Книги на Димитър Колев

1. По границата - сборник разкази.

    Мека корица, 237 страници, цена 16 лв, ISBN, Издателство Колбис, София 2022 г.

Разкази за живота по североизточната границата на България с Румъния, съществувала от 1913 до 1940 година.

2. Селище със затихващи функции - сборник разкази.

    

Мека корица, 247 страници, ISBN, Издателство Колбис, София 2022 г., цена  19 лв.
    

Едно българско село пътува към небитието ведно със своите необикновени жители

Линк за поръчки:

https://form.jotform.com/221918465866368

3. Скици от натура - Мека корица, 160 стр., ISBN,София 2023 г., цена 12 лв.

    Битовизми, афоризми, миниатюри, пътипис "Египет".

4. Родът на Георги Марков от Ташаул  - страници 196, ISBN, Издателство Колбис 2023 г., цена 15 лв.

    

    Книга за основателите и наследниците на род, които търсят в Добруджа своята родина между две държави в рамките на три века. Цветни илюстрации, снимки, таблици, спомени.

5. Преображения - повест, джобен формат, Издателство Колбис, София 2024 г., цена 10.50 л

    

    От Делтата на Дунава до Южна Добруджа и Лудогорието - разказ за изпълнения с премеждия живот на един преселник.

 

 6. Curriculum vitae  - животът такъв, какъвто е. Сборник разкази, стр. 164, цена 11 лв. 

    

    Вали.

    Пред мен върви жена с елегантна походка без чадър. Дъждовните капки галят косите ѝ, целуват устните ѝ, обгръщат раменете ѝ, плъзгат се под бялата ѝ блузка.
    Завиждам на дъжда.

    

Телефон за поръчки: 0899 890 860, Димитър Колев.

Линк за поръчки: 

https://form.jotform.com/251234472073350

Маджурин

 

През 1918 година в Райнино /тогава Кьосе Абди/ около 300 къщи са на казълбаши. Казълбашите са мнозинство, най-богатите са казълбаши, кмета еказълбашина Хюсмен. Възгордяват се казълбашите, държат се надменно с всички останали. Повечето българи не могат да понесат повторното присъединяване на Южна Добруджа към Румъния и се изселват в България, най-много във Вазово. По-късно турчеещите се казълбаши се изселват в Турция, най-вече в Синджан, сега квартал на Анкара. Райнино обезлюдяло. В него останали семействата на няколко месни жители, между които това на Христо Петров, Васил Йорданов и дошлите от Тутракан Тодораки Енев и Стоян Кръстев. 50-60 фамилии капсулираните уста миллет по него време живеят в Аша маале и в махалата до гьола на Крушака /отдавна заличени/.

Където и да се намират райнинци разказват със страхопочитание една история, случила се в селото след края на Първата световна война.

Маджурин

 

NB! Имената на героите в разказа са променени!

В една ранна сутрин в края на май 1918 година един брадясал мъж, с препасана около кръста войнишка куртка, излезе от храсталака покрай Дунав, точно срещу остров Косуй. Той се огледа, извади позагубила цвета си носна кърпа и опипа нещо, завързано в единия ѝ ъгъл. „ Да не взема да ги загубя…” – помисли си и прибра кърпата в джоба си. Наведе се, изчисти позеленелите си от лепка колене и реши да заобиколи селото. Хубаво, че е с тези високи обуща, иначе краката му щяха да са подгизнали от росата. „Ще те оставя на брега до Пожарево – каза лодкарят от Олтеница. – От там нататък се оправяй сам! Ето, в тази торбичка има малко хляб и риба”

Мъжът метна торбичката на рамо и тръгна. Откакто го взеха войник от Райнино минаха цели три години, ни веднъж не беше се вясвал отсам Дунава. Ако не му мине котка път след ден, два най-много, ще се върне, откъдето беше тръгнал. За да не обърка пътя ще върви все на юг. Пролет е, ще се води по слънцето, то вече взе да припича здраво, от мокрите му крачоли се вдигаше пара. С това, което може да намери по къра, и което е в торбичката на рамото му, няма да остане гладен. Вода пък ще пие от някоя чешма или кладенец.

Той се отби от пътя и нагази в житен посев. В ноздрите го удари миризма на препърлена земя. Бучка пръст се строши под кожената му подметка, под нея се подаде прашно облаче. Едва стигаха до коленете му тънките пшеничени стъбла. Между тях розовееше къклица, тук-там поклащаше красивите си цветове синя метличина. Мъжът се наведе, откъсна няколко осилести класа и ги стри. Издуха плявата от дланта си, изсипа хилавите зърна в устата си и ги сдъвка. Свежият им сок се смеси със слюнка и се превърна в млечно-восъчна каша. Беше забравил този вкус от детството си.

Ставаше все по-горещо. Мъжът излезе от окелевялата нива и погледна към селото. Окрайнините на Пожарево потрепваха от маранята. От двора на сгушена между дървета къща излезе каруца с два коня. Мъжът продължи пътя си. Скоро впрягът с потропващите в тръс коне го настигна.

– Добър ти ден, войниче! – Старецът в каруцата свали от главата си островърх калпак и избърса потта от челото си. Зад него надничаше дребна женица с подаващи се под черния чумбер сиви коси. Беше седнала върху куп сгънати черги, от козинявия чувал до нея се подаваха гранчета вълнена прежда. – Накъде си тръгнал?

– Прибирам се на село. Демобилизираха ни. Свърши се, най-после, войната.

– Лошо нещо е войната! И аз съм ѝ ял попарата…

– А вие, дядо, накъде сте тръгнали?

– Към Главиница сме решили да наобиколим. Имаме там зет и дъщеря. При нас дъжд не е валял от пролетта. Ни жито, ни ръж, ни мамул – нищо не удържа, всичко изсъхна. Глад ни гони! Бабата ме подкокороса, та взехме де постелка, де прежда, де шаяк… Ще видим!

– Може пък да се намери там човек, да ги разменим за някой чувал жито, дъщерята вика, че при тях миналото лято станало – допълни старата жена.

– В Главиница ли, казваш? Че аз съм от него край!

– Не думай! Качвай се тогава!

Старецът се помести да направи място. Младият мъж  пъргаво подскочи и седна до стареца отпред на дъската.

– Дий, кончета! Разправяй сега, кой си, откъде си.

– Името ми е Борис. Казах, че съм от този край, ама… хем съм от тука, хем не съм. Дойдохме тук от Лозенградско. Селото ни се казваше Маджури. На два пъти го гориха. Първия път, през 1903-та, бях необлизан момчурляк с жълто около устата, но помня! Дигнаха се бащите ни на бунт, да ни освобождават. След погрома на въстанието турците подпалиха всичките 120 къщи в селото, малко от тях останаха читави.

След десет години къщи си направихме нови, но нали помниш, българската войска превзе Одрин. Ние помислихме, че вече сме свободни. Младежите от село се писаха доброволци, сред тях беше брат ми. От тогава му изгубих дирите. Мене не ме взеха, нямал съм навършени години… После турците си върнаха Одрин и ни подфирдиха. „Отивайте си в България – викат – нямате повече работа тука”. Палиха ни за втори път, не ни дадоха този път да гасим. Къщата ни горе гори с пламъци до небето, отдолу мучи добитъка. Една кобилка имахме, гледаше я тате за зестра на сестрата. Пожарът я свари вързана в дама, чуваме как се дърпа, мъчи се да скъса юлара. Втурна се тате да я спасява. Бави се вътре що се бави, показаха се на вратата и… къщата се срути отгоре им. Затрупа ги. Изровихме ги от пепелището, на въглен станали. Кобилката със свити крака до тате, а той стиска синджира…

– Бре! – възкликна стареца – И после …

– … После село Маджури изчезна. Много хора избиха турците, други изгоряха в къщите си, трети погинаха по бежанските пътища на Тракия. Оцелелите взехме каквото изровихме от покъщнината и тръгнахме към България. Откъдето минем се издигат пушеци, мирише на пожарища. Пъплим едвам-едвам, сред нас има от пеленачета до старци с бастуни. Омесени сме хора, животни, каруци. Войници наблюдават от далеч някой да не се върне. Наближат ли ни – скупчваме се едни в други като стадо. Навлязохме в една гора. Нападна ни тайфа башибозуци, разбягахме се кой къде види. Избиват ни и грабят, за един пръстен ръка отсичат, окото им не мигва. Не знам дали си чувал, башибозук, преведено от турски, значи повредена глава. Те са сбирнак, повредени са не само главите им, туй са зверове без сърца, милост нямат за нищо. Аскера гледа отстрани и не се меси. Разпирдушиниха ни в тази гора, изгубихме се с мама и сестра ми. Живи ли са, не са ли – хабер нямам до днес…

– Намъчил си се и ти, Борко… – обади се зад гърба му старицата. – Никой ли близък не ти остана?

– Остана… – Гласът на мъжа затрепера, погледна встрани, да не забележат напиращите му сълзи и продължи. – Имаше на село една мома, с година по-голяма от мене. Хич и през ум не ми е минавало да я задявам. В онази гора, като ни нападнаха башибозуците… Бягам аз от един с ей такива мустаки. Той язди кон, извадил ятагана, гонят ме, ама не ме застигнат, пречат им клоните. Гората се сгъсти, аз се вра приведен из храсталака, онзи изостана още. Спускам се към един дол и из един път – пред мене Неда! Наднича зад едно дърво, сукмана ѝ скъсан, бялите ѝ рамена лъщят... Някъде отзад изцвили кон. Спогледахме се с Неда, хванахме се за ръце и побягнахме. Колко сме бягали не знам, спънах се, забих нос в земята, повлякох и нея. Пред очите ми – дупка, като хралупа, в корените на стар дъб. Наоколо има камари пръст, някои по-пресни, други утъпкани. Кой пък ще тръгне да копае из тез пущинаци, не прилича да е бил човек? Бурсук, сетих се, тук е ровил бурсук! Събрах няколко коджака миналогодишна шума. Побутнах Неда, тя се свря в коренаците на дъба, мушнах се и аз до нея, краката ми опират в слабините ми, един огън пламна там… По главите ни се сипе пръст… Придърпах с ръце сухите листа, остана пред очите ми само тясна пролука. През нея видях как чалмалията, дето ни гони, спря наблизо, озърна се. Неда ме притисна към гърдите си, цялата се тресеше, от страх ще да е било, и мен ме беше страх, не смеех да шавна, сърцето ми задумка в главата. Най-сетне конят на османлията се размърда, спуснаха се двамата в ниското и се скриха между дърветата. С Неда поседяхме така, ослушвахме се, нищо не чухме и се пуснахме. Излязохме от скривалището си и тръгнахме надолу. Там нагазихме в малко поточе. Напихме се с вода, наплискахме си лицата и се успокоихме…

В онази гора изгубих близките си, но се намерихме с Неда.

– Виж ти, виж ти! – клати глава старецът. – Тук има божия промисъл! – А как стигна до тук, та ходиш сега по нашия край?

– Как ли? Дълго е за разправяне… Искахме да заживеем с Неда далеч от затритото ни село, от изгорените ни къщи, от озлочестените ни сестри, от гробовете на избитите… Искахме да сме далеч, за да забравим, да не можем да си спомним и … да не можем да се върнем. Прекосихме цяла България. Райнино беше най-далечното място, до което стигнахме. Райнино беше селото, в което с Неда си направихме дом. – Ха-ха! – изтръгна мъжът от гърлото си звуци, наподобяващи смях. – И докато се настаним, цинцарите дойдоха! От Маджури избягахме от турците, в Райнино налетяхме на румънците…

Стигнаха в голямото село Главиница.

– Сполай ви, добри хора, че ме взехте, да не трамбовам пеш – благодари Борис. Преди да се разделят той хвана ръката на старицата и каза:

– Бабо Върбанице! Одеве, като ме нарече Борко. Само дето не се разревах! Толкова отдавна не бях го чувал… Борко са ме наричали само двама души – мама и Неда.

Младият мъж помаха за довиждане и тръгна. Беше минало пладне. Спомни си, че е идвал в Главиница веднъж, два часа и нещо му отне пътя до тука. Пресметна, че докато се мръкне ще стигне в Райнино. Ще мине през Подлес. Той забърза и след малко навлезе в гората. Усети прохладата и спомените го връхлетяха…

Беше същата гора, тогава още не знаеше, че тази гора се нарича Ири Хисар. Пътуваха през нея, но от другата ѝ страна, откъм Вазово. Никой не го изрече, но и двамата с Неда си мислеха колко прилича тази гора на другата, до Одрин, в която се намериха. Ще кажеш, че са същите дъбове, примесени с глог, бряст и дрян, по който се катери повет.

Минаха покрай няколко бостана, оградени с вършина. Личи, че нивите са взети от гората, на места още стърчаха пъновете на отсечените дървета. От Вазово до тук да са вървели около час и гората пред тях изведнъж свърши. Спряха се пред ограда от преплетени пръти, зад нея имаше градина, засята с картофи, чушки и боб, усукал стъбла на високи върлини. Неда гледаше висящите като гроздове шушулки, не беше виждала толкова едър боб. В градината имаше възрастна жена, с метната на главата забрадка. Беше облечена с дълга кенарена риза и син елек. Под ризата се подаваха бели крачоли, терлиците си беше захвърлила встрани и копаеше боса.

– Добър ден, стрино! – поздрави Борис. – Да ни упътиш как да намерим кметството. Казаха ни, че имало във вашето село празни къщи. Искаме да се заселим тука.

Жената продължи да копае, сякаш не го е чула. После се подпря на мотиката и попита:

– Турски знаеш ли? Кажи, каквото имаш да казваш на турски!

– Ей там, надолу – посочи с ръка тя, след като Борис повтори молбата си на турски, – има една поляна. На поляната стърчи висок стълб. До стълба има ниска постройка с дъсчена сундурма. Там е кмета Хюсмен! – Жената огледа налятата фигура на Неда, червената кърпа, завързана на врата ѝ, русата коса, сплетена на плитка и продължи да копае. – Лесно ще го намерите, ама побързайте, щото Хюсмен по обед е свикнал да подремва.

Кметът седеше на сундурмата и ги видя още като наближиха. Покани ги в канцеларията си и като разбра за какво са дошли пита Борис, гледа Неда:

– Откъде си?

– Отдалече сме, господине. – отговаря Борис. Маджури се казва селото ни, към Одрин е чак. Но вече го няма, никой не живее там, всички ни прогониха.

– Аха, село Маджури,…маджури[1] сте, значи! А тази каква ти е? Сестра?

Неда се сви на стола като ударена. Борис се обърка и не знаеше какво да каже.

– Тебе питам, маджурино!

Борис улови нечистия поглед на кмета и каза твърдо:

– Жена ми е!

Очите на Неда блеснаха признателно.

Да се срещнат облечени с потури и чалми мъже по тези гористи краища не беше рядкост и Борис и Неда не се учудиха. Но чалма с висящи шест платнени ивици за тях беше нещо ново. „Шест ивици…Е, може пък такъв да е обичая тук, на  казълбашите” – помисли си Борис.

– Жена, казваш? Хубаво, хубаво… – измърмори кмета под носа си. Внезапно той се наведе напред и гласът му се заби в ушите на Борис. – Какво гледаш? Не си ли виждал чалма! – После се укроти. – Аха, лентите гледаш!

Облегна се, погледна към Неда, впери очи в червената ѝ забрадка и поде надменно:

– Ленти като ленти! Ти само гледай, маджурино! Един ден на главата ми ще се веят дванайсет такива! Питаш защо? За да разбереш ще трябва да ти разкажа за Али ибн Абу Талиб и последователите му. Но има време. Ставайте! Сега ще ви заведа в къщата, където ще живеете.

Прекосиха цялото село и завиха в последната пресечка, повървяха още малко и влязоха в буренясал двор в окрайнините.

– От тази страна на улицата никой не живее. А къщата бучи празна повече от година. Чорбаджията ѝ, и той като вас, маджурин. Запиля се някъде към Шумен. Може да се върне, може и да не се върне!

– Тогава на кого ще плащаме? – попита Борис.

– На никого нищо… може да не плащате! –Хюсмен плъзна похотлив поглед по снагата на Неда. – Дръжте имота да не се руши! Засега – това! После ще видим… Живейте и ме споменавайте!

Хюсмен си отиде, те влязоха в къщата и цял следобед не посмяха да похванат нищо. Късмет ли беше туй тяхното, та тъй бърже кметът ги прие и настани? Или пък криеше зли помисли и ще чака сгода…

Огледаха къщата отвън. Вътре изглеждаше тъй, сякаш стопаните вчера са си тръгнали, само дето беше потънала в прах. Обиколиха двора, надникнаха през оградата – жива душа нийде не видяха. Надвечер Неда премете една стая, обра паяжините и изтупа постелките. Борис се хвана да ѝ помага. Прекараха първата нощ без да мигнат.

На сутринта Неда се разшета из къщата. Борис се захвана да чисти двора. Събра сума ти треволяк и стари боклуци, струпа ги на камара и ги запали. Един човек от отсрещната страна на улицата веднага довтаса:

– Ти трябва да си маджурина! Хюсмен ми поръча... Е, додах да видя кой пали огън тука…

Мина се година. Стегнаха къщата, изораха градината, засяха я. Кметът сякаш не се сещаше за тях, не ги навести  ни веднъж и те забравиха страховете си. Като срещне Хюсмен из селото Борис го канеше, искаше да го почерпи и да му благодари, но Хюсмен махаше с ръка: „ Остави!”

С Неда живееха в сговор. Мина още една година, мина се и трета. В Райнино дойдоха чиновници от околията в Тутракан. Кметът разправя, че изготвяли списъци на младите мъже от селото, годни за военна служба. Румъния влязла във войната на страната на Австро-Унгария и щели да правят мобилизация. Случвало се е и преди, но сега Борис забеляза, че Неда ходи умислена. Сметна, че е защото може да го вземат войник и ще остане сама.

Нея вечер седнаха на софрата, той наряза хляба и почна да се храни. Тя отпусна ръце в скута си и сълзите ѝ потекоха.

– Какво има, да не си болна?

– Борко, Борко… Голям грях правим! И господ ще ни накаже! Да намериш попа и да му кажеш да ни венчае!

– Да му кажа, ама как!? – замисли се Борис. …Как ще му кажа, че толкоз време вече живеем като мъж и жена, пък не сме женени? Ще ни прокълне!

– Не знам, не знам…

– Яж сега! Ще разпитам къде наоколо има манастир. Ще се венчаем! В манастир и при свещеник, където никой не ни познава. Сигурно си права! Може пък като се изповядаме и се венчаем господ да ни прости …

Но не свариха да намерят манастир. На следващия ден в дома на Борис и Неда дойде кмета Хюсмен:

– Маджурино! – рече Хюсмен. –Ти си един от мобилизираните, утре ще дойдат да ви вземат.

Неда не издържа острия поглед на Хюсмен и се прибра в къщи. Борис не забеляза смущението на жена си, през туй време броеше лентите по чалмата на Хюсмен. Вече не са  шест, осем са!

... Мобилизирали Борис. Той владеел добре български, турски и румънски език, затуй го направили преводач. Три години по-късно войната свършила, Борис наел един лодкар от Олтеница и слязъл на другия бряг на Дунав при Пожарево.

От Пожарево тръгнал към Райнино. Минал през Ири Хисар, прекосил Крушака напреки, без да дири път,  бързал. Притъмняло вече, но той успял да различи в здрачината къщата, в която Неда го очаквала. Опипал за последно джоба на куртката, за да се увери, че носната кърпа с възелчето си е там. Влязъл през вратника, направил две-три крачки, огледал се – дворът бил запуснат, обзела го неясна тревога.

В прозореца на пишника просветнало  пламъче, после жълтакавата светлина се усилила и откроила зад пердето силует на жена със спусната коса. Безпокойството на Борис се усилило. Преди Неда разплитала косата си късно вечер, преди лягане, сега било твърде рано за спане. Почукал тихо на стъклото:

– Недо! Аз съм, Борко! Да не се уплашиш…

– Борко! Ти? –възкликнала Неда невярващо. – Я се наведи, да те видя!

Неда повдигнала газената лампа. Взряла се в брадясалото лице отвън, разглеждала го дълго, най-после го познала и отишла да му отключи.

– Боро, миличък! – увиснала на врата му. – Завърна се най-после! Да знаеш как съм те чакала… Всички те бяха отписали! Не чакай, казваха ми, досега щом не се е върнал, няма и да се върне… Не го чакай!

Той бръкнал в джоба си, развързал възела на носната кърпа и извадил красиви сребърни обици:

– За теб ги купих, Недо! От Кюстенджа!

Очаквал да се зарадва, но тя се изсхлузила от прегръдката му и се разридала:

– Ще ми простиш ли?

– Но какво е станало! Какво има да ти прощавам?

Неда се обърнала и отишла в другата стая. Вдигнала  резбования капак на дървената ракла и извадила червената кърпа, която винаги слагала на врата си, щом излезе сред хора. Той я поел, разгънал я и му призляло. Сякаш някой с нож го пробол в сърцето.

– Всичко си беше наред, докато мобилизираните не взеха да се връщат. Днес един, утре друг, войната свършила, казват. Който е оцелял – връща се! Един с рана, друг без пръсти, трети с един крак – идат си! А тебе, Борко, те няма! Какво ли не ми мина през ума! Да не би да са те затрили… Облякох се един ден и слязох надолу. Хем, викам си, до магазина ще ида, хем може да науча някоя новина…Пред магазина няколко мъже си приказват. Аз ги поздравих и влязох. През отворената врата чувам отвън гласа на кмета Хюсмен:

– …Аз съм от челебиите! Още Селим І Явуз  ни е пратил нас тука, да крепим властта на султана! Така вече 400 години управляваме …

Взех си солта и тръгнах. Като ме видяха да излизам, мъжете отвън млъкнаха. Хюсмен се извъртя към мен. „Ех, ще ми паднеш ти на мене един ден, да знаеш…” – чух го да казва. Думите ме удариха в гърба. Лошите му очи сякаш подпалиха червената кърпа на врата ми. Затичах се и спрях чак като стигнах у нас. От тогава една буца заседна в гърлото ми. Не смея да замръкна. Причуват ми се стъпки, причува ми се как някой чука на прозореца или дебне по двора. Сама кураж си давах – може пък да съм сънувала … Завивам се през глава – не съмва и не съмва! Една нощ…

– Стига! Не казвай повече нищо! Капнал съм от път, постилай и да лягаме!

Две седмици след завръщането на Борис в Райнино пристигнал околийския управител от Тутракан. До обяд новината, че са уволнили кмета Хюсмен обходи цялото село. Бил се превърнал в дерибей, почнал да своеволничи, отпуснал му края, разбеснял се, жените на мобилизираните пропищели от него.

Разсилният дойде у Борисови:

– Ела, маджурино! Околийският каза да дойдеш в кметството.

Борис не знаел какво да мисли – когато властта те търси никога не е за хубаво. Тутраканския големец го посрещнал с въпрос още от вратата:

– Ти ли си Борис Маджурина?

– Аз съм…

– И в армията си бил преводач?

– Тъй вярно! … Да, да, преводач бях…

– От утре ставаш кмет на това село! Ето ти заповедта за назначение. Подпиши тук!

Мисъл, като светкавица, минала през главата на Борис маджурина. Не се противил, подписал веднага. На следващия ден се разположил на кметския стол.

Бил кмет на Райнино само три дена.

Първия ден влязъл и никой не го видял да излиза от канцеларията. Надвечер хората почнали да се връщат от къра. Борис пратил разсилния да пресрещне Ахмед Каскътлъ и Хаккъ Фетов и да ги доведе. Като ги довел Маджурина ги вкарал в кметството и казал на разсилния:

– За днес от тебе друго не ща! Отивай си, но утре рано-рано те искам тук.

Маджурина, Ахмед и Хаккъ се заключили и докато мръкне не си показали носа навън. После отишли в дюкяна на Христо, изпили по три юзчета ракия и си тръгнали.

На втория ден маджурина отишъл в кметството още по тъмно. Отвънка го чакали Ахмед и Хаккъ. Борис им  отключил канцеларията и тримата влезли вътре. Точно по изгрев слънце се появил разсилния.

­ – Закъсняваш! – скарал му се Борис. – Тичай у Хюсмен! Доведи го тука, без него да не идваш!

Чул Хюсмен Хюсеинов от разсилния какво иска новият кмет, мушнал длани в пояса си и тръгнал наперен. Видял маджурина да го чака отвън на сундурмата и се наежил още повече. Борис се изправил и с широк жест го пуснал пред себе си. Щом Хюсмен влязъл в канцеларията вратата зад него се тръшнала. Тримата го съборили на пода, завързали му ръцете, запушили му устата и му свалили гащите. Ахмед седнал на главата му, а Хакъ му разтворил краката. Маджуринът извадил нож, посегнал към чатала на Хюсмен и с един замах го скопил.

Хюсмен се разквичал като прасе. Ахмед и Хаккъ го грабнали и го извлекли на пътеката пред кметството, плюли по веднъж в сурата му и го оставили да се гърчи като червей. Разсилния през всичкото това време седял на сундурмата, чувал тупурдията вътре, видял как захвърлили Хюсмен отвънка и треперел от страх. Когато тримата си тръгнали той приклекнал до заклания, под него имало  локва кръв. Хюсмен потръпнал още веднъж и спрял да мърда. Разсилния покрил слабините му със захвърлената до него чалма и хукнал из селото, крещейки: „Аллах! Убиха Юсмена! Аллах! Убиха Юсмена…” Духнал лек ветрец и развял 11 платнени ленти, пришити към чалмата на Хюсмен. Една от тях била червена, от кърпата на Неда.

На третия ден в Райнино дошъл отряд джандари и турили край на кметуването на новия управник. Никой не научил цялото име на Борис, в спомените си всички райнинци го наричали  Борис Маджурина. Него, Ахмед и Хакъ отвели нанякъде. След време се чуло, че румънския съд в Силистра ги осъдил на по 12 години затвор за предумишлено убийство.

---

[1] Маджури – бежанци, изселници.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Корица на последната ми книга, повестта ПРЕОБРАЖЕНИЯ

 

Нарцис

Такива времена настъпиха...

В живота на всеки има етапи, в които  се налага да се работи каквото и да е. И когато си „на попрището жизнено в средата” с достатъчно опит; когато си жертва на  няколко умишлени ликвидации и изкуствени фалити; когато ти е обидно да се редиш на опашка за обещетение от трудовата борса; когато всичките ти предприемачески опити са разбити в  алчността и  безчестието; когато инфлацията гълта месечните ти приходи за няколко дни;  когато загубиш ценностните си устои и се луташ в напълно непознато настояще с неясно бъдеще; когато семейството ти бедства и децата ти не могат да продължат образованието си, тогава…

Тогава си склонен да преглътнеш принципите си и да се  захванеш с каквото и да е. И попадаш сред  хора на същия хал, в обществена среда, от която няма как да избягаш. Абсурдното е, че тук всеки се спасява сам. Противоречи на всякаква логика, но ние го правим така! Защото сме българи.

Такива времена дойдоха…

И човекът неволно се връща към архаичните си корените. У него избуяват страсти, характерни за епохи, в които е бил част от дивата природа. Оцеляването остава   единствената ни цел, това обезсмисля необходимостта да се преструваме на други. Цивилизованите маски падат, обкръжението ни вече е естествено и се превръща в огледало, което отразява неподправените ни физиономии.

В такова  време получих назначение. Повсеместно нарушавано правило беше размерът на възнаграждението да се определя от   количеството и качеството на вложения труд. В заведението, където започнах, си изкарвахме хляба   с говорене. Поради преходността на времето, спецификата на работното място и липсата на безспорен начин за остойностяване на словото, изприказваното над норматива не се вземаше под внимание. Затова пък  професионалните деформации, подсилвани от  бурните политически събития плододаваха.  Колегите  говореха, когато работят и когато  си почиват: обсъждаха, дискутираха, спореха,  където и да се намират. Между тях с натрапчивото си желание да глаголства изпъкваше един. Да го наречем Васил Венцеславов.

Заплатите  се осъвременяваха периодично, но  ни веднъж не догониха растежа на цените. Това даваше основание на Венцеславов да заподозре държавата в заговор, принизявайки всеобщите затруднения единствено до собствената си личност.

– Тия искат да ме унищожат! Но не са познали. Ще им живея, пък!

В „тия” прозираше склонността му да не признава собствената си непригоденост и да търси причините за неудачите си у другите. В „Ще им живея, пък!” изпъква декларативна амбициозност, с която прикрива слабостите си.

Венцеславов четеше безсистемно. Тема на беседите му обикновено биваха впечатлили го пасажи от случайно попаднала му статия, книга  или автор. Това, според него, беше достатъчно да го извиси. Той упорито търсеше, понякога манипулираше, и намираше своите слушатели. Не може да му се отрече, че притежава способността  да интерпретира интересно, с умел подбор на изразни средства. Речта му беше   интригуваща, доста убедителна, харесваше се на мнозина и най-много на Венцеславов. Той обичаше да слуша гласа си и в случаите на особено сполучлив изказ не пропускаше  да възкликне:

– Еха! Как само прозвуча!

В такава минута следваше победоносен оглед на аудиторията, а убедеността в превъзходството  над присъстващите ясно се изписваше на лицето му.

Несъгласието Венцеславов приемаше като несъстоятелна критика; изразено уместно мнение на минутата биваше посрещано с категоричното „Не, не…”, последвано от „Обаче…”; след което чуждото становище се въртеше, усукваше и предъвкваше, докато бъде обезличено, а после присвоено и  префасонирано като   теза Венцеславова. Поради това добронамерено предразположените да общуват с тази персона в началото снизходително му прощаваха, но в последствие го пренебрегваха и накрая го отбягваха.

Ако забележеше някой разсеян слушател, преди да продължи, Венцеславов го назоваваше по име или заставаше пред него, за да си гарантира вниманието му. Тези, които го познаваха по-отдавна, започваха да се отегчават. Това нараняваше егото му и нуждата да има кой да се захласва по красноречието му го принуждаваше да включва нови похвати за намиране на нови обожатели.

По същество Венцеславов си беше непоправим мечтател. Той непрекъснато бленуваше за житейски постижения, в които  изпълнява главната роля. Впускаше се с ентусиазъм в такива  измислени от него пиеси, вярваше безусловно в преславния си успех и  проиграваше в ума си големия герой. Щом  мислено стигне до края, за него начинанието биваше приключено. Никога не предприемаше  действия, за да материализира идеите си. Вместо това тръгваше на поход за нови ментални предизвикателства, които щеше да приключи по същия безполезен начин.

– Името ми е Васил. Знаеш ли от къде произхожда?

– Гръцко, като повечето от именната ни система…

– Не само че е гръцко! То е царствено, производно на василевс. А когато след такова име сложиш фамилия, която съчетава венци със слава, разбираш, че носителят им е предопределен за велики дела. Та, не се учудвай, аз съм джентълмен, притежавам необходимата изисканост и изтънченост. Това са качества, които не се придобиват, те се наследяват. Навярно някой от предшествениците ми е бил благородник, ако не и крал.

След тази изцепка се случи така, че останах  насаме с негов дългогодишен познат.

– Доколкото знам, с Венцеславов сте приятели. Разкажи ми, що за птица е тази особа? – помолих колегата

– Познаваме се от деца, – започна той – но не сме приятели. Приятелството предполага взаимност, а Васил  винаги поставя себе си и собствените си интереси пред всички други. Същевременно е уязвим, страхува се от провали, не търпи критика, приема я като обида. Има своите слабости, кой ги няма,  но той се опитва да ги прикрие, като измества акцента върху чуждите недостатъци. Некоректно! Това прави общуването с него трудно изпитание, а дългосрочното приятелство невъзможно.

Израснахме в една махала, бяхме съученици и състуденти. От известно време работим заедно. Познавам Васил, както познавам себе си. Той обича да е център на внимание. Въпреки, че говори много, не бих го нарекъл празноглав бъбривец. Не винаги е бил такъв.

– Не, празноглав не е, но дали е бъбривец може да поспорим. Интересно ми е къде се корени тази негова охота за говорене?

– Много е прозаично. Венцеславов е самотник. Когато в две трети от денонощието си сам мислиш за какво ли не. Думите се натрупват, мълчанието става непоносимо и търси изход. В нашия случай наблюдаваме избликът му на работното си място.

– Няма ли семейство?

– Има… или имаше, не знам как да го определя. В прецеденти като този, потърпевши са най близките. Васил не хареса момичето, за което синът му се ожени. Не прие този брак, нещо повече – има две-тригодишен внук, който досега не е виждал. Дъщеря му отиде да учи в друг град, жена му се премести да живее при сина им.

– Аха! Разбирам …

– Сам е, защото е нарцис. Своеобразен Нарцис. Влюбен е не в собствения си физически образ, който сам признава, че не се отличава с особена привлекателност, а в образа на  високоинтелигентен аристократ, който си въобразява че е. 

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Компилация фантастико Rh (–)

 

Всеки е свободен да вярва в каквото пожелае, изборът е безконечен. С появата си на тази земя всеки задава въпроси и търси отговори. От дълбока древност  хората,   изучавайки окръжаващия ги свят, обясняват онова, което не могат да проумеят с наличието на висши сили. В зората на човешкото развитие боговете са много, после връх взема монотеизма и на Земята се обособяват няколко вероизповедания, които превземат умовете на по-голяма част от човечеството, те шефстват и днес.  Вярата в Бог, бил той Христос, Буда, Мохамед, Яхве или който и да е друг, се превръща в универсален   алгоритъм, с нея се решават всички загадки. В античността боговете обитават  облаци, планини, океани, реки, подземия и т. н. за съвременните религии боговете са някъде там, горе в небето.

Днес по света има не малко  хора, за които догматичните вярвания са неприемливи, те се позовават на науката и чрез нея формират мирогледа и поведението си.

Преди повече от 6500 години шумерите обитават  територия между реките Тигър и Ефрат, известна като Месопотамия. Тази земя се счита за люлка на съвременното човечество. Там е живяла цивилизация, по-стара от гръцката и египетската, обособена в държавно образувание, създала първите градски общества, измислила парите като разменно средство, свързала въртенето на Земята около оста ѝ с цикъла ден-нощ, разделила денонощието на 24 часа по 60 минути, сложила началото на минното дело, направила редица други открития.

Шумерите имат свой мит, в който обяснението за сътворението на света и появата на човека на Земята поразително съвпада и в същото време напълно се различава от това в Библията, писана хилядолетия по-късно.

Според шумерската легенда човеците са деца на дошлият от небето бог Ану и обикновената земна девойка Ки. Ану, владетел на планетата Нибиру, пратил свои поданици на Земята да завладеят, усвоят и транспортират с огнени колесници  земни ресурси, нужни за спасението на бедстващата им планета. Тежката работа в Африканските мини не допадала на нибируейците и те се разбунтували. Тогава Ану възложил на синовете си Енки и Енлил да намерят техни заместници. Братята пристигнали на Земята, променили ДНК на вид африкански примати и получили нова генетична линия. Първият създаден по този начин хибрид нарекли Адаму, което на иврит означава „човек“.

Така се появили анунаките, наследници на Ану и Ки. Според едни източници анунаки в превод означава „от кралско потекло”, според други – „онези, които слезли от небето“. Анунаките били мъже-гиганти и живеели по 1000 години. Много харесвали земните жени и започнали да се съвкупляват с тях. Народили се едри деца, но за разлика от своите бащи потомците на анунаките били обикновени смъртни и не можели да доживеят и сто години. Упоменатите по-горе и много още неизброени достижения на шумерите според някои автори се дължат на генетичната им връзка с анунаките и възможността да ползват познанията на тяхната напреднала научно и технологично  цивилизация. Анунаките често са сравнявани с нефилимите – деца на падналите ангели и земните жени.

Има четири кръвни групи (А, В, АВ и 0), които се различават по т. н. резус фактор (Rh). Резус факторът носи името си от резусовата маймуна (макак), в чиято кръв първо е открит. Наличието или отсъствието на протеинови антигени в кръвните клетки, които се борят с вирусите и бактериите в тялото, правят кръвните групи с положителен Rh (+) или отрицателен Rh (–) резус фактор.

Около 15 % от човечеството е с отрицателен резус фактор. Най-голям е делът на баските, чийто произход и до днес не е изяснен, после на израелските източни евреи, на етиопските чернокожи евреи и самаритяните. Сред останалите народи индивидите с Rh (–) са по-малко от 1 %.

Кръвта с Rh (–) съдържа повече мед от тази с Rh (+) и затова, когато се окисли, добива синкав оттенък. От този факт произтича  фразата „Синя кръв”.  Твърди се, че британското кралско семейство е с Rh (–).

Американският изследовател на паранормалното Брад Щайгер прави интересна характеристика на хората Rh (–):

1.     Те са с по-висок коефициент на интелигентност от хората с Rh (+);

2.     те са с по-ниска телесна температура от Rh (+), по-чувствителни са към топлина и  светлината и не обичат студа;

3.     умствено и емоционално стоят по-високо от Rh (+);

4.     между тях по-често ще откриете хора с необичайни способности;

5.     имат сини или зелени очи и тъмна или рижа коса;

6.     хора с отрицателен Rh(–) е невъзможно да се клонират;

7.     на хората с Rh (–) не може да им се прелива кръв с Rh(+);  

8.     имунната система на бременната жена с отрицателен резус фактор атакува плода, възприемайки го като чуждо тяло.

Защо има хора с Rh (–) и защо са толкова малко е мистерия! Законите на генетиката сочат, че ако пренебрегнем  мутациите, можем да наследим само свойства, които са притежавали нашите предци. Позовем ли се на теорията на Дарвин за произхода на човека, кръвта на хората и маймуните би трябвало да е сходна. Защо тогава няма примати с Rh (–)?

Научните изследвания водят до извода, че хората с Rh (–) са се появили на Земята преди около 35 000 години. Как? Не се знае! Най-популярната хипотеза  е за извънземния им произход. Ако това е вярно каква е тяхната мисия и Rh (–)  може ли да се счита за код, по който да бъдат разпознати?

А във Вашата, между 60 000 и 100 000-километрова кръвоносна система, каква кръв пулсира – с положителен или с отрицателен резус фактор?

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Удю!

Преди няколко дни булдозеристът Линко получи ловния си билет. В петък вечерта си легна с мисълта, че на другия ден му предстои първия излет като законен ловец.  Ще трябва добре да си почине, за да е във форма. Противно на желанието му заспа трудно, въртя се неспокойно и сънува сънища, които не запомни.  Става, разхожда се, премисля … В събота се опита да свърши някаква работа, но с каквото и да се захвана не му спореше. Жена му Мариана се опита да го успокои, но от това той стана още по-раздразнителен. Така си мина съботата –  нервно и безполезно. Когато надвечер чу  клаксона сърцето му заби учестено.

– Олеле-е, Линко! Дойдоха! –  наля още неспокойствие в душата му Мариана.

Линко сграбчи приготвения багаж и излезе. От прозореца надничаше жена му и махаше с ръка за довиждане. В колата Иван Гаргара веднага го взе на подбив:

– Линка, много са ти червени очите, батювото. Нали ти казах да се наспиш хубаво, пък ти снощи пак си лудувал!

– А, наспал съм се аз…

– Наспал се, пък две не вижда!

– Хайде, хайде! Остави момчето! – защити го шофьорът – Забрави ли ти какъв младоженец беше? Краката ти така се петлаеха сутрин, че като излизаше от вас, едвам улучваше пътя.

– Бат Иване,– доби кураж Линко – я кажи, как ти излезе на тебе прякора?

– За него питай дядо Танас! – малко троснато отклони въпроса Гаргара.

– Е, Ванка… Защо се сърдиш? Да не би аз да съм ти го измислил прякора? – оправда се  седящия на предната седалка старец.

– Вярно! – съгласи се Иван. – Ама ме подлъга ти, дядо Танасе…

– Едно време, Линко, – усмихна се старецът – за да подновят ловния ти билет искаха да отчетеш десет ли, колко чифта бяха, вече съм забравил, гарванови крака. Вреден пернат дивеч били. Видя ме един път бат ти Иван и пита „Кви са тез крака, ва?” „Гълъбишки.” – викам. „Ми що са черни?” „Че какво, ти черни гълъби не си ли виждал?” Тогава Иван беше ей такъв дългуч – висок, слаб и гладен. Беднотия беше в ония години, народът недохранен  ходеше. Опразнил Иван едно гнездо, натъпкал гарджетата в пазвата си и носи на майка си гълъби, да ги  сготви …

– Тъй беше… На другия ден сутринта отидох на училище Иван, а на обед се върнах Гаргара. Да се чудиш как са научили, цяло село знаеше! Много време изтече от тогава... Сега, аз да ви питам нещо. Знаете ли, че гаргите в Япония са кулинарен деликатес? Има там ресторанти, в които порция печена гарга в марината от билки струва колкото  пенсията на дядо Танас!

– Чак пък толкоз… – усъмни се старецът.

–Хи-хи-хи! – ти пък кога си ходил в Япония? Обърна се назад шофьорът.

– Може да не съм ходил, ама знам. Да не съм като тебе…

– Прост ли?

– Айде, стига сте се джавкали – прекъсна ги старецът.

В края на селото шофьорът намали скоростта и пое по черния път. Слънцето на запад докосна хоризонта и освети в оранжево вълмата прах, бълващи изпод гумите на колата. Пресякоха  местност с диви круши и продължиха покрай гората. Вдясно запрепускаха изсъхналите  стъбла на царевичен блок, вляво – короните на дъбовете се превърнаха в зелена стена. Жигулито подмина участък с акациеви  дървета, отби встрани и спря. От предната врата се подадоха главата и раменете на  стареца. Той спусна крака, огледа се и кимна на седящите отзад да слязат. Шофьорът обърна жигулито и отпраши към селото. Свечеряваше.

Тримата навлязоха в гората. Вървяха един зад друг, водеше ги старецът. Провираха се по пътеки между стари дървета и дрянови храсти с червенеещи между листата дренки. Изкачиха полегат склон, стигнаха до малка поляна  и пред очите им се откри като на длан засята с люцерна нива.

– Линка, избери си място – влезе в ролята си на наставник Иван. – От тук насетне ще падне чакане. Пушенето, кашлянето и високото говорене са забранени. Скоро ще изгрее луната, след това ще излязат зайците. Ще следиш какво става в гората отсреща, но и отсам.

– Видиш ли заек вземаш го на мушка и чакаш да спре – продължи старецът. – Заекът пасе-пасе и току се надигне да се огледа, тогава натискаш спусъка. Ние с Иван ще идем на Сухия гьол да проверим какво прави един наш четинест приятел, с който се дебнем от сума ти време. Ти остани  тука. Като се върнем да си ударил по един заек и за нас!

Линко проследи как старецът и Иван се отдалечават. Зареди пушката и избра да легне по корем зад един пън с избуяли издънки. Усети дебелия пласт нападала шума като мека постеля. Първо се огледа встрани, после отправи взор  пред себе си. Падащия здрач размиваше призрачно контурите на самотно дърво, оцеляло насред люцерновата нива.   Безмълвието наоколо го изпълни с блажено спокойствие и го  спусна в бездната на сладка дрямка.

Когато отвори очи луната се криеше някъде над него между короните на дърветата. Вече беше осветила част от поляната и широка ивица от люцерновата нива. Нямаше вятър, израслите не повече от педя люцернови стръкове не помръдваха. Беше тихо, ще рече човек, че притаени в леговищата си горските твари  са се захласнали по красотата на  сребърната нощ и не смеят да помръднат.

Притисната към земята шумата под Линко беше овлажняла. Изведнъж му стана хладно, по листата на люцерната забеляза да блестят капчици роса. Въздухът едва чуто изсвистя, от небето се стрелна пастелно кафява топка, чу се предсмъртно цвърчене. С мощен мах две крила отнесоха злощастното мишле някъде в клоните. „Безшумен полет и светкавична бързина! Перфектен ловец! – каква ли беше тази птица?” – запита се  Линко.

Стана, подпря пушката на близкото дърво и извади от раницата брезентово платнище. Пусна го до дънера на клонат дъб и пак взе да рови в окачената наблизо раница. Далечен шум откъм посоката, в която заминаха Иван и старецът го принуди да застине и се ослуша с нахлузен на главата пуловер. Наподобяваше мачкане на суха шума и пукот от чупене на сухи съчки. Шумът наближи, усили се, превърна се в трополене, изтрещя счупен клон, като че ли идеше ураган. Линко припряно навлече пуловера и очите му едва не изкочиха от уплаха. В края на поляната се появи туловището на огромно диво прасе. Със спуснатата до земята зурла,  стърчащи глиги и разпенена уста, глиганът беше като булдозер, помитащ всичко пред себе си с убийствена скорост.

– Удю[1]! – едва успя да прошепне. – Удю! И махна несвястно с ръка да го прогони.

Миг след това се озова на дъба. Никога не разбра как го направи! Клечеше като маймуна с треперещи крака на висок клон, прегърнал с ръце ствола на дървото.  „Удю, удю, удю…” Тъмнокосместата грамада под него заора копита в земята и спря. Злобните очички, едва видими под дългата четина, премигнаха изненадано. Сбърчи нос и подуши въздуха. Човекът го няма, но миризмата му е тук! „Удю, удю, удю…” Гигантът стъпи върху платнището, изгрухтя и го разпори с един замах. Брезентът увисна на челото му и го заслепи. Животното развъртя глава  и препусна.  Закачи подпряната на дървото пушка, платнището се свлече на тревата,   косматото чудовище  изчезна между дърветата.

–Удю! Удю, удю-ю! – продължаваше да каканиже Линко.

Неясно след колко време се престраши да слезе от дъба. Стъпи на земята, взе пушката и изведнъж се почувства силен. Стреля натам, накъдето изчезна достойния за уважение мъжкар. Ако Иван и стареца забележат следите на глигана, ако питат защо е стрелял или видят парчета от скъсаното платнище? Е, все ще измисли с какво да се оправдае.

Тази нощ Линко повярва в истинността на твърдението, че никой не е съвършен и всеки човек има поне една срамна тайна. Той още не беше определил каква точно е неговата, но знаеше, че не е повод за гордост и трябва да си остане единствено негова. Закле се да не споделя с никого как се е сдобил с нея.

---

[1] Удю – Израз, използван в Добруджа, за изпъждане на прасе. Нещо като „чиба!” за изгонване на куче.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.