Отата

Отата

Случаят е от първите години след 1980. Кольо Отата е фелдшер и обслужва Здравния пункт. Живее на квартира до училището в къщата на Атанас Ранчев.

С Отата сме съотборници във Футболния отбор. Два-три пъти седмично, след работно време, ходим на тренировка . Имаше игрище, имаше и съблекални и няколко пейки. Тренировка е малко пресилено да се каже, но все пак няколко часа тичане и двустранна игра ни поддържаха в прилична кондиция. На една от тези тренировки аз пристигам с мотопеда си „Балкан“, едва-едва слизам и се дотътрям до една от пейките. Петнадесетина човека, разделени на два отбора играят. По някое време Отата ме забелязва и пита:

– Ти докога ще седиш там? Няма ли да се включиш?

– Не! Хванала ме е една дискова – чудя се как да застана. Не става ни седнал, ни легнал – боли и това е! Ще погледам и ще си ходя.

– Изчакай да свършим и ще отидем до пункта. Ще се опитам да ти помогна.

Балканчето измрънква, затруднено от тежестта на двама ни. Отиваме в Здравния пункт. Отата ми сочи кушетката, настоява да седна и започва да обяснява:

– Ще ти направя блокада. Това означава, че ще взема една спринцовка и ще я напълня с лекарство. Ти ще легнеш по корем. Ще те боцна точно 12 пъти. Ти ще броиш. Ще боли много! Под кожата на кръста няма достатъчно нито мускулатура, нито мастна тъкан. Ще броиш до 12! След 12-то боцкане ще ти сложа една топла лепенка върху 12-те инжекции…

И още няколко пъти повтори да не забравям да броя до 12.

Събличам се до кръста, лягам на кушетката по корем и го налюдавам. Отата е застанал гърбом, прави нещо, но аз не виждам какво. В подсъзнанието ми мержелее едно число – 12 ! След малко той се обръща и тръгва към мен с една спринцовка – такава голяма спринцовка виждам за пръв път!

– Ота, да не си я взел тази спринцовка от ветеринарната! – опитвам се с крива усмивка да се правя на смелчак.

Лицето на Отата си остава безизразно, сякаш изобщо не е чул най-сполучливата шега, която до досега съм измислил. Безжалостно забива иглата на конската спринцовка в горкия ми кръст и безизразно произнася:

– Едно. Брой! Може и на ум.

И аз броя: две, три … Вода се стича навсякъде по кожата ми, потните ми пори преливат. Шест, седем, осем … - иска ми се да му кажа да спре с това мъчение, но егото ми стои по-високо от болката. „Единадесет, дванадесет!“ - приключвам броенето на ум и си мисля, че ако инжекциите бяха само с една повече, като нищо ще загубя съзнание.

– Дванадесет! Готово! – тържествено се провиква на глас Отата и ми се усмихва по най-простодушен начин, без да подозира какви скверни мисли се въртят из главата ми:

–  Ако само беше посегнал да ме боцнеш още веднъж! Такъв шут щях да ти тегля! И с такава контузия щеше да се сдобиеш, каквато на футболния терен е невъзможно да получиш!

– Знам! Нали за това поне 12 пъти ти казах да броиш до 12!

– О-хо! Виж ти!? – Изведнъж моментната ми неприязън се изпари. – Не знаех, че си бил и психолог!

Пред мен пак беше Отата, когото познавах като човек, футболист и фелдшер и от когото не един и двама са видели добро.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Очерк за селото на края на света

ЗАБРАВЕНОТО СЕЛО

Главната улица

Райнино

Област:  Разград

Община:  Исперих

Геогр. ширина: 43.7999992

Геогр. дължина: 26.8169994

Надморска височина: от 200 до 299 м

Площ землище: 23.027 km2

Население: 403 човека (31.12.2013) 

Пощенски код: 7421                            

• Kод за междуселищно избиране: (084737)
•            
• КРАЯТ НА СВЕТА МОЖЕ ДА Е НАВСЯКЪДЕ. НЕКА ВИ РАЗКАЖА ЗА ЕДНО СЕЛЦЕ, КЪДЕТО  ТРЪГНАЛИТЕ НЕ СЕ ВРЪЩАТ, А НЕОТПЪТУВАЛИТЕ ОСТАВАТ ЗАВИНАГИ.

              

Ако все още сте тук и имате намерение да продължите пуснете си клипчето по-долу, за да направим четенето по-приятно.

• 
  

•          Речете ли да потърсите селото в интернет ще намерите твърде оскъдна информация. Тя ще е или административна или част от криминалната хроника. 

•             За селото е писано малко. Най-съществени и достоверни сведения могат да се намерят в краеведските и родовите изследвания на Йордан Иванов и Борис Илиев.

•            В Райнино, кръстено на Райна Княгиня, повечето неща са по едно. Те винаги се произнасят в единствено число и с значимост да бъдат изписвани с главна буква.
• 
  

Площадът

Кметството

Помпата

Празното училище

Читалището

До 1942 г. селото носи името Кьосе Абди или Кьосе Апти. 

 Щъркелово гнездо над Помпата

Преданието твърди, че някой си Апти, без косъм по  брадата си и поради това с прякор Кьосе, бил първият заселник и основател на селото, от където произхожда неговото наименование. През войната 1828 - 1829 г. в тила на руската армия, която стигнала до Шумен, безчинствали разбити турски части, заедно с въоръжени местни мюсюлмани. По това време били ограбени, разораени и разселени две махали на Райнино. Те били разположени северозападно от селото, в гората. Наричали се Йомерлер и Рамлар, по имената на два рода, които ги населявали. До началота на 20 век там още можели да се различат местата на кладенци, на гробищата, основите на къщи и на дворове. Още по-късно сред дъбовете останали да виреят круши, сливи и ябълки. 

Селото е променяло местонахождението си по различни причини няколко пъти, а веднъж, през 1837 година и поради епидемия от чума, когато се изместило навътре в гората.  Останки от керамика, огнища и други доказателства и до днес могат да се намерят в нехарактерната за землището пепелява почва на блока вляво от пътя за Канипейската гора срещу Летището. Там, преди около 50 години бяха Старите лозя.

Любопитна подробност е, че на излизане от селото, по пътя за Стария Излаз, в близост до Андровия гьол  има останки от махалата, останала в детските ми спомени като Аша Маале. Там, при внимателен оглед, още личат останки от пещи за производство на негасена вар, откъдето носи името си една от фамилиите - Кирекчиите.

https://www.google.bg/maps/@43.8129489,26.8144852,13z/data=!4m2!10m1!1e2 

Райнино е село като всички села и не съвсем. Не прилича на никое друго, не защото аз съм израстнал там, а защото на този грешен свят няма две абсолютно еднакви неща и всичко съществуващо е единствено и уникално само по себе си. Райнино притежава своята световна и национална неизвестност и това също е негова характерна черта. В околността е популярно и като селото със стоте ергени - поради открайвремешната беднотия момите от селото все гледали да се оженят на по-богати места по други села и градове. Колкото шега, толкова и истина. Днес възрастни и самотни мъже, не успели да натрупат необходимия трудов стаж за собствена пенсия,  се грижат за престарелите си родители, преживявайки с тяхната.

До 1940 г. селото е в пределите  на Румъния. Малко са възрастните, които помнят как граничната бразда, минаваща южно от стопанския двор в посока изток – запад е разделяла Райнино от Вазово и Румъния от България. Румънската застава се е помещавала в несъществуваща вече постройка до кладенец съвсем близо до селото - вдясно по пътя за Вазово, непосредствено след стопанския двор на бившето ТКЗС, там, където свършва успоредния на шосето полезащитен пояс. Българската застава е била някъде по на юг и вляво, но останките от нея са заличени безвъзвратно от последвалата след 1940 г. селскостопанска дейност

На границата между две области сега, в недалечното минало и на две държави, Райнино и до днес си остава едно изолирано, забравено от "бога и царя" място. Землището му, осеяно с изкуствени могили, подобни на Свещарските, но по-малки и повечето изличени от плуговете, се врязва като своеобразен сухоземен полуостров в Силистренско. Богатият чернозем и Гората са тези , които дават поминък и носят някакви доходи на жителите му, които от ден на ден оредяват. Райнино е типичен пример, олицетворяващ позабравения термин "Селище с затихващи функции"

Чешмата до Помпата

Населението му е уникална смесица. Най-многобройната група са българи преселци от Тулчанско, дошли тук през 1940 г. по силата на Крайовската спогодба. Те се самоназовават  преселци и добружанци, макар дедите им да произхождат от вътрешността на България или както те я наричат „Стара България“. През 50-те и 60-те години на 20 век в селото идват македонци от планините на Югозападна България, привлечени от плодородните черноземи. По ранните заселници, още от времето на турското владичество,  са представители на особената етнографска група „Оста миллет“, изповядващи исляма. Странното е, че нито турците от Веселец, нито ромите от Вазово  ги причисляват  към своя етнос. Няколко са само фамилиите, които се считат и биват признати за коренни жители на селото.

Селото живее своя собствен, незавиден живот. Единствената връзка с големия свят е тесен път, за който неизвестно чии грижи приключват с маскировка на дупките по напукания като бръчките по лицата на жителите му 30-годишен асфалт.

За всички идващи и отиващи си този път свършва и започва на Площада. Идва  от Исперих и отива в Исперих. От там на юг и нататък към още по-уютния запад, по широкия, красив, богат и щедър свят! Сега и напред, без да се обръщаш! От Свещарските могили и царската тракийска гробница, където за кратко се пренасяш в царствения свят на гетите назад във времето - толкова, колкото да осъзнаеш собствената си безнадеждна провинциалност - сега и тук. А после -  в твоя свят и твоето време -пак напред! И на юг, и на север, и на запад! Само не и обратно - на изток!

Събитията тук са простичко двуполюсни - тъжни и радостни.
Тъжни... 

Когато в сутрешната притихналост над къщите се понесе бавно протяжният звън на църковната камбана, известяващ нечия кончина. Поп Никола, с райнински корени, идва тук само тогава - тук той  не кръщава и не венчава, той само изпраща по единствено нетревясващия еднопосочен път, който свършва на Крушака. 
Радостни... 
Когато някой от еднопосочно поелите на юг-север-запад, милостиво реши да се завърне и за малко да разсее сивата безнадежност на създателите си. Тогава, за първи път, усмихната от няколко седмици или месеци,  празнува цялата махала. Празник, който започва с очакване на старата и изкривената като самите чакащи пейка до портичката на нечия обречена на скорошна разруха къща. И завършва след няколко часа с изпращането им от цялото население на махалата - един-двама старци и две-три старици.

           
            Често се случва така, че двете събития взаимно се предизвикват и се сливат в едно. Тогава на човек му е трудно да реши за кого има повече основание да се радва и за кого повече основание да тъжи - за мъртвите или живите.   

            Едно събитие обаче е ежегоден връх, в чиято сянка всичко останало остава незабележимо  - Сбора! Той е традиционно в последната събота на октомври, когато полската работа е приключила. Дори арендаторите стават щедри и развързват кесиите,  за да помогнат. Селото оживява и се пълни с млади и стари като в най-добрите си години. Пред къщите се нареждат върволици коли. Кой овца или агне, кой коза или яре, кой кокошка - всеки според чергата си. За година време е отгледал някоя животинка и на Сбора тя се превръща в храна за гостите. Лее се ракия, бира и още необистреното вино. Свири музика, играят се хора. Събират се роднини и приятели - с години невидели се - не могат да се познаят.

            Веселба за един ден. На другия селото изглежда още по-тъжно и по-пусто.

            На влизане в Райнино, след табелата, която обозначава началото му, ако си невнимателен шофьор, може да се окажеш без десен калник или поне мигач от неочаквана среща със стар руски комбайн.

Той така се е вкопал до някогашния, сега трудно различим между храсти и бурени Полски стан,  че с неподвижно преживените си там демократични години се е превърнал в непоклатим паметник на социалистическото минало. В ляво , в Стопанския двор, се забелязват няколко трактора на едва оцеляващата в конкуренцията на арендаторите кооперация. Малко след това ще видите висока ограда от бетонни елементи на изоставения отдавна цех за заготовки на исперихския завод „Добруджа“, превърнат сега в нечий склад.

Площадът в Райнино е обръщало, последна точка от дестинация за никъде. То е край, но и начало на единствения път, свързващ го с цивилизацията.

Зърваш за миг изтърбушената сграда на някогашното основно училище, което е приютявало и класове с двойни паралелки; минаваш покрай кметството, чиято работа основно е да събира личните карти на починалите и да издава удостоверения за наследници; виждаш килнатата на една страна Помпа и две-три пейки пред затворените врати на Читалището; трудно може да различиш дали има нещо зад  прашасалите стъкла на ниските сгради в дясно от теб; накрая спираш пред Барчето и Магазина.  Тук е Центърът, тук се ражда и умира всяка новина, мълва и клюка в този малък свят. Тук, на Центъра, дори тиквените семки, чието производство е важна част от „икономиката“ на  селото, твърдят местните, съхнат най-добре. Ако на Центъра нещо не е изкоментирано то не се е случило. Тук посрещат и изпращат Рейса като събитието на деня. Местните новини и световните дела се обсъждат най-добре в Барчето на чаша ракия, но ако не можеш да си я позволиш– и пред него, с килнат назад каскет и небрежно пъхнати в джобовете ръце.

И все пак, Райнино е свят. Като микрокосмос. То е някаква измамна и все още незнайно как крепяща се цялост, съставена от земи, тревясали улици, рушащи се постройки, възрастни хора, съдби,  дървета, животни, цветя....  Нищо, че тук дори щъркелите вече не се завръщат и гнездото им на помпената кула отдавна стои празно. 

Но ако се вдълбочиш - и в миналото, и в настоящето - ще откриещ неочаквани съкровища.

Тръгнеш ли покрай Читалището на запад ще минеш през Новия Излаз /има и местност Стария Излаз/ и по този черен път към село Иван Шишманово ще стигнеш Реката. Тя „Седем години тече и седем не тече“ – ще ви каже всеки срещнат. И ще ви уверява, че като следвате течението  ѝ през Гората изведнъж тя ще се изгуби, ще изчезне под земята. За да се появи някъде към Дунав и да се влее там. А наблизо, където изчезва, е Бездънната дупка. В нея много са влизали, ама никой не е стигнал дъното!. За да стигнете там ще трябва да навлезете в оградена с висока телена мрежа територия – резерват към ловно стопанство Воден. Тук са построени хижи, заслони, чакалà, правени са пътеки и парапети, язовири, хранилки за дивите животни. Развъждани са диви патици, полагани са грижи за популациите от сърни, елени, диви свине. За да бъдат отстреляни от Т. Живков и негови гости като Л. Брежнев, Н. Чаушеску, М. Кадафи и други бивши величия.

Ако продължите разходката си по долината на Реката, пеш, без път, покрай Пещерата и през Гората ще стигнете и до „Ири Хисар“ – тракийска крепост, използвана и през средновековието. Местността е много живописна. Хълмове, обрасли с дървета, виеща се между високи скали река, останки от крепостни стени и охранителни кули допълват картината.
Ако сте с кола - продължете от Площада на северозапад, следвайте макадамената настилка, минете през портала на Резервата и след няколко километра сте там, в "Ири Хисар", където едни селяни от Райнино се грижат за дивите животни, за могат други, високо урбанизирани много цивилизовани хора от къде ли не по широкия свят, да убият и вземат като трофей главите им.
Може да изберете и друг маршрут - на запад, покрай водонапорната Кула,

покрай Първия и Втория пояс към гората с червен дъб, и после надолу - по Реката и до крепостта.
На връщане, ако вече е късно, не ви се пътува и няма къде да преспите - отбийте се на Центъра или в Барчето. И може да сте сигурни, че някой от онези чудаци там с овехтелите каскети ще ви приюти, ще ви почерпи и нахрани, ще ви настани да преспите в Новата стая и на другия ден ще ви изпрати по живо по здраво.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

По пътя към залеза

В нагретия от жегата въздух витае напрежение.

Тук трябва да е!

Да търсиш спонсори за държавно училище - кой го измисли това!?

Ненавиждам спохождащата ме нерешителност в случаи като този. Дни наред не мога да се понасям, дразни ме всичко, яд ме е на всичко, но най-вече на себе си. Никога не съм сигурен, че някой постъпва правилно, когато заради благополучния изход на едно дело се превръща в плазмодий.

Ако открия подходящият благодетел и той се съгласи да помогне - добре, оставам! Ако ли не - на мястото ми ще назначат друг, който може да се оправя по-добре в този неразгадаем за мен свят. Трябва да намеря изход, а не знам как. Въпросът е на косъм. Или - или! Ще успея, или ще се проваля. Ще работя, или ще ме изритат. На парите, които ще загубя, като ме уволнят - майната им! Ако бях техен почитател, нямаше да съм учител. Но какво ще стане с препитанието ми, със семейството ми? Горкичките ми деца... А къде ще търся работа и кой ще ме назначи, след като вече не смея да се усмихна, за да не ми видят евтините протези? На клюките и преднамерено злорадите коментари - и на тях майната им. Как така някои се оправят, а аз не мога!

Защо е така!?

Жесток е този избор.

Никак не ме бива с ласкателствата. Спечелил съм си репутация на човек, който винаги казва онова, което мисли, а не което трябва. Но сега, да се придържам към този принцип, означава почти сигурен провал и уволнение от работа. Ако пък изневеря на себе си и превия кръст, вероятно ще запазя работата си, но ще загубя достойнството си...

Излизам на булеварда. Тук трябва да е!

Мраморно-мозаечни саксии с цветя собственически маркират напръсканите с вода плочи от тротоара пред входа и предизвикват измамно усещане за свежест. В ноздрите ми нахлува топла влага от изпаренията им със специфичен мирис, който ми припомня как златистите чакали, обитаващи Югоизточна Европа, обозначават ловните си територии.

Вратата на модерната сграда с огледални прозорци се отваря с глухо прищракване. Прекрачвам прага и предпазливо стъпвам върху теракота с причудливи шарки. Вдясно - витрина с мостри и надпис в сигнално жълто: "Качество без конкуренция". Множество цветни реклами, отпечатани на скъпа хартия са поставени на ниска маса с прозрачен плот. Около нея - приканваща за отдих след жегата отвън мека мебел, тапицирана с бяла кожа. Приятна хладина струи в помещението - някъде наблизо нечуто работят климатици. Офис оборудването в приемната хармонично съчетава авангардния дизайн с висока функционалност. Обстановката, с ненатрапчивото си излъчване, предразполага към деловитост.

Спускащи се като водопад коси обрамчват лице с изящни черти. Гримът е дискретен, очите - усмихнати. Момичето се изправя зад компютъра, за да ме приветства - тяло на манекенка.

Да... Качеството тук наистина е високо и аз неволно приглаждам с позабравен жест почти белия си перчем.

- Здравейте! Какво ще обича господинът? - пита тя с мелодичен глас, но изглежда външността ми не ѝ вдъхва особен респект и това си личи от ироничната нотка в гласа ѝ.

- Имам уговорена среща. Аз съм... - опитвам се да надмогна обзелото ме смущение.

- О-о! Да, да! Сещам се! - прекъсва ме тя и поглежда нещо в монитора. - Очакват Ви. Той каза, че сте били негов учител - тя кима към богато резбованата врата с месингова табелка.

Суетен гъдел зачопля гърдите ми. Това неочаквано изявление предизвиква радостно вълнение и, мисля си, увеличава шанса да получа така нужната ми подкрепа.

Девойката ме кани да я последвам. На вратата се спира, открехва я плахо и поглежда вътре. През тесният процеп над нея виждам огромен мъж. Тя ме въвежда в просторен кабинет. Пътьом отбелязвам, че е с размерите на класната стая, която искам да обновя. Сред луксозното обзавеждане, зад огромно бюро, той е обърнат към прозореца. С нищо не показва, че е забелязал присъствието ни. С телефона на ухо слуша и се поклаща във въртящия се стол. Ние чакаме. Изведнъж той застива и изстрелва пред себе си откос гневни думи. С предизвикващ тръпки по плещите ми металически глас съобщава на някого, че до три дни очаква да получи сума, която звучи в ушите ми като фантастична поема и подхранва надеждата, че мисията ми е изпълнима - очевидно това, което ще искам от този човек, за него е някаква незначителна дреболия.

- ...Иначе... Нали се сещаш? - пита той в слушалката.

- Един момент - казва безадресно, с поглед отправен към стенния часовник и без да оставя телефона. - Обади се на шефа на охраната и му кажи да дойде. Веднага! Само след петнадесетина минути имам извънредна и много важна среща. Веднага след нея ще го приема, така че трябва да е при теб и да чака.

Секретарката чинно пише нещо в бележника си, после безшумно излиза. Оставам сам до вратата.

Той се изправя с усилие, диша шумно, пръстите му заиграват по телефона. Аз пристъпвам притеснено от крак на крак, очаквам да ме покани да седна или поне да ми кимне, но бизнесменът започва нов разговор.

Това ми дава възможност да го разгледам по-добре и да се опитам да си спомня кой е.

Лицето е подпухнало. По увисналите бледи бузи се стичат мазни вадички пот. Погледът на малките очички, едва видими зад тесните цепки на присвитите клепачи, е мътен и безизразен. Дрехите му са от фина материя. Костюмът е на цена, превишаваща със сигурност годишната ми учителска заплата. Облеклото, въпреки изкуството на шивача, не е в състояние да прикрие неестествената пълнота на това тяло, изопачено от изобилието и самодоволството и превърнато с първенюшка безразсъдност в куп безформена плът. Огромното туловище грабва погледа и хипнотизиращо обсебва вниманието. Кабинетът някак си се смалява, всичко друго в него губи обем и перспектива, изглежда дребно, незначително и незабележимо.

Някакъв мъгляв спомен ме отклонява от наблюдението, почесвам се съсредоточено по тила, но и това не помага. Не мога да идентифицирам тази физиономия в нито един от многото ми випуски. И ми става все по-трудно да осмисля себе си редом с този несъмнено преуспяващ представител на новото време.

Това не е моят свят! Тук аз съм напълно неадекватен! Къде съм и защо съм тук?! Този въпрос се впива в разсъдъка ми и изсмуква в един миг целия ми принудителен ентусиазъм. Желанието ми за разговор секва.

Извръщам се и тръгвам. Онова голямо нещо зад бюрото не ме забелязва. Но този факт не ме наскърбява. Дори изпитвам задоволство, сякаш току-що съм избягнал да стъпя в изпречила ми се пред краката мръсна локва.

Секретарката в приемната ме вижда как излизам и бърчи големия си нос в недоумение. "Каква ли пък красавица си ти" - мисля си. Дългите изкуствени мигли (как не съм ги забелязал на влизане?) трепват въпросително, а прекалено удебелените хирургически устни я загрозяват преждевременно. Изпреварващо смотолевям нещо от рода на "Благодаря, довиждане", за да отклоня въпросите ѝ и с облекчение чувам зад гърба си вече познатото глухо прищракване на самозатварящата се врата.

Вдишвам дълбоко от въздуха навън. Забелязвам, че жегата си е отишла. Гъсти облаци притискат града отвсякъде. Дъжд плющи по нагретия плочник. Едри капки бият цветята пред офиса, а от препълните мраморните саксии по тротоара се стича кална вода. Гънат се с пращене клоните на кестените и замерят с листата си минувачите.

Заобикалям саксиите с цветя и се скривам от небесния потоп под козирката на стара къща с олющена фасада. До мен застават няколко младежи и енергично изстръскват дъждовните си дрехи. Опитвам се разсея обхваналото ме униние от пълното фиаско на мисията ми с наблюдение на другия тротоар. Там жена по къс ръкав тича, подлагайки на изпитание токчетата на високите си обувки, а ученик с раница на гърба догонва отнесения му от вятъра чадър. Една старица на входа на магазина, притиснала под мишница опакован хляб, съсредоточено брои рестото си от дребни монети и предизвиква недоволството на заобикалящите я. Пепелявите ѝ коси отцеждат капки, които се стичат по лицето ѝ като сълзи.

Мъж на трудно определима възраст, с извехтяла зелена униформа, приближава с ръчна количка, пълна с хартия. Разкривените колелца скърцат уморено.Той качва количката на тротоара, подпира я до едно от мраморните сандъчета с цветя, сваля един малък кашон, вади окъсано парче найлон и покрива с него товара си. Кашона поставя на главата си, постила мокрия бордюр с два картона велпапе и сяда. Мокрите му крака с разшити сандали цопват в мътната вада, която влачи листа, изпопадали от кестените бодливи топки, цигарени угарки и какъв ли още не боклук. Вали, но вече по-слабо - тук-там прозира окъпаната синева на небето, вятърът утихва.

Изведнъж мъжът рязко се навежда и припряно започва да рови водата в краката си. Кашонът се изхлузва от главата му и пада, но той не му обръща внимание и го оставя да лежи на тротоара. Светъл сноп се провира между облаците и като театрален прожектор осветява уличната сцена.

Човекът бавно се изправя и протяга напред ръце, от които се стича черна мътилка. В събраните му длани светва слънчев лъч и в тях грейва незнайно откъде довлечена тук от пороя малка, изящна статуетка. Той я поема внимателно с едната си ръка, а с пръстите на другата нежно почиства полепналите нечистотии. Брадясалото му лице се преобразява, очите му се засмиват, целият му вид се одухотворява.

На улицата пред него спира голяма черна кола с тъмни стъкла. Още преди да е заглъхнал съскащият звук на гумите по мокрия асфалт, от нея слизат двама младежи. Те се оглеждат наоколо и си кимат. От задната врата се показва третият, а след него и млада жена с къса пола, с полупрозрачна блуза и куп накити. Те стъпват на тротоара и по-възрастният трети, който всъщност е първи, изглежда по-дребен, отколкото е в действителност до високата жена и между двамата си снажни спътници. Човекът с количката смутено се отмества, за да им стори път. От модерната сграда изскача секретарката, но вижда, че шефът ѝ също излиза и задържа вратата широко отворена, за да го пропусне. Той въвежда гостите си вътре, а секретарката сърдито започва да крещи:

- Махай се! Бързо изчезвай оттук с отвратителната си количка!

Човекът с количката скрива статуетката зад гърба си, сякаш се страхува да не му я вземат. 

Разкривените колелца жално проскърцват. Появило се отнякъде към тях се присъединява проскубано кученце. Човекът поглежда назад, уверява се, че е на безопасно разстояние, привежда се леко и нещо говори на кученцето, а то върти признателно опашка.

Не знам защо тръгвам след тях, но те се изгубват от погледа ми някъде в огнения залез на запад. Зад мен голямата черна кола с тъмни стъкла отнася пътниците си в противоположна посока.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Петна

Вечер. Претъпкан автобус от градския транспорт. Хора от различен пол и на различна възраст. Пътуват нанякъде. Пътници без физиономии. Незабележими, с лица като петна. Допрени едни до други мъже и жени, напрегнати от принудително неудобната близост.

Стърча с рамо към шофьора на автобуса в това пъстродрехо разнообразие с изтръпнали крака. Наближаваме моята спирка. За мен това пътуване приключва след малко.

Внезапно шофьорът скача на спирачния педал и извърта кормилото, за да избегне удара в неочаквано почервенелите стоповете на колата пред нас. От устата му изригва вулкан нецензурни изрази, които неуспешно се опитва да заглуши с длан. Автобусът рязко намалява скоростта си. Всички политаме напред и встрани с усукани от движението тела и  впити в пода нозе, чуват се уплашени викове. Жената пред мен губи контрол над разлюляната в ръката ѝ чанта. След няколко секунди автобусът спира да се люшка, чантата на жената се укротява между моето и нейното тяло, а бузата ми почти докосва бялото ѝ чело.

В същото време нещо подмокря скута ми и бавно започва да студенее.

Но в този миг съзнанието ми отсъства и се задейства механизма на инстинктите - аз не мисля, защото съм пленен от  разкошно дългите  коси на жената, които, за съжаление,  бавно се отдръпват от моето лице и обрамчат нейното. Ноздрите ми улавят отдалечаващо се ухание на изискан парфюм. Тя притваря извинително очарователните си очи и пристъпва, за да уравновеси тялото си, но инерцията на притискащите я напред пътници я оставя плътно прилепена към мен.

Този допир ме пари като жарава. Става ми горещо, струйки пот започват да текат по гърба ми. Нервните окончания по кожата ми се превръщат в болезнено чувствителни сензори, които, стимулирани от не съвсем целомъдрените ми помисли, очертават в съзнанието ми съблазнителни до свръх възбудимост форми.

Опиянен, не разбирам кога автобусът е спрял. Побутван от слизащите хора се придвижвам към вратата. Слизам на осветената спирка. Силуети на минаващи пред мен хора насичат на късове жълтеникавата светлина на лампата, която пулсира от пърхащи около нея насекоми. Спирката, като в забавен каданс, обезлюдява. Сам съм. Отпред, на панталона ми тъмнее едро, мокро петно. Опитвам се да изляза от унеса и да се впиша в заобикалящата ме реалност.

И тогава, повече интуитивно, отколкото сетивно схващам, че някой ме наблюдава. Обръщам се. На тротоара е тя и сме само двамата. На няколко крачки един от друг. Аз и тя. Жената, причинила  такъв взривен импулс на  сладострастните ми фантазии. Държи онази чанта. От нея капе някаква течност.

Погледът ми, привлечен от непреодолима сила, докосва поруменялото лице, погалва стегнатия бюст, окрилен завива покрай талията, бързо слиза  надолу и бавно се плъзга по стройните бедра, опънали къса пола. После се задържа дълго и с нежност върху ръцете ѝ, спуснати покрай разкопчаната  дреха. Всичките ми сетива тържествуват. Застивам неподвижен, поразен от толкова много красота.

С огромно усилие си налагам да отместя поглед. Успявам все пак да преценя, че развихреното ми преди малко в автобуса въображение е било твърде бедно, за да изобрази възхитителния оригинал. Докато правя тази констатация отнесено наблюдавам безформено разширяващото се петно на тротоара под чантата ѝ, но тя сякаш не го забелязва.

      – Извинете, струва ми се... аз станах причина за това петно… - поглежда тя свенливо в скута ми.

        Не знам какво да кажа.  Сепнато се присвивам и прикривам петното с длани. Между нас увисва напрегнато мълчание. Смутен съм от  неловката пауза, мислите ми препускат в галоп.  Маркирам няколко възможности за изход от ситуацията, но май всичките са  непригодни. Да отричам, че тя е причината за петното на панталона ми в случая няма да е  най-уместния комплимент за  хубава жена. Ако пък потвърдя  ще стигне ли тя до истината за връзката  на петното в скута ми с това на тротоара под чантата ѝ? Ако пък не ще ме вземе за маниак, което няма нищо общо със сексуалната ми същност и ще  накърни мъжкото ми его. От друга страна, колкото и да съм вещ, опитът да обяснявам  появата на петното с физически термини като претъпкан с пътници автобус, инерция,  течности, пазарски чанти и други подобни със сигурност ще помете обаянието на момента.

– Беше нещо студено… - не съм доволен от това, което се чувам да казвам, но  поне ръцете и торса ми облекчено заемат естественото си положение.

Жената елегантно вдига глава, косите ѝ пак проблясват на вълни, усмихва се загадъчно  и тръгва нагоре по хълмистата улица с изумителната походка на грация. Полите на бялата й дреха се полюляват като крила на птица. За миг като че ли се извърна и забави крачка в очакване, но може и така да ми се е сторило. После наблюдавам как стройният ѝ бял силует постепенно се превръща в малко, но все по-светло петънце, което се извисява към небето и става недостижимо, като звезда на небосклона.

С мъка преодолявам мечтателната си омая. Спирката някак си е станала многолюдна. Пътници, с лица като петна,  чакат поредния автобус. На мен ми предстои едно дълго  завръщане.

Придърпвам  полите на шлифера си – от петното върху панталона ми не е останало нищо.

Провирам се между безликите чакащи, които след малко ще отпътуват нанякъде. Крача в нощта по улици между хора, сгради, светлини и сенки.

 Някъде отляво, в гърдите ми, се ражда миниатюрна сива точица. Тя нараства, пълзи  нагоре, стиска ме за гърлото, изпълва черепа, прониква в мозъка, пъпли в съзнанието ми за отминалия ден, за отминалата седмица, за месеците и годините зад мен. И се превръща в безлично и безмилостно огромно сиво петно.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

ТРИПТИХ Утринни пътеки 3

3.

        

         В есенната хладина на тази утрин селцето е притихнало и изглежда безлюдно с безмълвието си. Още първите празни къщи покрай тревясалите улички ми натрапиха чувството за обреченост на този малък свят. Тук-там, в превзетите от високи бурени градини, все още упорито  жълтеят  никому ненужни дюли. Като студена длан стисна сърцето ми лъхащата отвсякъде запустялост. 

        Баща ми седеше на разкривената пейка до оградата, подпрял ръце на коленете си. Изглежда чу шума от приближаващия москвич и извърна глава. Аз отбих встрани и изгасих мотора. Когато повдигнатият от колата облак прах се поутаи слязох и се запътих към него. Той поизправи снага и в леко присвитите му очи подскокна игриво пламъче. Този краткотраен блясък беше издайнически признак, че с привидната си невъзмутимост се опитва да прикрие задоволството от моята поява, която ще прогони за един кратък ден гнетящата го самота.

         – Добро утро!

         – Добро да е!

         – Чакаш ли? – питам, колкото да започна разговор.

   – Чакам… - отвръща той неопределено. – Какво ли вече мога да чакам… - маха с ръка като да пропъди нещо досадно. - Влез се преоблечи и да тръгваме, а?

   – Веднага ли?

   – Ами… да тръгваме, приготвил съм всичко. Ама чакай, виж как забравих! Ти сигурно си гладен! Не си закусвал, нали?

   – Не съм, но нося една чанта… Има в нея храна за цял ден. И лимонада съм купил. Ще хапнем по пътя.

   – Лимонада, казваш… Ами добре, да тръгваме тогава.

   Подпира се с двете си ръце на пейката, изправя се по старчески бавно и ме води зад къщата. Там, в сянката на издигналото се вече над покривите слънце, е каруцата. В съндъка ѝ са сложени две брадви, навито дълго въже с привързан в единия му край юлар, а на предната климия е закачена платнена торба, от която се подават гърлата на две пластмасова бутилки пълни с вода. Напречно на канатите е поставена широка, излъскана от сядане дъска. Впрегнатият вече в каруцата кон лениво хрупа няколко сламки от разпиляното пред него сено. Животното усети, че приближаваме, късо изцвили и нетърпеливо започна на пристъпва от крак на крак. После игриво побутна с глава гърдите на баща ми.

        – Стой мирен! – гальовно го кори той, докато пъха мундщука в устата му. После подръпва тук-там амуницията, уверява се, че всичко е наред и се качва на каруцата. Аз затварям вратника и се настанявам наседалката до него.

        – Айде, Алчо! – баща ми размахва камшика със син пискюл и дръпва юздите. Червеникавият кон, с бяло петно на челото, тръгва отривисто и колелата на каруцата затрополяват меко по тревясалия калдъръм.

          Излизаме от селото. Каменната настилка се стеснява, проточва се напред и свършва в дясно пред обраслата с повет ограда на гробището. Ние поемаме на ляво от пресъхналите  корита на чешмата. Над тях самотно и безполезно стърчи пречупена водопроводна тръба. Поцинкованото ѝ покритие е проядено от ръжда. Улуците са пълни с листа и наслоена пепел. Там, между камъните, си е пробила път хилава върбица с жълтеникави листенца.

Черният път лъкатуши произволно,според  приумиците на минаващите по него – я към казана за варене на ракия, я към чешмата, я към някоя от старите диви круши. Така, тази покрита с ниска трева и тръни земя цялата е насечена немилостиво от  железните шините на десетки каруци и гумените колела на автомобили. Някои от дивачките са с проядени стволове, други са с изпочупени клони, чиито останки се въргалят по земята. Над тях,  в короните, оцелялата по-дебела част стърчи прекършена и жълтее като оголена кост. Крушите приличат на сбръчкани старици с грубата си, почерняла и дълбоко напукана кора. Тези преживели какво ли не дървета помнят младостта на отдавна погребаните в селското гробище. Въпреки това, по върховете на повечето от тях, още могат да се видят белите им цветове пролет или стипчивите им плодове, от които всяка есен опитват минаващите оттук хора. Тази местност, сполучливо наречена Крушака, приютява под земята, из тревата, между листата и въздуха сред и над тях каква ли не дива пълзяща, ходеща и хвърката твар. Преди време, освен техен дом, тя беше и пасище. Под прохладните ѝ сенки се скупчваха  селските стада и отмаряха с техните пастири, окачили по крушите торби с храна и вода.

Свърши ли Крушака - започва гората. Каруцата потраква по пътя между нея и наскоро изоран блок, зад чийто край наблизо се шири Излаза - безплодна местност, обрасла с трева, бъз и келяви храсти.

           – Тпру-у-у!  Стой, Алчо! – застигаме среден на ръст човек с кирка на рамо. – Маноле, качвай се!

– А-а! Здрасти, бай Кольо! Карай, карай! Няма да се качвам. Ей-я, колко малко ми остава. Карай! - клати глава да продължим пътя си.

– Нищо де! Много-малко – все е нещо! – продължава да го кани баща ми.

– Няма да се качвам! Вие тръгвайте. Аз и без това се отбивам тука –  категоричен е човекът.

Ние продължаваме, а той навлиза между лъскавите буци чернозем и се заклатушка в изораната нива. Минава край забита дъбова клонка с  кафяви листа, която навярно беше някакъв знак. Сега забелязвам, че там има едва различима пътека. Той продължава да върви, а заметнатата на раменете му тъмна дреха ритмично да се поклаща на увисналите му плещи. Фигурата взе да се снишава зад полегатата заобленост на нивата и постепенно да се губи върху светлия фон на Излаза.

           – Позна ли го? – попита ме баща ми.

Аз повдигнах рамене в отрицание. Опитвах се да свържа името и лицето на този човек с някакво събитие от детските си години, но паметта ми си остана празна.

         – Внук е този чешит на онзи Манол, дето направил на времето гьол. Още като дошли тук от Румъния, от Черна, през 1940 година, ей тук, в гората го направил - сочи с ръка баща ми. Аз, като дойдохме, бях малък, не помня много, но съм чувал. -. – Нали и ти си чувал за Маноловия гьол? Тогава гората не беше резерват и в нея си пасяха животните - хем трева много, хем прохлада. А наблизо вода няма, освен на Маноловия гьол. Ходят къде ходят и по обяд всички край него се събират, край гьола, да напоят стадата и да ги пладнуват. Ама от като взеха да секат гората наоколо се оголи и гьола изсъхна. Сега вода в него се посъбира за кратко, когато завали по-голям дъжд.
         – Ами като няма дъжд къде ги поят? - питам аз.
         – На реката. Далече е, но друго място за водопой няма. Пък то и животни не останаха... Ни крави, ни овце - тук-таме по някоя - и толкоз!
          Замълчахме и двамата, загледани в оредялата гора. 
         – Та за тоз Манол ми беше думата - продължи баща ми. – Одъртя и той, ама акълът не му дойде в главата. Измряха всичките му близки, остана сам да кукува. Пък не се и ожени. Чешит! Дето има една приказка – ни се води , ни се кара. Гледа да е все сам и все нещо човърка, ама какво - мълчи и на никого не казва. Иначе хората го търсят – каквото похване, прави го! Брадва да ти наточи, коса да ти наклепа, буре да ти задъни… Майстор е! И без пари го прави, пари не взема. Ама ракия не отказва! Чешит, ти казвам! Ей го, и сега! Цяло село на сечището, а Манол, с кирката – коренѝ храсти на Излаза!? Защо му са? Питай го – няма да каже! С тях ли ще се топли на зима?

После баща ми нещо се замисли и завърши едва чуто:

            – Ама знае ли човек… Кой прав, кой крив? Един мисли тъй, друг – инак. На един лука му сладък, на друг – меда му горчив. Дойде тука един арендатор. Купи си къща в града, направи я като дворец. Има жена, деца. Гледа да са сити, облечени. Вечер си е при тях. Пари троши – с нашата земя. На нас дава на края на годината по едно шише олио на декар. И зърно, по някой чувал – колкото да си изхраним кокошките… Пък жена му взе, че избяга с някакъв хаймана! Музикант… Не знам, не можеш го разбра този свят, не можеш…

            Навлязохме в дъбовата гора и стигнахме сечището. Прави и насядали по дънерите десетина души си подаваха от ръка на ръка шише вино. Говореха си оживено, разменяха си шеги и се смееха на висок глас. С каруци и коли продължаваха да пристигат още хора. Наблизо се чуваше бръмчене на моторни триони и трясък на повалящи се дървета.

          – О-о-о! Здрасти! - посрещна ме един от дърварите.

Познавах този връстник  на баща ми с килнат назад овехтял каскет. Помнех, че беше голям шегаджия и острият му език не прощаваше никому. Застанах нащрек.

– Ще помагаш на баща ти, а? Добре правиш! Хубаво, хубаво… - продължи той преди да съм отговорил. - Лесно ви е на вас там в града – парно, газ, ток…. А ние тука? Въглищата карат през декември! Е, ще съберем сега някоя клечка да посрещнем зимата, пък после ще видим… Ще кажеш, че има време до зимата. Да, ама при нас, на село, дърва трябват през цялата година. Не е като в града! Я да оставим това. Ела, ела тук да поседнеш, да опиташ и винцето. Ето ти едно мезенце. Какво ще кажеш? – Примлясква доволно. – Ама нали не си забравил как се държи брадва? – не изневерява на нрава си той и намига към наобиколилите ме да се здрависат с мен.

            Баща ми със задоволство наблюдава и съпреживява интереса, който предизвика моята поява. Потърси ме с очи и когато погледите ни се срещнаха кимна извинително: "Не се сърди, знаеш го какъв е дърдорко“.

– А кога ще започваме? – питам

– Когато каже чорбаджията, чакаме го – включва се в разговора друг от присъстващите. – Трябва да почакаме. Дали са му на него тука да направи една просека. Към хижите. После май щели да правят път натам, ама не знам... Ще нарежат те дебелото, ще го нарежат и ще го кубират. После на камионите и …

           – Откъде е този човек? – питам.

           – Не знаем, – намесва се друг – ама не е от тук. Някъде от далече ще да е… Съгласи се ние да оберем вършината. Не той, де! Някакъв друг, дето е назначен да оправя тези работи. Та, ще я поокастрим ние вършината, ще видим кое става за печката и ще си го натоварим. Добър човек! – завършва той и присмехулно ме гледа изпод вежди.

………………………………………………………………………………………..

Много есени изминаха от тогава. Повечето от моите събеседници вече не са между живите. А аз пак съм наблизо до тази гора, за да уреждам последните подробности на наследството от родителите ми.
– Накъде да карам? - пита синът ми.
– За Исперих.
– Далече е, няма ли някой по-наблизо? – Продължава той.
– Не, там е единствения в общината нотариус. –  Отговарям аз. – Ако питаш, защото не ти се губи още един ден - знам как да стигнем навреме. Но пътя е черен. Ако искаш – да минем по него.

           – През твоето село ли? – досеща се той.

           – Да, през Райнино и оттам – в Исперих. Карай! Като влезем в Подлес спри да питаме някой как е пътя. Не съм бил тук от много години. Но помня, че като завали дъжд, на две-три места се събираше вода, ставаше на гьол и няма откъде да се заобиколи - наоколо са ниви.

           Опелът бързо навърта километрите. В Подлес е пусто, няма кого да питаме. Забелязвам, че зад една от къщите се вие дим - някой там е запалил огън. "Щом има огън, значи има и хора! И тогава те винаги се навъртат някъде наблизо" - минава ми през ума.
          Спираме до двора, от който на плътни кълба  се издига пушек.

            – Добър ден!

            – Добър ден! – Мъжът подпира вилата на оградата и идва към нас. – Добре дошли, заповядайте! 

          – Не, не сме дошли на гости. Само да питаме – знаеш ли как е пътя за Райнино? По черно?

            Този човек, в син дочен костюм, се впуща в дълъг монолог, обясненията си придружава с жестове, ръкомаха, прикляка, чертае на земята, сочи с ръце:

           – Сега…Излизате на края на селото. След двеста – триста метра завивате надясно. Скоро валя дъжд, но вече е изпръхнало навсякъде. Пък минават – от заранта насам минаха вече две-три коли. Поглежда към опела. – Е, ще поопрашите малко немеца, ама няма как! То тоя път уж държавата щеше да го прави. От както се помня, разни управници се смениха, все го правят и все ненаправен...Сега… Нова ли ти е колата – неочаквано се обръща към сина ми.

– А! Нова! Скоро я купих, докарах я от Италия. За мен е нова, но съм третият ѝ собственик.

– А-ха! Сега… Като изкачите баирчинката има една салкъмова горичка. Там пътя се разделя, хващаш надясно. После ловиш  Маноловата пътека през Излаза…

            – Чакай! - прекъсвам го аз – как така ще минем с кола по пътека!?

            – А-а-а! – усмихва се той – То си е път, ама ние така го казваме. Хубав път, нищо, че е черен. Първо беше една широка пътека, после всички взеха да минават по нея – пеш, с каруци, с коли. И стана път! Преди много години я прокара тая пътека един райнинец, Манол. Изкорени храсталака, подравни камънака… и така! Сега всички наричат този път Маноловата пътека.

            Мисълта ми се улови за последните думи на подлесчанина и бързо ме върна  назад във времето. Аз седя в една конска каруца. Виждам един мъж, с кирка в ръка, да върви  напряко през черната угар и да се губи в далечината към Излаза.

            – …стигаш до люляците. Те сега цъфтят, лесно ще ги забележите. Покрай тях, покрай гората, през Крушака и оттам Райнино се вижда.  – завършват любезно дългите обяснения.

           Синът ми благодари и двамата сядаме в колата

           – Сега…Да не хванете левия път, ей!  - държи подлесчанинът да не затворя вратата – Арендаторите тъй са го стеснили и надраскали с плуговете, че ако се забиете там ще потрошите колата. Всичко изораха… Две овце имам и няма откъде стиска трева да им откося. Пък може и в кал някъде да затънете! – маха той с ръка за довиждане.

Сините цветове на люляка са натежали и леко, примамващо се поклащат от вятъра. Нагнетяващият въздух вентилатор изпълва купето с упойващ аромат. Тъкмо да кажа на сина си да спре, сякаш предугадил намерението ми, той натиска спирачката.
Отнасяме със себе си този щедър дар на вечно възраждащата се природа -  красота, създадена да се превъплъти възможно най-много пъти.

На Крушака отбиваме по чакълестото отклонение към гробищата. Оставяме по един голям букет на гробовете на моите родители. После аз тръгвам между жителите на това призрачно селище, многократно надвишаващо по население полуживото Райнино. След доста лутане попадам на един пречупен по средата кръст. Стои като захвърлен върху обрасла с трева вдлъбнатина между няколко гроба с мраморни паметници. Едва различавам издълбания надпис върху прогнилото дърво:     „ Тук почи… Манол…“ , и това е всичко, което успях да прочета.
Синът ми приближи и забоде между бурените едно люляково цвете.

Част 1 може да прочетете тук.

Част 2 може да прочетете тук.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.