От Лангенхолцен до Райнино
Навън вали. Дъждовните капки почукват приспивно по стъклото на прозореца. Старият ми баща седи умислен във фотьойла.
– Катя, като свърши учебната година и излезеш в летния си отпуск ще ме заведеш да ти покажа къде съм живял на младини.
В гласа му долавям смесица от тиха тъга и едва различима нотка оптимизъм. В последните няколко седмици чувам това изречение в различни вариации за трети път. Предишните два пъти също валеше. До сега не съм забелязала есените да му действат така угнетително.
Противоречивото му настроение беляза изминалите няколко месеци. В сумрачните зимни дни старческите му болежки се активираха и той се превръщаше в пленник на меланхолията. В ярки дни, когато слънчевите лъчи караха зърнестия сняг да изглежда като златен пясък, придърпваше фотьойла до прозореца и бледото му лице се разведряваше. С настъпването на пролетните дъждове се опасявах, че отново ще го обхване униние, но противно на очакванията ми той се оживи и се разбърза. Повика ме, беше кратък и безцеремонно ясен:
– Времето ми изтича, Катя. Няма да чакаме лятото. Ще тръгнем по Великденските празници!
Тактичния във всяка ситуация мой родител този път бе изненадващо различен. В последствие се оказа, че бруталната му откровеност, както емоционално я окачествих първоначално, е била напълно оправдана. Изглежда хората понякога имат способността да прозират бъдещето си. Бях с гръб към него, когато произнесе тези тежки думи. Те ме блъснаха в тила и ме олюляха
– Ей сега идвам! – успях да кажа и с бързи крачки се отдалечих. Влетях в съседната стая. Не исках да види сълзите ми.
За пръв път, откакто се помня, аз
и баща ми не бяхме на фамилното Великденско тържество. Двамата отпътувахме за
Белинци рано в петък. По пътя ми разказва, че неговият баща и мой дядо Август се
родил в малкото градче Лангенхолцен близо до Хановер. Бил гледач на екзотични
животни в богаташко имение и
когато българи купуват от там един слон за софийската зоологическа градина той
го последвал. Трябвало да предаде опита си на новите собственици и да се върне,
но съдбата решава друго и остава в България до края на дните си.
С навлизането в Белинци баща ми се приповдигна на седалката и започна да ме напътства. Не се поколеба нито веднъж, бързо стигнахме до къщата. По точно – до мястото, където е била. От нея бяха останали само основите. Слязохме от колата.
– Ето, всичко ми е пред очите, като нарисувано на картина – присви той очите си. – Никак не беше лесен животът ни след войната. Вода черпехме от кладенеца. Тук, долу, отглеждахме животните, там, в плевнята, складирахме фуража. Ей в онзи ъгъл стояха съдовете с месо. По него време нямаше хладилници, в късна есен нареждахме и осолявахме месото в дървени качета и отгоре го заливахме с разтопена мазнина, за да не прониква въздух. Така се запазваше през цялата зима…
По външна стълба се качвали на втория етаж. Там имало широка покрита тераса, на нея се събирали да пият чай. Зад терасата имало няколко стаи. В една от тях била шевната машина на баба Мария Густей. Баба била весела и артистична жена, много контактна и приказлива, шиела за семейството и за хората от селото. Като се преместили да живеят тук бързо си намерила приятелки. На местните им било забавно да общуват с нея: ”Хайде да идем у австрийката!” Баба говорела български език с акцент, примесен с немски думи. Готвела в големи съдове за голямото си семейство и за няколкото работници, които наели. Любима на баща ми била яхнията с галушки.
Веднъж баба правила точно това ястие.
– Ще ми помогнеш ли? –попитала баща ми. –Той веднага се съгласил. –Тогава извади вода от кладенеца и я сипи в тенджерата да заври. Пред това време аз ще замеся тестото за галушките.
Когато всичко било готово разсипали и седнали да се хранят. Всички грабнали вилиците, само по-малкия брат на баща ми, Фридрих, с поглед, вперен в чинията си, не посягал.
– Ти защо не ядеш? – забелязала го баба.
– Защото една галушка ме гледа…
От кладенеца в тенджерата някак си попаднало малко жабче, което не забелязват нито баща ми, нито баба и сега то се кокорело с мъртвешките си очи в чинията на чичо Фридрих.
– Защо се изместихте от София в това… село?
– Заради войната. В София живеехме добре. Цар Борис настанил дядо ти в двореца Врана още като пристигнал. Там живеели и други хора от персонала. Слоновете, за които се грижил, с огромните си размери и силата на гиганти, внушавали респект и дядо ти като техен укротител се ползвал с голямо уважение от всички. Тогава не го съзнавах, но по-късно си дадох сметка, че за необичайния си труд е получавал солидно възнаграждение и от него, освен да ни осигури приличен живот, е заделял по нещо настрана. Когато през март 1941 година България се включва във войната дядо ти преценил, че спестяванията му са застрашени. Негов приятел му дал съвет да купи голямо жилище в София и да го дава под наем. В този период, поради поредната изселническа вълна към Турция, в Североизточна България можело да се намерят евтини земеделски имоти. Дядо ти не можел да прецени коя е по-добрата възможност. Докато се чудел какво да предприеме започнали бомбардировките на англичани и американци над София. Към 300 000 софиянци били евакуирани. Врана се намира в покрайнините на столицата и не била засегната, но това събитие принудило дядо ти да побърза. Закупил в Белинци къща с 15 декара двор и 260 декара ниви. Избрал това село, защото в него живеели пет-шест семейства католици, чехи. На тях и няколко турци дал да обработват нивите му под наем. Дядо ти ни доведе, ние заживяхме тук, но той продължи да работи в София със слоновете, чувстваше се задължен на царя.
– А баба как е попаднала в България?
– Баба ти, Мария Якуб Густей, е австрийка, израсла в семейство на градинари от село Бърдарски геран, Врачанско. Предците ѝ дошли в България заедно с други българи-католици след Освободителната война 1877-1878 година. През 1916 година, когато е била на една година, баща ѝ загива при превземането на Тутракан. Баба ти имала една сестра и трима братя. След смъртта на бащата семейството изпада в затруднение. Съвсем млада Мария е пратена в София. Става гувернантка в богато еврейско семейство. Един ден се разхождат в зоологическата градина и се спират при слоновете. Мария обяснява нещо на децата на немски. Гледачът на слонове Август Блекман в този момент храни животните. Заслушва се!- от години не е чувал майчиния си език. Тази банална случка се оказва съдбовна и за двамата. След множество перипетии Август и Мария се женят и създават семейство.
– Дядо кога дойде при вас в Белинци?
– След около две години. Дядо ти продължил да живее във Врана и да работи в зоологическата градина. През септември 1944 г. от там минали руски войници. Спрели пред клетката със слоновете и започнали да дразнят животните. Дядо ти не се стърпял и им направил забележка. Но нали българският му не бил перфектен руснаците разбрали, че е немец. Спречкали се, дошли някакви хора с червени ленти на ръкавите и го арестували. Толкова научихме от работниците в зоологическата градина. После му загубихме дирите. Баба ти ходи няколко пъти в София, но не можа да научи нищо повече. През пролетта на 1945 г. чехите се изселили от Белинци и баба ти купи от тях изгодно каруца с два коня. Наскоро след това накара кочияша да ги впрегне. Аз бях най-големия в семейството и вероятно затова взе мен. Отидохме в съседното село Подайва при някаква кадъна. Седеше на пода, обута на бос крак с терлици, облечена с пъстри шалвари и шамия, която покриваше раменете, виждаха се само носа и очите ѝ. Тя свали подпряната на стената кръгла софра и измъкна изпод възглавниците зад себе си пожълтял картон. Разгъна го върху софрата, приличаше на географска карта, но беше нашарен с арабски знаци и завъртулки. Млада жена, облечена по същия начин, донесе на кадъната вдянат конец, на иглата имаше забучена хапка хляб. Врачката я провеси над картона и започна да мърмори нещо което ние с баба ти не можахме да разберем. Така изминаха няколко минути. Изведнъж хапката върху картона се разтресе, врачката пусна конеца. Облегна се назад със затворени очи, остана неподвижна, сякаш беше заспала. С баба ти се спогледахме - не знаехме дали трябва да си тръгваме или да чакаме? Тогава в стаята пак влезе онази, по-младата жена, и каза, че дядо ти бил жив и скоро ще си дойде…
Така и станало. Но не било никак скоро, а след цели петнадесет месеци, които се видели на баба като петнадесет години.
Един ден пред портата им спрял висок и ужасно слаб човек, наметнат със скъсано одеало. Зад мръсната брада, обрасла скулите и сплъстените кичури коса, висящи пред челото, надничали две черни като въглен очи. Обикновено милостивата Мария Густей този път се погнусила и щяла да прогони странника, но забелязала, че кучето им го пролайва особено, върти приятелски опашка, подскача радостно и се умилква в краката му. Пред къщата вече излязло цялото семейство, дошли и съседите. Най-после скитникът проговорил:
– Мария, това съм аз, Август!
Едва сега го познали, единствено гласът му останал непроменен. Полека-лека укрепнал и започнал да разказва за премеждията си. Няколко денонощия след инцидента с руските войници го държали затворен в милицията в София. После, с десетина други арестанти, ги натоварили в закрита камионетка и ги стоварили в бивак до язовир Росица, Севлиевско. Там, под строг режим, дядо Август пренасял камъни и зидал язовирната стена почти две години. Имало много злополуки. При една експлозия смъртта си намерили няколко човека, дядо бил зашеметен от взривната вълна и изгубил съзнание. Свестил се, часове чакал да получи помощ, но никой не го потърсил и тогава решил да избяга. Няколко седмици се скитал по пътищата, не смеел да се покаже пред хората. Хубаво, че било лято, хранел се с каквото намери по къра. Вървял пеш, предимно нощем, през деня се свирал в някой дол да поспи. Така, без пукнат грош в джоба, се добрал до Белинци.
Дядо бил държелив германец и въпреки двегодишните лишения, изнурителния труд и последвалото го изтощение успял бързо да се възстанови. Семейството на баща ми заживяло в пълен състав, както в най-хубавите си години. Баба Мария отново била познатата на всички жизнерадостна жена. Веднъж, с една нейна приятелка, решили да се пошегуват. Облекли се като циганки, нарамили по една медна тава и тръгнали из селото да просят. От къща на къща стигнали до дядовата. Той правел нещо по двора, те нахлули при него и почнали да го закачат. Баба се пресегнала, взела му шапката и я пуснала на земята. Дядо много се ядосал, а баба и приятелката вече се превивали от смях.
– Августин!? Не можеш да познаеш жена си, Августин!
За кратко време семейството се позамогнало, благодарение на нивите, които дядо бил купил. Но скоро трябвало да се разделят с тях, да ги внесат и станат член-кооператори в учреденото ТКЗС.
Всичките години на благополучие, войни, преселения, раздели и внезапни обрати баба Мария понесла трудно и си отишла от този свят съвсем млада от сърдечен удар. Починала в Белинци през 1962 година от сърдечен удар, само на 47 години.
От гроба на баба Мария продължихме за Райнино. Докато карал курс за комбайнер в Исперих чичо Фридрих се запознал с едно момиче от Райнино. Когато изминала едната траурна година след смъртта на баба той се оженил. Направили сватбата и чичо бил категоричен, че ще живеят в нейното село. Цялата фамилия Блекман се вдигнала да види какво толкова има в това село, та е за предпочитане пред Белинци. Гостували един ден и една нощ. Чичо Йожи, който по-късно също се оженил за райнинка, казал на дядо: „В това село от всяка къща по три моми излизат, на всяка улица по една седянка има. В неделя след обед на площада свирят гъдулки и кавали, цялото село се събира на хорото, а вечерта в читалището има вечеринка с акордеони”.
В Райнино се продавала една единствена къща – тази на Георги Помпаджията, който се върнал да живее в Тутракан. Купил я гледачът на слонове, роденият в Лангелхолцен, близо до Хановер, Германия, Август Блекман и дошъл със семейството си да доживее живота си в Райнино, близо до Исперих, България.
Точно една седмица след като се върнахме от Райнино баща ми почина.
Няма коментари:
Публикуване на коментар