Нарцис

Такива времена настъпиха...

В живота на всеки има етапи, в които  се налага да се работи каквото и да е. И когато си „на попрището жизнено в средата” с достатъчно опит; когато си жертва на  няколко умишлени ликвидации и изкуствени фалити; когато ти е обидно да се редиш на опашка за обещетение от трудовата борса; когато всичките ти предприемачески опити са разбити в  алчността и  безчестието; когато инфлацията гълта месечните ти приходи за няколко дни;  когато загубиш ценностните си устои и се луташ в напълно непознато настояще с неясно бъдеще; когато семейството ти бедства и децата ти не могат да продължат образованието си, тогава…

Тогава си склонен да преглътнеш принципите си и да се  захванеш с каквото и да е. И попадаш сред  хора на същия хал, в обществена среда, от която няма как да избягаш. Абсурдното е, че тук всеки се спасява сам. Противоречи на всякаква логика, но ние го правим така! Защото сме българи.

Такива времена дойдоха…

И човекът неволно се връща към архаичните си корените. У него избуяват страсти, характерни за епохи, в които е бил част от дивата природа. Оцеляването остава   единствената ни цел, това обезсмисля необходимостта да се преструваме на други. Цивилизованите маски падат, обкръжението ни вече е естествено и се превръща в огледало, което отразява неподправените ни физиономии.

В такова  време получих назначение. Повсеместно нарушавано правило беше размерът на възнаграждението да се определя от   количеството и качеството на вложения труд. В заведението, където започнах, си изкарвахме хляба   с говорене. Поради преходността на времето, спецификата на работното място и липсата на безспорен начин за остойностяване на словото, изприказваното над норматива не се вземаше под внимание. Затова пък  професионалните деформации, подсилвани от  бурните политически събития плододаваха.  Колегите  говореха, когато работят и когато  си почиват: обсъждаха, дискутираха, спореха,  където и да се намират. Между тях с натрапчивото си желание да глаголства изпъкваше един. Да го наречем Васил Венцеславов.

Заплатите  се осъвременяваха периодично, но  ни веднъж не догониха растежа на цените. Това даваше основание на Венцеславов да заподозре държавата в заговор, принизявайки всеобщите затруднения единствено до собствената си личност.

– Тия искат да ме унищожат! Но не са познали. Ще им живея, пък!

В „тия” прозираше склонността му да не признава собствената си непригоденост и да търси причините за неудачите си у другите. В „Ще им живея, пък!” изпъква декларативна амбициозност, с която прикрива слабостите си.

Венцеславов четеше безсистемно. Тема на беседите му обикновено биваха впечатлили го пасажи от случайно попаднала му статия, книга  или автор. Това, според него, беше достатъчно да го извиси. Той упорито търсеше, понякога манипулираше, и намираше своите слушатели. Не може да му се отрече, че притежава способността  да интерпретира интересно, с умел подбор на изразни средства. Речта му беше   интригуваща, доста убедителна, харесваше се на мнозина и най-много на Венцеславов. Той обичаше да слуша гласа си и в случаите на особено сполучлив изказ не пропускаше  да възкликне:

– Еха! Как само прозвуча!

В такава минута следваше победоносен оглед на аудиторията, а убедеността в превъзходството  над присъстващите ясно се изписваше на лицето му.

Несъгласието Венцеславов приемаше като несъстоятелна критика; изразено уместно мнение на минутата биваше посрещано с категоричното „Не, не…”, последвано от „Обаче…”; след което чуждото становище се въртеше, усукваше и предъвкваше, докато бъде обезличено, а после присвоено и  префасонирано като   теза Венцеславова. Поради това добронамерено предразположените да общуват с тази персона в началото снизходително му прощаваха, но в последствие го пренебрегваха и накрая го отбягваха.

Ако забележеше някой разсеян слушател, преди да продължи, Венцеславов го назоваваше по име или заставаше пред него, за да си гарантира вниманието му. Тези, които го познаваха по-отдавна, започваха да се отегчават. Това нараняваше егото му и нуждата да има кой да се захласва по красноречието му го принуждаваше да включва нови похвати за намиране на нови обожатели.

По същество Венцеславов си беше непоправим мечтател. Той непрекъснато бленуваше за житейски постижения, в които  изпълнява главната роля. Впускаше се с ентусиазъм в такива  измислени от него пиеси, вярваше безусловно в преславния си успех и  проиграваше в ума си големия герой. Щом  мислено стигне до края, за него начинанието биваше приключено. Никога не предприемаше  действия, за да материализира идеите си. Вместо това тръгваше на поход за нови ментални предизвикателства, които щеше да приключи по същия безполезен начин.

– Името ми е Васил. Знаеш ли от къде произхожда?

– Гръцко, като повечето от именната ни система…

– Не само че е гръцко! То е царствено, производно на василевс. А когато след такова име сложиш фамилия, която съчетава венци със слава, разбираш, че носителят им е предопределен за велики дела. Та, не се учудвай, аз съм джентълмен, притежавам необходимата изисканост и изтънченост. Това са качества, които не се придобиват, те се наследяват. Навярно някой от предшествениците ми е бил благородник, ако не и крал.

След тази изцепка се случи така, че останах  насаме с негов дългогодишен познат.

– Доколкото знам, с Венцеславов сте приятели. Разкажи ми, що за птица е тази особа? – помолих колегата

– Познаваме се от деца, – започна той – но не сме приятели. Приятелството предполага взаимност, а Васил  винаги поставя себе си и собствените си интереси пред всички други. Същевременно е уязвим, страхува се от провали, не търпи критика, приема я като обида. Има своите слабости, кой ги няма,  но той се опитва да ги прикрие, като измества акцента върху чуждите недостатъци. Некоректно! Това прави общуването с него трудно изпитание, а дългосрочното приятелство невъзможно.

Израснахме в една махала, бяхме съученици и състуденти. От известно време работим заедно. Познавам Васил, както познавам себе си. Той обича да е център на внимание. Въпреки, че говори много, не бих го нарекъл празноглав бъбривец. Не винаги е бил такъв.

– Не, празноглав не е, но дали е бъбривец може да поспорим. Интересно ми е къде се корени тази негова охота за говорене?

– Много е прозаично. Венцеславов е самотник. Когато в две трети от денонощието си сам мислиш за какво ли не. Думите се натрупват, мълчанието става непоносимо и търси изход. В нашия случай наблюдаваме избликът му на работното си място.

– Няма ли семейство?

– Има… или имаше, не знам как да го определя. В прецеденти като този, потърпевши са най близките. Васил не хареса момичето, за което синът му се ожени. Не прие този брак, нещо повече – има две-тригодишен внук, който досега не е виждал. Дъщеря му отиде да учи в друг град, жена му се премести да живее при сина им.

– Аха! Разбирам …

– Сам е, защото е нарцис. Своеобразен Нарцис. Влюбен е не в собствения си физически образ, който сам признава, че не се отличава с особена привлекателност, а в образа на  високоинтелигентен аристократ, който си въобразява че е. 

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Компилация фантастико Rh (–)

 

Всеки е свободен да вярва в каквото пожелае, изборът е безконечен. С появата си на тази земя всеки задава въпроси и търси отговори. От дълбока древност  хората,   изучавайки окръжаващия ги свят, обясняват онова, което не могат да проумеят с наличието на висши сили. В зората на човешкото развитие боговете са много, после връх взема монотеизма и на Земята се обособяват няколко вероизповедания, които превземат умовете на по-голяма част от човечеството, те шефстват и днес.  Вярата в Бог, бил той Христос, Буда, Мохамед, Яхве или който и да е друг, се превръща в универсален   алгоритъм, с нея се решават всички загадки. В античността боговете обитават  облаци, планини, океани, реки, подземия и т. н. за съвременните религии боговете са някъде там, горе в небето.

Днес по света има не малко  хора, за които догматичните вярвания са неприемливи, те се позовават на науката и чрез нея формират мирогледа и поведението си.

Преди повече от 6500 години шумерите обитават  територия между реките Тигър и Ефрат, известна като Месопотамия. Тази земя се счита за люлка на съвременното човечество. Там е живяла цивилизация, по-стара от гръцката и египетската, обособена в държавно образувание, създала първите градски общества, измислила парите като разменно средство, свързала въртенето на Земята около оста ѝ с цикъла ден-нощ, разделила денонощието на 24 часа по 60 минути, сложила началото на минното дело, направила редица други открития.

Шумерите имат свой мит, в който обяснението за сътворението на света и появата на човека на Земята поразително съвпада и в същото време напълно се различава от това в Библията, писана хилядолетия по-късно.

Според шумерската легенда човеците са деца на дошлият от небето бог Ану и обикновената земна девойка Ки. Ану, владетел на планетата Нибиру, пратил свои поданици на Земята да завладеят, усвоят и транспортират с огнени колесници  земни ресурси, нужни за спасението на бедстващата им планета. Тежката работа в Африканските мини не допадала на нибируейците и те се разбунтували. Тогава Ану възложил на синовете си Енки и Енлил да намерят техни заместници. Братята пристигнали на Земята, променили ДНК на вид африкански примати и получили нова генетична линия. Първият създаден по този начин хибрид нарекли Адаму, което на иврит означава „човек“.

Така се появили анунаките, наследници на Ану и Ки. Според едни източници анунаки в превод означава „от кралско потекло”, според други – „онези, които слезли от небето“. Анунаките били мъже-гиганти и живеели по 1000 години. Много харесвали земните жени и започнали да се съвкупляват с тях. Народили се едри деца, но за разлика от своите бащи потомците на анунаките били обикновени смъртни и не можели да доживеят и сто години. Упоменатите по-горе и много още неизброени достижения на шумерите според някои автори се дължат на генетичната им връзка с анунаките и възможността да ползват познанията на тяхната напреднала научно и технологично  цивилизация. Анунаките често са сравнявани с нефилимите – деца на падналите ангели и земните жени.

Има четири кръвни групи (А, В, АВ и 0), които се различават по т. н. резус фактор (Rh). Резус факторът носи името си от резусовата маймуна (макак), в чиято кръв първо е открит. Наличието или отсъствието на протеинови антигени в кръвните клетки, които се борят с вирусите и бактериите в тялото, правят кръвните групи с положителен Rh (+) или отрицателен Rh (–) резус фактор.

Около 15 % от човечеството е с отрицателен резус фактор. Най-голям е делът на баските, чийто произход и до днес не е изяснен, после на израелските източни евреи, на етиопските чернокожи евреи и самаритяните. Сред останалите народи индивидите с Rh (–) са по-малко от 1 %.

Кръвта с Rh (–) съдържа повече мед от тази с Rh (+) и затова, когато се окисли, добива синкав оттенък. От този факт произтича  фразата „Синя кръв”.  Твърди се, че британското кралско семейство е с Rh (–).

Американският изследовател на паранормалното Брад Щайгер прави интересна характеристика на хората Rh (–):

1.     Те са с по-висок коефициент на интелигентност от хората с Rh (+);

2.     те са с по-ниска телесна температура от Rh (+), по-чувствителни са към топлина и  светлината и не обичат студа;

3.     умствено и емоционално стоят по-високо от Rh (+);

4.     между тях по-често ще откриете хора с необичайни способности;

5.     имат сини или зелени очи и тъмна или рижа коса;

6.     хора с отрицателен Rh(–) е невъзможно да се клонират;

7.     на хората с Rh (–) не може да им се прелива кръв с Rh(+);  

8.     имунната система на бременната жена с отрицателен резус фактор атакува плода, възприемайки го като чуждо тяло.

Защо има хора с Rh (–) и защо са толкова малко е мистерия! Законите на генетиката сочат, че ако пренебрегнем  мутациите, можем да наследим само свойства, които са притежавали нашите предци. Позовем ли се на теорията на Дарвин за произхода на човека, кръвта на хората и маймуните би трябвало да е сходна. Защо тогава няма примати с Rh (–)?

Научните изследвания водят до извода, че хората с Rh (–) са се появили на Земята преди около 35 000 години. Как? Не се знае! Най-популярната хипотеза  е за извънземния им произход. Ако това е вярно каква е тяхната мисия и Rh (–)  може ли да се счита за код, по който да бъдат разпознати?

А във Вашата, между 60 000 и 100 000-километрова кръвоносна система, каква кръв пулсира – с положителен или с отрицателен резус фактор?

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Удю!

Преди няколко дни булдозеристът Линко получи ловния си билет. В петък вечерта си легна с мисълта, че на другия ден му предстои първия излет като законен ловец.  Ще трябва добре да си почине, за да е във форма. Противно на желанието му заспа трудно, въртя се неспокойно и сънува сънища, които не запомни.  Става, разхожда се, премисля … В събота се опита да свърши някаква работа, но с каквото и да се захвана не му спореше. Жена му Мариана се опита да го успокои, но от това той стана още по-раздразнителен. Така си мина съботата –  нервно и безполезно. Когато надвечер чу  клаксона сърцето му заби учестено.

– Олеле-е, Линко! Дойдоха! –  наля още неспокойствие в душата му Мариана.

Линко сграбчи приготвения багаж и излезе. От прозореца надничаше жена му и махаше с ръка за довиждане. В колата Иван Гаргара веднага го взе на подбив:

– Линка, много са ти червени очите, батювото. Нали ти казах да се наспиш хубаво, пък ти снощи пак си лудувал!

– А, наспал съм се аз…

– Наспал се, пък две не вижда!

– Хайде, хайде! Остави момчето! – защити го шофьорът – Забрави ли ти какъв младоженец беше? Краката ти така се петлаеха сутрин, че като излизаше от вас, едвам улучваше пътя.

– Бат Иване,– доби кураж Линко – я кажи, как ти излезе на тебе прякора?

– За него питай дядо Танас! – малко троснато отклони въпроса Гаргара.

– Е, Ванка… Защо се сърдиш? Да не би аз да съм ти го измислил прякора? – оправда се  седящия на предната седалка старец.

– Вярно! – съгласи се Иван. – Ама ме подлъга ти, дядо Танасе…

– Едно време, Линко, – усмихна се старецът – за да подновят ловния ти билет искаха да отчетеш десет ли, колко чифта бяха, вече съм забравил, гарванови крака. Вреден пернат дивеч били. Видя ме един път бат ти Иван и пита „Кви са тез крака, ва?” „Гълъбишки.” – викам. „Ми що са черни?” „Че какво, ти черни гълъби не си ли виждал?” Тогава Иван беше ей такъв дългуч – висок, слаб и гладен. Беднотия беше в ония години, народът недохранен  ходеше. Опразнил Иван едно гнездо, натъпкал гарджетата в пазвата си и носи на майка си гълъби, да ги  сготви …

– Тъй беше… На другия ден сутринта отидох на училище Иван, а на обед се върнах Гаргара. Да се чудиш как са научили, цяло село знаеше! Много време изтече от тогава... Сега, аз да ви питам нещо. Знаете ли, че гаргите в Япония са кулинарен деликатес? Има там ресторанти, в които порция печена гарга в марината от билки струва колкото  пенсията на дядо Танас!

– Чак пък толкоз… – усъмни се старецът.

–Хи-хи-хи! – ти пък кога си ходил в Япония? Обърна се назад шофьорът.

– Може да не съм ходил, ама знам. Да не съм като тебе…

– Прост ли?

– Айде, стига сте се джавкали – прекъсна ги старецът.

В края на селото шофьорът намали скоростта и пое по черния път. Слънцето на запад докосна хоризонта и освети в оранжево вълмата прах, бълващи изпод гумите на колата. Пресякоха  местност с диви круши и продължиха покрай гората. Вдясно запрепускаха изсъхналите  стъбла на царевичен блок, вляво – короните на дъбовете се превърнаха в зелена стена. Жигулито подмина участък с акациеви  дървета, отби встрани и спря. От предната врата се подадоха главата и раменете на  стареца. Той спусна крака, огледа се и кимна на седящите отзад да слязат. Шофьорът обърна жигулито и отпраши към селото. Свечеряваше.

Тримата навлязоха в гората. Вървяха един зад друг, водеше ги старецът. Провираха се по пътеки между стари дървета и дрянови храсти с червенеещи между листата дренки. Изкачиха полегат склон, стигнаха до малка поляна  и пред очите им се откри като на длан засята с люцерна нива.

– Линка, избери си място – влезе в ролята си на наставник Иван. – От тук насетне ще падне чакане. Пушенето, кашлянето и високото говорене са забранени. Скоро ще изгрее луната, след това ще излязат зайците. Ще следиш какво става в гората отсреща, но и отсам.

– Видиш ли заек вземаш го на мушка и чакаш да спре – продължи старецът. – Заекът пасе-пасе и току се надигне да се огледа, тогава натискаш спусъка. Ние с Иван ще идем на Сухия гьол да проверим какво прави един наш четинест приятел, с който се дебнем от сума ти време. Ти остани  тука. Като се върнем да си ударил по един заек и за нас!

Линко проследи как старецът и Иван се отдалечават. Зареди пушката и избра да легне по корем зад един пън с избуяли издънки. Усети дебелия пласт нападала шума като мека постеля. Първо се огледа встрани, после отправи взор  пред себе си. Падащия здрач размиваше призрачно контурите на самотно дърво, оцеляло насред люцерновата нива.   Безмълвието наоколо го изпълни с блажено спокойствие и го  спусна в бездната на сладка дрямка.

Когато отвори очи луната се криеше някъде над него между короните на дърветата. Вече беше осветила част от поляната и широка ивица от люцерновата нива. Нямаше вятър, израслите не повече от педя люцернови стръкове не помръдваха. Беше тихо, ще рече човек, че притаени в леговищата си горските твари  са се захласнали по красотата на  сребърната нощ и не смеят да помръднат.

Притисната към земята шумата под Линко беше овлажняла. Изведнъж му стана хладно, по листата на люцерната забеляза да блестят капчици роса. Въздухът едва чуто изсвистя, от небето се стрелна пастелно кафява топка, чу се предсмъртно цвърчене. С мощен мах две крила отнесоха злощастното мишле някъде в клоните. „Безшумен полет и светкавична бързина! Перфектен ловец! – каква ли беше тази птица?” – запита се  Линко.

Стана, подпря пушката на близкото дърво и извади от раницата брезентово платнище. Пусна го до дънера на клонат дъб и пак взе да рови в окачената наблизо раница. Далечен шум откъм посоката, в която заминаха Иван и старецът го принуди да застине и се ослуша с нахлузен на главата пуловер. Наподобяваше мачкане на суха шума и пукот от чупене на сухи съчки. Шумът наближи, усили се, превърна се в трополене, изтрещя счупен клон, като че ли идеше ураган. Линко припряно навлече пуловера и очите му едва не изкочиха от уплаха. В края на поляната се появи туловището на огромно диво прасе. Със спуснатата до земята зурла,  стърчащи глиги и разпенена уста, глиганът беше като булдозер, помитащ всичко пред себе си с убийствена скорост.

– Удю[1]! – едва успя да прошепне. – Удю! И махна несвястно с ръка да го прогони.

Миг след това се озова на дъба. Никога не разбра как го направи! Клечеше като маймуна с треперещи крака на висок клон, прегърнал с ръце ствола на дървото.  „Удю, удю, удю…” Тъмнокосместата грамада под него заора копита в земята и спря. Злобните очички, едва видими под дългата четина, премигнаха изненадано. Сбърчи нос и подуши въздуха. Човекът го няма, но миризмата му е тук! „Удю, удю, удю…” Гигантът стъпи върху платнището, изгрухтя и го разпори с един замах. Брезентът увисна на челото му и го заслепи. Животното развъртя глава  и препусна.  Закачи подпряната на дървото пушка, платнището се свлече на тревата,   косматото чудовище  изчезна между дърветата.

–Удю! Удю, удю-ю! – продължаваше да каканиже Линко.

Неясно след колко време се престраши да слезе от дъба. Стъпи на земята, взе пушката и изведнъж се почувства силен. Стреля натам, накъдето изчезна достойния за уважение мъжкар. Ако Иван и стареца забележат следите на глигана, ако питат защо е стрелял или видят парчета от скъсаното платнище? Е, все ще измисли с какво да се оправдае.

Тази нощ Линко повярва в истинността на твърдението, че никой не е съвършен и всеки човек има поне една срамна тайна. Той още не беше определил каква точно е неговата, но знаеше, че не е повод за гордост и трябва да си остане единствено негова. Закле се да не споделя с никого как се е сдобил с нея.

---

[1] Удю – Израз, използван в Добруджа, за изпъждане на прасе. Нещо като „чиба!” за изгонване на куче.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

САМ

 По спомени на Илияна Иванова от Дончево, Добричко

Стоил завъртя ключа и натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори със скърцане. Ще трябва да я смаже тази пущина, пак скърца. Но звукът този път сякаш беше по-различен. Приличаше на скимтене и идеше не от пантите, а някъде отстрани. И скимтене да е, какво чудно има,  Стожер да не е село без кучета? Сукалчета са сигурно, изръсила ги е наблизо майка им, хукнала е рано-рано да търси нещо за ядене, а те гладни, чакат да се върне и да ги накърми.

Преди да прекрачи прага Стоил се сети за табелата. От два-три дена се кани да я окачи над входа и все не му остава време. С големите си червени букви „ХОРЕМАГ”[1] тя прилича повече на лозунг, отколкото на фирмен надпис, но нейсе, рита ли се срещу ръжен? През живота на Стоил бяха минали всякакви управници – либерали и демократи, прогресисти и радикалисти, българи и румъни, безенесари и независими… И като погледне човек назад на всички повече им е жилото, отколкото меда. Сега на власт са комунистите, назначиха го кръчмар и му дадоха да разбере, че ако иска дъщеря му да завърши гимназията в Добрич ще трябва да ходи напред с левия крак.

Пак се чу онуй скимтене откъм струпаните отвън дървените каси. И тогава  го видя. До стената на хоремага  лежеше човек. Разчорлена коса, почерняло от мръсотия лице, червена ризка с изпокъсани копчета, разпрани крачоли, боси крака със засъхнала между пръстите кал –  десет-дванайсет годишен хлапак.

Изведнъж момчето ококори очи, изправи се и понечи да избяга, но се спъна и падна. Стоил се наведе, хвана го за кокалестите рамене и му помогна да стане. На бой беше колкото малкият му син, но слабо, едва се крепеше на краката си, клатушкаше се като лист, подухван от вятъра. Стискаше зъби, но не удържа, процеждащите се в клепките сълзи се затъркаляха по бузите му. На Стоил му стана жал, нещо грапаво мина през гърдите му, закашля се.

– Ела! Не се бой. – Хвана го през кръста и го въведе в хоремага. Настани го на един стол и му даде вода.

– Как се казваш, момче? От къде си?

– Димитър Вълканов ми е името. От Дончево съм.

– Аха, ясно! От Дончево ли идеш, Митко?

– Не, от Варна.

– Как? От Варна! Чакай малко! Ако си Вълкановия син от Дончево защо ще идваш от Варна!? Аз познавам баща ти! А тебе май съм те виждал да играете с едно момиченце покрай  черквата в Дончево... Вашта къща е наблизо до черквата, нали?

– Наблизо е! Пък туй момиченце е дъщерята на поп Танас, казва се Дарчето…

– Видя ли! Ние с тебе ще излезе, че се знаем. А-а! Виж ти,  щях да забравя! Като спомена поп Танас… Ами той ши идва днеска в Стожер, с двуколката. Имал кръщавка, като свърши да те пратя да си идеш с него на Дончево, а?

Митко подпря длани на стола и се размърда неспокойно, после сведе глава, но не каза нищо.

– Добре де, ши видим…  Сега… ти трябва да си гладен! Що ли питам? Я върви на чешмата да са измийш…

Стоил отряза комат хляб, напълни чиния с лещена чорба и ги сложи пред момчето. То отхапа голям залък и сграбчи лъжицата. Изтънелите му бузи се издуха и от двете страни.

– Полека, не бързай! От кога не си ял?

– От вчера сутринта… В сиропиталището.

–Сиропиталището ли? И какво дириш там?

– Пратиха ме! Как да ти кажа – тя е дълга…

– Нищо, разказвай.

– Аз съм се родил в Румъния, в татювото село, Асърлък. Като ги подфирдили да ги изселват тати натварил колкото багаж сварил и тръгнали. На каруцата мама се качила с мене на ръце,  аз съм бил на четри месеца, двамата ми братя и кака Яна вървели отзад пеш. Стигнали в Дончево, дали им къщата, дето сме сега, ама тя била без прозорци. Мама не я помня, през зимата се разболяла и се поминала.

– Сега нямаш ли майка?

– Имам, ама тя не е истинска. Мене ме отгледа кака Яна, тя ми е като майка… На другата година ли, на по-другата ли тате повторил, довел жена от друго село с две дъщери – Сия и Флора. Те ме пратиха в сиропиталището.

– Що пък те?

– Ми те! Чувам ги една вечер да се разправят. Малък съм бил, слаб съм бил, не можел съм да работя, бил съм само едно гладно гърло. Кака Сия каза, че имала познат, дето можел да ме уреди в сиропиталището. Там на училище щял съм да ходя и занаят съм щял да науча. Тате мълчи, кака Яна не дава. Ще го уморите, вика, какво лошо ви е направил, че той яде колкото едно врабче! Добре че беше тя, иначе още тогава щяха да ме пратят, бях ей такъв, седем-осем годишен. Добре, но кака Яна и бат Иван се венчаха, после се ожениха двамата ми братя, аз останах сам с доведените си сестри. Те ме пратиха.

– Колко време изкара там?

– Колко… един месец няма! Избягах. Уж съм сред хора, ама съм сам. Там, в дома, са все сираци – един без баща, друг без майка, някои ни бащи имат, ни майки. Пък аз уж майка имам, и баща имам, пък… Избягах! Зеленчуковата градина на сиропиталището беше близо до шосето, дето води за Толбухин. По табелата разбрах. Вчера сутринта ни пратиха  да берем домати. Берем ние, а мене очите ми все в табелата. Казах на момчето до мен, че отивам по малка нужда. Мушнах се в храсталака, огледах се и хукнах. Бягах докато ми свърши въздуха. После по пътя, по пътя… цял ден и цяла нощ. Видя ли да се задава някой – лягам в треволаците отстрани да се скрия. Тука стигнах по тъмно, седнах да си почина и съм заспал на щайгите.

– Сега какво ще правим?

– Не знам. Във Варна – сам, у нас – сам! Май никъде ни ма искат… Накъде да хващам акъла ми не стига, ама в сиропиталището няма да се върна!

– Митко, ти са наяж и стой тука. Аз пък  ши видя поп Танас, да му кажа да та вземе. Божи човек е той, знае кое е добро за теб, с баща ти ши поприказва, тебе ши напъти. Чакай ма тука!

Стоил тръгна да търси  свещеника, но той още не беше пристигнал в Стожер. „Нищо, ще го намеря по-късно. Що пък – мина му през ума – да не го заведа аз в Дончево? Хем ще се видим с баща му, хем ще разбера какво мисли да прави с момчето си.”

Стоил си отиде у тях, обиколи всички стаи, прерови навсякъде, накрая отвори и раклата. В нея намери платнена торба, в която жена му беше прибрала отеснелите дрехи на децата им. Извади чифт панталони, разгъна измачкана риза: „Ръкавите може да са му дълги, нищо, ши ги запретне, ама панталоните ши са му по мярка!”  

Тръгна  към хоремага с дрехите под мишница и отдалеко разбра, че нещо не е наред. Вратата зееше отворена, масата беше като облизана – нямаше ни една трохичка, празната чиния и лъжицата си бяха там,  но Митко беше изчезнал. „Уплашил се е да не го върнем в сиропиталището. Не трябваше да споменавам за попа…”

– Да ми претеглиш едно кило захар, съм дошла. – чу Стоил зад гърба си. Беше гласът на старата Тачовица.

– Ши ти претегля… Я кажи, като идеше насам не срещна  ли едно момче с червена ризка? – попита я той.

– Видях го, ама не разбрах чие е. Аз и не довиждам твърде, но то, и гащите му съдрани, като ме видя обиколи, обиколи и офейка, сякаш  някой го гони.

 

Яна се събуди рано, още по тъмно, и стана от леглото тихо, да не събуди мъжа си. Тригодишния им син Данчо промърмори нещо в съня си, завъртя се на една страна и изрита завивката. Яна я придърпа над оголените му крачета и излезе навън. Вчера меси хляб, снощи го опече и в топлата още пещ сложи да се сушат  две тави с нацепени кайсии. Махна капака на пещта и взе дървената лопата. Придърпа едната тава и като бръкна в пещта за другата в краката ѝ се търкулна дребна, недозряла ябълка. „Ти пък откъде се взе! – зачуди се Яна. – Ние в двора си ябълка нямаме!” Стори ѝ се, че падна отгоре, откъм отдушника на пещта. Остави лопатата, пристъпи и надникна отстрани.  Сърцето ѝ подскочи, качи се в гърлото и задумка в ушите ѝ като тъпан. Два боси крака, с черни като въглени пети, стърчаха изпод стара черга, метната върху пещта.  На другия край, над чергата, Яна разпозна сгушено в  яката на червена ризка лицето на малкото си братче.

– Мите! Акъла ми изкара, какиното!

Митко измъкна ръка изпод чергата и я протегна към сестра си. Разтвори длан, в нея имаше шепа киселици.

– За Данчо ги нося. Намерих ги, като идвах насам, под едно дърво в гората, на Вълчата поляна.

Яна се разплака, пусна киселиците в джоба на престилката си и го притисна към сърцето си.

– Како Яно, нали няма да ме върнете в сиропиталището?

– Няма, Мите, няма… Ела, да влезем вкъщи.

---

[1] ХОРЕМАГ – ХОтел, РЕсторант и МАГазин на едно място, заведение, характерно за селата в България през 50-те години на 20 век.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Тримата братя и киселата ябълка

 Приказка за възрастни

Старец и старица купили къща в края на селото. Заживели в нея със сина си, снахата  и трите си внучета. Докато били малки майка им вечер ги приспивала с приказката за тримата братя и златната ябълка. Но нямали дърво, което да ражда златни ябълки и затова дворът им не бил място, където да извършват юначни подвизи. Като поотраснали момчетата започнали да питат: „Защо всяка година се раждала само по една ябълка? Ние защо нямаме дърво, от което да берем ябълки? Ако имаме само една  ябълка как ще я разделим?”

Слушала ги баба им, слушала и рекла:

– Ще кажа на баща ви да засее на нивата три ябълки. За всеки по една. Ако се грижите добре за тях може да народят  златни ябълки…

– Не, бабо!  – сопнал ѝ се дядото. – Една ябълка за тримата трябва да засее баща им! Ама в двора, пред къщата! Да е пред очите им всяка сутрин. И да делят грижите за дървото и неговите  плодове справедливо!

Баща им посял една ябълка и заклел синовете си да не я оставят без надзор нито ден. Израсло голямо дърво, отрупвало се с цвят всяка година и раждало много сладки и сочни ябълки.

Минали години. Момчетата станали мъже и тръгнали по света да си дирят късмета. Оженили се, народили деца. Замогнали се, но като всички хора и те искали още по-добър живот за себе си и своите наследници. Ябълката останала на село, на грижите на техните родители.

Случило се така, че тогава задухал друг вятър и пред братята се изпречили непознати препятствия.  Единият го съкратили от работа, другият се принудил да се върне от чужбина.  На третия не му се наложило да се преустройва кой знае колко, той се отдал на познато занимание, което и в смутните години на прохождащия преход  му носело добри доходи. Вървейки по своя път братята трябвало да се справят с множество предизвикателства. Това ги направило по-твърди и решителни. Пред взора им се открили нови възможности и мечтите им пораснали. Решили да се съюзят. Били единодушни къде е най-подходящото място да кроят планове за бъдещето.  

Върнали се тримата в бащината къща, седнали под тяхната ябълка и цял ден умували как да продължат живота си. На другия ден отишли в града и купили черно дипломатическо куфарче. В първото попаднало пред очите им ателие поръчали художникът да нарисува на капака му златна ябълка. Събрали всичките си спестявания в куфарчето и  регистрирали фирма „Трите бора”.

Започнали с отглеждане на животни. Родени и израсли на село тази работа им била позната. Със спечелените пари  захванали търговия. Обикаляли по села и градове,  изкупували добитък от частни стопани и кооперативи в ликвидация. Препродавали го на месопреработватели и износители. Бизнесът им потръгнал. Установили контакти с едри предприемачи, спечелили доверие и привилегията да работят с концесионни кредити. За няколко месеца авоарите на фирмата им се увеличили няколкократно. В среда, където лъжата и измамата били  ежедневие куфарчето с нарисувана златна ябълка се превърнало в символ. Тримата се редували да го носят,   съхраняват и пазят. Платежоспособни и коректни, където и да се появят,  предизвиквали възхита: „Виж, виж! Трите бора идат!”. Не липсвали и завистници. За да намалят риска, когато говорят за  пълното с пачки пари и важни документи куфарче, братята използвали кодиран език: „У кого е ябълката?”,  „Донеси ябълката?”, „Плати с ябълката”.

– Каква е тази ябълка? – попитал веднъж техен близък.

– Златна! – отговорили те. – Не си ли чувал за тримата братя и златната ябълка.

– А-а-а, за нея ли? И намерихте ли я?

– Засега намерихме плодното дърво! На ябълката ѝ трябва време, за да узрее. Но за да я притежаваме ще трябва да я опазим.  От халата…

Фирмата разширила дейността си. Сключили изгодни  договори за изкупуване на зърно. Доведени до фалит  автомобилни предприятия ги благославяли като спасители, когато наемали камиони за превоз на животни  и зърновози за по няколко седмици. Сделките със зърно изстреляли фирма „Трите бора” в нова бизнес орбита. Размахът,  мащабите на дейността и съдружието на тримата братя впечатлявали.

Колкото пò натежавало куфарчето толкова по-силно  ставало желанието на братята да го носят. Суетата им надигнала глава, рогата ѝ взели да се показват на гладката повърхност на разбирателството. Когато е в ръцете му всеки от тях се чувствал по-уверен, по-силен, по-значим в собствените си и в чуждите очи.

Когато печалбата е добра и парите достатъчни да задоволят и най-малките капризи  всички били доволни. Никой не отдавал значение на неотчетени незначителни или  ненавреме възстановени суми.  Никой не обърнал внимание  при кого това се е случило за пръв път и не се питал дали е станало неволно или преднамерено. За да не бъде обвинен в дребнавост всеки си мълчал гузно и не смеел да си признае, че и той го е правил.

Колкото и красива да е една роза тя има бодли. Свършили продължилите блажено дълго успешни дни. Настъпил  период, в който разходите на „Трите бора” трайно надвишавали приходите. Съдружниците поискали да знаят от къде идва и къде отива всеки лев. Съпругите изведнъж се сетили, че продължителните отсъствия на мъжете им ги натоварват извънмерно, че животът им е  прост и  безинтересен, че децата им растат почти без бащи, че това води до пропуски във възпитанието и ще повлияе на развитието им.

Било първата от неизбежните кризи, с които всеки бизнес се сблъсква. В наглед стабилните взаимоотношения се появили леки пукнатини,  в тях плъзнала ръждата на недоверието и отчуждението. Все по-остро изпъквал въпроса как да продължат. Всеки от тях е чувал, че изходът е да се вземат в ръце и с общи усилия да преодолеят затрудненията. И всеки от нас знае, че при българите това не работи. Особено ако са близки, от една кръв, да не говорим, ако са братя. Тази приказка не прави изключение - всеки от братята считал себе си за прав, затворил се в черупката си и упорито търсил вината в другите.

Разбрал старият им баща докъде са я докарали синовете му и ги повикал. Те пристигнали с лъскавите си коли, той ги пратил направо под ябълката. Бил топъл есенен ден. Седнали братята на сянка, мислили, мислили… В куфарчето с нарисувана златна ябълка било събрано цялото им богатство. Най-после решили да го разделят.

– Как, справедливо или по братски? – попитал баща им.

Към тях се приближила майка им, откъснала три ябълки и дала на всеки по една.

– Яжте! – рекла им и побързала да се прибере в вкъщи, да не види никой сълзите в очите ѝ.

Ябълките били кисели и стипчиви като недозрели джанки.

Тримата братя си тръгнали, всеки в ръцете си с по една нахапана кисела ябълка. От този ден заживели като в поговорката – всяка коза за свой крак. Наскоро след това родителите им починали. Бащината им къща се килнала на една страна и се срутила. Ябълката в двора залиняла, листата ѝ изпадали, клоните изсъхнали и се изпочупили.

За тримата братя и тяхната история останал да напомня единствено излъсканият от ветровете ствол на ябълката, с надупчена от дървояди сърцевина.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.