряна от захождащото слънце.

– Там… Набедиха го, че  повредил портрета на Карол II[5], сложен в примарията[6]. Жеглито него ден минал оттам да пита дали може да продаде на заставата дини, щото имал хубав бостан и му били в излишък. Кмета Марко го отрязъл, Жеглито си тръгнал ядосан. После Марко излязъл в коридора и видял, че в очите на краля били забити две топлийки. Откачил портрета,  занесъл го на командира на заставата. После отишъл у Жеглито, подлъгал го да натовари дини и пъпеши и да ги занесе на граничарите.  Почнали го още като пристигнал. Скъсали го от бой. После го хвърлили в каруцата, шибнали конете и те, нали знаят пътя, върнали се у тях. Майка му го намерила да лежи на дюшемето в несвяст, овъргалян в изпочупените дини. Аз веялката за него я правя…

Излязоха от долината на Царасар и се насочиха в теснината към Фучи кулак. Веднага усетиха силен порив, който ги удари в лицата и зазвуча в ушите им.  Сякаш скрит някъде между хълмовете Стрибог[7] надуваше своя рог и се наслаждаваше на умението си да управлява ветровете. Ради нахлупи калпака да не падне, дрехата на сина му се разгърди, гривите на конете се разрошиха. Тук долчините на двата излаза, спускащи се от Райнино се сливаха с тази на Фучи кулак. Набрал сила от трите дола  вятърът се втурваше в утеснението, завърташе се, метеше изпречилото му се напреки възвишение и вдигаше прашни облаци. Чак горе, отвъд реката и границата, в землището на Шишманово, вихрушката изсипваше товара си от листа, стръкчета сухи треви и пепел и постепенно се укротяваше.

– Тате, искам да ти предложа нещо… Но ти пак ще кажеш, че вятър ми вее в главата!

– Речѝ, да видим?

– Колкото пъти мина оттук рядко се случва да не духа. Този вятър не излиза от главата ми, мисля си как да го уловя. – Синът му се усмихна и продължи. – Има в Китанчево един човек…

Докато стигнат до селото Митко надълго и на широко обяснява какво е намислил. Противно на друг път баща му го изслуша внимателно и го засипа с въпроси. Накрая каза:

– И аз съм се чудил. Ще излезе прав дядо ти, лека му пръст. Той навремето ме предупреждаваше, че реката не е за воденица. Много бахчи има покрай нея и всеки отбива  вода за поливане. Ако пък се засуши става още по-зле. За двайсет години от засуха Царасар на три пъти губи силата си. Изчезва някъде към Бездънната дупка. Инак стига чак до Дунава. И сега едвам се крепи. Но това, дето казваш… Ще трябва да поприказвам с Хюсеин Насуфов. Той има баджанак в Китанчево… Хюсеин ще помогне, ама ние с теб хубаво ще трябва да го обмислим...

– Ми ще мислим! Цяла зима каква ни е работата? Напролет, стопи ли се снега, ще се захванем! Аз имам чертежи, знам как да я сглобя.

– Знаеш ти, ама как ще я донесем до тук? Хора трябват, превоз… Билети трябва да извадим, за да прекосим границата нататък и после насам. А майстори откъде ще намерим? Това да не ти е въртележката, с която ме пресрещаше тичешком, когато беше малък!  И колко още работа трябва да се свърши, преди да я сглобим…  Ще видим, ще видим…

Есента и зимата Ради използва да си набави нужната документация. Румънските чиновници навсякъде бяха недоверчиви, протакаха и създаваха всевъзможни пречки.   Най-трудно стана със земята. Да я купи околията в Тутракан не му даде - било пасище, щяла да намалее пашата за добитъка. Стигна чак до префекта. Три пъти ходи Ради в  Силистра, три пъти го връщаха, чак на четвъртия го пуснаха. Градоначалникът изслуша молбата му и го прати в някаква канцелария, където го принудиха  да замени четири декара плодородна нива в коренежа с един декар обрулена  от вятъра камениста мера. Подписа, това беше последното разрешително, което му трябваше, за да вдигнат   вятърницата.

– Скоро ще се запролети, пътищата ще изпръхнат и ще можем да отидем в Китанчево – каза  Ради на сина си, като се върна в Райнино. – Аз, дето се уморих да обикалям от врата на врата остави, но и се охарчих. Където и да идеш всеки гледа да бръкне в джоба ти. Вътъка ми е на свършване. Но парите да платим вятърницата ги пазя! Ти готов ли си?

– Готов съм, тате. Да ти се похваля! Жеглито се оправи, днес му занесох веялката. Обеща да дойде и той да помага. С него вече ставаме петнайсетина човека.

В края на март времето се отвори, денят порасна, слънцето затопли земята. Митко събра помагачите, изкопаха основите и ги запълниха с камък. Отгоре изляха кръгла циментова площадка, в средата оставиха отвор за оста, около която ще се върти цялата постройка, за да може  крилата да се обръщат срещу вятъра. „До тук – добре! – сияеше Митко. – Остава да я донесем.”

През април в Китанчево пристигна керван, воден от една конска каруца, осем впряга волове и два биволи. Хюсеин беше уговорил цената на вятърницата с баджанак си още преди време и Ради носеше казаната му сума. Сега, докато пътуваха, той опипваше час по час закопчания с безопасна игла джоб, за да се увери, че не е изръсил някъде увитите в кърпа пари.

Мелницата беше струпана на огромна камара. Още като влязоха в двора на Юсмен Митко се залепи за нея и я заразглежда. Всичко беше от дърво. Крилата са от акация, шейната е от бял дъб, колелата и зъбците – от цер и дрян. Гредите бяха стари и напукани, сякаш нямаше изгнило.  Дъб в райнинските гори - колкото щеш, ако се наложи ще ги замени. Но пък хромелите не са изтрити - личи, че са нови.

Юсмен и Ради бързо се спазариха и си стиснаха ръцете. Мющерии да купят вятърницата идвали и други, но Юсмен ги връщал, защото дал дума на баджанак си да я продаде на Ради. Дали защото Хюсеин му беше род или защото Юсмен кроеше да се изселва в Турция Ради не разбра, но плати  по-малко, отколкото беше приготвил.

Десетте талиги, с които дойдоха едва побраха вятърницата. Хромелите натовариха на конската каруца. Цял следобед скрибуцаха по обратния път. Минаха през Яким Груево, покрай Конево и Вазово. По икиндия прекосиха границата при райнинските гранични постове и разтовариха частите на вятърницата около приготвената бетонна площадка.

Сглобиха я за две седмици. Ради се разплати, с някои работници се разбра да им мели и да не им удържа уем[8]. Застопориха крилата и се прибраха на село да празнуват Великден. В понеделника след Великден Ради пак събра всички, викна поп Йосиф Гордеев да освети новата постройка. Жените постлаха бели покривки на поляната до вятърницата, попа благослови наредената върху тях храна. Насядаха направо по тревата на припек. Черпиха се с ракия и вино, гощаваха се с печеното агне.

След празниците Митко донесе чувал жито и се зае да довърши някои дреболии. При монтажа се беше повредил механизма, с който подвижния мелничен камък се мести нагоре-надолу, за да се получи булгур или брашно. Това беше тънка работа и не искаше да я повери на друг. Смени няколко дъски на крилата и сглоби легло на първия етаж, близо до улея, от който се сипе  смляното брашно, за да е по-удобно на баща му.

Излезе отвън, отдалечи се на двайсетина крачки, обиколи и огледа вятърницата от всички страни. Красива беше! Извисяваше на хълма стройното си като на мома за женене  тяло, салкъмовите дъски по крилата блестяха на слънцето като златни. Изглеждаше му толкова крехка… Ще удържи ли сама на оголения от бушуващите тук ветрове хълм?  

Днес подухваше едва-едва. Митко реши да провери дали  при такъв вятър ще може да се мели и дали всичко е нагодено както трябва. Зае се да обърне перките с лице към вятъра. Опъна веригата от аръша[9] до устройство, закрепено към забит в земята кол и почна да я навива с лоста. Кулата се разтресе, припука и се завъртя плавно върху шейната. Крилата проскърцаха и бавно се задвижиха. Митко се изкачи по стълбата на втория етаж, насипа жито в съндъка и освободи преградката, да може то да текне към хромелите. Изтопурка пак по стъпалата надолу да закачи един чувал на шиповете. Долови от горе да идва познатият от воденицата звук, с който хромелите чупят зърната и ги стриват. Постави шепата си под улея, но не изтрая да чака, дръпна чувала, наведе се и погледна в отвора. Сякаш това чакал белия прах се изсипа  върху лицето му. Митко инстинктивно се дръпна, засмя се, избърса очите си с длани и разтри между пръстите си брашното. Беше по-хубаво от воденичното. Изтича навън. Вятърът изведнъж се усили, крилата ускориха и стабилизираха въртежа си.  Задоволство озари лицето му. Той разпери ръце като крила, идеше му да полети:

– Ей-и-и-и…, хора! Тръгна! Тръгна-а-а!

Вятърът разпиля гласът му между хълмовете. Огледа се – беше сам, нямаше с кого да сподели радостта си. В теснината към река Царасар, където на сянка пладнуваше стадо  се изправи  чобанин и размаха тоягата си за поздрав, но Митко не го видя.

Към месец и половина време в мелницата рядко се появяваше мливар. Ще дойде някой, измел хамбара и напълнил два-три чувала с проядено от гъгрици жито. Друг ще донесе омесен ечемик или овес с царевица за ярма на добитъка. По-често идваха жени с отбрано жито да си направят булгур.

Да мели в новата мелница от новата реколта пръв се престраши Жеглито. Няколко дни след това майка му станала още в зори и омесила тесто да пробва прясното брашно, а сестра му Парашкева опалила пещта. Като извадили хляба тръгнали да черпят с милина[10] комшиите за здравето на именичката Парашкева и да разправят какви  бухнали хлябове опекли. От уста на ухо мълвата плъзна от къща на къща.  Пред вятърницата взеха да се трупат каруци и да чакат ред. Дни наред вятърът на хълма не спираше да духа, крилата се въртяха безспир. Мливарите си помагаха, едни качваха на горния етаж житото, други чакаха долу на улея и товареха пълните с брашно чували в каруците. Ради и синът му се сменяха. Не им оставаше време да се нахранят и да си починат както трябва. Взеха да идват хора и от съседните села.

Един ден в края на юли падна слаб дъжд, облаците след него  оредяха. Слънцето почна да припича по-силно.  Синината на небето избледня, по околните хълмове се появи мараня.  Изгазената от хора и добитък трева около вятърницата пожълтя като препърлена от огън.  Птиците, които преди се навъртаха тук и намираха какво да клъвнат, сега търсеха прохлада покрай реката. Лалугерите се потулиха и подаваха предпазливо муцунки от дупките си чак по залез. Крилата на вятърницата увиснаха неподвижни като ръце на мъртвец. Пътят беше пуст докъдето поглед стига, нищо никъде не помръдваше. Ради влезе на сянка при сина си и каза:

– Да почакаме да захладнее и да си вървим на село. Тъй като гледам скоро вятър няма да духне. В този задух никой няма да дойде да мели, пък и да дойде – каква полза… Без вятър сме за никъде!

Ради и Митко си останаха в къщи два дни. На третия ден още сутринта се появи лек ветрец. Дръпнаха каруцата на торището и почнаха да товарят. Мислеха да го разпилеят на стърнището в нивата до Старите лозя преди да са го изорали. Легнал на сянка до курника петелът притича и с едно „Кър-р-р-…” събра всички кокошки, които се  навряха между вилите да търсят червеи. Извозиха на нивата две каруци. Като се върнаха за третата денят преполови и седнаха да обядват. После баща му си легна в кухнята да почине, а Митко взе да прави сметка кога с тази вятърница ще излязат на печалба.

Както си седеше вглъбен на леглото с лист хартия в едната и молив в другата ръка не забеляза, че навън стана тъмно, като да беше се мръкнало. Захапа със зъби долната си устна и продължи да смята. Прозорецът към улицата изведнъж се отвори с трясък, стъклата му се счупиха и парчетата се посипаха отвън. Черчевето продължи да се клатушка, отсрещния прозорец в стаята издрънча, пантите му се скъсаха и той изхвърча на пътеката пред къщата. Нахлулият вятър изсмука въздуха и изтръгна листа от ръцете му. Сърцето на Митко заби учестено, не беше се срещал с такава невидима заплаха и остана да я наблюдава като препариран. Старата черница се превиваше до земи, сякаш зовеше за помощ. Едри капки плющяха по стената на къщата и се сипеха в стаята. В един миг постланите на пода пъстри черги се намокриха, улицата се превърна в река, която се промуши през плетищата, заля градините и се запромъква покрай къщите. Не личеше къде започва земята и къде свършва небето. Неспирния тътнеж беше примесен с мучене, тропот, цвилене, кучешки лай и тревожни викове. Хората заставаха на колене, кръстеха се и молеха за пощада  всички светии. Водната стена, изливаща се отгоре, подета от ураганния вятър, осветена от постоянни светкавици и озвучена от непрекъснат грохот настъпваше на все по-мощни талази. Ослепителна мълния, последвана от гръм, срути короната на изкорубения орех на съседите. Прекършен, черен и димящ стволът му остана да стърчи и да гасне, фъскайки  под дъжда.

Бурята вилня повече от два часа. Черният облак се оттегли, слънцето огря опустошеното село. Митко отиде  в лятната кухня, където стихията завари родителите и сестра му и застана на прага. Майка му седеше на леглото с опрян на стената гръб, Парашкева лежеше в скута ѝ. Баща му, който умислено блуждаеше  през прозореца, тежко се надигна от стола и без да пророни дума  мина покрай сина си. Майка му излезе след тях. Митко прекоси двора и изкара конете от дама. Все така мълчаливо сложиха юздите и се възкачиха на голо върху тръпнещите им гърбове. Минаха един след друг през отворения от майка му вратник. Движеха се толкова бързо, колкото позволяваше подгизналата земя. На места по пътя имаше дълбоки локви, пороите бяха издълбали ровове, които трябваше да заобикалят. От двете им страни се стичаше вода, събираше се и заличаваше пътя. По нататък дола се превърна в поток и за да продължат трябваше да изоставят наводнения  път. Изкачиха се на високото и тук трябваше да спрат. От хълма с вятърницата ги делеше един дол пълен с мътна вода, която не можеха да прегазят.

Нямаше я красивата Миткова вятърница! От нея беше останала само кръглата бетонна площадка, в средата на която самотно стърчи дъбовата ос.

Отвъд техния хълм пред очите им се разкри колкото страшна, толкова и величествена гледка. Три реки, от двата излаза и Фучи кулак, се събираха в една и се втурваха  през теснината към Царасар. Но Царасар не беше там! На нейно място имаше огромна река, която запълваше долината от бряг до бряг. Тя влачеше изтръгнати от корен дървета, изпочупени клони, бурени, удавени животни, слама, дъски, греди, покъщнина. За зеленчуковите градини покрай Царасар напомняха плуващите отгоре домати, патладжани и пипер.

Воденицата на Ради Караиванов, която беше изоставил преди година, и нея я нямаше!

Помляни парчетии и едно крило от вятърницата намериха след десетина дни чак до Веселец, когато водата се оттегли.

---

[1] Карол I (1881 – 1914) – румънски крал

[2] Квадрилатера - Така румънците наричат Южна Добруджа, докато я владеят.

[3] Паспал – Брашнен прах, наслоен във и около мелница.

[4] Мекина – плява, ситна слама, примесена с осил и обвивки на зърната.

[5] Карол II (1930 – 1940) – Румънски крал.

[6] Примария – Кметство.

[7] Стрибог - Славянски бог на ветрове, небето и въздуха.

[8] Уем – Удръжка като наем за мелене.

[9] Аръш - Дълга и дебела греда, с която вятърницата се завърта по посока на вятъра.

[10] Милина – В някои райони на България милинки, в други – баница.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права