Гледачът на слонове

 От Лангенхолцен до Райнино

Навън вали. Дъждовните капки почукват приспивно по стъклото на прозореца. Старият ми баща седи умислен във фотьойла.

– Катя, като свърши учебната година и излезеш в летния си отпуск ще ме заведеш да ти покажа къде съм живял на младини.

В гласа му долавям смесица от тиха тъга и едва различима нотка оптимизъм. В последните няколко седмици чувам това изречение в различни вариации за трети път. Предишните два пъти също валеше. До сега не съм забелязала есените да му действат така угнетително.

Противоречивото му настроение беляза изминалите няколко месеци. В сумрачните зимни дни старческите му болежки се активираха и той се превръщаше в пленник на меланхолията. В ярки дни, когато слънчевите лъчи караха зърнестия сняг да изглежда като златен пясък, придърпваше фотьойла до прозореца и бледото му лице се разведряваше. С настъпването на пролетните дъждове се опасявах, че отново ще го обхване униние, но противно на очакванията ми той се оживи и се разбърза. Повика ме, беше кратък и безцеремонно ясен:

– Времето ми изтича, Катя. Няма да чакаме лятото. Ще тръгнем по Великденските празници!

Тактичния във всяка ситуация мой родител този път бе изненадващо различен. В последствие се оказа, че бруталната му откровеност, както емоционално я окачествих първоначално, е била напълно оправдана. Изглежда хората понякога имат способността да прозират бъдещето си. Бях с гръб към него, когато произнесе тези тежки думи. Те ме блъснаха в тила и ме олюляха

– Ей сега идвам! – успях да кажа и с бързи крачки се отдалечих. Влетях в съседната стая. Не исках да види сълзите ми.

За пръв път, откакто се помня, аз и баща ми не бяхме на фамилното Великденско тържество. Двамата отпътувахме за Белинци рано в петък. По пътя ми разказва, че неговият баща и мой дядо Август се родил в малкото градче Лангенхолцен близо до Хановер. Бил гледач на екзотични животни в богаташко имение и когато българи купуват от там един слон за софийската зоологическа градина той го последвал. Трябвало да предаде опита си на новите собственици и да се върне, но съдбата решава друго и остава в България до края на дните си.

С навлизането в Белинци баща ми се приповдигна на седалката и започна да ме напътства. Не се поколеба нито веднъж, бързо стигнахме до къщата. По точно – до мястото, където е била. От нея бяха останали само основите. Слязохме от колата.

– Ето, всичко ми е пред очите, като нарисувано на картина – присви той очите си. – Никак не беше лесен животът ни след войната. Вода черпехме от кладенеца. Тук, долу, отглеждахме животните, там, в плевнята, складирахме фуража. Ей в онзи ъгъл стояха съдовете с месо. По него време нямаше хладилници, в късна есен нареждахме и осолявахме месото в дървени качета и отгоре го заливахме с разтопена мазнина, за да не прониква въздух. Така се запазваше през цялата зима…

По външна стълба се качвали на втория етаж. Там имало широка покрита тераса, на нея се събирали да пият чай. Зад терасата имало няколко стаи. В една от тях била шевната машина на баба Мария Густей. Баба била весела и артистична жена, много контактна и приказлива, шиела за семейството и за хората от селото. Като се преместили да живеят тук бързо си намерила приятелки. На местните им било забавно да общуват с нея: ”Хайде да идем у австрийката!” Баба говорела български език с акцент, примесен с немски думи. Готвела в големи съдове за голямото си семейство и за няколкото работници, които наели. Любима на баща ми била яхнията с галушки.

Веднъж баба правила точно това ястие.

– Ще ми помогнеш ли? –попитала баща ми. –Той веднага се съгласил. –Тогава извади вода от кладенеца и я сипи в тенджерата да заври. Пред това време аз ще замеся тестото за галушките.

Когато всичко било готово разсипали и седнали да се хранят. Всички грабнали вилиците, само по-малкия брат на баща ми, Фридрих, с поглед, вперен в чинията си, не посягал.

– Ти защо не ядеш? – забелязала го баба.

– Защото една галушка ме гледа…

От кладенеца в тенджерата някак си попаднало малко жабче, което не забелязват нито баща ми, нито баба и сега то се кокорело с мъртвешките си очи в чинията на чичо Фридрих.

– Защо се изместихте от София в това… село?

– Заради войната. В София живеехме добре. Цар Борис настанил дядо ти в двореца Врана още като пристигнал. Там живеели и други хора от персонала. Слоновете, за които се грижил, с огромните си размери и силата на гиганти, внушавали респект и дядо ти като техен укротител се ползвал с голямо уважение от всички. Тогава не го съзнавах, но по-късно си дадох сметка, че за необичайния си труд е получавал солидно възнаграждение и от него, освен да ни осигури приличен живот, е заделял по нещо настрана. Когато през март 1941 година България се включва във войната дядо ти преценил, че спестяванията му са застрашени. Негов приятел му дал съвет да купи голямо жилище в София и да го дава под наем. В този период, поради поредната изселническа вълна към Турция, в Североизточна България можело да се намерят евтини земеделски имоти. Дядо ти не можел да прецени коя е по-добрата възможност. Докато се чудел какво да предприеме започнали бомбардировките на англичани и американци над София. Към 300 000 софиянци били евакуирани. Врана се намира в покрайнините на столицата и не била засегната, но това събитие принудило дядо ти да побърза. Закупил в Белинци къща с 15 декара двор и 260 декара ниви. Избрал това село, защото в него живеели пет-шест семейства католици, чехи. На тях и няколко турци дал да обработват нивите му под наем. Дядо ти ни доведе, ние заживяхме тук, но той продължи да работи в София със слоновете, чувстваше се задължен на царя.

– А баба как е попаднала в България?

– Баба ти, Мария Якуб Густей, е австрийка, израсла в семейство на градинари от село Бърдарски геран, Врачанско. Предците ѝ дошли в България заедно с други българи-католици след Освободителната война 1877-1878 година. През 1916 година, когато е била на една година, баща ѝ загива при превземането на Тутракан. Баба ти имала една сестра и трима братя. След смъртта на бащата семейството изпада в затруднение. Съвсем млада Мария е пратена в София. Става гувернантка в богато еврейско семейство. Един ден се разхождат в зоологическата градина и се спират при слоновете. Мария обяснява нещо на децата на немски. Гледачът на слонове Август Блекман в този момент храни животните. Заслушва се!- от години не е чувал майчиния си език. Тази банална случка се оказва съдбовна и за двамата. След множество перипетии Август и Мария се женят и създават семейство.

– Дядо кога дойде при вас в Белинци?

– След около две години. Дядо ти продължил да живее във Врана и да работи в зоологическата градина. През септември 1944 г. от там минали руски войници. Спрели пред клетката със слоновете и започнали да дразнят животните. Дядо ти не се стърпял и им направил забележка. Но нали българският му не бил перфектен руснаците разбрали, че е немец. Спречкали се, дошли някакви хора с червени ленти на ръкавите и го арестували. Толкова научихме от работниците в зоологическата градина. После му загубихме дирите. Баба ти ходи няколко пъти в София, но не можа да научи нищо повече. През пролетта на 1945 г. чехите се изселили от Белинци и баба ти купи от тях изгодно каруца с два коня. Наскоро след това накара кочияша да ги впрегне. Аз бях най-големия в семейството и вероятно затова взе мен. Отидохме в съседното село Подайва при някаква кадъна. Седеше на пода, обута на бос крак с терлици, облечена с пъстри шалвари и шамия, която покриваше раменете, виждаха се само носа и очите ѝ. Тя свали подпряната на стената кръгла софра и измъкна изпод възглавниците зад себе си пожълтял картон. Разгъна го върху софрата, приличаше на географска карта, но беше нашарен с арабски знаци и завъртулки. Млада жена, облечена по същия начин, донесе на кадъната вдянат конец, на иглата имаше забучена хапка хляб. Врачката я провеси над картона и започна да мърмори нещо което ние с баба ти не можахме да разберем. Така изминаха няколко минути. Изведнъж хапката върху картона се разтресе, врачката пусна конеца. Облегна се назад със затворени очи, остана неподвижна, сякаш беше заспала. С баба ти се спогледахме - не знаехме дали трябва да си тръгваме или да чакаме? Тогава в стаята пак влезе онази, по-младата жена, и каза, че дядо ти бил жив и скоро ще си дойде…

Така и станало. Но не било никак скоро, а след цели петнадесет месеци, които се видели на баба като петнадесет години.

Един ден пред портата им спрял висок и ужасно слаб човек, наметнат със скъсано одеало. Зад мръсната брада, обрасла скулите и сплъстените кичури коса, висящи пред челото, надничали две черни като въглен очи. Обикновено милостивата Мария Густей този път се погнусила и щяла да прогони странника, но забелязала, че кучето им го пролайва особено, върти приятелски опашка, подскача радостно и се умилква в краката му. Пред къщата вече излязло цялото семейство, дошли и съседите. Най-после скитникът проговорил:

– Мария, това съм аз, Август!

Едва сега го познали, единствено гласът му останал непроменен. Полека-лека укрепнал и започнал да разказва за премеждията си. Няколко денонощия след инцидента с руските войници го държали затворен в милицията в София. После, с десетина други арестанти, ги натоварили в закрита камионетка и ги стоварили в бивак до язовир Росица, Севлиевско. Там, под строг режим, дядо Август пренасял камъни и зидал язовирната стена почти две години. Имало много злополуки. При една експлозия смъртта си намерили няколко човека, дядо бил зашеметен от взривната вълна и изгубил съзнание. Свестил се, часове чакал да получи помощ, но никой не го потърсил и тогава решил да избяга. Няколко седмици се скитал по пътищата, не смеел да се покаже пред хората. Хубаво, че било лято, хранел се с каквото намери по къра. Вървял пеш, предимно нощем, през деня се свирал в някой дол да поспи. Така, без пукнат грош в джоба, се добрал до Белинци.

Дядо бил държелив германец и въпреки двегодишните лишения, изнурителния труд и последвалото го изтощение успял бързо да се възстанови. Семейството на баща ми заживяло в пълен състав, както в най-хубавите си години. Баба Мария отново била познатата на всички жизнерадостна жена. Веднъж, с една нейна приятелка, решили да се пошегуват. Облекли се като циганки, нарамили по една медна тава и тръгнали из селото да просят. От къща на къща стигнали до дядовата. Той правел нещо по двора, те нахлули при него и почнали да го закачат. Баба се пресегнала, взела му шапката и я пуснала на земята. Дядо много се ядосал, а баба и приятелката вече се превивали от смях.

– Августин!? Не можеш да познаеш жена си, Августин!

За кратко време семейството се позамогнало, благодарение на нивите, които дядо бил купил. Но скоро трябвало да се разделят с тях, да ги внесат и станат член-кооператори в учреденото ТКЗС.

Всичките години на благополучие, войни, преселения, раздели и внезапни обрати баба Мария понесла трудно и си отишла от този свят съвсем млада от сърдечен удар. Починала в Белинци през 1962 година от сърдечен удар, само на 47 години.

От гроба на баба Мария продължихме за Райнино. Докато карал курс за комбайнер в Исперих чичо Фридрих се запознал с едно момиче от Райнино. Когато изминала едната траурна година след смъртта на баба той се оженил. Направили сватбата и чичо бил категоричен, че ще живеят в нейното село. Цялата фамилия Блекман се вдигнала да види какво толкова има в това село, та е за предпочитане пред Белинци. Гостували един ден и една нощ. Чичо Йожи, който по-късно също се оженил за райнинка, казал на дядо: „В това село от всяка къща по три моми излизат, на всяка улица по една седянка има. В неделя след обед на площада свирят гъдулки и кавали, цялото село се събира на хорото, а вечерта в читалището има вечеринка с акордеони”.

В Райнино се продавала една единствена къща – тази на Георги Помпаджията, който се върнал да живее в Тутракан. Купил я гледачът на слонове, роденият в Лангелхолцен, близо до Хановер, Германия, Август Блекман и дошъл със семейството си да доживее живота си в Райнино, близо до Исперих, България.

Точно една седмица след като се върнахме от Райнино баща ми почина.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Антена

 

В началото на юли 1966 година ще да е било.

В селото радиоточки и радиоапарати имаше много, но телевизорите бяха два-три. На такава придобивка се радваха малцина. Закупуването на телевизор се считаше за събитие, у собственика се стичаше половината село. Една част гледаше и се радваше, другата -  завиждаше…

Аз бях тръгнал да уча по други места, но не прекъснах контактите си с Иван. Когато не съм зает в училище се връщах на село и първият човек, за когото се сещах беше той. Иван не се славеше с голямо прилежание, повтаря един или два пъти и накрая си остана само със завършен осми клас. Такива като него да не продължат образованието си тогава бяха рядкост.

Беше едро и здраво момче. Никой на неговата възраст не се шляеше по улиците. Училища имаше най различни. Като се почне от всевъзможни няколко месечни курсове, двугодишни професионално технически училища, мине се през три годишни, в които се получаваше средно образование и някаква професия и се стигне до четири годишните техникуми. В гимназиите учеха две категории младежи и девойки. Едните бяха с високи амбиции, искаха да получат по-солидно общо образование, за да могат да продължат в някое висше училище. Втората категория бяха онези, на които  балът не достигаше за да влязат в желана професионална специалност и попадаха в гимназиите от немай къде.

Ако не щеш да учиш – хващай се на работа и помагай на семейството си, доколкото ти стигат силите - такива бяха по онова време моралните норми и обществените порядки. Иван започна трудовата си биография в ТКЗС-то. В полевъдните звена работеха изключително жени, тук-там сред тях се виждаше по някой мъж. Но на такива мъже се гледаше с пренебрежение и те при първа възможност се заемаха с по-престижно занимание. Което даваше шанс на младежи като Иван да се доказват като представители на силния пол. Звеноводът Димитър Радев го пращаше къде ли не – пролет да копае боб или да изнася клоните от овощната градина след резитба, през лятото да помага на старците след жътва да окупят сламата, есен да „храни” силажирката с фуражна царевица или да пълни чували със зърно на площадките.

Още в училище Иван се беше увлякъл по футбола, но умението му да рита топка не беше особено впечатляващо. Иначе не пропускаше да гледа среща на местния отбор, по едно време дори беше убедил майка си да пере екипите на футболистите. А предаваха ли мач по радиото един малък транзистор с никополски батерии деветдесет минути стоеше залепен за ухото му. Сред елита си избра да е поддръжник на Левски. Страстта към този отбор му донесе прозвището Левскаря. Няколко мача на Левски, където тогава играеше Георги Аспарухов, Иван е гледал по телевизора на Христо Байков. Байков имаше „Опера” – българска марка, чието производство започва през 1959 година. Беше си купил даже специално лещовидно стъкло, което правеше миниатюрния черно-бял екран по-голям и му придаваше някакви цветни нюанси. Всичко това формира у Иван непоколебимо желание той и семейството му да притежават телевизор. Постепенно  печели за каузата баща си Георги. Междувременно софийския завод Ворошилов започва производство на по-големите и по-усъвършенствани телевизори Пирин. Иван пести всяка отработена стотинка. Своя принос дават брат му Петко и майка им Ивана. Целта е в навечерието на световното първенство по футбол в Англия парите да са събрани.

В една ранна юнска сутрин на 1966 година Иван и Петко се качват на автобуса за Исперих и се връщат на обяд с голям кашон, в който има нов-новеничък Пирин. Да се носи такъв чуплив багаж и да се опази при транспортирането му е деликатна работа. Вземат от акордеониста Митьо Бончев, който е техен сродник, здрава покривка за маса. Опаковат кашона в бохча и пъхат под възлите дървен прът. Вдигат ценния товар на раменете си и процесията, изпратена от любопитните погледи на възрастните и сподиряна от босоноги дечурлига и се понася към Иванови.

Този ден и за мен е специален. Далеч преди пристигането на обедния автобус аз се въртя по площада и чакам завръщането на братята. Придружавам Иван и Петко, начело на бандата хлапетии.

Да имаш телевизор в  дома си, обаче, е само началото. Той не е нищо повече от лъскав сандък, пълен с непонятни чаркове. И едно изпъкнало стъкло, което се взира в теб като мъртво око, прави образа ти крив и несъразмерен.

Беше време, когато електроуредите масово навлязоха в бита. Повишената консумация на електричество вечер, когато всички се прибираха по къщите си, правеше някои от тях непълноценни. Затова захранването на скъп уред като телевизора трябваше да стане през стабилизатор на напрежението, който се купуваше отделно. Вторият важен момент беше да се улови сигнала от старопланинския връх Ботев. По въздушна линия това са около 300 километра. Единствен в селото, който може да се справи с тази задача, е елекротехникът Васил Стефанов - Васко. Намираме го. „Антената за телевизор – обяснява той на лаици като нас – е устройство просто. Но с това нищо и никакво нещо можеш да чуеш и видиш цяла България и половината свят като си седиш у вас на стола. Колкото по-високо е една антена, толкова по-добре хваща. Ще ви направя антена!”

От списания като „Космос” знаехме нещичко за пластмасите, но те още не бяха навлезли в ежедневието ни. При електрифициране на къщите се ползваха медни кабели с насмолена текстилна обвивка, които се пъхаха в изолационни тръби, изработени по подобен начин и усилени отвън с тънко ламаринено покритие. Васко реже такива тръби на парчета с определени размери, закрепва ги на дървено бичме по схема, която има в джоба си. После ще свърже изделието си с телевизора посредством плосък двоен кабел. „Антената трябва да се закрепи на високо място здраво, за да устои на дъжд, сняг и вятър и да остане стабилно насочена към кулата на връх Ботев, без да се размества” – завършва поясненията си Васко.

С доставката на „високото място” се заемаме двамата с Иван. Качваме се на две колелета и отпрашваме към гората. Няма и десет минути, пресекли сме Крушака с дивите круши и вече се провираме по обрасъл горски път. Гората Ири Хисар е много стара, в близост до селото дъбова, после се премесва с осен, габър и всякакви други породи. Ние се оглеждаме за високо и тънко дърво. Колкото по-навътре навлизаме толкова по-гъсто става – дърветата се стремят нагоре към светлината, долу е обрасло с треви, новопокълнали фиданки и дребни храсти. Отместваме ниските клони, надничаме между листата. По нас се лепят паяжини, лазят гъсеници, пред лицата ни прелитат насекоми. Кое дърво да изберем – има десетки, да не кажа стотици, едно от друго по-подходящи. Най после с Иван стигаме до съгласие и набелязваме жертвата – строен бряст, чийто връх сякаш докосва небето. Яхваме велосипедите и си тръгваме с убедеността, че никой не би могъл да избере по-добро от нашето дърво. Чак на излизане от гората си даваме сметка, че през нощта, когато ще се върнем за него, може и да не го намерим…

Умуваме, почесваме се и се сещаме, че като ученици в райнинското училище са ни водили в гората да берем липов цвят. За да ни е по-интересно учителите ни разделяха на две групи. Едната тръгваше напред с бай Марин Билкаря и поставяше пътни знаци, които вървящата след тях по-голяма група да разчита. Дали не може да ползваме наученото от тази игра? Обръщаме колелетата и на възлови места по пътя към нашето дърво слагаме знаци. От изпадали клони правим стрелки, които да ни ориентират довечера в тъмното.

За да не се мотая бездеен, докато съм във ваканция и аз съм се хванал да изкарам някой лев през лятото. Уча се на дюлгерство в строителната бригада към ТКЗС, където работи баща ми. За пренос-превоз към бригадата е придаден бай Адем с конска каруца и два бели коня. Виждал съм как строителите удължават тази каруца и носят с нея дълги греди за покрива на новите овчарници. Споделям с Иван какво се върти в главата ми, той веднага се съгласява. Едва дочакваме слънцето да залезе и отиваме в конюшните на текезесето. Иван е понатрупал опит, докато помага на баща си в товоро-разтоварните дейности с конска тяга. Пазачът на конюшните се е запилял някъде и не се вижда. Изкарваме тайно бай Адемовите коне, впрягаме ги и ги пришпорваме по посока на Андровия гьол. От там по края на селото стигаме до задния двор на Иванови без някой да ни види. Сваляме канатите и дъната, вземаме две брадви, дълго въже и дебел синджир. Маскираме всичко на дюшемето под слой сено, мятаме отгоре стара антерия. Опашката на каруцата щръква смешно отзад, сякаш ни се присмива.

Качваме се и хващаме пътя покрай казаните за варене на ракия. На нас ни се иска да се скрием вдън земя, а пълната луна свети, сякаш е ден. Наоколо е тихо, нищо не помръдва, само от към селото от време навреме се чува да излайва куче. В окрайнината на Ири Хисар е лесно, но като навлизаме навътре става непрогледно. Стигаме до първите знаци, които сме оставили. Аз слизам, вървя пеш и търся дървените стрелки. Спъвам се по неравностите, залитам, краката ми шумолят в опадалите листа. Иван ме следва. „Леко, леко-о, о-о, о-о…” – реди той и подръпва юздите. Конете са наострили уши, стъпват внимателно и потропването на копитата им едва се чува. Каруцата се движи бавно, колелата приглушено потракват.

Най-после стигаме. Без да ги разпряга Иван връзва конете за дрянов храст и слага пред тях сено. Хващаме брадвите и отиваме при дървото. Тук не прониква нито лъч от пълната луна, но очите ни вече са привикнали с тъмнината Разчистваме издънките наоколо, за да не ни пречат. Иван прокарва длан по напуканата кора на бряста и гальовно го потупва. После отстъпва назад и замахва. Острието на брадвата се впива в дървесината, разчупва тишината и отеква като изстрел. На двайсетина метра от нас конете рязко вдигат глави и пръхтят. Иван повтаря упражнението с кос удар, после пак и пак. В краката ми хвърчат бели трески. Отдръпвам се настрани и се ослушвам за подозрителни шумове. Чувам само дишането на секача и лаят на брадвата му.

Не след дълго Иван се уморява, аз отивам да го отменя. Многократно разменяме местата си. Обикаляме от всички страни, сечем, отрезът се разширява, частта, на която дървото се крепи става все по-тънка. Брястът се тресе и проскърцва, сякаш плаче. Иван го довършва с няколко удара. Стройният.красавец се предава, накланя се и се свлича с трясък. Стволът му отскача от дънера, короната просвирва във въздуха и се бие безпомощно в стъблата на околните дървета. Уплашените коне се втурват напред и са на косъм да скъсат кожената амуниция и изпотрошат каруцата. Иван притичва към тях да ги успокои, върху мен се сипва рояк обрулени листа.

И изведнъж тишина – пълна, продължителна и напрегната до писък в ушите.

– Пук! – чува се като последно издихание откъм поваления труп. Звукът от пречупената суха съчка ни връща към реалността.

Иван събира разпиляното сено и отново го слага пред конете. Аз хващам брадвата, отначало плахо, после все по-уверено, започвам да кастря. Иван и той се включва. Загубили сме всякаква представа за времето, но със сигурност е след полунощ. След около половин час сме готови. Остава да натоварим и да изчезваме.

Изкарваме каруцата на пътя на удобно място за да я удължим. Местим задния стол на последната дупка на опашката, дюшемето подпираме отстрани на климиите. Опитвам се да повдигна бряста, но не ми се удава, тежи, не е за сам човек. Хващаме го двамата с Иван, с огромни усилия успяваме да закрепим дебелия му край отзад на каруцата. С влачене и пъшкане го изтътрузваме напред. Тънкият му край се губи някъде зад нас в тъмното, а дебелият стърчи над гърбовете на конете. Сядаме върху него, притискаме го, но центърът на тежестта си остава зад каруцата. Взехме си белята…

Едва сега започнах да проумявам, че сме били безразсъдни и постъпката ни, както и да я погледнеш, е осъдителна. За непълнолетни извършители на подобни деяния в село Завет има специално училище, казваха му хулиганското. Как ще върнем конете без пазачът да разбере? Горският ще види окастрените клони и картинката ще му се изясни… Трябваше още преди да предприемем каквото и да било да потърсим съвет от родителите си. Сега минутите отлитат, ние не можем да пренесем дървото, а не бива и да го оставим.

Конете потропват нетърпеливо, правят няколко своеволни крачки и спират. Брястът се приплъзва и а-ха да падне, но някакъв чеп се заклещва и дебелия му край остава подпрян върху задницата на каруцата. С инстинктите си понякога животните подсказват решения, за които хората не се сещат…

Пристягаме бряста с въжето, така както се е закрепил. Усилваме опашката със синжира като свързваме с него двата раздалечени стола. Иван повежда белите коне, те повличат дървото, аз вървя зад тях. Тънкия край заорава в земята и оставя дълбока, издайническа следа. На завоите излиза извън пътя, криви се, мачка храсти и треви. Понякога се налага да спрем и да го наместим, друг път – да проверим дали въжето не се е разхлабило и да се ослушаме дали някой не ни преследва.

Излизаме от гората. Докато стигнем до селото се молим никой да не ни среща. Влизаме в Ивановия двор, разтоварваме бряста, изтъркулваме го до оградата – да не се вижда от пътя. Обръщаме конете и тръгваме към стопанския двор на текезесето да ги върнем. Спираме на двайсетина метра от конюшните и разпрягаме. Конете връзваме на каруцата, без да им сваляме хамутите. Оглеждаме се – пазачът сигурно спи, май че не ни е усетил… Да се махаме! Тръгваме, постепенно ускоряваме крачка, тичаме. Никой не ни гони, а ние бягаме , сякаш от това зависи животът ни. Бягаме и се оглеждаме, докато светлините от постройките на текезесето се скрият от погледа ни. Връщаме се у Иванови.

Родителите на Иван спят в пристроената към къщата кухня. Промъкваме се тихо по циментовата пътека и влизаме в една от горните стаи. Тук има две легла. На едното спи Петко, ние с Иван лягаме на другото. Но сънят не идва. Все по-ясно осъзнаваме, че сме извършили непоправима щуротия. Нервите ни ще се скъсат от напрежение. Въртим се като червиви. Тъмнината зад стъклото на прозореца избледнява, денят настъпва, а с него ще пристигне и неизбежното... От време на време разменяме с Иван по някоя дума, гласовете ни треперят. Колкото и да внимаваме, изглежда на Петко му е дошло време да става и той се събужда. Търка очи, вижда, че сме облечени.

– Що не спите а, Ване?

Бързаме да се освободим от бремето, което ни тежи, с плахата надежда, че Петко може да стори чудо. Един през друг се надпреварваме да обясняваме как сме отсекли високо дърво за антена на телевизора, което сега се въргаля в задния двор и всеки може да го види. Като разбере за него горския ще глоби бащите ни, а нас сигурно ще ни пратят в хулиганското.

– Аз знам как да направим суровото дърво да изглежда старо! – изтърсва Ивановия бати.

Петко е по-дребен и от двама ни, но на години е по-голям –може и да знае как да постъпи! Иде ми да го прегърна, но се въздържам – не съм убеден, че се е разсънил напълно и е разбрал в каква голяма беда сме.

– Да вървим на двора! – разпорежда се Петко. - Вие хващайте брадвите.

Не ни остава нищо друго, освен да се подчиним. Двамата с Иван започваме да белим кората на бряста. Вече съвсем се е съмнало, слънцето е огряло върховете на съседските овошки. Петко слага дървесна пепел в метална кофа и налива вода. На камарата с вършина си избира парче дърво и разбърква. После идва при нас. В едната си ръка държи кофата, в другата – четка! Топва четката и маже онази част на дървото, която вече сме обелили.

– Мама му стара, наистина се получава! – възкликва Иван.

И аз се навеждам и се взирам невярващо - бялата дървесина става сива, сякаш е стояла с години на дъжд и на пек. В този обнадеждаващ миг един познат глас връща с пълна сила душевния ми смут.

– Бай Георге! Бай Георге! – разпознавам гласа на баща ми. Ясно е, че мама го е пратила да ме търси, разтревожена, че цяла нощ ме е нямало.

– Ида, ида! – отговаря чичо Георги.

Ние захвърляме брадвите, кофата Петко изоставя насред двора.. Притичваме десетина крачки, залепяме се за стената на Ивановата кухня и надничаме. Чичо Георги излиза, нещо си говорят с тате. Чува се и гласа на буля Ивана:

– А-а! Твойто момче ли? Тука е, тука. Спят горе с наш'те. Ей сега, отивам да ги видя!

След малко пак нейният глас::

– Божичко! Няма ги! Леглата им разфърляни пък тях ги няма никакви!

Аз човъркам с пръст спойката на неизмазаната стена. Да имаше как щях да се пъхна в пролуките между тухлите никой да не ме вижда.

– Чат-чат, чат-чат!… - тракат по валирания чакъл на улицата конски подкови, приближават.

– Тпру-у-у! – спира една двуколка пред Иванови. Това не може да е никой друг, освен горския Георги Ботев със своя черен кон.

– Адаш! – чувам го да се обръща към чичо Георги – Знаеш ли как стигнах у вас? По дирята! Ела да ти покажа!

Бащите ни и Ивановата майка излизат на улицата, вървят след горския, който сочи с камшика си дълбоката диря, оставена по земята от влаченето на бряста. Преди да проследят дирята зад къщата ние притичваме и се скриваме в курника.

– Отивам тази сутрин към гората и виждам тази бразда –разправя горския. – По нея, по нея и стигам до бряста-а! Отсечен високо, клоните нахвърляни наблизо. Плеснах коня с камшика и хайде обратно. Пак - по дирята, по дирята – ето ме у вас! Опа-аа! Ето го и него, бряста!

Чичо Георги и тате не се чуват. Не знам какво му хрумна на Ивановия петел, но той реши да влезе в курника. Иван маха с ръка да го прогони. Той ни гледа с едно око: ”Кър-р-р-р, кър-р-р…” – не ще да излезе. Иван пак замахва, този път по-енергично. Петела се уплаши, размаха крила и изхвърча навън с недоволно крякане. Горският тъкмо се беше надвесил над кофата с пепелява вода, бъркаше в нея с камшика, като чу петела повдигна глава и на лицето му цъфна широка усмивка. Приближи отвора на курника, оставен вместо прозорец и пъхна глава в него. Не каза нищо, но и нямаше нужда – ние веднага се изхлузихме навън като посрани. Напълно разконспирирани, с наведени глави и печални физиономии се оставихме в ръцете на възрастните.

Без да маха усмивката от лицето си горския седна на брястовия труп и покани всички ни да направим същото. Тримата се настанихме колкото се може по-далеч от него, чак на другия край на дървото.

– Слушайте сега, хубаво ме слушайте! Вие – обърна се той към тате и чичо Георги – отивате в гората! Ще отсечете наравно със земята туй, дето е останало от дървото и ще маскирате мястото със суха шума. Вършината, дето е оставена там от тия юнаци, ще натоварите и ще закарате на сечището. Ще я омесите там с другата А вие, тримата, обелете бряста и го окъпете с пепелявата вода. Ама хубаво, че като дойда довечера да гледам телевизор у вас да не позная, че дървото сурово.

Как я мисли този човек, ние умираме за сън? Да свършим за един ден всичко, че и да го каним да гледа телевизор!? Очевидно това ще е нашето изкупление…

До обяд на същия ден маскираме дървото и изкопаваме дупката за пилона на антената. Търсим Васко да дойде, той се дърпа, не можел, бил зает. Как така, бе, Васко! Вечерта като дойде горския да гледа телевизия какво ще му кажем! Бе бива-бе небива – най-накрая се съгласи. Ще дойде към пет часа, след пет почвали излъчването на сигнала.

Пристига Васко с антената и провесена през рамото чанта, пълна с инструменти. Събрала се е вече цялата махала – мъже, жени, деца – помощници и зяпачи колкото щеш. Изправяме дървото, засипваме дупката с пръст. Антената се извисява над комините, закачения за нея кабел се клатушка покрай нас. Васко го привързва към пилона, опъва го над асмите и го вкарва в коридора, за да го монтира към телевизора. От там се чуват командите му:

– Завърти на ляво! Дай, дай, дай! Опа, много стана! Върни ма-а-лко обратно. Стоп! Добре! Трамбовай!

Направили сме всичко и влизаме да видим. Мъж в сако и с вратовръзка чете новини. Черно-бялата картина е далеч по-добра от всичко, което до този момент съм виждал на телевизионен екран. Никой не търси столове, идващите да погледат сядат направо на рогозката от царевична шума. Ивановия коридор се превръща в нещо като малък киносалон.

Излизаме да помогнем да Васко да си събере инструментите и да го изпратим.

– Антената на телевизора – казва той - е като главата на човека. Дадено и е да стърчи на най-високото място. Тя все едно е уши и очи, за да може да хваща всичко, което се казва и показва…

Не знам за Иван, но като го слушах ми се стори, че Васко някак си е научил за нашата одисея с дървото за антена.

– А ще може ли утре да гледаме мачовете на нашите в Англия? - пита Петко.

– Ще може, как иначе! – отсича Васко. – Утре ще играем с Бразилия.

Вечерта чакаме горския да му се похвалим, че сме направили всичко както е казал. Той дойде, но изобщо не пожела да влезе в коридора. Отиде направо в кухнята при Ивановите родители. Там си и остана до късно. Ние с Иван все се надявахме да се появи.

 Уморен от преживяното очите ми взеха да се затварят. Излязох навън да подишам свеж въздух. От към кухнята чувам чичо Георги:

– Ивано, мисли мо. Тоз, нашия  Иван аз ли съм го праил?

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

 

ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ сборник разкази със заглавие

„ПО ГРАНИЦАТА”

 

Разкази за живота по североизточната границата на България с Румъния, съществувала от 1913 до 1940 година.

Разкази за трагичната съдба на преселците от Северна Добруджа.

Сборник от 18 разказа

Народът е казал: „Заради наш Илия, намразих свети Илия“. Знам, че числата, съдържащи цифрата девет продават повече от тези без девятки.

В древна Гърция Хермес бил почитан като бог на търговията, но също така на печалбата, измамата и кражбите. Днес почти навсякъде, където предлагат стоки и услуги, девятките са се превърнали в еквивалент на Хермес.

Не желая да Ви подвеждам.

Предлагам Ви книгата за 16,00, а не за 15.99 или 16,99 лева.

Този къс отрязък от българската история по различни причини е незаслужено пренебрегван и съвсем бегло отразен от художествената литература. Правя опит да внеса своя скромен принос за запълване на тази празнина.

Мека корица, 237 страници, ISBN, Издателство Колбис, София 2022 г.

Ако желаете да закупите книгата кликнете на връзката по-долу и попълнете формата за поръчка:

https://form.jotform.com/221921178672358

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Милионер

Спирам преди т-образното кръстовище, за да дам предимство на върволица завиващи тежкотоварни камиони. Те се изнизват покрай мен с ръмжене, облъхват ме с горещ дъх, пропит с дизелов мирис и ме принуждават да затворя прозореца. „Личи, че съм в Лудогорието” – мисля си, докато гледам натоварените дъбови трупи. Затварям очи и камионите ми заприличват на огромни чудовища с  ненаситна паст, които безмилостно опустошават прочутите в този край луди гори.

„След петдесет метра завийте надясно!” – припомня маршрута ми приятен женски глас от телефона. И без джипиес-а знам, че пътят ми е надясно. Но надписът на табела, сочещ в противоположна посока ме кара да се колебая. Отбивам вдясно и изгасям двигателя. Погледът ми остава отправен в табелата отсреща. „Туп-туп, туп-туп, туп-туп…” – бие пулсът ми в слепоочията. Веднага се усеща, че климатикът е спрян. Едри капки пот избиват по челото, стичат се между клепките и парят в очите ми. Топли вадички пъплят по врата като гъсеници, дразнят кожата и мокрят ризата на гърба ми. „Завийте надясно!” – не спира да ме наставлява  приятния глас. Аз свалям пристягащата ме вратовръзка, изключвам досадната машинка и завивам наляво.

Слънцето продължава да припича безмилостно, След десетина минути пристигам. Асфалтовият път свършва на площада. Ако продължа направо след още една пресечка на главната улица щях да зърна къщата. Където и да се намирам частица от мен продължава да броди из нея, но не мога да свикна с мисълта, че сега се обитава от други хора. Ще трябва да устоя на носталгичния порив да я посетя и да укротя лудешкият бяг на спомените. Нужно ли е да се подлагам отново на изпитания? Така или иначе миналото не мога нито да върна, нито да променя! Правя широк завой на площада и паркирам срещу читалището.

Вдясно от мен е помпата. Възрастни хора, които са израснали тук и помнят границата южно от селото разказват, че помпата била построена със застъпничеството на румънския крал Карол II. Той тръгнал със свита за лятната си резиденция в Балчик и пътьом се отбил на лов в гората Ири Хисар. Минавайки през селото спрели да напоят конете. Можели да избират от няколко кладенеца, но благородните животни не пожелали да пият от водата на нито един от тях. Този епизод внесъл горчив привкус в иначе приятното пътуване на Карол II. Той дал нужните разпореждания и през 1938 година бил завършен дълбок 198 метра сондаж и монтирани съоръжения на мощна помпа, такава, каквато се ползва за извличане на нефт от петролните кладенци. Селото станало разпознаваемо с високата дървена кула, чийто връх двойка бели щъркели харесали, за да си направят гнездо. Дали защото кралски нозе са стъпвали тук или защото почитаните птици са избрали да отглеждат малките си, това място се превърнало в център на селото. На площада направили кметство, поща, магазин, автобусна спирка, църква, читалище. Тук хората започнали да се срещат и да общуват, да очакват и да изпращат гостите си, да споделят радостите и неволите си, да давят мъката си с вино и ракия в кръчмата.

В този ранен следобед по улиците не се вижда никой. Площадът е пуст, малкото останали жители на селото са се изпокрили от жегата. Младите фиданки от детството ми в градинката пред читалището са се превърнали във величествени дървета.

Като изникнал от земята под един бор там се надига човек. Гледа към мен, не излиза на открито, наднича между клоните. „Добре, щом искаш, ще си поиграем на криеница!” – казвам си. Оставям колата и тръгвам към наредените до оградата на читалището пейки. Наблюдавам го с периферното си зрение и се преструвам, че не съм го забелязал. Но той повече не се крие, навежда се, изтърсва полепналите по крачолите му борови иглички и оправя каскета си. Аз сядам в края на една от пейките, запалвам цигара и слагам кутията до себе си. Чувам стъпките му, но не се обръщам. Той застава на другия край на пейката, подпира се с  ръка на седалището ѝ, по старчески внимателно сяда на педя от кутията с цигари. Под козирката на каскета лъщи потното му чело, сивкави кичури коса се спускат над ушите. Носи дочена курка и панталон, чийто цвят е трудно да се определи. Очите му са присвити, около тях се диплят ситни бръчици, гледа пред себе си. Хилаво човече на неопределима възраст с обути на бос крак гумени цървули. Голобрадото му лице ми напомня, че в миналото това село носело името на някакво кьосе на име Апти. Той преднамерено дълго се взира в колата. После, ме поглежда в упор и изтърсва:

– Здравей ва, голтак!

Очевидно ме счита за случайно попаднал тук другоселец. Думите му не звучат никак любезно, интонацията е подчертано пренебрежителна. А изражението на лицето му е такова, сякаш ми прави комплимент и аз трябва да му благодаря. Отпуска ръката си на пейката и, уж случайно, дланта му попада върху кутията с цигари:

– Опа-а-а!  Туй тука цигарки ли са? – прави се на изненадан. – Да си прикадим душичките, а?

Аз повдигам рамене. Той вади две цигари. Едната мушка в сплъстената коса, където би трябвало да е ухото му. Другата помирисва, после я плъзва по изплезения си език. Облизва се, устните му потрепват от нетърпение. „Тъй става по-мека” – шепне. Връща кутията на пейката и намества запалката върху нея, както си беше. Вади от джоба си кибрит, разтърсва го, за да чуя тракащите вътре клечки. Пъха филтъра в устата си, придържа цигарата с два пръста и мълчаливо се навежда към мен. Това е знак, че ми иска огънче и аз му подавам. „Паф-паф-паф…„ допира цигарата си до моята. Между лицата ни се издигат синкави облачета. Цигарата му се разпалва. Той опъва дълбоко, после разтърсва още веднъж кибритената кутийка и я пъха в джоба си, което трябва да означава: „Видя ли, излишни разходи не правя!”

– Аз съм Данчо Милионера. Ти си кой?

Вече съм наясно, че е Данчо, че се опитва да прикрие уязвимостта си и неприсъщата му безцеремонност започва да ме забавлява. Но какво се е случило, че Стипцата, както всички го наричат, сега се перчи с прякор Милионера.

Назовавам само малкото си име и чакам да видя как ще реагира. По очаквания начин - не пита повече, извръща се и ме оглежда от горе до долу.

– Не те познавам… - промърморва

Обяснявам, че съм израснал в това село, казвам кои са родителите ми. Той клати глава:

– Помня баща ти и майка ти, но тебе съм забравил.

Но аз не го бях забравил.

Познах го по начина по който си изпроси цигара и по болезнената му пестеливост. Не беше беден, но живееше и се държеше като просяк. Преди години, даже хлапетии с жълто около устата, го наричаха Данчо, а беше на възрастта на родителите им. Данчо – заради дребния му ръст и кьосавото лице, заради това, че понасяше задявките и издевателствата им. „Данчо, я кажи, кога ще дойдат американците?” – крещяха подире му един през друг. Някои се престрашаваха и го подръпваха за курката: „Ей, Стипцо!” На лицето му се появяваше нещо като усмивка, не роптаеше и чакаше търпеливо да го оставят на мира.

Запомнил съм го да живее със сестра си, но тя се ожени в друго село и той остана сам. Беше каруцар в текезесето. Върне се от работа, разпрегне конете и отива на площада. Сяда на някоя пейка и гледа кой идва и кой заминава с автобуса. Ще се спре някой зевзек до него и ще попита:

– Данчо, американците ли чакаш?

– Тях чакам.

Попитаха ли го какво чака, та с часове виси на площада два бяха неизменните му отговори:”Американците чакам. Да ми върнат дядовата керемидарница” и „Американците чакам. Да ми върнат земята, дето я взе текезесето”. Тези , едни и същи, упорито повтаряни думи, всеки път предизвикваха съжаление и иронични усмивки. Върху главата на Данчо от всички страни се посипваха подигравки. Той не се обиждаше, започваше да се смее ведно с присъстващите и не ставаше ясно шегува ли се или си вярва. На няколко пъти кварталния милиционер искаше да го привика в канцеларията си, но винаги се намираше някой да го разубеди: „Не се впрягай, Павлов! Безобиден е. Не виждаш ли колко му е ума? Това са празни приказки. Данчо, освен че е стипца е и малко чалнат”.

Като му омръзне да виси по пейките Данчо влизаше в кръчмата. От вратата оглежда кой е вътре и от там избира към кого да се присламчи. Обикновено това е някоя по-шумна групичка. Слуша какво се говори и върти глава от човек на човек като лалугер. Усмихне ли се някой и той се усмихва, намръщи ли се – и Данчо се мръщи, стане ли напечено свива се на стола си и кротува. Скарат ли се – той се изхлузва незабелязано и търси друга компания. Извади ли някой цигари Данчо и той посяга. И е такъв смирен и благовиден, че е невъзможно да му откажеш. Взема една от чуждите цигари, вади кибрита, който винаги носи със себе си, но не драска. Чака някой друг да го направи. След което размахва кутийката: „Ето, не че нямам кибрит…” От тук насетне оставените върху масата цигари Данчо счита за общи. От чуждите пуши колкото смогне, но свои – никой не помни да си е купувал.

В хоремага с кръчмар Танас Пощара има установена традиция. Първото си питие поръчваш на тезгяха и сядаш. Местният етикет изисква който тръгне отново да поръчва, да предложи на останалите от масата още по едно. Компанията може да увеличава броя си, но рядко се разтуря, преди всеки от членовете ѝ „да си мине от реда” като почерпи останалите. С тези неписани правила Данчо е по-наясно от всеки друг. Рано или късно на масата, която си е избрал, някой ще изпразни чашата си и като тръгне да си поръчва ще пита кой какво пие. Това е мигът, който Данчо очаква. Неговият отговор, както всеки път, ще бъде:

– Какот дадеш…

Ще сложи онази смирена и блага усмивка, ще скочи пъргаво и докато черпещият плаща Данчо ще сервира на всеки. Пробвали са го с лимонада, дори с чаша вода. Не се сърди, чука се наред с всички и с нищо не показва да е недоволен. Не един и двама са тези, които са го черпили, но няма такъв, който Данчо да е черпил.

Допушваме цигарите. Данчо пуска фаса на плочките и го смачква с гумения си цървул. Аз ставам да хвърля моя в кошчето, той ме гледа насмешливо:

– Ти в чужбина ли си ги научил тия работи?

– Защо? Ти в чужбина ходил ли си?

– Не съм… За какво ми е?  Седиш и чакаш! Те, чужбината и родината, сами идват. При тате чужбината два пъти е идвала. Аз съм се родил в чужбина, пък от тук не съм мръднал и цял живот съм живял в България… Седиш и чакаш!

Бях чувал какви ли не интерпретации на исторически събития, но сред тях не открих съперничеща на тази по оригиналност. Преведено на разбираем език този невзрачен човечец, на когото и селските кучетата се подиграват, ми казваше, че се е родил в това село, когато е било в границите на Румъния и през 1940 година при него е дошла България.

– Ами сега кого чакаш? – нетърпелив съм да чуя какво ще отговори.

– Сега чакам руснаците.

– Руснаците ли? Нали искаше да дойдат американците… Те не стигнаха ли до тук?

– А, стигнаха! Нали затова сега ми викат Данчо Милионера…

– Я ела да те почерпя нещо и да ми разкажеш – кимам с глава към заведението, което тук гальовно наричат барчето.

Данчо Милионера се надига от пейката. Двамата прекосяваме площада, виждам го, че бърза да ме изпревари. Намалявам крачка и го пропускам да влезе пред мен. Сядаме на една маса. Към нас, с чаша в ръка, веднага се нанади един от постоянното присъствие в барчето.

– Какво ще пиеш – питам Данчо.

Тук изненади няма, получавам очаквания отговор:

– Какот дадеш…

Когато започва приватизацията Данчо се оказва единствен наследник на малкото предприятие на дядо си Йордан Григоров за производство на тухли и керемиди в местността Излаза, близо до река Царасар. Всъщност на това, което е останало от него – земята. Докато е в Румъния керемидарницата запада, след 1940 за няколко години се съвзема, но после на власт идват комунистите и я национализират. Правят от нея свинарник. Данчо много настоявал да стане свиневъд. Но работата била тежка, не като за неговата физика и го назначили пазач. Той веднага се преместил да живее в свинарника и със седмици не се връщал в къщата си. Хората се почудили-почудили какво толкова го влече там и го оставили да прави каквото ще. Когато работниците си отидат Данчо грабвал кирката и по цяла нощ обикалял между сградите. Не след дълго текезесарите закрили свинарника и сградите били разрушени. Данчо станал каруцар, но на сгода ли е не пропускал пак да се порови из развалините на свинарника. Носел кирката постоянно със себе си, на дъното на каруцата.

– Взеха да връщат земята. На времето тате имаше към двесте декара земя. С нея влезе в текезесето. Върнаха ми я. Ама какво да я правя? Сам човек съм, ни инвентар имам, ни работен добитък, ни машина. Ши тревяса, пък земицата убава… Навъдиха се едни дето искат да я работят, ама го усукват и не казват колко дават. Ще видим, казват, като приберем урожая Аз исках да им я дам на изполица, както едно време, пък те ми се смеят, не щат. Викам си – ши я продам. Първом продадох нивата до големия дъб, по пътя за Шишманово…

Върнали му и земята, дето била керемидарницата. Тънка, каменлива, негодна за обработка земя, с времето превърната в пасище. Но за учудване на всички Данчо купил от горското дървени колове и я оградил с бодлива тел. Събрал от съборените свинарници разпилените по поляната тухли, струпал малка стаичка, сковал си легло и маса и се преместил. Заживял пак, както едно време в свинарника, на мястото където била керемидарницата на дядо му Йордан.

Овчарите, които пасели стадата си по Излаза го виждали как по цял ден снове и рови с кирката из камънаците. Но вече не смеели да му се подиграват – от цялото село той единствен познал, че ще дойдат американците.– Данчо, я разкажи на господина за тенекията – намесва се в разговора присъединилия се към нас посетител. Той ми намига и приближава чашата към моята да се чукнем и се преструва на учуден, че е празна. Поръчвам и на него.

– Какво да разказвам. Богатството е пепел. Стискаш го в шепата си, а то изтича между пръстите ти…

Него ден някои видели Данчо да препуска запотените коне като луд по пътя откъм Излаза и да се изгубва някъде към дома си. Вечерта го нямало сред чакащите кибици на рейсовата спирка, където свикнали да го виждат. На следващата сутрин, малко преди автобуса да пристигне, той дошъл. Бил облечен както обикновено, но за всеобщо удивление на краката му вместо гумените цървули се мъдрели чисто нови чепици. В ръцете си стискал голям вързоп, завързан с червена дамаска и без да се спира при никого направо се качил в автобуса. Настанил се по средата на двойната седалка до вратата, сложил бохчата в скута си и сключил пръсти отгоре на възлите. Не се поместил да стори другимо място до себе си, макар да имало правостоящи. Слязъл на автогарата в Исперих и от там тръгнал пеш да търси ДСК. Портиерът на банката отказал да го пусне с такъв съмнителен багаж. Данчо му казал, че носи пари и напирал да влезе „…преди някой айдук да ги грабне”. Портиерът извикал шефа на охраната, той надникнал предпазливо във вързопа, попитал това-онова и завел Данчо в кабинета на директора. Директорът изгледал недоволно охранителя и се обърнал сърдито към Данчо:

– Казвай, че имам работа.

Данчо изтипосал товара си на бюрото на директора и развързал бохчата. Банковият началник не можел да повярва – пред очите му цъфнала стара, надупчена от ръжда тенекия от сирене.

– Тук има над един милион пари, ама са от онези, старите. Дошъл съм да ги сменя – пояснил Данчо на слисания банкер.

Като дядо си Керемедчи Йордан, който починал през 1946 година, Данчо нямал вяра на банките. Искал само да му обменят дядовото имане и да си ходи. Че в тенекията има спастрени над един милион в български банкноти Данчо знаел от баща си, който цял живот ги търсил, но нямал късмет  и се поминал без да ги намери.

– Отвори, да ги видим! – едва се съвзел директорът. Думите му прозвучали повече като шепот.

Данчо махнал капака. Замирисало на мухъл. В отвора на тенекията видели парче прогнил плат. Отметнали го, но докато го докоснат и той се разкапал. Под него имало наредени банкноти. Данчо взел една синкава пачка с купюри от 500 лева с образа на цар Симеон II. Посегнал да я сложи в протегнатата ръка на директора. В същия миг, точно като в приказките за прокълнатите съкровища, пачката се раздробила на малки парченца, които се посипали по лъскавата повърхност на бюрото. Шефът на охраната отскочил назад като попарен, директорът на банката започнал припряно да се кръсти. На Данчо му се доплакало, пак бръкнал в тенекията, но докато ги докосне навързаните с книжен канап на снопчета пари се превръщали на прах.

– И втори път станах милионер. Продадъх всичките двесте и кусур декари земя, която ми върна текеесето. И тъй и тъй не мога да я работя, годините ми и те не са малко, ще пукна, викам си, утре-вдругиден и какво? Ще се офайдоса държавата. Пък с нея ние отдавна не се имаме много… Ще я продам, мющерии много. Продадох я на един тукашен арендатор. Нашта земя е убава, скъпа, добра цена взех. Надиплих пак милиончето… И какво? Сега пак съм си аз. Ей ме нà, виж! – същия голтак като преди. Ама нямам ни керемидарницата, ни дядовото имане, ни татювите ниви.

– Защо така, какво стана с милиончето?

– Милиончето от земята през две хилядната година стана на хилядарка. Ти, сиромах да прокопса виждал ли си?

Викам собственика на барчето да налее на събеседниците ми по още едно.

– Не, не! Сега редът е мой. Аз ще почерпя! Нали съм милионер…Още едно кафе ще пиеш ли, или нещо безалкохолно?

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права