Преди няколко дни булдозеристът Линко получи ловния
си билет. В петък вечерта си легна с мисълта, че на другия ден му предстои
първия излет като законен ловец. Ще
трябва добре да си почине, за да е във форма. Противно на желанието му заспа
трудно, въртя се неспокойно и сънува сънища, които не запомни. Става, разхожда се, премисля … В събота се опита
да свърши някаква работа, но с каквото и да се захвана не му спореше. Жена му
Мариана се опита да го успокои, но от това той стана още по-раздразнителен. Така
си мина съботата – нервно и безполезно. Когато
надвечер чу клаксона сърцето му заби
учестено.
– Олеле-е, Линко! Дойдоха! – наля още неспокойствие в душата му Мариана.
Линко сграбчи приготвения багаж и излезе. От
прозореца надничаше жена му и махаше с ръка за довиждане. В колата Иван Гаргара
веднага го взе на подбив:
– Линка, много са ти червени очите, батювото.
Нали ти казах да се наспиш хубаво, пък ти снощи пак си лудувал!
– А, наспал съм се аз…
– Наспал се, пък две не вижда!
– Хайде, хайде! Остави момчето! – защити го
шофьорът – Забрави ли ти какъв младоженец беше? Краката ти така се петлаеха сутрин,
че като излизаше от вас, едвам улучваше пътя.
– Бат Иване,– доби кураж Линко – я кажи, как ти
излезе на тебе прякора?
– За него питай дядо Танас! – малко троснато отклони
въпроса Гаргара.
– Е, Ванка… Защо се сърдиш? Да не би аз да съм ти
го измислил прякора? – оправда се седящия на предната седалка старец.
– Вярно! – съгласи се Иван. – Ама ме подлъга ти,
дядо Танасе…
– Едно време, Линко, – усмихна се старецът – за
да подновят ловния ти билет искаха да отчетеш десет ли, колко чифта бяха, вече
съм забравил, гарванови крака. Вреден пернат дивеч били. Видя ме един път бат
ти Иван и пита „Кви са тез крака, ва?” „Гълъбишки.” – викам. „Ми що са черни?”
„Че какво, ти черни гълъби не си ли виждал?” Тогава Иван беше ей такъв дългуч –
висок, слаб и гладен. Беднотия беше в ония години, народът недохранен ходеше. Опразнил Иван едно гнездо, натъпкал гарджетата
в пазвата си и носи на майка си гълъби, да ги сготви …
– Тъй беше… На другия ден сутринта отидох на
училище Иван, а на обед се върнах Гаргара. Да се чудиш как са научили, цяло село
знаеше! Много време изтече от тогава... Сега, аз да ви питам нещо. Знаете ли,
че гаргите в Япония са кулинарен деликатес? Има там ресторанти, в които порция печена
гарга в марината от билки струва колкото пенсията на дядо Танас!
– Чак пък толкоз… – усъмни се старецът.
–Хи-хи-хи! – ти пък кога си ходил в Япония?
Обърна се назад шофьорът.
– Може да не съм ходил, ама знам. Да не съм
като тебе…
– Прост ли?
– Айде, стига сте се джавкали – прекъсна ги
старецът.
В края на селото шофьорът намали скоростта и
пое по черния път. Слънцето на запад докосна хоризонта и освети в оранжево вълмата
прах, бълващи изпод гумите на колата. Пресякоха местност с диви круши и продължиха покрай
гората. Вдясно запрепускаха изсъхналите стъбла на царевичен блок, вляво – короните на
дъбовете се превърнаха в зелена стена. Жигулито подмина участък с акациеви дървета, отби встрани и спря. От предната
врата се подадоха главата и раменете на стареца.
Той спусна крака, огледа се и кимна на седящите отзад да слязат. Шофьорът
обърна жигулито и отпраши към селото. Свечеряваше.
Тримата навлязоха в гората. Вървяха един зад
друг, водеше ги старецът. Провираха се по пътеки между стари дървета и дрянови храсти
с червенеещи между листата дренки. Изкачиха полегат склон, стигнаха до малка
поляна и пред очите им се откри като на
длан засята с люцерна нива.
– Линка, избери си място – влезе в ролята си на
наставник Иван. – От тук насетне ще падне чакане. Пушенето, кашлянето и
високото говорене са забранени. Скоро ще изгрее луната, след това ще излязат
зайците. Ще следиш какво става в гората отсреща, но и отсам.
– Видиш ли заек вземаш го на мушка и чакаш да спре
– продължи старецът. – Заекът пасе-пасе и току се надигне да се огледа, тогава натискаш
спусъка. Ние с Иван ще идем на Сухия гьол да проверим какво прави един наш четинест
приятел, с който се дебнем от сума ти време. Ти остани тука. Като се върнем да си ударил по един заек
и за нас!
Линко проследи как старецът и Иван се
отдалечават. Зареди пушката и избра да легне по корем зад един пън с избуяли
издънки. Усети дебелия пласт нападала шума като мека постеля. Първо се огледа встрани,
после отправи взор пред себе си. Падащия
здрач размиваше призрачно контурите на самотно дърво, оцеляло насред
люцерновата нива. Безмълвието наоколо
го изпълни с блажено спокойствие и го спусна
в бездната на сладка дрямка.
Когато отвори очи луната се криеше някъде над
него между короните на дърветата. Вече беше осветила част от поляната и широка ивица
от люцерновата нива. Нямаше вятър, израслите не повече от педя люцернови
стръкове не помръдваха. Беше тихо, ще рече човек, че притаени в леговищата си горските
твари са се захласнали по красотата на сребърната нощ и не смеят да помръднат.
Притисната към земята шумата под Линко беше овлажняла.
Изведнъж му стана хладно, по листата на люцерната забеляза да блестят капчици
роса. Въздухът едва чуто изсвистя, от небето се стрелна пастелно кафява топка, чу
се предсмъртно цвърчене. С мощен мах две крила отнесоха злощастното мишле някъде
в клоните. „Безшумен полет и светкавична бързина! Перфектен ловец! – каква ли
беше тази птица?” – запита се Линко.
Стана, подпря пушката на близкото дърво и
извади от раницата брезентово платнище. Пусна го до дънера на клонат дъб и пак
взе да рови в окачената наблизо раница. Далечен шум откъм посоката, в която
заминаха Иван и старецът го принуди да застине и се ослуша с нахлузен на
главата пуловер. Наподобяваше мачкане на суха шума и пукот от чупене на сухи съчки.
Шумът наближи, усили се, превърна се в трополене, изтрещя счупен клон, като че
ли идеше ураган. Линко припряно навлече пуловера и очите му едва не изкочиха от
уплаха. В края на поляната се появи туловището на огромно диво прасе. Със спуснатата
до земята зурла, стърчащи глиги и разпенена
уста, глиганът беше като булдозер, помитащ всичко пред себе си с убийствена
скорост.
– Удю[1]!
– едва успя да прошепне. – Удю! И махна несвястно с ръка да го прогони.
Миг след това се озова на дъба. Никога не
разбра как го направи! Клечеше като маймуна с треперещи крака на висок клон, прегърнал
с ръце ствола на дървото. „Удю, удю, удю…”
Тъмнокосместата грамада под него заора копита в земята и спря. Злобните очички,
едва видими под дългата четина, премигнаха изненадано. Сбърчи нос и подуши
въздуха. Човекът го няма, но миризмата му е тук! „Удю, удю, удю…” Гигантът стъпи
върху платнището, изгрухтя и го разпори с един замах. Брезентът увисна на челото
му и го заслепи. Животното развъртя глава и препусна. Закачи подпряната на дървото пушка, платнището
се свлече на тревата, косматото чудовище изчезна между дърветата.
–Удю! Удю, удю-ю! – продължаваше да каканиже Линко.
Неясно след колко време се престраши да слезе
от дъба. Стъпи на земята, взе пушката и изведнъж се почувства силен. Стреля натам,
накъдето изчезна достойния за уважение мъжкар. Ако Иван и стареца забележат
следите на глигана, ако питат защо е стрелял или видят парчета от скъсаното
платнище? Е, все ще измисли с какво да се оправдае.
Тази нощ Линко повярва в истинността на твърдението,
че никой не е съвършен и всеки човек има поне една срамна тайна. Той още не
беше определил каква точно е неговата, но знаеше, че не е повод за гордост и трябва
да си остане единствено негова. Закле се да не споделя с никого как се е сдобил
с нея.
[1] Удю – Израз, използван в Добруджа, за изпъждане на прасе. Нещо като „чиба!” за изгонване на куче.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар