Излизам понякога надвечер и се редя с другите на пейката пред
блока. Винаги се намира кой да бръкне в джоба си, за да сръбнем от пластмасови
чашки домашна гроздова или стипчиво вино. Развържат се полека-лека езиците, рече
някой нещо, друг го прекъсне, трети я подхване откъдето вторият е свършил. Думите
думи отварят и се леят във вечерната дрезгавина като във вада след дъжд. Постепенно
настроението се вдига, разказвачите стават няколко едновременно и към тях остри
слух всеки според интереса си. Тъмнината се сгъстява, гласовете стават все
по-силни и се чуват все по-далеко. Това предизвиква неодобрително надничане на
някои зад пердетата, но привлича като магнит други, които бързат да се
присъединят към нас.
В компания само от мъже с повишен градус си е съвсем естествено
в приказката им да се вплете нейно величество жената. Тази вечер това стана с разказа на
Стайко. Съседът от първия етаж ни видял, не се стърпял и тихичко се измъкнал от
тях. Посместихме се да му направим място да седне, но той остана прав и каза:
– Туй жената не е като хората, ей, да знаете!
Опънахме шии към него и той се оплака, че съпругата му само
да го мерне и веднага му намира работа. Не го оставяла да играе на сантасе с
Христо от съседния вход, криела дистанционното на телевизора през деня и
непрекъснато го принуждавала да изпълнява многобройните ѝ прищевки. Ние кимахме
съпричестно и, когато Стайко свърши, вместо да разказваме украсени историйки за
любовни похождения, както правехме друг път, се надпреварвахме да даваме
примери колко неблагодарно същество е това собствената ти жена.
Подпрял гръб на дънера на старата бреза срещу нас клечеше бай
Илия, най-възрастния от присъстващите. Той само въртеше очи и следеше любопитно
всеки, който се реши да каже нещо. За него всички знаехме, че е умел разказвач, но
не си хаби думите напразно и не е никак лесно да го накараш да си отвори устата.
– Бай Илия, стига си мълчал. Я кажи, баба Петрана доволна ли
е от тебе? – прави опит да го предизвика млад мъж с нахлупена на главата гугла.
– Как, как? Жената ли? Че ти доволна
жена виждал ли си?
– Не знам… Тя, моята, не ми дава много
да гледам встрани, но пак намира от какво да недоволства.
– Не е само твоята. Ако на ден жена ти не намери поне няколко повода да е недоволна не е никаква съпруга. Пък ти,
тогава, не си никакъв мъж!
Избухна смях и когато той се уталожи бай Илия попита:
– Вашите жени мърморят ли? – и без да чака някой да му
отговори продължи: – Защото моята мърмори. Постоянно мърмори! Като те слушах, Стайко, твойта Ганка и мойта
Петрана сякаш една майка ги е раждала…
– Тъй, тъй… – изсумтява Стайко в
едната си ноздра и заинтригуван пита:
– А ти как реагираш?
– Как реагирам! Срещу ръжен рита ли се!? Мълча! Мълча като
пукал! Мълчание му е майката! Докато свикнете и двамата – тя да си мърмори, а
ти да мълчиш. Ето ти пресен случай. Купих два билета за мача, дето Лудогорец
го играха в четвъртък. Абе с тези какви бяха… Точно така, Кольо, италианците! За
мен и за внука. Ще го зарадвам, рекох си, международен мач! Ама скришом от
жената. Защото Петрана като чуе за футбол времето се разваля и наоколо почва да
святка и да гърми. Пък внука, без аз да знам, решил да ходи на стадиона с
негови приятели. Събрали се една групичка момчета и момичета и си купили билети с отстъпка. Така неговият
билет стана излишен. Не стига дето парите отидоха на вятъра, ами и жената
мърмори. На внука нищо не казва, на мен
мърмори: „Той - вика - като не ти се е обадил, ти защо не му каза, че ще го водиш
на мач и да не харчите пари два пъти за едно и също!"
– Такива са те - и младите и бабите им! – включва се дребен
човечец с блеснали вече очи и подава шишето с вино на седящия до него. – Правят
каквото си знаят и не питат. Мен оня ден жената ме прати до магазина да
напазарувам и по пътя съм понамръзнал. Като се върнах влизам в стаята на големия
внук да го почерпя с една вафла. Докато отворя вратата и ме лъхва една горещина
– не ти е работа! Южна е стаята, напекло там слънцето, да ти е драго – ще се
стоплиш само като го гледаш. Пък климатикът бучи! „Абе, Веско! – питам го. – Не
ти ли е топло?” „Вярно бе, дядо! Ей сега ще отворя прозореца!” Скочи да отваря
прозореца, а не се сеща да спре климатика!? Докато изляза от стаята му, чула-
недочула, ме пресреща жената: „Ти, вика, защо се караш на детето!” Та тъй де!
Аз, бай Илия, май те прекъснах. Извинявай! Какво стана после?
– После, случайно, се видяхме с един приятел и той ми се
оплака, че много искал да гледа мача, ама не по телевизията. Но докато се усети
и билетите свършили. Дадох му аз излишния билет, парите, дето искаше да ми го плати
не му взех, а той, да не остане длъжен, ме кани: „Щом не щеш пари ще ми дойдеш
на гости. Но с кака Петрана, двамата. И точка – откази повече не приемам!” Хубаво,
рекох. Отиваме с кака ви Петрана на гости. Още като тръгнахме от нас и тя
започна: „Илия, сега като стигнем, нали се сещаш? Знам го аз Иван! И жена му
знам. Те, хората, ще са се приготвили. Ще внимаваш! Да не прекалиш с пиенето и
яденето, че да се чудя после какво да те правя. На нашите години вече за никъде
не сме, ама хайде, от мен да мине. Да не ти скърша хатъра. Хапчетата у теб ли
са? Добре! Ето ти това пакетче носни кърпички”. Докато не влезем у Иванови не се
спря. Туй, да опекунстват над някого сигурно е вродено у жените от памтивека. От
Ева още ще да са го наследили. Тъй де, защото отначало, като се задомихме, аз
бях най-хубавия – цялото внимание на Петрана беше насочено към мен. Като се
роди синът всичките си грижи тя прехвърли към него, а мене почти ме забрави.
После се роди дъщерята. Станахме четирима, но и задълженията станаха много и
почти не ни оставаше време един за друг. Разнасяхме децата по детски градини и
училища, тичахме на работа и обратно, хранехме се по столове и закусвални. В
апартамента се връщахме само да преспим и той заприлича повече на хотел,
отколкото на семеен дом. Когато синът отиде да учи в Русе, останахме трима.
Петрана продължи да бди на дъщерята. Отвреме навреме се сещаше и за мен, но момичето
ни и то отрасна и замина за Варна. Останахме пак двамата, като в началото. И
тогава…
Всички се бяха смълчали и слушаха. Бай Илия се покашля и
няколко секунди се любува се на настъпилата тишина.
– Какво тогава? – в един глас попитахме.
– Ами … Като напуснаха децата дома ни Петрана веднага ме взе
под крилото си и така до днес, не спира да ме наставлява. Нали ви казах, жените са
така устроени, че имат нужда да се грижат за някого. За толкова години с децата
тя доби навик, от който не можа да се откаже. Не че се оплаквам, но ми
е едно такова чоглаво, че се грижи за мен като майка за детето си. Сякаш не съм
ѝ мъж... От тези ѝ грижи понякога се изнервям, без да искам ставам сприхав,
избухвам от най-малкото и тя се сърди. Основателно! Обаче, вие знаете по себе си
- мъжете не харесват много-много до ги поучават, особено, ако наставникът е
жена им.
– Ти май си забрави мисълта, – подкачи го Драган – започна за
гостите у Иван, пък се отплесна и взе да разправяш за жена си.
– Не, не съм! Ще ви кажа и за гостите, но главния герой пак
ще е баба ви Петрана. Та звъним ние на Ивановата врата. Влизаме в хола им, а
там, както пророкува Петрана, като наредили една маса… Аз гледам да седна
по-далеч от жената, ама тя се усети и залепи стола си вдясно, плътно до моя.
Сипва Иван ракия, вдига наздравица: „У нас – вика - първата се пие на екс!” Хващам чашата да се чукнем, а Петрана ме
настъпва под масата, сиреч: „Внимавай!” Пийваме, хапваме, приказваме си
сладко-сладко. На Петрана очите ѝ първо стрелкат моите, после следят какво има
в чашата ми, а кракът ѝ под масата с все по-силен натиск отброява всяка от
следващите ми глътки. По някое време чувам с как Иван ме кани да
изпушим по цигара, за което аз сърдечно му благодаря. Отивайки към терасата забелязвам, че черния чорап на десния
ми крак отгоре е протрит и там белее малка дупка. Кълна се, на, честен кръст, като ги обувах
вкъщи чорапите бяха здрави! Докато пушим прикривам с другия крак тази
издайническа дупка, плод на съпружеските
грижи и се моля на връщане към хола домакините да не забележат срамното
посегателство върху мъжкото ми достойнство. Още прав, преди да си седна на
мястото изгълтах съдържанието на чашата си демонстративно в знак на мълчалив протест, а Иван
услужливо веднага я напълни до горе. Добре си прекарахме! Както и да е… Тръгнахме
да си ходим. Още не излезли на улицата и Петрана почна да мърмори. Вървим,
сигурно има един километър – Петрана мърмори, аз мълча. Стигнахме до нашия блок
- Петрана мърмори, аз мълча. Качваме се в асансьора - Петрана мърмори, аз
мълча. Влизаме у нас - аз мълча, Петрана мърмори. Пускам си телевизора -
Петрана пак мърмори. Загледах се в някакъв филм - Петрана снове от стая в стая
и мърмори. По едно време съм се унесъл. Не знам колко съм спал, но като се
събудих Петрана седеше до мен на другия фотьойл и продължаваше да мърмори.
Някъде зад нас прихлопна прозорец и в осветения му
правоъгълник се открои силуетът на баба Петрана:
– Илийка-а-а! Хайде, Илийка! Да се прибираш, че става късно. Мръкна вече!
Като се подпираше с ръце отзад на брезата бай Илия се изправи
и погледна над главите на слушателите си към затворения вече от баба Петрана прозорец. После той направи някакво извинително движение с глава, което трябваше да
означава нещо като”Аз нали ви казах!” и си тръгна, но на бледата светлина на уличните лампи на лицето му се четеше и задоволство.
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на
Закона за авторското право и сродните му права.
