Урок за учители

 

Излезе, че родителите на Васил са единствените, които не удостоиха  с присъствието си родителската среща. А от учениците в този курс, ако някой има нужда от спешна родителска намеса, това е Васил – здраво го е ударил хормона и съвсем е забравил за уроците!

Събрах им бележниците за преглед, разгръщам неговия и какво да видя – наредил двойките и тройките, тук-там се мъдри по някоя четворка. Помолих го след часа да остане, за да обсъдим на какво се дължи този спад. От разговора разбирам, че се е преселил в някакъв свой въображаем, несъществуващ свят. На другия ден по обяд видях Васил да дарява роза  на реално съществуващата Гергана от счетоводната паралелка. Помислих си, че магията, която тази пролет подтиква цветята в градинката на техникума да цъфтят е обсебила  и Васил. Което не променя факта, че само след няколко месеца и на двамата предстоят зрелостни и квалификационни изпити.

Правя справка в дневника. Майката на Васил е продавач-консултант в магазин на кооперативния пазар, бащата е келнер.  Реших, че щом  родителите не идват при мен, аз ще отида при тях!

След работа се отбивам в ресторант „Република”. Избирам си маса в градината. В този час посетителите са малко. Разсеяно преглеждам менюто и го отмествам встрани – целта, с която съм тук няма нищо общо с този списък. Идва сервитьорът – слаб, леко прегърбен, около четиридесет годишен мъж.

– Избрахте ли? – Той се навежда и разгръща  на масата кочан с поръчки, готов да записва.

– Да, една бира.

– А нещо за мезенце?

– Не, благодаря.

Той разочаровано връща молива на ухото си и се отдалечава. Познат ми е отнякъде този човек… Но какво чудно има тук –  в малкия град хората се срещат! Дали не съм го  виждал в онова магазинче на пазара?

Той носи бутилка шуменско и висока чаша. Поставя ги троснато на другия край на масата, вероятно за да ми подскаже, че доброто отношение си има цена и аз няма да го получа срещу стойността на една бира.

– Вие ли сте Георги Василев? – питам.

– Да… Защо? – сепва се той.

– Другарю Василев, аз съм курсовия ръководител на сина Ви – казвам и посягам да взема шишето.

Той ме изпреварва, грабва бирата и налива. Бутилката в ръката му потраква в ръба на халбата.

– Момент! Аз ей сега…– Притичва до малко прозорче на стената на ресторантската кухня, говори някому, ръкомаха, прави странни знаци. След малко на шибъра се появява чиния с нарязан на тънко сух колбас, той я донася.

– Извинявайте! Аз ей сега… ще се върна.

Не чакам да се върне. Затискам банкнота от два лева с недокосната халба и се изхлузвам от ресторанта, като крадец, който се страхува да не бъде разкрит.

Два дни по-късно с учителката по готварство проверяваме как протича практиката на учениците в заведенията за обществено хранене. Васил е разпределен в механа „Майстор Манол”.  Заварваме го над печката. С едната си  ръка придържа голяма тава, с другата бърка   цвъртящите кюфтета. Забеляза ни, изплю висящата от устата му цигара и я затисна с крак да не я видим.

Излизам от механата вбесен и тръгвам към пазара. Още сега, непременно трябва да говоря с майката на Васил, тези хора трябва да разберат, че за тютюнопушенето синът им подлежи на строго наказание, а дипломирането му с такива  оценки и поведение става проблематично. Тя не е изненадана:

– Знам… И баща му знае. И за цигарите знаем, и за лошите оценки, и за сърдечното му увлечение… Напоследък нищо друго не го интересува, освен онова момиче! И двамата са  непреклонни, искат да се женят, въпреки че и нейните родители настояват да не бързат.

Гласът ѝ трепери, по бузите ѝ потичат сълзи.

– Моля Ви, помогнете… Убедете ги да изчакат! Нека поне да завършат …

Прибирам се в къщи късно вечерта. Не са изминали пет минути и на вратата се звъни. Излизам, коридорът е пуст. Някой тича надолу по стълбите. На прага ми е оставена найлонова торбичка. Гледам я озадачено. Шумът от приближаващия асансьор ме хвърля в паника. Грабвам торбичката, завъртам ключа и натискам вратата с гръб. Асансьорът отминава етажа без да спре, въздъхвам облекчено и влизам кухнята. В торбичката има изкормена кокошка и пакет пилешки бутчета. Надхитриха ме…

На абитуриентския си бал Васил и Гергана обявиха, че се женят.  След няколко дни тя  щяла да навърши пълнолетие, веднага след това ще сключат граждански брак и ще заживеят заедно, ако ще целият свят да е против.

***

От тогава през бетонното корито на реката, пресичаща надлъж града, изтече много вода. Учебното заведение, в което учителствах, смени демократично българския си патрон с френски и по евроатлантически образец от техникум стана  професионална гимназия. Аз се пенсионирах и от другар, какъвто бях в училище, се превърнах в господин, който отглежда на вилата си чушки и домати, в опит да компенсира  финансовият си дефицит.

Тази есен помолих моят съсед и колега да ме заведе в автосервиза, от който той останал много доволен. Отдавна не бях стъпвал в тази част на града и докато чакам да ми дойде реда му предложих да разгледаме наоколо. Минахме покрай черен джип, шофьорът седеше на кормилото, с поглед в телефона си,  влязохме в близкия магазин.

– Продавате ли закуски? – попитах на касата слабият, прегърбен човек с плешиво теме. Той се надигна зад тезгяха и ми посочи отрупан с пъстри опаковки рафт. После каза:

– Извинявайте! Аз ей сега… ще се върна.

Думите му дръпнаха спусък, който задейства  кадри на  отдавна забравени спомени. Лентата се завъртя, аз мигом  се пренесох в несъществуващия вече ресторант „Република”, седя на една маса в градината, поръчвам си бира и…

В магазина нахлу  усмихнат мъж, младо копие на излезлия преди малко старец.  Зад мъжа пристъпваше шофьорът на черния джип.

– Господине! Вие ли сте? Иди, казва баща ми, в магазина да видиш кой е дошъл. Нима е възможно? Да живеем в един град и толкова време да не се срещнем!

Васил е в стилен костюм, с вратовръзка и късо подстригана  коса. Хваща ме свойски за лакътя:

– Елате, да ви почерпя с нещо…

– Добре, но аз съм дошъл да ми сменят гумите, нека …

– Не се тревожете! Сервизът е мой! Коя е Вашата кола? Аха… Дайте ми ключовете! Пешо, погрижи се! – тикна ги той в ръцете на шофьора си. – Елате, да влезем вкъщи, Гергана ще се зарадва да ви види. И двамата помним  доброто, което сторихте за нас навремето и сме Ви безкрайно благодарни.

– Разкажи ми… Как живееш, с какво друго се занимаваш?

– Започнах като снабдител. Взех малък заем и си купих кола на старо. В първите години след 1989 хората се юрнаха да стават търговци. Превърнаха гаражите си в работилници, бръснарници, баничарници, но най-вече в магазинчета. Аз се заех да снабдявам някои от тях със стока. Махнах задните седалки на голфа. Салами от Силистра, дрехи от Димитровград, домашни потреби от Одрин… Каквото се търси аз го намирам и го доставям. Студ или пек, дъжд или сняг – няма спиране! Знаете, упорит съм като магаре. Плюс това обикаляме с жената и продаваме по пазари и битаци, които тогава бяха много популярни. Печалбата – при Гергана. Тя следи всеки лев да се реинвестира и да не се хаби нито стотинка.

Баща ми видя, че бизнеса ми потръгна, имаше малко спестени пари и ми ги даде. С тях купих лекотоварен бус, разширих дейността. После взех този парцел. Преустроих старата къща в него и я превърнах в цех за кисело мляко. Суровината изкупувах от частни стопани. Постепенно за тях стана неизгодно да произвеждат мляко, закрих цеха, направих фурна. Наех човек, майстор, работил в хлебозавода. От тогава снабдявам с хляб няколко магазина в града и десетина села наоколо. С фурната нещата са стабилни, хората се нуждаят от хляб ежедневно, благодарение на хляба вдигнах тази къща. Терен има достатъчно. Живот и здраве, ще направя по един етаж за двамата си сина.

– Колко са големи?

– Единият е на седемнадесет, другият на петнадесет години…

Моят съсед, който досега мълчаливо слушаше, каза:

– Извинявайте, господине, като ваш абсолютно случаен, при това съвсем непознат гост, дано не определите намесата ми в разговора Ви като нетактичност... От разказа Ви разбирам колко Ви е било трудно, с колко неприятности е  трябвало да се справяте и какви препятствия е трябвало да преодолявате. И ще си позволя да попитам… какви качества трябва да притежава човек в наше време, за да успее?

– И вие сте учител, нали така… – обърна се Васил към него.

– Да! И не мисля да сменям професията си! Но ще ми е интересно да узная откровеното Ви мнение.

– Добре... Тогава ще съм директен! Забелязахте ли по какъв начин зададохте въпроса си? Защо е нужна толкова увъртяна сложност? Според мен не съществува универсална формула. Ще откриете стотици книги, които обясняват как се прави успешен бизнес. Аз не съм чувал някой да е  забогатял, следвайки тези съвети,  освен авторите на тези произведения. Хората са с толкова разнообразни характери, условията, в които работят за всеки са толкова различни... Никой никого не може да повтори буквално, колкото и да го иска, всеки стига до възхода и провала по свой собствен път. Баща ми се опита, майка ми и тя се пробва, не успяха, а преди се справяха добре. Сега и двамата се оказаха съвършено неподготвени.

Подобен въпрос ми зададе мой приятел, който завърши педагогика и сега е учител. Заявих му от упор, че от него бизнесмен не става и го посъветвах да си седи в училище. „Защо?” – засегна се той. Защото, казвам му, ти много четеш. Ако някой ти предложи   изгодна сделка ти ще изровиш пет  довода как тази работа не може да стане, защото еди кой си закон, наредба и т. н. те ограничават. Контрагентът ти мисли единствено как да се докопа до печалбата, преследва я упорито и докато ти се колебаеш той си намира друг, не толкова начетен партньор. Вие, учителите сте друга категория, с друг морал, възпитание и поведение, падате си малко идеалисти и сигурно не ви е лесно да живеете в днешния грубо материалистичен свят.

Направих фурната, мина известно време, появи се един костюмар, от данъчните. Не си подал, вика, декларация, ще те глобим. Колко трябва да платя? Ами като попълните  декларацията… Не те питам за декларацията, на тебе колко да платя? Защо на мен!? Защото ти ще я попълниш, кажи си цената!

Имам двама сина. Големият много се учи, само петици и шестици получава. Английски говори свободно. Скоро ще завърши, ще го пратя да следва, където пожелае. Малкият, обаче, ще стане човек! В него ми е надеждата да расте семейния бизнес. Възложил съм му да се оправя с магазина и той го прави по добре и от дядо си!

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Катерица

 

В разказа е използван спомен на Нури Сали

 

Раим от казълбашката махала стигна до кладенеца. Слънцето беше се дигнало високо над Канипейската гора и огряваше пътя, по който щеше да се върне баща му. Раим направи пет-шест бързи крачки, подскокна, улови се за дебелия клон над главата си и се изгуби в листака. Там, откъдето с чирикане изпърхаха няколко врабчета, клоните на върбата се раздвижиха и между тях се показа лицето му. Той изпъна врат и огледа Чумавия сокак от високо. Докъдето поглед стига не се виждаше никой. Нищо, ще почака. Спусна се на земята, седна и опря гръб на зида.

Дядо му разправя, че като се заселвали тука преди трийсетина години, дошли по този път, сподиряни от пушеците, с които се мъчили да прогонят черната гостенка. Като стигнали тази поляна мястото им се сторило чисто, спрели до кладенеца и направили околовръст землянки. Между землянките оставили път да се минава. По него, водени по  миризмата на изгоряло, те ходели да гледат изоставеното си село, ама отдалеко, не смеели да  стъпят в чумавото. Оттогава, излязат ли на Чумавия сокак, християните се кръстят, а мюсюлманите отправят  молитва към всевишния. А кладенеца си бил на тази поляна от край време, на него  раята  плащала данъка джизие[1], затуй го нарекли Харачча. След голямото мурабе[2] Високата порта махнала джизието, но поискала да се плаща авариз[3], събирали го мухтарите, пак тука. Сега вече има и други кладенци, но Харачча е най стария, никой не помни кой и кога го е правил.

Чумата отминала, селото се позакрепило, но бедите не станали по-малко. На всичкото отгоре им тръснали един табор черкези, довел ги лично каймакамина и наредил да ги хранят, да им строят къщи, да харижат на всяка къща чифт волове и една талига. Каймакаминът си отишъл в Херазград, на Йомер не му се чакало, повел черкезите си, навлезли те в гората Ири Хисар и бастисали Рамлар. Подложили селцето на сеч, грабеж и разгул, кирпич върху кирпич не оставили. Като се навилнели черкезите дигнали аул наблизо, в гората, до река Царасар, и го нарекли Йомерлер, на името на главатаря си. Бандата обикаляла наоколо, плячкосвала, тормозела и насилвала де  кого мерне. Една нощ нападнали Кьосе Абди, вързали ходжата за един дирек и ограбили житото от джамийския хамбар. Спасение нямало от никъде, властта се правела на сляпа, не давала ухо на прошенията, хората почнали да се местят в други села. Черкезите това и чакали, веднага се настанявали в изоставените имоти. Най-после и на каймакамина му дошло до гуша да търпи безчинствата им. Дошъл в Кьосе Абди, преспал една нощ в къщата, която Йомер превърнал в конак и на другия ден Йомер осъмнал  мухтар на казълбашката махала Гьолджука. Вместо с пищова и кривия ятаган той взел да вади душите на султанските поданици с данъци. Милост нямал към никого.  Като го срещнат хората се обръщали на една страна и плюели гнусливо. Днес Йомер Черкез вече е старец, но не се показва навън без силяха[4] и коня си.

Тънко скрибуцане на колела, което Раим можеше да различи сред десет други, го накара да отлепи гръб от зида на кладенеца. В дъното на Чумавия сокак се показаха черните глави на две биволици, с извити назад рога. Те влачеха голяма талига, в нея по турски седеше слаб мъж. Друг път, където и да ходят, вързано отзад пристъпяше  малачето. Сега малачето го няма, юлара му виси на климията, продал го е баща му.

Раим стана да ги посрещне. Засили се, опря ръце на канàтата и се прехвърли като перце в талигата. Сякаш изпод земята пред тях изведнъж изникна мухтаринът Йомер Черкез. Той дръпна юздата на коня и с края на увисналата през рамото му  гъжва[5] избърса потното си чело. Под червения фес се бялна оредялата му коса.

– Жегите тази година от рано ще почнат май, а, Рюстем?

– Кой съм аз, че да кажа, чорбаджи… Аллах си знае работата… – смутолеви изненадан баща му.

– Остави го ти Аллах! Я кажи къде дяна малачето? – подсмихна се Черкеза, поглади заострената си като на козел брада с една ръка, а другата тури върху дръжката на камата, пъхната в силяха му.

Тъмен облак затули слънцето, духна вятър, между  петнистия кон на мухтарина и черните биволици на Рюстем прехвърчаха бели  снежинки, съборени от цъфналите из дворовете джанки. Заваля.

– Продадох го, чорбаджи. Пари ми трябват… Ще пратя Раим да учи занаят при Ахмед Демирджи в Кемаллар.

– Железар ще става, а? Ами авариза кой ще плати? Ами войниклъка! Не иде ли Раим аскер  ще трябва да го откупиш.

Внезапен порив на вятъра запрати листа и прахоляк право в лицето на Черкеза. Той зажумя и покри очите си длан. Дъждът се усили.

– Я ела в конака да се разберем! – обърна коня и го подкара в тръс, без да се обръща.

Рюстем отчаяно поклати глава: „Няма отърване от този изедник”. Размаха дългата пръчка, която му служеше за остен над гърбовете на биволиците и ги подкара. Пресякоха Кемалларския път и спряха в двора на конака. Рюстем слезе от талигата и стъпи на подгизналата от дъжда земя.

– Скрий се под стряхата, да не се мокриш и наглеждай добитъка – поръча на сина си.

След туй се качи на сундурмата, събу калните цървули и влезе бос в конака. Бави се там много време, небето взе да се прояснява, спря да вали. Раим излезе изпод стряхата, поседя  на слънце, в конака беше все тъй тихо, сякаш нямаше никой.

Най-после вратата изхлопа и баща му се показа. Прибра си цървулите и отиде до талигата. Откачи юлара от климията и го блъсна ядосано в стената на конака. Синджира издрънка и се свлече в краката му. Баща му го прекрачи, взе цървулите в  двете си ръце, мина пред биволиците и ги поведе. Добитъците послушно тръгнаха подире му. Колелото на талигата се беше намокрило и вече не скрибуцаше, чуваше се само жвакането на босите нозе на Рюстем в калта.

– Няма вече ни малаче, ни пари! И юлар не ми трябва!

Раим не разбра на биволиците ли се оплаква баща му или на него.

Застанал пред конака Йомер гледаше след талигата със злобно присвити очи. В ръката му висеше пъстра стомна.

– Ей, момче! – размърда се той. – Вземи тази стомна и иди да я напълниш с прясна вода. Ама от кладенеца Харачча! Друга вода аз не признавам!

Раим много пъти беше чувал черкезинът да се хвали, че донесат ли му вода ще познае от кой кладенец в селото е взета. Той пое стомната, искаше да я напълни, да се махне час по-скоро от този лош човек и да настигне баща си. Отиде до кладенеца, спусна геранилото, но кофата така си остана, потопена на дъното на кладенеца.

Погледа му грабнаха десетина гъски, които се къпеха в образувала се след дъжда локва. Те изпъваха шии,  размахваха крила, плискаха се с мътната вода и гладеха  перушината си с човки. Раим ги приближи, клекна до локвата и сложи стомната на земята. Гъските се отдалечиха с недоволно крякане. Патокът тръгна последен, изцвъка черна курешка, която бавно се утаи на дъното на локвата. Раим гребна внимателно със шепи и сипа вода  в стомната. После още веднъж, и още веднъж… докато тя започна да прелива от пъпчивия отвор на дръжката.

Йомер чакаше на сундурмата. Раим му подаде стомната и се отдръпна. Мухтаринът я надигна, пи жадно от гърловината и възкликна:

– Ех, Харачча, Харачча! Няма по-хубава вода от твоята…

Изведнъж млъкна, пусна стомната, тя се счупи, водата се стече и намокри  подметките на кожените му чизми. Той раздвижи челюсти и между устните му се показа почерняла от мръсотия перушина.

– Чакай, чакай! – взе я той между пръстите си, огледа я и освирепя. – Ела тук! Хаирсъзин, такъв! Мамицита ти казълбашка! Ей сега, ще видиш ти! Такъв пердах ще ти тегля, че…

Но Раим вече крачеше далеч и гледаше през рамо как Йомер бърза към яхъра.  След малко той тичаше по Кемаларския път, зад него, възседнал петнистия си кон, крещеше мухтарина. От къщите и дворовете заизлиза народ, хората по сокаците се спираха  и гледаха удивено подире им, децата зарязаха игрите. Срещна ги Абдула Кирекчи, махлебашията на Ашамаале, махна с ръка, нещо искаше да каже, но Йомер го подмина без да спре.

Настигна Раим, където селото свършва и  почва гората. Замахна, камшика изсъска и се впи в гърба му. Раим изохка, огъна се като вейка и свърна встрани, преплитайки крака. Пред очите му причерня, едва не се блъсна в изпречилия се пред него висок дъб. Обгърна ствола с две ръце, отласна се с крака и докато Йомер се усети Раим беше на върха.  Мухтаринът не вярваше на очите си!

– Какво направи, бе, момче! Ошашави ме ти мене! Ама няма къде да избягаш! Ще ми паднеш в ръчичките! Я да видим, докога ще клечиш там, а?

Раим опипа гърба си, спусна се на по-нисък клон и се прехвърли на съседното дърво, после на следващото, на пò следващото… Йомер видя, че беглецът му се изплъзва, плесна се с ръце по колената и срита коня. От устата му изригна порой от ругатни. Колкото пò се отдалечаваха от селото, толкова по-гъста ставаше гората. Чалмата му се закачи на един глог и падна, той слезе да я прибере.  Нахлупи я на главата си, почуди се малко, остави коня и тръгна пеш. Провираше се между храстите, спъваше се в туфите избуяла трева, вратът му изтръпна да гледа нагоре, плувна в пот, задъха се, гърдите го заболяха. Огледа се –   Раим го нямаше никакъв, изгуби се от погледа му, изчезна. Черкеза се усмихна и седна да си почине.

Един нищо и никакъв хлапак го направи за смях! Поне да не бяха ги видели как се гонят! Че и оня, Кирекчията от Ашамаале, и той ги видя! Как ще се покаже сега пред хората? Ще го майтапи цялото село, барабар с децата. Ще му се смеят и кучетата… Резил, голям резил!

Ама пък инак… Машалла! Как само подскача! От клон на клон и от дърво на дърво! Сякаш на дърво го е родила майка му и хич не е стъпвал на земята!

Катерица!

Аферим и машалла[6]!

Ще трябва да подири коня си, дано и той не е хукнал нанякъде, че още един резил… – да върви през селото  пеша!

Катерица!

---

[1] Джизие или харач - паричен данък в мюсюлманските страни, който бил събиран от християнското население.

[2] Мурабе – война, в случая се има предвид Кримската война 1853 – 1856 г.

[3] Авариз - Аваризите са извънредни парични и натурални данъци и повинности, събирани в Османската империя

[4] Силях – кожен пояс за поставяне на оръжие

[5] Гъжва – платнена ивица плат, увита около фес.

[6] Машала, машалла – от машаллах,  фраза, която означава „това, което Бог е пожелал“ 

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.