На 70 плюс

  

Седемдесет - прекрасна мъжка възраст,

достигне ли я всеки мъж, е бог…

 

Маргарита Петкова

 

Абе! Бог, … друг път. Чурук работа е тази...

Омръзнали са ми юбилеи и празници и хич не ми се ще да идва ни рожден, ни имен ден. Не ми се слушат празни приказки и несбъдни пожелания. Знам, че нито здравето ми ще се подобри, нито успехите ми ще се множат. Ще си остана със спомените за доброто време на младостта. Отдавна съм изкачил своите висини, сега слизам. И колкото пò се отдалечавам от върха, толкова е по-трудно да се крепя по нанадолнището, все по-силно ме тегли земята, едно падане може да е последно.

Излизам сред хората, оглеждам се – всички са по-млади от мен. Познати виждам тук-там, приятели – още по-нарядко… Я направил двайсетина крачки, я не – изплезвам език, гърдите ми засвирват като ковашки мях. Мотае ми се главата – скочило е кръвното. Присвива ме стомаха – киселини ме мъчат. Наболяват ме коленете – времето май се разваля. Влачи се по тротоара връзката на обувката ми, сядам на близката пейка да я завържа. Сега пък простатата ме напъва. Не мога да се изправя, без да си помогна с ръце.

Влизам в отсрещното кафене, поръчвам си чай и се оглеждам за тоалетна. Събличам балтона и закачам бастуна на закачалката. На масата виждам рекламна брошура на наклонената кула в Пиза. Защо ли ми трябваше да я разглеждам! От съчувствие и съпричастност, навярно – с една съдба сме с тази кула, изкривени. Ще ида, викам си, преди да съм ритнал камбаната, да видя как се крепи тази старина толкова време без да падне, може пък това да ми помогне някак си. Изваждам от портмонето личната си карта да видя дали не е изтекъл срокът ѝ на валидност. Не е. Редовна е, че и безсрочна даже.

И взех да се питам: защо ли е безсрочна? От грижа за възрастните хора, разбира се; похвално е – да не ги вкарва в излишни разходи! Защо пък да са излишни!? Ние като сме пенсионери не сме ли равноправни на другите граждани? Уха-а, че, това си е направо дискриминация. Значи, така! Не ще държавата повече да се разправя с мен! По този начин съвсем по йезуитски ми намига, че вече ме е отписала и хич не очаква да доживея до следващата подмяна на документите за самоличност? Ще видим тази работа…

Изсърбах си чая, пъхнах скришом брошурата в джоба си и направо отидох в туроператорската агенция. Попаднах там на много любезни хора. Аз предплатих за екскурзията до Пиза, а те ми направиха здравна застраховка за по-висока сума, отколкото на останалите туристи. Почувствах се специален.

След три дни отпътувахме. Като стигнахме в Пиза ни вкараха в един ресторант. Първо ще обядваме, казаха, после ще разглеждаме наклонената кула. Менюто било предварително уговорено – пържола по италиански. Добре, но моите зъби за пържоли не стават, ако ще и по френски да са! Излапах само гарнитурата.

Как стигнах до тук ли? Ще го обясня математически. Отговорът е в едно просто уравнение - сума от две събираеми, чийто сбор е равен на 25.

Чувал съм, че нормалните хора имат 32 зъба. Изглежда, че аз никога не съм бил в тази категория, защото моите зъби и в най-зрялата ми възраст бяха на брой 31. После един по един, докато трупах стаж, ми изпадаха мъдреците. Рекох си, че така е редно – защо му е на един пенсионер да е мъдър?! И бройката се срина на 27. Сигурно от тогава съм почнал да оглупявам. На всичкото отгоре една част от тези 27 отказаха да ми служат. Като ме пенсионираха веднага изприпках при личния си зъболекар с наброените накуп шест учителски заплати. Той ми каза, че ако към тази сума прибавя само още към две хилядарки може да замени негодните ми зъби с нови така, че пак да си останат 27. Беше много загрижен и прие взетото от мен с мънкане решение да ги съкратим на 25 за самоубийствено. Как тъй, недоумява, ти знаеш ли какви последствия може да има това върху здравния ти статус въобще? Дай да ти направим едно хубаво, 27-бройно зъбочене! Ще го направиш ти, викам си, ама аз не съм сигурен дали ще ми трябва.

Чакам да станат протезите, жена ми ме храни с кашички, чорбички, пюрета, настъргани с ренде салати и други такива буламачи. Тъпча ги аз в храносмилателния си тракт,  а на ум си припомням вкуса на жарени, пържени и печени на скара стекове, карета и контрафилета. Най-после дойде ред да си сложа чисто новите зъби.

Първата ми работа беше да си купя пържола. Само че от това не последва очакваното удовлетворение. Налапах дъхавото парче месо като див хищник, въртя глава, дърпам с ръце – не става, не ми се отдава да разкъсам сочното парче като едно време. Помогнах си с ножа – сега пък не мога да я сдъвча, пустата му мръвка! Замислих се и се сетих да броя. Броих, броих… – 14 мои, автентични, леко поразклатени, костни образувания и 11 чужди, пластмасови, до един натоварени с функция за отхапване, която не изпълняват! За да не ми разваля фасадата пък докторът съкратил дъвкателните кътници...

Подир това потресаващо фиаско, на няколко пъти, ми се налага пак да търча при зъболекаря. След всяко посещение спестената от пържоли сума за един миг изчезваше в чекмеджето на доктора, а аз се главоблъсках с решаването на същото онова уравнение с 25. Сега събираемите са 10 и 15 с тенденция второто от тях да се увеличава за сметка на първото.

Преминавайки през какви ли не перипетии седемдесет плюс годишните неизбежно стигат до извода, че бъдещето винаги е по-близо, отколкото ни се иска, а с края на живота ни започва вечността, която сме прекъснали за кратко с появата си на този свят.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Хлябът

 

Не зная как е било в големите градове. В годините на моето детство беднотията в селото, където израснах, и в селищата наоколо, беше потресаваща. Бащите ни се връщаха от фронта и едва оставили пушките, поемаха плуговете от ръцете на съпругите си. Смениха униформите с дращещите като шкурка шаечни дрехи и войнишките чепици с цървули от неощавена кожа. Никой не се учудваше, ако срещне жена или дете, обути с това допотопно средство.

Семействата ни бяха многолюдни. Във всяка къща растяха по три-четири, че и повече деца. Малките износваха дрехите на батковците и каките си. Често преправените одеяния на бащите и майките служеха вярно на синовете и дъщерите. В последвалите по-късно по-добри времена беше в реда на нещата обувките ни да са гумени галоши, ботуши или шушони, дрешките ни да са с кръпки, а обядът ни да е комат сух хляб с постна чорбица.

Учебниците си носехме през рамо в пъстри торбички, ушити от домашно тъкан плат. Тръгвахме към училище от кирпичени домове с пръстени подове, застлани с рогозки от царевична шума, събирана по беленки. Рогозките се изплитаха на стан през дългите зимни вечери от близки и познати. Мама им благодареше с почерпка от подсладена, узряла царевица на зърна, която къкреше на печката цял ден.

Изхранването в тези следвоенни години беше трудно дело. За хляба си всяко семейство се грижеше само и го приготвяше у дома.

Пещи имаше във всяка къща. Пещта беше сложно и капризно сводесто съоръжение без комин, не за ума и ръцете на всеки. Изкусни зидари ги правеха от подбрани изпечени тухли, жените ги измазваха отвън с жълта пръст, примесена с плява. Оставяха отпред отвор за опалване и зареждане, а отгоре – отдушник за регулиране на температурата. За гориво целогодишно събирахме и трупахме на камари вършина, слънчогледови и царевични стъбла. Преди всяко използване на пещта запълваха с кал появилите се в мазилката пукнатини, заредеше ли се – капака се замазваше старателно, за да не излиза топлината. Майсторлъкът от този момент се състоеше в преценката колко време да се пекат добре омесените и втасали хлябове, за да не прегорят, но да не останат сурови и да се получи онази хрупкава, набрашнена коричка, опияняваща сетивата. Върхът на блаженството идваше чак накрая – мама да разчупи току-що извадения от пещта самун, да подаде на всеки от тримата си сина димящо парче хляб, с пъхната по средата бучка сирене и цялата тази вкусотия, украсена с шарена сол…

Житото беше малко, поради ниските добиви и репарациите, наложени на България от победителите във Втората световна война. Част от тях са 45 милиона щатски долара, съгласно Парижкият мирен договор от 1947 г., които трябва да изплатим на Гърция. До края на 1964 г. България издължава до последен цент тази огромна сума, чиито сегашен еквивалент надхвърля половин милиард долара. За да се справи с това и в същото време да осигури хранителни продукти за населението, правителството събира така наречените държавни доставки. С онова, което му остане, народът трябваше да преживява както намери за добре.

И преди и след кооперирането на земята брашното достигаше до хората в една разновидност. Ако отидеш на мелница, връщаш се с брашно и трици. Брашното за хората, триците за животните. Приготвянето на една пещ хляб с месенето, втасването и печенето отнемаше на майките и бабите ни почти цяло денонощие и се изяждаше от домочадието за около седмица. Маята всеки си приготвяше сам. Брашно, вода, мая, малко сол – това е всичко! Не знам как този домашен хляб изтрайваше до следващото печене без да мухляса! За да се пести пшеница, нерядко насъщният съдържаше примеси от царевица, ръж и ечемик.

Заместител на хляба беше качамакът, в нашия край му казваме мамалига. Прави се от царевично брашно и вода. Понякога вместо вода слагаха мляко от домашно отглежданите животни. Ако се замеси царевично тесто, добави се мазнина и сирене и се изпече във фурната, се получаваше  нещо като баница, която преселците от Северна Добруджа наричат малай /заемка от румънски/.

Днес тези брашна минават за деликатесни. Да се влагат тогава не беше нито диетичен, нито, гастрономически каприз, не. Ползваха се поотделно или в комбинация по една единствена причина – пълнеж за количество. Те олицетворяваха недоимъка, в чиято обезсилваща хватка хората оцеляваха до пролетната коприва и лапада. С подобна оскъдица българинът се е сблъсквал не за първи път. Може да се предполага, че след подобно презимуване някъде в миналото някой за пръв път е възкликнал: „Няма страшно! Хванахме се за зеленото!”

Виждал съм мои близки да се кръстят и благоговеят преди да посегнат към хляба. Баба събираше падналите в скута ѝ трохи в шепа и ги изсипваше в устата си. Ако някое от децата избърза и мине по непреметения след хранене под, получаваше напомняне от дядовия бастун: „Серсемин! Грехота е да тъпчеш хляба!”

В края на 50-те и началото на 60-те години на 20-ти век ТКЗС-та се замогнаха и изградиха в почти всяко българско село обществени хлебопекарни. Срещу получени от стопанството купони /пари се плащаха чак в края на стопанската година/, хората получаваха хляб. Днес пращате децата си да купят хляб от магазина с пари, тогава нашите родители ни пращаха да вземем хляб от фурната с купони. Тънката разлика в нюанса е, че хората тогава се олицетворяваха като съсобственици на селската фурна и на хляба в нея.

От плещите на отрудените жени отпадна едно от най-тежките им домашни задължения. Облекчение беше и за мъжете, на които повече не им се налагаше да ходят на мелница. Неудобството, докато се стигне до свободна продажба по-късно, беше за пришълците – техните купони в чуждо село не се признаваха. Но варианти се намираха и никой не оставаше гладен – хората бяха гостоприемни.

Отначало хлябът беше един вид – еднакви за всички хлябове по един килограм. С механизацията на селското стопанство и въвеждането на високодобивни сортове пшеница фурната започна да пече два вида хляб. Десетина годишен да съм бил, на купончето от зелена хартия пишеше, че един черен хляб е на стойност 15 стотинки. Белият хляб пък струваше 18 стотинки и се получаваше срещу отпечатан на бял картон купон.

От ранна утрин по улиците и над покривите на къщите се носи мирис на прясно изпечен хляб. Беше нещо, което неизменно улавяхме с обонянието си. На гишето пред пекарната се извива дълга опашка от деца и възрастни. Още преди хората да са тръгнали на работа хлебарят Андрей Гагаузов изважда първата фурна с горещи хлябове, реди ги в големи дървени щайги и ги зачислява на продавачката Таса Ненчева. Тя прибира подадените от нетърпеливите чакащи купони в сандъче с няколко преградки и срещу тях раздава хляб. Децата повличат пълните чанти, преплитайки крака. Рядко някой, дори старец на преклонна възраст, ще устои на изкушението да пъхне един хляб под мишница и докато се прибере вкъщи да чопли и предъвква сладко хапка по хапка.

Постепенно и почти неусетно през 60-те години консумацията на черен хляб намаля и дори изчезна. Хората започнаха да ходят на фурната с велосипеди, мотори, дори с леки коли. Купони за черен хляб се търсеха и се печатаха все по-малко. Фурната започна да го пече един-два пъти седмично. Неговата себестойност и тази на килограм фуражно зърно не се различаваха особено. В края на този период доста хора започнаха да хранят с него домашните си животни. Сигурно поради леснината, с която го получаваха, хората забравиха за тежките години, а уважението и преклонението пред хляба остана някъде в миналото.

Селските хлебопекарни, с пухкавите си бели хлябове, се превърнаха в символ на прогреса, дадоха надежда и укрепиха вярата, че животът по селата отива на добре. Белият хляб беше най-добрият пропагандатор на онова време, а създадената около него оптимистична атмосфера беше по-въздействаща от всяка идеология.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права