ЕВРОПА И НИЕ

В края на  90-те години на миналия век нашего брата съотечественик вече беше обръскал Европата. Даже взе да прескача отвъд Атлантика. Спомням си че тогава един мой познат разказваше какъв срам  брал  в Германия. Срещнал група японски туристи в Кьолн, в близост до прочутата катедрала. Наклякалите покрай сградите цигани си бърборели на румънски и някак си трудно се вписвали в атмосферата от тесни улички и старинни сгради. На щракащите с фотоапаратите си японци преводачката обяснила, че това са българи. За да се разсее моят познат си купил и се заел с четенето на някакъв немски вестник. Вместо с това да забрави за накърненото си родолюбие изданието добавило още горчилка в душата му -  на първата страница, с едри букви се съобщавало, че същият ден в Берлин пристигнала на посещение българска журналистическа делегация от Букурещ.

По няколко признака тази история от 90-те много прилича на една друга, предколедна, от 2016 година. Тогава, в берлинското метро, един манго, повсеместно и мазохистично възвеличаван от нашите медии за българин, като прериен кон ритна нищо неподозираща женица. Тримата придружаващи го от същата раса, сърбайки бира, се изхлузиха и оставиха за  изпадналата в безпомощност жена да се погрижат нейни съотечественици. 

Имаше една приказка, че кой каквото прави, за себе си го прави. Не са ни криви онези хора от Кьолн, че другите народи ни бъркат ту с румънци, ту със сърби, ту с гърци и най-често ни оприличават на цигани. И считат Букурещ за наша столица.

Преди беше така, ще кажете. Сега сме европейци! И какво се е променило? Нима като отидеш някъде на запад и ти погледнат митничарите паспорта, не вдигат учудено очи към небето и не питат риторично /на английски/: "Ама то... бели българи има ли!?" "Има! Милиони сме, по целия свят. И сме добри хора!" - отговарям /на български/, защото много са отправените към мен погледи, но колко от тези чужденци ще ме разберат? И през същото време си мисля, че бяла ни е на нас  кожата, ама доста чернилка се натрупа в душите ни, особено в последните няколко десетилетия... И не съм сигурен кой хвърля повече кал по светлия образ на родината ни - "героят" от берлинското метро, чистокръвен циганин от североизточна добричко-варненска порода или нашите новоизлюпените политици, направили с властването си България посмешище от единия до другия полюс ...

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

ХРАМОВЕ И ПЪТИЩА

     Не знам защо точно днес реших да погледна назад и  се запитам защо стана така.

        От миналото изпълзяха много въпроси и малко отговори.

      Имат ли храм и имат ли път към него? Кой е техният храм и къде  води техния път? Ако пътят им започва от или към България защо не стигат до нея? Може би храмът е предназначен само за тях и по пътя към него вървят само избраните?

        Защо България не е техния храм и техния път!?

        А ние, другите, докога ще се лутаме?

        Дошло е време да намерим СВОЯ ХРАМ и тръгнем по СВОЯ ПЪТ! 

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Алчност

 

Човекът е върховен хищник. Човекът е заличител. Той е годен да съсипе всичко, до което се докосне. С което да попречи на развитието.

Човекът е изтънчен опустошител. Той се храни с живота, който природата създава. Може да погълне тон трева за десет минути във вид на пържола. Да изяде плодовете на растенията и животните, да погуби потенциала на техните зародиши и да прекъсне  възпроизводството.

Човекът е ненаситен. Страстта за притежания надвишава безмерно потребностите му.

Човекът днес унищожава  повече отколкото земята може да създаде. Което го  води към гибел.

Ние се самоизяждаме.

Ако не укротим алчността си към пари, имоти и богатство ще се окажем непригодни за живот на земята. И тя ще си намери по-достойни от нас.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

2. ЗА МЕН, Райнино

 

След преселването си в Райнино дядо Георги за година време се местил няколко пъти от къща на къща, докато купи  имот от някой си Апостол, до гьола в северната част на  селото. След по-силен дъжд, тинестата вода се вдигаше, минаваше зад  плета и заливаше част от градината със зеленчуци. Къщата беше иззидана с кирпич[1] и измазана отвън с жълта глина, омесена с конски фашкии. Вътре мазилката беше от същата глина, но забъркана с мекина[2] и после варосана няколко пъти да побелее. Построена на най-високото, почти по средата на оградения с пръти парцел тя имаше две стаи.  Ако идваш от улицата минаваш през вратника или  портичката, направени от окастрени пръти, пресичаш предния двор и стигаш пред къщата. От входната врата се влизаше в  едната стая, в която живеехме всичките пет човека от семейството – аз с родителите си, баба и дядо. Стаята имаше един прозорец на юг, през който се виждаше напуканият ствол на стара джанка. В горещините търсехме прохладната ѝ сянка и се освежавахме с възкиселите ѝ плодове. Под нея лятно време дядо Георги дялаше сапове за брадви и търнокопи, с които съселяните ни си набавяха дърва за печките, а преди гроздобер плетеше кошници. Тази стая беше едновременно кухня, всекидневна и спалня. Пръстеният под беше застлан с рогозки от царевична шума. До по-късата стена, вляво от входа, имаше зидана от червени тухли печка с чугунена плита[3]. Интериора допълваха един нар, два кревата, газена лампа, кандило, два-три стола с облегалки. Като тръгнах на училище единият от тях доста години ми служи вярно за ученическо бюро. Хранехме се на софра, мама и баба сядаха направо на пода, а ние, мъжете! - на трикраки столчета. В средата на стаята оставаше място колкото да се разминаваме.

По тясна пролука, образувана между креватите се отиваше до зелената врата на „новата стая”. В нея  имаше легла със завивки, маса и няколко стола. Над масата, с два гвоздея, забити в меката кирпичена стена,  беше окачен пешкирник с обла пръчка, върху която за декорация висеше вафлена кърпа. На  тясната поставка пред огледалото имаше игленик, гранчета с бял и черен конец, костен  гребен, химически молив, цилиндрична кутийка и някакви дреболии, с неизвестно за мен предназначение. От двете страни, върху орнаментно стъкло с червени цветя, бяха наредени стари снимки, правени в Румъния. Зад вратата имаше дървена ракла. Нейният капак беше застлан с домашно тъкана дамаска. Вътре, внимателно сгънати и посипани с нафталин, мама съхраняваше някакви пакети, увити в бяло платно.  По-късно разбрах, че това са две напълно комплектовани добруджански носии – една за мъж и една за жена. На дъното два ката нови дрехи, загърнати в американ,  очакваха да пременят за последен път дядо и баба.

В ранни сутрини съм виждал как мама отмята завивката, боса и със спусната коса,  взема дрехите си и отива в  „новата стая”. Пристъпва тихо и гледа свенливо в краката си, както аз  правех, когато се срамувам. Въздухът покрай нея се раздвижва и до ноздрите ми достига познатото от прегръдките ѝ ухание. Бялата риза прошумолява и тя се скрива зад зелената врата. Един по един стават и излизат навън баба, дядо и тате. Само аз съм в леглото, сънят ме унася. Но искам да остана буден, за да видя как зелената врата  ще се открехне и в пролуката ѝ ще се покаже мама. Тогава, през тясната цепка на  стиснатите ми клепки,   тя ще е съвсем различна – облечена, с поруменяло лице и коса, сплетена в две плитки. Ще се надвеси над мен, ще ме гледа от упор, докато прихна. После, аз ще се разсмея на глас, звънко и неудържимо, а тя ще ме грабне с топлите си ръце и ще ме притисне към гърдите си.

Зелената врата на „новата стая” възприемах като вход към някаква друга реалност. Със свежия си цвят тя се открояваше сред непретенциозната мебелировка и посивелите от дим стени.  В първите няколко години от живота ми в тази сиромашка къща аз бях убеден, че  „новата стая” притежава магическата сила да преобразява хората, като ги прави по-красиви и по-добри. Защо иначе, като ни дойдеха гости, всички те и ние с тях, облечени с чисти дрехи, се хранехме в „новата стая”? Тате имаше трима братя и три сестри, мама – четирима братя. Сигурно затова столовете не достигаха.  Премествахме масата до поставените перпендикулярно едно на друго легла, за да могат да се ползват за сядане. За повече удобство  подлагахме на гостите възглавници. Ако въпреки това местата пак не достигаха правехме  пейки с широка дъска, сложена на два стола и постлана с домашна черга. Гостите се настаняваха, а дядо се обръщаше към мама: „Булка, донеси сега да се почерпим и хапнем каквото дал господ”.

На Сирни Заговезни баба клечеше пред пещта с камара царевични стъбла и насечена вършина. Мама точеше кори за баница, поръсваше ги с много сирене и ги надипляше. След това ги заливаше с яйца, разбити в мляко и ги редеше в опалената пещ. Вечерта къщата се напълваше с чичовци, вуйчовци, сваковци, стринки, лели, вуйни, братовчеди и братовчедки. Редяха се на върволица пред баба и дядо, целуваха ръка и искаха прошка. По някое време мама донасяше тавите с гореща баница и започваше голямото лапане. Възрастните се гощаваха на масата в „новата стая”, а ние – на софрата в другата стая.  После при нас идваше дядо и връзваше  парче бяла халва да виси от тавана на червен конец. Със сключени отзад ръце се бутахме и вдигахме врява до бога. Усмивка, каквато виждах едва няколко пъти в годината,  беше застинала на лицето на дядо. Той следеше да не нарушаваме правилата и предупреждаваше с бастуна си всеки, който се опита да хитрува.

Тези необикновени вечери се превръщаха в празници, сравними със сбора и Гергьов ден. Тогава обичайното за делничните дни „каквото дал господ” от някаква постна чорбица се превръщаше в апетитна яхния или печено с ориз и булгур. Аз можех да си припомня вкуса на червената лимонада от шише с порцеланова запушалка и не подозирах, че кокошките в курника или агнетата в кошарата са намалели с една бройка. Ако някой останеше да нощува, за него мама постилаше в „новата стая”, като освен на леглата на някои от гостите се налагаше да спят на пода.

Къщата беше без сундурма[4] и  покрита със слама, която се обновяваше всяка година след жътва. Обувките си събувахме отвън, пред вратата. Ако внезапно завали и не сварим да ги приберем вътре, трябваше да ги редим вътре, подпрени на тухлената печка да съхнат. Едно лято, преди да тръгна на училище, баща ми събра пет-шест човека да му помагат. Махнаха сламата и прогнилите мертеци и направиха на къщата нов покрив със стари турски керемиди. Удължиха и стряхата над входната врата. После вдигнаха пристройка - предверие с пещ и една стая,  където се настаниха да живеят отделно от нас баба и дядо.

Пред дома ни имаше  поляна с коларски път по средата. Тя беше и улица, и територия за игри на хлапетиите от махалата. Зад къщата имахме плевня, обор и кочина от дебели дъски. В обора отглеждахме дребна крава с остри като шила рога и сиво магаре, зестра от дядо Стоян. В един пролетен ден, когато от недоимък сламената му дажба беше силно ограничена, то се изхитри да изяде междинната ограда от слънчогледови стъбла. Всички кокошки, водени от двата непрекъснато враждуващи петли, начаса се  прехвърлиха в градината и опустушиха до зрънце лехата със засят от баба слънчоглед. Дядо Георги беше майсторил тази ограда и аз се питах какво ли наказание ще се стовари на главата на  беладжиите. За мое удивление вечерта вместо укори с камшика, магаренцето получи порция хубаво сено.  Донесе го дядо отнякъде, на рамо, в изплетения от дрянови шлипки[5] кош. Но пък в тенджерата на тухлената печка се озова черния петел със златисти пера по гърдите. Възможно е в съдбите на опростеното магаре и злощастния петел да се е намесил някой светия, защото нея неделя баба и дядо ходиха на църква. А може между всички събития от онзи мартенски ден да няма никаква връзка. За това аз няма как да съм сигурен – кой ще седне да ми обяснява на мен мотивите за постъпките си… Но съм сигурен, че тогава  месо на софрата си слагахме само  по празници и понякога в неделя.

От задния двор се излизаше на необитаемо място, едната страна на което опираше на пътя покрай гьола. Беше обрасло с бъзак и магарешки бодил, висок човешки бой – усойно място, което детското ми въображение населваше с фантастични чудовища. Аз се страхувах да го доближа, но съм виждал как по-големите момчета вадеха от сенчестите му дебри яйца. За тези яйца често възникваха разправии на тема чия е провинилата се птица и чие е правото да ги притежава. Обикновено спорът завършваше миролюбиво пред магазина на потребителната кооперация. Там босоногата банда, с овесени през вратовете прашки разпределяше шепата бонбони, получени от магазинера срещу предаденото яйце.

През деня в гьола блаженстваха патки и юрдечки. Плуваха на ята, браздяха неподвижната вода на вълни, които се разширяваха клиновидно зад тях и се губеха към брега. Друг път се гмуркаха със стърчащи над водата опашки или се гонеха, пляскайки с крила. Понякога патоци от различни ята  изпъваха шии, съскаха като змии един срещу друг, влизаха в ожесточени двубои и се скубеха безмилостно под тревожното крякане на патешките им хареми. В такива битки наоколо хвърчаха пера, а  вятърът разнасяше нежен пух, окачваше го по тръните и го събираше на бели ивици във водата близо до брега.

По някаква си тяхна причина имаше вечери, когато от гьола излизаха пълчища пъпчиви жаби. С подскоци те пресичаха прашния път, тръгваха по поляната пред нас, влизаха в градината и се разхождаха между цветята пред къщата. Квакането им понякога се чуваше току до вратата, аз лежах на леглото в тъмното и не знаех дали са отвън или са се промушили в стаята.

Един ден, по залез слънце, пред вратника спряха две текезесарски каруци, натоварени с камък. Тате беше купил дворно място и започна да събира материали за нова къща. Излязохме да ги посрещнем. Всички, кой колкото може, се включихме в разтоварването и доста се уморихме. Баба си легна рано, легнахме и ние.  Дядо задряма на трикракото столче, подпрян на стената до печката. Лежа си в леглото, а приличащата на нахапана ябълка луна осветява клоните на джанката и наднича към мен през прозореца на стаята. Жабите пак се чуваха да квакат, но този път някак си по-приглушено, сякаш се бояха да не прогонят сребристото очарование на нощта. За миг си представих как са разперили крака в топлата вода, а на повърхността блещукат стотиците двойки на изпъкналите им очи. Те предпазливо надуват бузи, многоустият им  хор ме подема и полека-лека ме пренася в покоите на Морфей[6]. И тогава, някъде в окрайнините на селото, някой запя. Беше песен, която чувах за пръв път, но толкова красива, че ме омая:

Ясен месец веч изгрява
над зелената гора.
в цяла Странджа…

Напрегнах слух, взрях се в прозореца. Май че жабите от гьола млъкнаха и също се заслушаха. Клоните на джанката леко се раздвижиха, листата потрепнаха и погълнаха  следващите думи на песента. Мелодията заглъхна и се изгуби в далечината. Ушите ми писнаха от възцарилата се тишина.

Когато тръгнах на училище, чух как говорят учителите и прочетох първите си книги осъзнах, че вкъщи и по улиците на Райнино се говорят три езика - български, турски и румънски. Три езика, отдалечени от литературните си образци, под формата на три взаимно проникнали се диалекта. Езикът на преселците от Северна Добруджа беше консервиран български от предосвобожденската епоха, а този на дошлите от благоевградско – с характерните особености на югозападните говори; мюсюлманите от  уста миллет говореха трудно разбираем и за турците турски; румънският език е бил официален в Северна Добруджа след 1878, а в Южна е най-малкото административен между 1913 и 1940 година. /Кьосе Абди – Райнино, 27 години е било в пределите на Румъния./ Другоселец би се удивил: в някакво забутано и никому неизвестно селце вижда двама мъже да общуват  на турски; към тях се приближава трети, поздравява ги с bună seara и те обръщат на румънски; след малко тримата започват да спорят разпалено, но вече на  български. Когато се обсъжда нещо, което децата не бива да чуват,  възрастните го правят  на румънски. С приятеля си Сюлейман, който знаеше малко български, дядо Георги говореше на турски, а със сват си Злати, свекъра на дъщеря му Марийка, си припомняха младините на румънски.

След като селото беше електрифицирано по стълбовете опънаха допълнително още две жици и на няколко възлови места в селото закачиха приличащи на големи фунии високоговорители. Скъпите радиоапарати тогава не бяха по джоба на всеки и хората масово си накупуваха радиоточки. Тази малка бакелитова кутийка казваше колко е часа, от нея можеше да се чуе какво става из България и по света. Кога ще раздават парцелите за бостани, в кой ден идва подвижното кино, кой косил от текезесарската люцерна, какви са глобите за недекларирано вино, кога ще е репетицията на самодейците към читалището… И още сума неща правеше „клюкарчето” - така умилително хората наричаха радиоточката. Тя ги събуждаше сутрин в зори, говореше им, свиреше и пееше и ако не я спрат не млъкваше до късно вечерта. „Порасна му работата!” – казваха за Пешо Николининия,  завеждащ селският радиовъзел. Той инсталираше радиоточките по домовете, четеше съобщенията по микрофона, правеше литературно музикалните програми с ученици от училището, а през останалото време всички точки в селото неуморно излъчваха програмата на радио София.

Понрави му се на дядо Георги тази чудесия, чуеше ли народна музика сядаше под точката да слуша. Две от дъщерите му също живееха в Райнино и  след като баба почина той започна да ги посещава все по-често. Връща се веднъж у нас, размахва бастуна срещу тате и недоволства: „Тъз точка да я смениш! Донкинта по цял ден народни песни пее, пък нашта – едни опери само от нея…”

Когато Гагарин излетя ни изкараха от класните стаи, съобщиха ни голямата новина и ни освободиха да си ходим. Аз тичам у нас, захвърлям книгите и тетрадките и виждам дядо седнал под точката. „Дядо, чу ли? Гагарин обиколи земята с космически кораб! – декламирам възторжено чутото в училище и подскачам покрай него. – Директорът на училището каза, че скоро човек ще стъпи на луната!”. „Застани! И стига си врещял! Ще стъпи… - кръсти се дядо – Ще разсърдите вие господа, ама няма да съм жив…”.

Дядо се оказа пророк само за втората половина от предсказанието си. Но макар от тогава да са изтекли толкова години не е късно да се окаже прав и за неговата първа част.

През същата тази Гагаринова пролет тате реши, че е готов да строи и започна градежа на новата къща. Парцела беше през няколко къщи по-нагоре от нас. Там вече бяха пренесени камъните за основите. Приготвените с ръчна преса тухли  чакаха зидарите - готови, изпечени, в копторите на празното място зад старата къща. Фасонираните греди и дъски бяха повдигнати  над земята с трупчета и подредени с напречници паралелепипедно да не се кривят. Строителната бригада към ТКЗС построи новата къща с три стаи и един коридор за едно лято. Част от трудодните на мама и тате, изработени в кооперативното стопанство, бяха прехвърлени на майсторите – този беше единият от начините да се плати. Но да се измаже и обзаведе, „за да сме и ние наред с хората” бяха нужни още четири години. Най-после се нанесохме. Дядо Георги поживя в отредената му, ухаеща на прясна вар, стая малко повече от година. На осемдесет и шест, роден през 1878 г., той предприе последното си пътуване и се настани във  вечното си жилище. Аз вече бях средношколец в шинел с метални копчета и с петлици и носех шапка с емблемата на селско-стопанското училище в село /тогава/ Завет.

Завърших тригодишния курс, взех си зрелостните и държавните изпити. Вече бях подел осемнадесетата си година, притежавах диплом за средно образование с квалификация в животновъдството. Но преди да предприема каквото и да е друго ми предстоеше казарма. Имаше възможност да я отсроча с четири-пет години само в случай, че стана студент.  Тогава ще служа само шест месеца и то като библиотекар, писар в щаба или нещо подобно – с такава привилегия се ползваха завършилите висше образование. В Завет се справях с учебния материал без особени трудности и това ми даде самочувствие. Реших да уча физика производствен профил в Софийския университет. В коя да е книжарница тогава можеше да се купи комплект документи за кандидатстване. Попълваш, пращаш ги по пощата и след няколко дни ти връщат едни картончета, на които е записано къде и кога ще са приемните изпити. И тогава се появи проблемът с имената.

В кръщелното свидетелство на баща ми от Румъния пишеше, че се казва Николае и че се е родил в село Еникьой /Михаил Когалничано/, Тулчанско. В българския си паспорт фигурираше като Никола Георгиев Марков. Естествено, аз също бях Николов Георгиев. Но никой не се обръщаше към тате с кръщелното му име – за всичките му близки и познати той си беше Кольо. Както аз бях Димитър само понякога и само в училище, а през останалото време ту Митко, ту Митьо. По късно интерпретациите на името ми  се обогатиха с Мито, Митата, Митак и  Дими. За собствено удивление едва пред пенсия разбрах, че Димовците са ми адаши, обаче Димо никой не ме е наричал. Официално аз навсякъде фигурирах като Димитър.

През 60-те години на миналия век имаше някаква подмяна на лични документи и в новия си паспорт тате го записали Кольо. Дойде време и аз да си правя паспорт и в него, естествено, станах Колев Георгиев, противно на  издаваните ми до този момент документи, където бях Николов Георгиев. Бъркотията става още по-пълна с добавка от двамата ми братя. Средният, кръстен на дядо Георги избра да е Марков, а малкият, Стоян, реши, че Колев му е достатъчно. Получи се така, че трима кръвни братя с едни и същи родители носят три различни фамилии – Георгиев, Марков и Колев. Който не ни познава трудно би се досетил, че сме братя.  Без предварителни договорки, непредумишлено, но с  общи усилия, сътворихме нещо като между съзаклятници. И да бяхме желали едва ли можехме да измислим по-заплетена интрига, достойна за сюжет на детективски роман.

На приемната комисия в университета, обаче, не ѝ отнело много време да ме разконспирира – с картончетата, удостоверяващи, че документите ми са приети по пощата пристигна и една бележка. Искаха да представя допълнително  Удостоверение за идентичност на имената – че това в паспорта и другото, в  зрелостното свидетелство, са на едно и също лице. Такова удостоверение те получиха, но на мен нещо не ми се получи с изпитите. Стана като в онова стихотворение на Асен Босев:

Но се наредиха двойки,

двойки — десетина бройки

като наниз от пипер.

Е, моите не бяха десет – само две, но равнозначни на стопроцентов провал. Гарантирано, в армията не ми мърдаха поне две години. Август 1968 година за мен си остана знаменателен с две събития: първото, че се явих на изпити, когато София беше домакин на IX Световен фестивал на младежта и студентите и второто, че катастрофирах по пътя към мечтите.  През септември получих повиквателна и с нея ме озари прозрение, че поставените цели не се постигат само с ентусиазъм ала „на гол тумбак чифте пищови”.  Получих две, а след казармата още няколко години време за размишления и самооценка. В този период настъпиха съществени промени в живота ми, които мога да обобщя в едно изречение, отговарящо на въпроса кой бях тогава: „ Роден  в Бреница, жител  на Райнино, живея в село Раковски, работя в Разград и очаквам син”.

Част 1 може да прочетете тук:

https://razkazidk.blogspot.com/2021/11/blog-post_18.html

Димитър Колев

[1] Неизпечена тухла от глина, омесена със слама.

[2] Много ситна слама от житни класове.

[3] Плоча

[4] Повдигнато, покрито място пред добружанските къщи.

[5] Тънки, еластични пръчки.

[6] Древногръцки бог на сънищата

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

1. ЗА МЕН, Бреница

През 1940 и 1941 г година български шлепове извозват по Дунав хиляди преселци от Северна Добруджа. Семейството на черненеца Георги Марков тръгва от пристанището на  град Мачин в началото на ноември 1940 г., а  това на Стоян Стефанов от село Бештепе - от Тулча през месец май 1941 г. Стоварват ги в Тутракан, където изселническата комисия изпраща Георги в Белица, а Стоян разпределя в Бреница, Силистренско. Оземляват ги с „по пет декара земя на душа”, както казваше един мой сродник, свидетел на тези събития. Георги обикалял по разни инстанции и довел нещата до там да може да избира между две ниви – едната изорана, а другата - не. Естествено, избрал изораната, но тя била в землището на съседното село  Бреница и затова се преместил да живее там. Стоян, който пристигнал в България през пролетта, получил своите декари засети. Видял, че в съседство има безстопанствени площи, изорал ги и ги прибавил към дадените му от държавата.

Селцето Брѐница /до 1942 година Кара Мехметлер/ е Тутраканска община на границата между Силистренски и Разградски окръг. Макар със същото име /разликата е само в мястото на ударението/ то няма нищо общо с другата Бренѝца, Плевенско, в която  „… с вино карат воденица и животът там е същински рай”.

По времето преди и след като съм се родил Тутраканската Бреница била много далеч от рая и песен в пределите ѝ се чувала рядко. Докато новопристигналите бреничани отново търсели мястото си в старата родина и се опитвали да направят живота си по-добър нещастията ги следвали на всяка крачка.  Най-малкото дете на Георги паднало в кладенец и се потрошило от глава до пети, а най-големия син на Стоян едва оцелял, след като върху него се срутила пръстилницата за жълта глина.

Водата от няколкото селски кладенци хората ползвали за битови нужди и водопой на  животните. Единствената чешма в селото, с годна за пиене и готвене вода, точела скъпернически тънка като конец струя и то само след дъждовни години. От съседния казан за дестилация на ферментирали плодове по-бързо можело да се напълни медник с ракия, отколкото кофа с вода от чучура на чешмата. За по-големи количества хората натоварвали каруците си с дървени каци, бъчви, бъкели, ведра, гюмове и всякакви други съдове и ходели на кладенците в Белица. Но и там водата не била в изобилие – тънкият пласт  на дъното не позволявал кофата да се напълни с потапяне. Било нужно да са най-малко двама души. Един оставал горе да борави с геранилото,  другият слизал в дълбините на иззидания с дялан камък кладенец с канче или кратунка. Да черпиш вода  по този начин било пипкава, мъчна и изтощителна работа.

Георги Марков бил вече на преклонна възраст и задомил пет от седемте си деца. При него останали да живеят само двама от синовете му. По-малкият, Кольо, придържайки се към патриархалните порядки, изчакал да свърши усилната полска работа и през  късната есен на 1949 година пратил сватове за Кръстина - трета по ред от петте деца Стоян Стефанов. Когато се оженили двамата били по на 18 години. Родителите им поканили най-близките роднини и комшии и им направили скромна сватба. Стоян, който се занимавал с овцевъдство,  принесъл в жертва угоено шиле, което съпругата му Марина опекла на пещ. Георги ходил с впрегнат в кутик[1] тек кон[2] до Кубрат да купи вино с десетлитрова плетена дамаджана. Жена му пък се отсрамила с шише ракия от дренки, което донесла преди девет години от Черна. С венчавката двете фамилии официализирали родството си. Младата булка Кръстина отишла да живее при свекър и свекърва, която също се казвала Кръстина. От този брак, през октомври 1950 година, се ражда моя милост. Нарекли ме Димитър, както се е казвал кръстника. Такава била тогава традицията, благодарение на която димитровците в рода сме трима - имам двама първи братовчеди съименици, кръстени от същия човек. Докато бяхме деца и се случеше да ни видят заедно с нас се шегуваха, че трима димитровци правели едно магаре.

Както се вижда родил съм се точно в средата на 20 век. Ако съм ви  заприличал на изкопаемо, за да добавя още архаичен мирис, ще подчертая, че освен през миналия век аз съм се родил и през предишното хилядолетие. 

Докато живял в Бреница дядо Георги трудно се примирявал с недостига на вода. По характер той си падал непокорник и неведнъж предприемал действия, които не се нравели на близките му и особено на баба Кръстина. В същото време не давал да се изрече и дума насреща му – не позволявал много-много да му се противоречи. Но за да отиде да живее на друго място трябвало да продаде нивите си, а купувач така и не се намирал. Когато започнала колективизацията дядо оценил момента като подходящ и дал нивите, животните и инвентара си на ТКЗС-то в Бреница. На седемдесет и три години натоварил покъщнина, жена, двама синове, снаха и внуче и тръгнал. Това станало на Тодоров ден - 18 март 1951 година. Аз съм бил бебе на пет месеца и половина. Пристигнали в Райнино, където била изпратена с мъжа си след преселването от Румъния  доведената му дъщеря  Марийка. В това село имало прокопан 198 метров  кладенец с монтирана  помпа и живущите в него не страдали от безводие.

Спомените ми от Бреница са бледи като отдавнашен сън и от времето, когато са ме водили на гости при  родителите на майка ми. Да съм бил четири-пет годишен, до Бреница тогава нямаше шосе и тези пътувания ставаха по черни пътища, по които срещахме и други като нас – в каруци с впрегнати коне, волове, магарета и дори крави. Движехме се  през гори и поляни, минавахме покрай големи блокове с полезащитни пояси, засети с жито, слънчоглед и царевица, спускахме се в долове и изкачвахме хълмове. Сутрин росата пъстрееше по тревата и се стичаше на капки в корените ѝ. Веднъж слънцето ме галеше с топлите си лъчи, друг път се криеше и беше студено. Понякога над потъмнелия хоризонт просветваше светкавица, отекваше гръмотевичен тътен или величествено се издигаше пълна луна. Случваше се да излезе вятър, който да  ни замеря с дъждовни  камшици или да гони по небето причудливи облаци.

Тези пътувания си бяха истински приключения и аз ги очаквах с трепет. Бях жаден да наблюдавам  поразителните чудеса на околната природа. Изострените ми сетива ме потапяха в пъстролика смесица от боязън, любопитство, възторг и още сто неща. Това правеше загадката на детския ми свят още по-мистериозна. Дни наред след това живеех с досега, аромата, вкуса и емоцията на всеки детайл от пътешествието.

Щом я достигнем, винаги пресичахме Бреница от единия до другия край по главната улица и аз всеки път се захласвах в една малка дървена къща с ламаринен покрив. Свикнал със зеленясалите керемиди на прихлупени постройки, плевни и сайванти, с покриви от слама, за мен къщата с ламаринения покрив беше необикновена гледка и си остана неразгадана мистификация. Следях я докато я изгубя от поглед, взирах се напрегнато, но не се мярна в нея жив човек ни веднъж! Въпреки това бях убеден, че там има някой,  крие се да не го видя и стаен наднича зад прозорците. Може би подсъзнателно съм свързвал къщицата с някакъв персонаж от приказките, които баба Кръстина понякога ми разказваше. А може тя да е била най-обикновена барака в която някой е съхранявал земеделските си сечива, а после е отишъл да живее другаде. Защото къщицата  изведнъж изчезна и аз се питах дали изобщо някога е съществувала.

Щом стигнехме края на селото обраслата с трева улица правеше широк завой и пътуването ни приключваше пред дома на Дядо Стоян и баба Марина.  От тук нататък помня само високата дървена порта и желязната халка на вратичката.  Какво е имало зад тях, какъв е бил дворът и този им дом?  Това ми се губи, макар да съм нощувал в него неведнъж. Казвам в този дом, защото после дядо и баба построиха нови, тухлени къщи в противоположния край на селото и за четиримата си синове и живяха с най-малкия, Илия. Но това е значително по-късно - бях ученик в прогимназията. От Белица до Бреница прокараха шосе. Когато го видях за пръв път то светлееше между черните угари с валираната си повърхност от варовик и ми заприлича на бяла река. Веднъж дневно по него пътуваше автобус  от Тутракан.

Мама и тате ходеха на работа, дядо Георги беше зает да прави яби[3] и кошници от лозина[4] и леска. Грижата за двамата ми братя оставаше на баба, но тя се разболя, уморяваше се бързо и през повечето време лежеше. Аз бях баткото, баба ме чакаше да се върна от училище, да си науча уроците и да ѝ помагам да се справи с техните лудории. В бордея до старата джанка подскачаха няколко големи и десетина малки зайчета, за които имах задължението да се грижа. Реших, че щом съм натоварен с толкова отговорности семейството ми би трябвало да счита, че съм достатъчно пораснал. През една ваканция убедих мама и тате да гостувам в Бреница на дядо Стоян, баба Марина и братовчедите, пътувайки сам. Не се получи толкова лесно, колкото си го представях, но си беше вълнуваща преживелица.

С подготовката ми се зае дядо Георги. Спечели тази привилегия, защото финансира пътуването с две банкноти от пенсията си – едната от един, а другата от два лева. И както си му беше обичай не позволи на никого да му се меси. Вечерта, преди да тръгна, той ми заобяснява надълго и на широко всички подробности. На другата сутрин мама поиска да ме придружи до автобусната спирка.  Оцених този ѝ добронамерен жест като снизходителност. Не исках никой да подкопава порасналото ми самочувствие, казах ѝ, че всичко ми е ясно и  я разубедих да не го прави. Качих се в автобуса и чак като потеглихме увереността ми леко се поразклати. Слязох в Свещари, където трябваше да се прехвърля на друг автобус.  „В него ще си купиш билет за Инджекьой.” – припомних си инструкциите на дядо. Дойде автобуса за Тутракан, качих се и седнах на първата попаднала ми седалка. Кондукторът, облечен  в сини дрехи, с фуражка на главата и с кожена чанта през рамото, се придвижваше в коридора от човек на човек, обслужвайки току-що качилите се  пътници. Стигна до мен, опря гръб на облегалката отсреща и пита: „Ти, младеж, за къде си?”. „Искам един билет за Инджекьой.” – опитвам се да звуча наперено и му подавам банкнотата от един лев. „За къде, за къде?! – прави се той на неразбиращ, повдига вежди и се подхилква. – Да не си объркал рейса?” Сърцето ми ще изкочи през гърлото. Възрастен мъж зад мен се намесва: „За Преславци иска билет  момчето, Инжекьой е старото име на Преславци.”  „Аха!” – къса ми билета кондукторът, взема подаденият му лев и ми връща ресто.

Спирката за Преславци е на главния път. От нея до селото няма и километър, изминавам това разстояние в компанията на слезлите с мен няколко човека. Оказва се, че те всички са от Преславци и аз трябва да продължа сам. След още тридесетина минути ходене стигам до  центъра на Белица и намирам автобусната спирка. Придвижването до тук и чакането в Свещари ми е отнело повече от три часа, наближава обяд, а с него и идването на автобуса, който ще ме отведе в Бреница.

Попадне ли в добруджанско село непознат човек, особено пък недорасляк като мен, какъвто тогава бях, няма как да остане незабелязан. Все ще се намери кой да го спре, да го разпита от кога е тук, какво чака, търси ли някого, защо го търси и какво ли още не.  Така стана и с мен – докато автобусът ми дойде трябваше да обяснявам на две жени и един старец как се казвам, откъде съм, къде отивам, /Аха! Знам го дядо ти Стоян”./, защо отивам,  какви са ми те, колко време ще остана при тях и т. н.

При следващите ми гостувания рядко ми се налагаше да ползвам автобуса от Белица за  Бреница, защото вече знаех, че ако продължа пеш все някой камион, каруца или мотор ще ме застигне и ще ме вземе. Задължително следваха въпроси. Аз отговарях при кого отивам - назовавах името на някой от роднините си и това стигаше. Неизменно следваше утвърдителното: „Аха! Знам го, качвай се”. Веднъж даже пътувах седнал върху багажника на мъжко колело. Различното на мъжките от дамаските колелета тогава беше, че мъжките бяха отпред с висока рамка от седалката до кормилото, докато такава на дамските липсваше и на жените не им се налагаше да запрятат полите си, когато ги яхнат.

По равното и по нанадолнищата бай Трифон въртеше педалите и натискаше контрата. Докато стигнем подножието на поредната  височина той така се задъхваше, че гърдите му произвеждаха звуци като ковашки мях, които излизаха от носа и устата му със свистене. Седнал зад него аз му пречех да протегне крак назад, както обикновено се слизаше от мъжко колело. Та искам да кажа, че той нямаше избор. Стискаше кормилото с ръце, свиваше дългия си крак отпред, коляното му опираше в брадата. Петата му всеки път закачаше рамката, колелото започваше да криволичи, ние се клатушкахме несигурно  и всеки път бяхме на косъм да се изтъркаляме на шосето. Като стъпи на земята бай Трифон убиваше с няколко притичващи крачки инерцията. Това му действие се озвучаваше от постепенно затихващото шляпане на разхлабените му сандали. Аз бързах да скоча от багажника, а той  захвърляше колелото в канавката. Звънецът му дрънчеше неистово, а разхлабените му калници вибрираха сърдито в низкия регистър. Жал ми ставаше и за човека и за превозното средство. Улавях го за кормилото, изправях го и го тиках нагоре по баира докато изляза на равното. По този начин се отблагодарявах на едва дишащия колоездач за сторената ми добрина и  без думи му казвах, че съжалявам за причиненото неудобство. В това време този благодетелен превозвач, седнал по турски на банкета, допушваше поредната си цигара.

От бай Трифон знам, че пътя между Белица и Бреница бил дълъг седем километра и по него имало  седем равни места, седем нанадолнища и седем нанагорнища. Всеки път, изминавайки го с колелото си,  той сверявал  точния им брой по изпушените цигари - за да може да изкачи поредната височина той набирал сила с дима от един серт[5]. „Този път е даден за размисъл на човеците, на човеците – повтаряше той – от Бреница”. Никой  не можел да разбере какво чудно нещо е животът, докато се движи по равното. Всеки човек трябва да  направи поне седем слизания и седем изкачвания, иначе не струва и пукната пара.

През повече от времето, прекарано с бай Трифон, тикащ колелото или седнал зад него на багажника аз бях с изплезен от умора език и хич не ми се слушаше за неговите седмици. На връщане от Бреница пък, след няколко дни, забравих какво той ми приказваше и ни веднъж не ми мина през ума да проверя дали е прав.

Бяха времена, когато да видиш пешеходци по пътищата между селата не учудваше  никого. Ако бъдат застигнати от някой с превоз той се чувстваше длъжен да ги вземе.  И нито първите, нито втория се страхуваха, че нещо лошо може да им се случи. През следващата лятна ваканция се хванах да работя в лозарската бригада към ТКЗС. Тате добави към спечелените от мен пари още толкова и аз станах горд собственик на съветски велосипед „Украйна”. Първото ми по-дълго пътешествие беше до Бреница. Но пак не се сетих да проверя дали пътят между Белица и Бреница минава по седем хълма.

Част втора може да прочетете тук:

https://razkazidk.blogspot.com/

Димитър Колев

---

[1] Двуколка

[2] Един кон

[3] Дървена вила.

[4] Катерлива лиана, повет.

[5] Турцизъм. През 50-те и в началото на 60-те години на 20-ти век ТКЗС възмездяват част от положения труд на кооператорите си в натура – брашно, олио,варива, зърно, фуражи и др. На желаещите давали неопаковани, на късове, два вида цигари – серт /твърди/ и яваш /меки/.

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Минорно

Времето тече през нас, оставя своя неизлечим отпечатък и скъсява пътя ни до бъдещето, докато кроим оптимистични планове, които рядко се сбъдват. Вероятно затова, като утешение, са ни дадени мечтите.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.

ЕДНОСТРАНЧИВО

Ако се опитаме да погледнем по-нашироко ще забележим, че преди около 200 години протичат процеси, които оставят дълбок отпечатък в развитието на човешката цивилизация. Макар като явление да е познато от дълбока древност, макар предшестващите го научните изследвания да отбелязват бърз напредък,   електричеството намира практическото си приложение едва в края на 19 век. От научен куриоз то бързо се превръща в основна движеща сила на индустриалния растеж и фундамент на съвременния бит.  От там насетне човечеството като че ли игнорира всички останали източници на енергии и фаворизира електричеството. Превръща в електричество топлинната, водната, вятърната, слънчевата, ядрената и всяка друга позната му енергия. Опасва земята с проводници, а с електричество произвежда, образова се, лекува се, комуникира,  приготвя храната си, доставя водата си, слуша музика, гледа телевизия, осветява дома си…  Почти всяко изобретение априори е замислено да  работи изцяло или частично с  електричество. Там, където използваната енергия случайно е друга спомагателната задължително е електрическа – например автомобила.

Най общо погледнато трябва да признаем, че животът на днешните хора е несравнимо по-богат, по-лек и по-интересен благодарение на електричеството. В същото време е направило същите тези високо цивилизовани индивиди зависими от електричеството и непригодни да  оцелеят без него. Ако допуснем, че по някаква причина се получи срив и елекрозахранване липсва дори само за няколко дни ще настъпи пълна парализа, особено в големите градове. Такива катастрофи са се случвали по света – след тайфуни, наводнения и земетресения. Но подобни бедствия в по-голям, дори глобален мащаб, каквото уважавани учени определят като възможни, да речем в следствие на слънчевата активност, ще бъде катаклизъм с непоправими последици.

Дали човечеството се развива едностранчиво, разчитайки толкова много на електричеството? Дали това ограничение няма да го изправи някой ден пред неразрешими проблеми и да доведе до разпад на крехките му структури? Не е ли време да излезем от зоната на самодоволството си и да потърсим пътища за използване на други източници на енергия, като алтернатива на електричеството?

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.

СТРАНАТА НА ДЕМОКРАДЦИТЕ

Страната на демокрадците.

Има една страна. По конституция тя е република с представителна демокрация. Но представителна демокрация, която Жан-Жак Русо нарича „изборна аристокрация“ още през 18 век .

Демокрацията според Платон е напредничава обществена система, където управляват управляваните. Повече от двадесет и три века след  Платон, обаче, управляващите така са се усъвършенствали, че от управлението на управляваните не е останало почти нищо.  Сега управниците сами призовават за контрол на властта с ясното съзнание, че последната дума е тяхна и те ще направят това, което смятат за нужно. А то не е нищо друго, освен да защитят собствените си интереси. Затова на протестиращите  понякога може да се подхвърли нещичко като "победа", но точно толкова, колкото да се потуши напрежението. Този ход е като планираните "провали" на наркотрафикантите - набутват някое "муле" съзнателно в ръцете на полицията за да си отворят път за по-голяма печалба.

Но да се управляват управляващите в наше време  е утопия!

Равенството е основна характеристика в теорията на демокрацията. Колко равни са днешните граждани пред закона - как разследват и съдят обикновените хора и как властимащите? Доколко равен е стартът ни в живота? На теория всеки има право да избира и да бъде избиран. Но доколко свободен е този избор, след като партийните централи редят листите? И справедливо ли е държавата да се управлява от партия, която не е получила доверието на поне половината от имащите право на глас? Не е ли задължително това за президента, областния управител, общинския и местния кмет?

По един или друг начин в процеса на демократичното си развитие  всяка страна достига етап, в който се оформя богата върхушка, която поема в ръцете си властта и се разпорежда с живота и съдбата на хората.

 Понеже алчността ни е генетично заложена неизбежно малката група на управляващите прилага отдавна доказаните методи за лично облагодетелстване. Най-късият, и затова най-често срещаният, път за забогатяване е кражбата. Сега това действие е префинено и се прави по законен начин /нали управляващите коват законите!/ чрез държавата с данъци, налози, такси и какво ли още не. Отдавна се знае кое е по-добре - да вземеш от сто човека по малко или от един много?  Стремежът е към тези пари - кой да управлява огромните финансови и материални активи, създадени  от народа. При разпределянето им се намесват лобизмът, появява се корупцията и се пренебрегват текущите и дългосрочните интереси на държавата и хората. Властта раздава  пари, доходоносни постове,  висши звания, обществени поръчки... на близки, роднини, съпартийци, подставени лица, кухи фирми... Назначенията на "калинки", чиито образование, квалификация и качества  не отговарят на заеманата длъжност, но се ползват от богатата  държавна софра  в теорията на демокрацията е известно като непотизъм. Ако тази прослойка управлява достатъчно дълго демокрацията става илюзорна, служи само за прикриване на  недъзите на управлението и се изражда в клептокрация.

С богат набор от методи клептократичните управници  се изплъзват от контрола на представителните органи и техните избиратели.  Разпореждат се с държавните пари  като със свои, водят вътрешна и външна политика, с която се опитват да запазят статуквото възможно най-дълго. Натрупаните богатства харчат потънали в разкош, превръщат в луксозни стоки, купуват дълготрайни активи, прехвърлят в чуждестранни банки и офшорни зони - осигуряват своя и на наследниците си охолен живот дори и да не са на власт. 

Клептокрацията е критерий за оценка до каква точка на разпад е достигнала една нация, когато икономика ѝ зависи от външни инвестиции, а вътрешната търговия - от импорта на потребителски стоки. При това, в тази разпадаща се страна, да се разчита на внос от други държави не е следствие от изчерпването на природните ѝ ресурси.

Такава страна все още съществува. Ако разгледате политическата карта на света ще я откриете на западния бряг на Черно море.

Все още.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.