Човек зад прозореца

Отварям очи. Оранжевите сияния на изгрева вън проникват в пролуката между завесите и прогонват здрача. Надигам глава от възглавницата, ставам, изправен до  леглото разкършвам рамене и вдишвам дълбоко. Спарения въздух не ме ободрява. Отивам да проветря. Дърпам пердетата, в  спалнята нахлува светлина. Отварям. Зад прозореца виждам човек. Потръпвам… от хлад – есента говори на своя език. Човекът на прозореца не е  птица, за да се извиси на шестия етаж и кацне на перваза ми. Той е в отсрещния блок, на около стотина метра от тук.

В появата му не би имало нищо особено, ако това жилище не пустееше. От много години там не се е мяркал никой. Съседните апартаменти се сдобиха с топлоизолация и нова дограма, пребоядисаха ги в свежи цветове, само външните стени на този  апартамент  останаха да загрозяват гледката. Когато завали дъжд неговите два прозореца, с люспесто-кафявите си черчевета и мръсни стъкла, ми приличат на сълзливи старчески очи. Днес забелязвам, че стъклата са почистени и жилището е обитаемо. Мъждивата електрическа лампа, висяща от тавана, засенчва лицето на човека зад прозореца. Виждам само главата и торса му. В сутрешната дрезгавина е невъзможно да разбера дали е седнал или е прав, дали е мъж или жена.

Изпивам сутрешното си кафе в кухнята, закусвам надве-натри. Връщам се в спалнята да затворя прозореца. Човекът е там, лампата свети, макар денят да е настъпил и върху синьото небе да няма нито едно облаче. Защо не угаси и после да наднича навън? Впрочем, защо ме интересува тази лампа и този човек? И какво необикновено има в един сив правоъгълник, част от многофамилна фасада с два прозореца, та съм се вторачил  в тях? Какво от това, че зад единия е той и нужно ли е тази гледка да обсебва вниманието ми?! Излизам. Предстои ми пътуване, което ще отнеме целия ми ден. Пенсионерите понякога също са заети!

Върнах се по залез. Приближих входа и преди да вляза в блока се обърнах. Човекът си беше там, зад прозореца, продължаваше да се взира към улицата, сякаш, докато съм отсъствал, не е мръднал от мястото си.

На следващата  сутрин се събудих късно, краката сами ме отведоха до прозореца. Той пак беше там – един силует зад своя осветен от лампата прозорец – и гледаше навън. Беше сам, вече втори ден не забелязвам да има някой друг  покрай него. Ако с този човек по нещо си приличаме то е, че сме самотни…

Градът вече пулсираше в своя забързан ритъм. Човекът отсреща леко се надвеси, погледна надолу към гъмжилото от хора, може би търсеше някой или нещо. Внезапно вдигна глава и ме видя. Усетих как погледът му се блъсна в гърдите ми. Смутих се, пристъпих встрани и застанах зад пердето. Телефонът върху нощното шкафче зад мен заподскача. Звънът му прозвуча в ушите ми като камбана. Стреснато се втурнах, грабнах го и се вторачих в екрана. Най-после! Чакам този разговор вече цяла седмица...

В остатъка от деня и през нощта продължихме да се дебнем, всеки зад своя прозорец. В размътената ми глава се редуваха  неясни предположения с кошмарни съновидения и красиви фантазии. Усещах, че някой или нещо ще се появи, нещо ще се случи и ще даде отговор на всичките ми въпроси. Мислех си как едно събитие, един разговор или дори само една дума може да  променят  живота на човек. Будех се от силния вятър вън, от тихите гласове на съседите, от неясни похлопвания. Въобразявах си как асансьорът спира на шестия етаж, някой звъни на вратата, чувам разговор между мъж и жена на немски език , някъде кънти детски смях. Сядам в леглото, ослушвам се напрегнато –   нищо! И ми се иска да не бях се събуждал.

По-добре да ставам. Надигам се тромаво, правя няколко крачки в тъмното, дърпам тежката завеса. Дали е още там? Между десетките тъмни прозорци има само един светъл, неговият. Свикнах да го виждам там, когато и да погледна. И сега прозорецът му свети, но него го няма. Върнах се в леглото.

Към обяд успях да се съвзема и излязох да се поразходя. Срещнах моя позната от отсрещния блок и я попитах:

– Знаеш ли кой живее в онова жилище? – Посочих аз апартамента на седмия етаж

– Не го познавах – отговори тя. – Знам само, че  беше почти неподвижен.  Видях, как преди два дни социалните го пренесоха в инвалидната му количка до асансьора. Апартаментът е на сина му, уж щял да се върне от някъде си и да се грижи за него. Но, горкият човек, не можа да дочака сина си … – кимна тя към спрялата пред входа катафалка, от която слязоха четирима мъже в черно.

Телефонът ми звъни:

- Татко! На летището в Мюнхен сме. Довечера сме при теб!

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Александър и лицемерите

 По Ханс Байер

Седемгодишния Александър за пръв път стъпва на българска земя. На летището в София майка му го влачи за ръката и предупреждава:

– Алекс! Ако искаш да получиш сладолед престани да зяпаш встрани и да се дърпаш!

В заведението Елизабет поглежда странната шапка на продавача и посочва кутия с надпис на кирилица, поставена  в хладилната витрина.

– Мамо, ти обеща да купиш сладолед „Бен и Джери”, а поръчваш…

– Това да не ти е Бостън! – прекъсва го Елизабет и тика в ръцете му сладоледена фунийка. – Тръгвай, баща ти ни очаква!

Качиха се в претъпкан автобус. Александър помоли баща си да се придвижат към прозореца, за да може да вижда откъде минават. „Добре” – каза баща му, но не се помръдна. След малко автобусът спря.

– Хайде, отиваме към метрото!

– Нали щяхме да пътуваме с такси? – припомни  Александър, но родителите му се престориха, че не го чуват.

Пристигнаха в родния дом на баща му.

– Ой-ой-ой! Са-аша! На баба маладеца! – притисна го в мощните си обятия възрастна жена. „Тази ще е баба Наташа, тате ми е казвал, че е рускиня.” – спомни си Александър.

Към него се приближи човек с посивяла коса, усмихна му се, щипна го с два пръста по бузата и каза:

– С тебе ще ходим за риба, да знаеш!

„А-а, този трябва да е дядо… как беше… Сандьо! Аз съм кръстен на  неговото име. Но и той, като баба, говори език, който не разбирам”.

Александър набърчи нос още като видя отрупаната с ястия маса.

– Не се мръщи, все нещо трябва да вечеряш – рече майка му и започна да пълни бяло хлебче с шунка и зеленчуци.

– Сложи и от това! Домашна лютеница… – подаде ѝ малко бурканче Наташа.

Елизабет добави няколко лъжички от червеникавата каша, прилична на кетчуп.

– Изяж го! – Иначе ще обидиш баба си.

Баща му кимна окуражително. Александър загриза хлебчето. Устните на майка му се свиха в кисела гримаса.

– С Вас имаме сходна съдба –  реши да полюбезничи Елизабет и се обърна към Наташа. – Омъжени сме за чужденци! – На лицето ѝ се появи нещо като усмивка. – Джорж, извинявай, не исках да прозвучи така – извърна се тя мъжа си. – Това не го превеждай! Интересно ми е да узная как от Самара е попаднала в София?

– О-о-о! Тази история… Тя е от времето, когато още имаше Советкий союз и бяхме много близки с България – разчувства се Наташа. – Но нека за това разкаже сопругът ми.

–  Какво има да се разказва… Други времена бяха тогава! Аз съм от Лудогорието, тя от Самара, а се запознахме в Сургут. Бях там строителен работник. Харесахме се. Не го умувахме много и се оженихме.  Направихме две сватби – една в Самара и една в моето село! Останахме в България. Можех да избирам жителство и жилище, в който град пожелая. Избрахме София, бях спестил пари, купихме този апартамент. После се роди Георги…

– Прощавай! – извини се Наташа на мъжа си. – Елизабет, ти остани, а аз ще приготвя Сашко, че като гледам е готов заспал.

Наташа взе на ръце отпуснатото телце. Александър мъркаше като доволно коте в меката ѝ прегръдка. Тя му облече пижама, настани го в леглото. Той отвори очи, колкото да осъзнае, че галещият слуха му звън иде от камбанката на стенния часовник. След минутка заспа и започна да сънува.

 

Александър е с българския си дядо на зеления бряг на кристална река, сияеща от слънце. Вали дъжд, но дрехите му са сухи. Приятно шумят дъждовните капки, дъждът се стича по дъгата, събира се в пъстро ручейче и оцветява реката с фантастични багри.

– Сашко, кълве! Плувката ти потъна! – чува се далечния глас дядо му.

Александър рязко изтегли въдицата, влакното  описа дъга, мятащата се на кукичката рибка тупна в тревата зад него. Александър посегна да я откачи. Рибката отвори уста и заговори:

– Пусни ме, добри човече, аз съм Златната рибка.

– Защо да ти вярвам? Златни рибки има само в приказките.

– Преди малко нали се опита да вдигнеш ей онзи камък?

– Да, но не можах да го помръдна…

– Опитай пак!

Александър отиде при камъка. Хвана го и го понесе без никакво усилие. Даже го вдигна пред очите си и го заразглежда съсредоточено – камък си беше, по нищо не прилича да е стиропор! Остави го на земята и пак се надвеси над рибката:

– Разбрах! Наистина си Златната рибка! Камък, който не тежи! Ще те върна в реката, ако ми изпълниш три желания.

– Не три, само едно…

– Как така?

– Ами така… Още съм малка, не съм научила всички вълшебства.

– Добре де, и едно стига! Но ще трябва да помисля… Камък без тегло… Сетих се! Четох в интернет, че безтегловността е състояние, при което се неутрализира тежестта на телата, но не разбрах много от това... Нека от утре всеки, който произнесе, напише или подкрепи лъжа да изпадне в безтегловно състояние.

– Така да бъде, но само за едно денонощие! Иначе на земята ще настъпи такава бъркотия, че…

 

На другия ден се започна.

Вестникарите бяха първи. Те литнаха към осветителните тела в кабинетите си веднага след полунощ.  Редактори и автори в електронни издания, блогъри, инфлуенсъри, коментатори в социалните мрежи, интернет тролове и  всякакви други, търсещи популярност се налепиха по таваните още преди да съмне.

В телевизиите и радиата настана смут, никой от водещите журналисти не можа да се задържи на пода, плуваха в ефира ведно със столовете и микрофоните си.

Някои от пишещите електронни писма се издигаха във въздуха още в началото, други, щом напишеха „С дълбоко уважение…” мигновено губеха тегло,  писмата така и не достигаха до адресатите си.

Елизабет стана в прекалено ранен за нея час и тръгна да си прави кафе. Влезе в кухнята и видя Наташа до печката  с тиган за палачинки.

– Наташа, за мен ще е удоволствие тази сутрин да приготвя закуската, вместо теб.

В същия миг полетя към тавана. Наташа се изплаши и хукна да дири мъжа си. Намери го да разговаря през терасата със съседа:

– Не мога да ти помогна, – оправдаваше се той – имам гости от Щатите. След вчерашното пазаруване са ми останали 20-на лева.

– Аз ще ти ги върна след няколко дни, като взема пенсията…

Двамата почти едновременно се отделиха от пода,  плъзнаха се над парапета и се оплетоха в клоните на уличните дървета, както си бяха с домашните чехли.

– Ой-ой! Господи! Милият ми той… Дано не се пребиеш, някъде! – викна подире им Наташа и на секундата ги последва.

Бащата на Александър седеше на дивана и говореше по телефона със съдружника си от Бостън. Когато произнесе „Никога през ума ми не е минавала такава мисъл” се устреми нагоре и главата му издрънча в гипсовия фриз на хола.

Александър отвори прозореца. На тротоара пред блока  шкембест господин сърдечно разтърсваше ръката на свой познат от провинцията и на висок глас го уверяваше:

– Много се радвам, че се видяхме! – Но не се радва много, защото едва изрекъл тези думи изхвърча нагоре като перце  и вятърът го отвя.

Между кубетата на патриаршията, лек като перушинка, се щураше един свещеник. От катедралата изскочиха стотина православни, погледнаха към небето, започнаха учестено да се кръстят и да се молят. След малко върху паветата остана да коленичи самотно една безлична жена. Останалите богомолци се възнесоха и последваха летящия монах.

По пладне никой не се чувстваше стабилен. Светкавично чудодейно придобитите умения на реещите се в атмосферата всяваха мистичен страх и предизвикваха повсеместни безредици. Председателят на парламента свика извънредно заседание. Опозицията определи ситуацията като кризисна и поиска да бъде изслушан министър председателя. Мнозинството отхвърли предложението и гласува в парламента да се яви целия министерски съвет.

За пръв път от тридисет години законодателния орган се събра в пълен състав. Лидерът на управляващата партия заяви, че е много разтревожен, че за него няма нищо по-важно живота, здравето и благоденствието на българския  народ. Депутатите от парламентарната му група посрещнаха тези думи с бурни овации… и отхвърчаха към тавана сплотено като ято, начело с вожда си. На трибуната се възкачи премиерът и увери, че са предприети всички необходимите мерки на всички нива, той и министрите му държат под контрол събитията … и полетя към тавана заедно с целия си кабинет,  като балон, пълен с хелий.

Съпредседателят на втората по сила коалиция определи положението като международно и предложи да се търси помощта на „ … евроатлантическите ни партньори” чрез посолството.  По един, по двама и повече след него се отпътуваха към тавана всички оратори, говорейки от трибуната или реплекирайки от местата си.

Депутат, току що изгледал на таблета си годишната реч на Урсула фон дер Лайен, изкрещя от полилея с леко заекване:

– К-колеги! Ви-и-жте, госпожа Лай-ен! Докато прочете, че България и Р-румъния незабавно ще бъдат приети в Ш-еенген, хвръкна! Евродепутатите, които я аплодираха с рък-к-опляскания  сега, висят в Брюк-ксел на тежки гроз-з-здове, също като нас, ту-ка!

Пред парламента председателят на Централната избирателна комисия даваше интервю по повод наближаващия вот. „Това ще бъдат най-честните и прозрачни избори, които…” – успя да каже тя и избръмча към облаците като вертолет.

До вечерта суматохата стана невъобразима. Във въздуха,   между самолетите, птиците, насекомите, сградите и  дърветата се блъскаха бивши президенти, министри, профсъюзни дейци, бизнесмени и хиляди най-обикновени мъже, жени и деца. Из коридорите и залите на съдилищата се движеха   безтегловно съдии, прокурори, свидетели и обвиняеми. В търговските обекти служителите  злорадстваха отвисоко, наблюдавайки как мародери пълнят колички, чанти и джобове и щом преминат зад касите мигом се залепят на тавана. Сервитьорките в ресторантите олекваха като перца, щом предложат менюто на клиентите си. В последния ден за отчитане на доходите от предходната година сградата на Националната агенция за приходите бълваше от изходите си орляци излитащи декларатори. Прегърнати любовни двойки биваха грубо разделяни,  когато някой се престраши да прошепне  „Обичам те!” начаса възсядаше най-далечния облак.

В този ден, стъпили на земята в София, останаха един непризнат лирик, две калугерки, трима  некорумпирани чиновници, четирима  артисти,  петима проспали събитието пияници, обитателите на лудниците, без персонала, всички животни, без домашните любимци и  всички деца-сукалчета.

Напълно объркан от това, което вижда, Александър остана да размишлява до късна доба. Стигна до извода, че ако срещне Златната рибка в Бостън или в който и да е друг град, щеше да е същото.

Защо хората са такива? Такъв ли е светът, в който ми предстои да изживея живота си? Ще почакам още малко…

Искаше да е сигурен, че Златната рибка ще удържи на думата си и ще сложи край на предизвиканата неразбория. Към полунощ Александър си помисли, че е пожелал хората да се превърнат в леки пухчета, за да им помогне да станат по-добри и… усети как тялото му се повдига, стигна почти до полилея и плавно се върна в леглото точно в мига, когато камбанката на стенния часовник отмери дванадесетия час.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Как се става гражданин

 

В осем часа на горещия още от сутринта 30 август 1973 г. с Маринка се качваме на автобуса в Райнино, правим смяна в Исперих и Разград и пристигаме в Раковски. След пет минути пеш от спирката сме в квартирата, в която ще живеем. Хазяйката ни запознава с мъж на име Илия, той работел в стъклозавода в Разград, жена му била заместник директор на училището в Раковски, дошли са тук от плевенското село Ракита. Те заемат южната от двете стаи на втория етаж, нашата е северна, с един прозорец.

Качваме се по скърцащите стъпала. Предверието е нещо като покрита дъсчена тераса. Оставям пътната чанта на пода до тъмно боядисаната врата. Стаята сега ми се видя различна. Сумрачна и схлупена, застлана с домашно тъкани черги, обзаведена с двойно легло, маса, три стола, закачалка и пернишка печка. Толкова. „А вода от къде ще вземаме?” – чуваме плахия глас на Маринка. „От комшиите!” – отговаря хазяйката. Излизаме навън, минаваме по циментова пътека, влизаме с съседния двор. Отвън има чешма и мивка. Те са, които ще ползваме. В дома на баба Бойка няма водопровод. Върнахме се в стаята, Маринка отвори чантата, въздъхна и пак я затвори – нямаше къде да подреди вещите ни. А аз се свих в себе си – къде ми е бил ума, когато наемах стаята?

Последните два августовски дни в квартирата минаваха тягостно. На 1 септември директорката на Икономическия техникум Наталия Митева свика първия за учебната година педагогически съвет и постави задачите, които трябваше да изпълним до идването на учениците на 15-ти. Представи ме като Георгиев и така си остана, за разлика от Веселец, където бях Колев. Маринка ходи да види детската градина. Ново място, нови хора, нови изисквания – беше трудно и за двама  ни. Едва дочакахме края на седмицата – бързахме да се върнем в нашето си село, където са нашите близки и приятели и където всичко ни е познато. В неделя следобед тате ни върна в Раковски. Тогава караше ЗИЛ самосвал в Пътно управление Исперих. Натоварихме на камиона най-нужното, за да дообзаведем квартирата си, да стане малко по-удобно и по-приятно.

Междувременно работата ни повлече. Скоро щях да навърша 23, с вълнение влязох в първите си часове. Имах някакъв преподавателски опит от Веселец, но тук беше различно – големи момичета, между 15 и 18 годишни, в паралелките имаше само по няколко момчета. Всички те гледат изпитателно, преценяват що за птица си и ти кроят шапката.

Пратиха ме в Шуменското интендантство, взеха ми мярка и ми ушиха нови дрехи, тръгнах на работа с военна униформа. Маринка, кротка и изпълнителна, бързо заслужи уважението на колежките си. И у двамата имаше стремеж да дадем най-доброто от себе си. Тревожното беше, че трудно понася бременността и не можеше да се храни пълноценно. Това водеше до чести отсъствия от работа. Но никой не я упрекваше, всичките ѝ колеги бяха семейни и подобни състояния им бяха познати.

Аз пътувах до Разград и обратно, понякога повече от веднъж дневно, автобуси имаше на всеки час, без да броим тези до стъклозавода. Село Раковски не беше място, за което да мечтаеш, битовите условия в дома на баба Бойка бяха спартански, но там беше нашето любовно гнездо и ми беше мъчно, когато съпругата ми я няма. Моите и нейните родители ни помагаха, снабдяваха ни с продукти, но когато бях сам нямах настроение да готвя и хапвах на две-на три каквото намеря. Понякога си спомнях съмненията на родителите ни, че това не ще да е кой-знае каква работа, щом на мен я предлагат, по-лесно ще ни бъде да останем при тях, вместо работим и живеем сред чужди хора. В такива моменти ме обхващаше дълбоко униние. Връщах се назад, за да осъзная колко измамна е била представата ми за живота който ни предстои. Но кой да предполага, че нещата ще придобият толкова сиви краски…

Имаше в махалата едно момче с вродено слабоумие и някакъв физически недъг, който затрудняваше вървежа му. От прозореца на стаята си виждах къщата им. Понякога седеше на пейката пред тях и като ме види да излизам приближава, усмихва се, сумти, издава нечленоразделни звуци. Питал съм се дали се опитва да общува или моли за нещо. И кое повече го впечатляваше в униформата ми – лъскавите копчета, звездичките на пагоните или кокардата на фуражката. Обикаляше около мен, посягаше боязливо, опитваше се да ме докосне. Тази близост не ми се нравеше и аз бързах да се отдалеча.

Една сутрин в края на октомври Маринка се събуди с подути крака и болки в корема. Измих се набързо на комшийската чешма, водата в кофата под нея беше хванала ледена коричка. Мимоходом отбелязах, че трябва да се погрижа за отоплението на квартирата ни през зимата. Тръгнахме за Разград. В дежурния кабинет прегледаха Маринка и я спряха в болницата. Трябваше да се върна в Раковски, да взема дрехи, тоалетни принадлежности и други неща и да ѝ ги занеса. Тя влизаше в болница за първи път, измъчваше ни неизвестността, бяхме разтревожени и потиснати. Слязох от автобуса, бързах, вървях умислен, още десетина крачки и щях да съм пред бабината Бойкина къща. И тогава онова момче се изпречи пред мен, едва не се сблъскахме. В поведението му нямаше нищо агресивно, но неочакваната му поява ме стресна и ме изведе от унеса. Инстинктивно вдигнах и поставих ръката си като щит между двамата, то се ухили и впери поглед в часовника ми.

Спомних си, че вчера в магазина вместо ресто ми дадоха някакъв бонбон. Ще му го дам и да си ходи! Кривогледите му очи проследиха движението на ръката ми. Извадих от дясното джобче на куртката си бонбона и го сложих в дланта му. Момчето го грабна и припряно се зае да го развива. Бонбона падна в краката му, помислих си, че е от неумение, но то не го и погледна. Размаха пъстрата хартийка под носа ми, извърна се, с чудновати подскоци и ликуващи възклицания влезе у тях.

Изведнъж ме споходи странно желание: прииска ми се да съм като него. Поне за един миг. Ограничен ум, на който толкова простички неща носят такава радост…

Колко добра беше работата още не можех да оценя, по-важното е, че от ден на ден все повече ми харесваше. Давах си сметка, че със средното си образование учителското място в техникума е таван в професионалната ми кариера. Трябваше да докажа, че го заслужавам. Ако не се справя ще намерят някой висшист, с когото няма как да се конкурирам. А имам съпруга, чакам дете, от мен се очакват предвидимост и стабилни доходи. Ще направя така, че да запазя мястото си! Вариант позорно завръщане в Райнино не влиза в плановете. Нужно ми е по-високо образование! Търновския университет ми стори подходящ. Разбира се, задочно. Защо избрах история? Не мога да кажа и до днес.

Трябваше да съм друг. Трябваше да работя, да се обличам, да общувам по начин, различен от досегашния. Примерите бяха пред очите ми, много, ежедневно. Трябваше да отворя сетивата си и да избера от кого какво и колко да взема.

Иванка Михайлова прави открит урок по български език и литература. Сядаме в класната стая на наредените отзад столове. Стойчо Стоев си носи табуретка. Евгения Калчева подръпва късата си пола, бедрата ѝ лъсват предизвикателно. В ръцете си държи син бележник с бодната в него синя химикалка. Аз се питам случаен ли е този подбор или преднамерен, за да е в тон със синята ѝ блуза. Училищният звънец отбелязва началото на часа. Михайлова е перфектна. Изцяло съм погълнат от урока ѝ. Опитах, но не можах да си спомня името на учителката ми по литература в Завет. Прииска ми се това да е била Михайлова.

Връщаме се в учителската стая да обсъдим какво сме видели. Нисичкия и набит Стоев влачи неизменната си табуретка.

– Защо – питам го – не се разделяш с тази табуретка?

– Седнал на нея се чувствам по-сигурен. Столовете са високи и краката ми висят във въздуха.

Тръгнах към къщи, видях общия работник бай Иван да коси в двора на техникума. Спрях да го погледам, в ноздрите си усетих аромат на окосена трева, кръвта ми шупна. Съблякох куртката, сложих върху нея фуражката, запретнах ръкавите на зелената си риза. Взех косата от бай Иван и направих няколко откоса с плавни движения. Стори ми се не добре наточена. Наведох се за бруса, прокарах го няколко пъти по звънтящото острие и продължих да кося. Взрив от ръкопляскания ме накара да застина и да се огледам. Накачулени по прозорците моите ученици ме аплодираха.

Тодор Цветков от Русе дойде в техникума по разпределение за учител по готварство в паралелките по обществено хранене. Седим един ден в учителската, и двамата сме с „прозорци”, чакаме началото на следващия час.

– Да те черпя едно кафе.

Мислех, че ще отидем в някое заведение наблизо, но той ме заведе у тях. Настанили го в във високите блокове близо до техникума. Влизаме в предоставената му от отдел „Народна просвета” квартира. Кани ме да седна на матрак персон и половина, закрепен на пода върху четири дървени трупчета. Стените са изпъстрени с фигури, сякаш моят домакин е решавал там задачи по геометрия. Цветков включва електрическия кафеник и ми обяснява:

– Там ще е гардероба – сочи начертан с флумастер правоъгълник. – Тук пък ще инсталираме телевизора… – Аз се вглеждам по-внимателно – наистина, рисунката наподобява телевизор. – …а тук ще сложим хладилника. Предстои ми ремонт! – усмихва се той. – После ще дойде Мима със синчето и всичко ще се нареди! Мима е жена ми. – Очите му искрят, от думите му блика оптимизъм.

На втората година едва ли не цял Разград го познаваше. След третата се върна със семейството си в Русе, хвана се готвач по корабите, обиколи половин Европа по река Дунав. После избра да живее в Смолян, защото реши, че периодично обгазявания Русе не е мястото, където да растат децата му. Преди да си тръгне от Разград ми каза:

– Приятели сме, надявам се да останем такива и в бъдеще. Много съм доволен, че се сближихме. Затова ще карам направо. Колегите те уважават, учениците те харесват, не си нито по-глупав, нито по-грозен от мен. Но аз се оправям по-добре от теб. И знаеш ли защо? Защото има в теб нещо неизживяно... Време е да облечеш костюм, да обуеш градските си обувки, да оставиш селянчето зад гърба си и да продължиш напред.

Опитах се, Тошо! Повече от 40 години го пъдих, проклинах, мачках … После се отказах. Корава душа излезе селенията, оцеля! Още си е в мен. Погажда се някак си с огражданената ми душа. А за приятелството – прости ми, че не бях на нивото на твоята добродетелност.

Решихме да отидем на Райнино за последен път, преди да се роди първата ни рожба, чакахме я в средата на май. Но малкото човече, което вече брояхме за трети член на семейството, беше нетърпеливо. Роди се в Исперихската болница на 29 април 1974 година, понеделник. Събитието сложи отпечатък върху всичките ни по-нататъшни действия. След като се убедих, че всичко е наред аз се върнах на работа. Маринка остана със сина в Райнино, за да ѝ помагат свекърва и майка. Едва дочаках края на юни и през лятната ваканцията също се завърнах в Райнино.

В началото на новата учебна година вече живеехме в града. Направихме още една крачка в намерението ни да се установим трайно в Разград. В края на август 1974 г. наех квартира близо до икономическия техникум. Маринка излезе в неплатен отпуск за да се грижи за детето и кандидатства за учителско място в новостроящото се Обединено детско заведение /детска градина с детска ясла/.

Квартирата ни беше в стара къща – една стая, пристройка, предназначена за обущарска работилница. Пренесохме багажа от Раковски, подредихме, заживяхме. Но не ни харесваше старото обзавеждане, искахме за дома си нещо по-добро.

Луксана Алексиева беше профсъюзен деятел, тя ме въведе в непознати за мен дебри на социалната сфера. Посъветва ме да подам в общината молби за жителство и за настаняване в държавно жилище. Статутът ни на младо семейство с дете ни давал право на заем от 2000 лева при облекчени условия. С Маринка решихме, че това са много пари, при това, докато само единия от нас получава заплата, ще ни бъде трудно да ги върнем. Прост разчет показваше, че 1000 лева са напълно достатъчни да обзаведем по наш вкус едностайната си квартира.

С хиляда лева в джоба пристигнах с Иван, зет на хазяйката, и Георги, един от двамата ми братя, в мебелния магазин в центъра на Разград. Зад него чакаха няколко товарни таксита. Наех бай Рамадан с платформа на гумени колела, теглена от един кон. Натоварихме легло, бюфет и три стола. В облицованата с бял камък сграда, на чието място след това построиха новия театър, горните етажи се заемаха от Окръжния кооперативен съюз, а на първия имаше голям за времето си магазин с най-разнообразни стоки. Към вече закупеното добавих телевизор „Мизия”, токоизправител, шкаф с два електрически котлона, няколко още неща, нужни за инсталацията на уредите. От пачката с 1000-та лева останаха пари колкото за бутилка ракия, няколко бири и парче шпек. Върнах се в квартирата с олекнал джоб. Разтоварихме покупките, пийнахме, хапнахме, както си му е реда, поляхме новите придобивки с двамата ми помощници.

В стаята обособихме няколко зони. Новото двойно легло с кошчето на сина Николай се превърна в кът за спане. Над двата рафта от шкафа с котлоните, побиращи всичката ни посуда, имаше плот, който се изтегля и се превръща в малка  маса, това беше кухненското отделение . Нафтовата печка, производство на завод „Терма” в Тутракан поставихме до стената с комина. Завинтих четирите крака на телевизора и го сложих на пода под прозореца. Ден-два след това с автобуса у нас пристигна тате. Носеше голяма пазарска чанта. Разгледа как сме се обзавели, извади разкроените предварително елементи на телевизионна антена и ги сглоби. Вдигнахме я на покрива и я свързахме с телевизора с плосък двужилен кабел. Знаех, че баща ми никога няма да го произнесе гласно, приех този му жест като признание, че съм изкачил още едно стъпало в развитието си.

Застуди се. Печката гори денонощно, тубата с нафта бързо се изпразва. Нужен ми беше по-голям съд. Взех от съседите ръчна количка и купих 200-литров варел от пазара. Стоварих го в дворчето пред къщата, отвинтих капачката и се заех да го почистя, вътре имаше остатъци от някаква гъста течност с остра миризма. Кипнах с бързовара кофа с вода, изсипах част от нея във варела и го разклатих. Преплакнах го така няколко пъти и рекох да проверя дали вече е чист. Надничам през отвора – тъмно, нищо не се вижда. Вадя от джоба си кибрит, драскам една клечка, навеждам се и поднасям пламъчето към отвора. „Баф-ф-ф-ф!” – изрева варела, блъвна огън и опърли едната ми вежда и част от перчема. Отскочих уплашен, варела сякаш оживя. Втурна се напред, блъсна се в телената ограда, подскочи, търкулна се и се укроти в краката ми. Едва сега осъзнах каква глупост съм сторил. Бил съм на косъм да се самовзривя!

Живеехме с една заплата. Двайсетина лева месечно връщах на ДСК, с още толкова си плащах квартирата. С останалото се хранехме, обличахме и посрещахме всичките си нужди. Впрочем, тук са нужни малко повече пояснения. За облекло аз пари почти не давах. Като преподавател по военно обучение имах право да нося военна униформа. Всяка година получавах безплатно по един комплект зимни и летни дрехи с обувки, на две години шинел, допълнително ризи, пуловери, шуба. Пазаруваме от малко магазинче, метална барака, в близост до квартирата. Две бяха постоянните ми покупки, допълвани понякога от най-необходимите неща Продовачката ми подаваше през гишето хляб „България” за 26 стотинки и пакет цигари „Стюардеса” за 55 още щом ме види, знаеше, че рядко ще пожелая друго. С хранителни продукти като свинско и птиче месо, варива, зеленчуци и плодове ни снабдяваха нашите родители, които сами си ги произвеждаха. Имахме трудности до пролетта на 1975 г. Тогава завършиха строежа на ОДЗ-то, Николай тръгна на ясла, Маринка започна работа. Вкъщи влезе още една заплата.

Ако попитате хора от контактната ми среда ще ви кажат, че съм спокоен, сериозен и предвидим човек, който не показва емоциите си, решенията му са обмислени и ексцентричностите са му чужди. Всъщност не е съвсем така, имам своите слабости. Странностите ми се появяват така внезапно, че са изненада на околните и на мен самия. Понякога поведението ми е толкова различно от очакваното, че възниква въпросът кой съм аз, коя е истинската ми същност. Такъв е случаят Словакия.

Давах си сметка, че изграждането на новия ми образ изисква промяна в начина ми на живот. Но нямаше как да се откъсна от Райнино, там останаха моите и на Маринка родители, роднини и приятели. Там беше футболния отбор, в който бях титуляр и на който предстоеше да замине за побратимения с Разград словашки град Жар над Хрон. За да пътувам до Чехословакия със спортната делегация трябваше да отсъствам от работа една седмица. Да ми разрешат отпуск в края на учебната година беше илюзия. А много исках да отида, беше рядък шанс.

Събраха ни полковник Великов през май 1975 г. във Военния лагер край Благоево да подготвим базата. Водеха се тогава с учениците от средните училища едноседмични полеви занятия. Годишният ми норматив включваше и други, освен часове по военно обучение. Аз ходех в Благоево, но се връщах и в града да вземам часовете си в техникума. Времето ме притиска, трябва да взема решение дали ще пътувам за Чехословакия или ще се откажа. Какво да направя?

Измислих няколко варианта, избрах един, постарах се всичко да изглежда естествено. Ден преди отпътуването казах на директора, че цяла седмица ще съм в Благоево, а на инспектора Великов, че пред това време ще съм в техникума. Никой нищо повече не ме попита. Не намерих за нужно да обяснявам повече каквото и да е на когото и да било. Засекретих известната само на мен истина дълбоко в себе си. Силно се надявах се никой нищо да не заподозре. Грабнах си сутринта чантата, включих се в групата и на следващия ден вече бях в словашкото градче Кремница.

Не знам как да определя този случай – като потвърждение или отрицание на твърдението, че рано или късно всичко излиза наяве. Мисля си, че някои тайни си остават такива завинаги и си отиват от този свят с техните носители. Почти половин столетие измина от тогава, сега съм на 73 години, но можеше и да не ги доживея …

Та така, стигаме до 4 март 1977 г.

„Всяко зло за добро” – казва народът. При нас се получи точно така. Краят на седмицата е, петък, вкъщи сме. Излежавам се на леглото в квартирата, гледаме телевизия, дават съветския сериал „Родени от революцията”. Там някъде, в действието на филма, чупят голяма витрина, стъклата се свличат с трясък. Дрънчи зад телевизора стъклото и на нашия прозорец, чува се глухо бучене. И друг път се е случвало, улицата, на която живеем, е нещо като околовръстен път, по нея се отбива товарния трафик. Питам се, какъв е този огромен камион и отивам до прозореца да видя. Но няма камион, улицата е пуста. Внезапно небето се озарява от сияние, тътенът се усилва, усещам го под краката си. Таванът над главата ми скърца, по пода се сипе мазилка, в стената до леглото зейват дълбоки пукнатини, лампата гасне. Невидима опасност заплашва моя, на жена ми и сина ми живот, страхът ме парализира, умът ми блокира, краката ми се вдървяват.

– Няма го Николай! – чувам плачевния вик на Маринка.

– Излез навън! – крещя аз. – У мен е! Излез навън!

Оглеждам се учудено – на двора съм, с Николай на ръце! Как стана така, какви механизми са задействали тялото ми, за да се озова тук него? Маринка идва, притиска се към нас, трепери. От съседните къщи долитат викове, притичват тъмни силуети. Плаче дете, женски глас нещо реди, мъж ходи със запалена свещ, пази я с длан да не угасне, треперливия ѝ пламък чертае зловещи сенки. Хората не се прибират в къщите си, събират се по тротоарите. Улицата се задръства от автомобили, които напускат града. Пищи сирена на милиционерска кола с включени аварийни светлини.

Дни наред всеки бързаше да сподели къде го е заварило бедствието, как го е преживял, какви поражения е понесъл. Разказваха се всевъзможни истории. Някой предположил, че стената на язовир „Бели лом” може да се скъса и водата да залее града. Мълвата се разнесла светкавично, хората повярвали и започнали да се изнасят по селата. След като опасността отмина тази история се донади с нови „факти”. Милиционери обикаляли улиците с мегафони и давали кураж на изплашените: „Граждани и гражданки, запазете спокойствие! Епицентърът на земетресението е открит и задържан!”

Случваше ми се за първи път. Не знаех какво е земетресение. Навярно повлиян от учебната дисциплина, която преподавах (Начално военно обучение), бях склонен да мисля, че е започнала война и това е ядрен взрив, признаците бяха същите.

Седмица след земетресението ми се обадиха от отдел „Просвета” на общината. Връчиха ми заповед за настаняване в апартамент на улица „Георги Димитров” 42, в блоковете срещу училище „Отец Паисий”. Казаха ми, че за ползването му ще плащам месечно 5 лева и четиридесет стотинки. Ключът можел съм да получа от някой си Кольо, пенсиониран милиционер. Веднага отидох на посочения адрес. Нетърпелив бях, блокът беше съвсем нов, ненаселен. Но не разбрах нищо повече, входът беше заключен, въпросния Кольо не знаех къде да търся. На връщане към квартирата вече правех планове за обзавеждане. Оставаше ми около година да погася младоженския заем. Разчетът ми показваше, че мога да си позволя още един кредит, стига да не е твърде голям, което пък зависеше от големината на жилището, което още не бях видял. Притесненията ми отпаднаха след няколко дни. Взехме ключа, отворихме. Малко коридорче с три врати – към хола, кухнята и банята с тоалетна. Гарсониера. Но с голяма южна тераса, на която се излиза от хола и от кухнята, с изглед към автогарата. От там звучи гласът на диктора: „В 14:00 часа, от пети сектор, за Благоево – Ломци – Дриново – Кардам – Попово ще отпътува автобус № …” Без да съм си поставил за цел, след няколко месеца ще знам наизуст маршрутите на всички автобусни линии от автогара Разград.

Със заплатите от Свещари и Веселец бях купил малка библиотека от масивно дърво и разтегателен диван. Донесохме ги от Райнино. Дивана и шкафа с котлоните от квартирата сложихме в кухнята. В хола внесохме бюфета, печката, телевизора, добавихме една сгъваема маса и …къщата се напълни. После купих бракувано училищно обзавеждане, сковах стелаж с няколко лавици, наредихме насъбралите се книги, списания и вестници. Част от тях ползвахме в пряката си работа, друга част удовлетворяваше интересите и увлеченията в свободното ни време.

Новото ни жилище беше далеч от техникума и детската градина. Маринка редува сутрешна и следобедна смяна, моите часове са само сутрин. Един ден тя тръгва на работа и води Николай на ясла с градския автобус, на другия ден си остава вкъщи до обяд, аз водя Николай. Взел съм старо колело, монтирал съм на рамката му дървена седалка. Синът ми е щастлив да се вози, вкопчен в кормилото, аз въртя педалите и пестя време за отиване и връщане от работа.

Годините се търкалят. Кроя далечни планове. Правя вноска за апартамент, завърших курс за любители шофьори, чакам да ми дойде реда за кола. Може веднага да купя полски фиат, но цената му не е по джоба ми. Може да взема по-бързо ЗАЗ или трабант, но не ми харесва ни едната, ни другата марка. Събрал съм пари за втора употреба и преговарям със собственик на тригодишен москвич. Тъкмо уточняваме последните подробности, получавам телеграма. Канят ме за нова кола.

Брат ми Георги е професионален шофьор. Той взема със себе си свой колега, ще ми помагат в избора. Пристигам с двамата си консултанти в Русе. В приемната на Мототехника чакат още десетина човека. В списъка съм от последните, а изнесените коли са поне два пъти по-малко от поканените. Въпреки, че няколко от тях се отказаха редът ми не дойде. Върнах се у дома разочарован. След седмица пак ме викат, пак намирам кой да ме придружи, но и този път се връщам с празни ръце. Получавам телеграма за трети път, тръгвам сам. В списъка съм втори, докато го чета чувам по високоговорителя името си. Всичко стана толкова бързо, че ми трябваше време да се осъзная. Влизаме в салона, ще избираме между четири-пет москвича с различни цветове. Другият човек е с придружители, аз съм сам. Ще гледам те какво правят…

Те застават до жълт москвич, аз избирам единия от двата сини. Те палят, отварят капака на двигателното отделение и оглеждат мотора, аз върша същото. Те проверяват в багажника за резервна гума и инструменти, и аз го правя. Те клечат и надничат под колата, навеждам се и аз. Те вероятно знаят какво правят, аз не. Те приключват с огледа и си тръгват. При мен идва служител на магазина и пита:

– Тази ли ще е?

– Да! – опитвам се да звуча убедено.

Той минава пред колата, почуква със свити пръсти по левия калник и се отдръпва на две-три крачки, без да сваля поглед от мен стои около минута и се отдалечава. Сякаш иска нещо да ми подскаже… Заставам където беше, обхождам с очи предницата. Аха, ето какво било, стъклото на левия фар е пукнато!

– Ако държите непременно да вземете тази кола смяната на фара ще Ви излезе безплатно, ако…

­ Не, ще взема другата! – соча съседната синя.

­ Няма ли да я разгледате? – подсмихва се той, отваря вратата и вади някакви книжа от жабката.

– Не, няма!

Оформяме документите, той изкарва колата от халето, дава ми ключовете и ме предупреждава, че ако не искам да остана на пътя трябва да заредя гориво. Спирам на близката бензиностанция, слизам, оглеждам от ляво, от дясно, отзад… Да му се не види! Онази кола беше със счупен фар, на тази да не са забравили да сложат резервоар? Никъде не виждам гърловина!

– Нещо не е наред ли? – интересува се бензинджията, завърта ключалката на багажника, отвинтва капачката. – Колко?

– А, не… Всичко е наред! – Мислено му благодаря, че ме извади от затруднението. – 20 лева.

Пътувам към Разград и се наслаждавам. Спомням си овехтялата тапицерия на бялата кола, която щях да купувам на старо. В тази всичко е свежо, чисто, без нито едно петънце, мирише приятно на ново. Двигателят е безупречен, трябва да съм внимателен докато го разработвам и да спазвам стриктно гаранционните условия.

Спускам се по нанадолнището към Хлебарово /Цар Калоян/, май че долавям някакъв шум, потраква нещо отпред. Отбивам встрани без да гася, ослушвам се – нищо, форсирам – пак нищо. Тръгвам: „Трак-трак-трак…”. Ускорявам, колкото по-бързо се движа, толкова по-начесто трака. Движа ли се равномерно и тракането е равномерно. Пак спирам. И тракането спира. Оглеждам внимателно задния мост, карданния вал, пода. Не забелязвам нищо обезпокоително. Най-после откривам причината – на предната дясна гума се е залепило парче лентов изолирбанд. Върти ли се гумата лентата се опъва и бие по калника. Махам я и продължавам. Всичко е наред.

Намирам място пред блока и паркирам между две жигулита. Тръпна от задоволство – и аз съм наред с хората! Годината е 1980, месецът е октомври. На 27 се качваме в колата и отиваме на сбор в Райнино. Усещането е несравнимо. На другия ден заваля сняг. Ей тъй, заваля, колкото да напомни, че иде зима и спря. Очакваме второто си дете.

12 февруари 1981 година, роди се Кристина. През априлската ваканция и четиримата сме на Райнино. Маринка и мама си говорят, че наесен Николай ще е първокласник. Училището, в което ще учи, е срещу нас. С тате майсторим легло на два етажа. Николай се качва по стълбичката и заявява, че ще спи на горното.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Велик е нашият войник

 

 

1968 година, Грудово.[1]

 

След софийската авантюра се върнах в къщи да чакам повиквателна. Около десети септември 1968 година такива получиха първите трима от Райнино. Да отслужат задължителните две години в армията беше ред на родените през 1949 и завършилите средното си образование от набор 1950. Това бяха младежи от поколението, известно с англоезичния термин бейби бум (baby boom). От тези деца за първи път в историята на райнинското училище се сформираха по две паралелки в един клас. Завеждащият Военно-отчетното бюро в Свещари Андрей връчваше ежедневно по няколко повиквателни в продължение на повече от седмица.

В Райнино имах съименник. Еднакви бяха личните ни имена, презимената и фамилиите. Различавахме се документално само по рождените дати – той беше с година по-голям от мен. Носят му на него повиквателна заповед. Минават няколко дни и му връчват втора, за по-късна дата. Чак сега служителят от бюрото разбира, че е допуснал неточност – първата повиквателна е била за мен! Носи ми я вкъщи. Денят е 18 септември 1968 година, сряда. Изпращането в казармата, наречено новобранска вечер, беше се превърнало в традиция и обикновено ставаше в събота. Беше въпрос на чест за всеки да организира такава прощална вечер. Единствената възможна за мен събота е на 21, а на този ден, в десет часа, аз трябва да съм във Военното окръжие в Разград. От оставащите ми вечери избирам 20 септември. Аз и мама трябва сами да се погрижим за всичко. Тате приключва курс за професионален шофьор. Тези дни е на едноседмично дълго кормуване, тръгнаха преди два дни, сега е някъде по Благоевградско и няма как да се върне. Единият ми брат е на 12, другият е на 9 години. По средата на седмицата всички са заети, ще могат да помогнат едва след като се върнат от работа. Искам да поканя роднини, приятели, съученици. Повечето от тях живеят в други населени места. Домашните телефони по онова време са рядкост. Ако искаш да уведомиш някого спешно за каквото и да било отиваш в пощата. Там има телефонни кабини. Попълваш покана за разговор и в определен час пощаджиите ви свързват. В моя случай това не работи и аз "бия" /такъв беше тогава термина/ десетина телеграми. После тичам в магазина. Мама поема двете мрежи с покупки и бърше сълзите си. Казва ми, че се е уговорила с комшията дядо Спас утре рано да заколи агнето. Няколко жени са се съгласили да ѝ помогнат с готвенето. Напомня ми, че трябва да взема две каси бира и да набера от градината домати и пипер за салатите.

Докато се усетим и почна да се смрачава. Чуват се хлопките на чардата и подвикванията на говедарите. От двете страни на вратника блеят овце и агнета. Овцете напират от към улицата и трябва да бъдат издоени, агнетата в двора очакват да получат своята порция майчино мляко. Мама рони кочани царевица, зад нея къркори петела, кокошките го следват и кълват нападалите зърна. Прасето в кочината врещи, тя изпразва в ялака[2] кофата с булашик[3], а мен праща да прибера братята, които са се улисали в игри някъде към гьола.

На другия ден рано сутринта се събуждам от шум под прозореца. Надигам се и поглеждам към двора. Дядо Спас вече е тук и мама го води към кошарата. Обличам се, пълня кофата с вода и тръгвам да му помагам. Минавам покрай пещта, която стрина Дяна опалва с вършина. На двора агнето вече лежи неподвижно, бялата вълна е посивяла от прахта, а по окървавения врат са полепнали сламки. Окачваме го на ченгела за задните крака, поливам на дядо Спас. Той изплаква първо ръцете си, после ножа и започва да дере. Кожата осоляваме и навиваме на руло – ще я предам на закупчика срещу няколко лева. После измиваме вътрешностите и ги носим на жените, които ще ги надробят и ще ги добавят към сместа от ориз и булгур за гарнитура на печеното.

Денят минава като сън. Тичам до бай Муйсин, след няколко минути дългата ми, леко къдрава коса, се валя по пода на бръснарницата, главата ми лъсва като месечина. Носим от съседите маси и столове, за да подсигурим места за всички. Редим ги на циментовата площадка пред къщата, пред всеки стол слагаме чиния и салфетка с прибори. Времето е топло и сухо. С наближаването на вечерта помагачите се увеличават. Вече всичко е готово.

Гостите пристигат и си отиват, но има и такива, които остават до сутринта и без да сме мигнали ме придружават до спирката. Тези, от други населени местта, се качват с мен. Автобусът потегля. Аз се отпускам на седалката с нахлупена на голата глава шапка и гледам през стъклото. Прощавам се със селото, в което съм израснал. Толкова скъпи на сърцето ми преживелици остават зад мен и се превръщат в спомени. Виждам как мама и двамата ми братя махат с ръце за довиждане. Тате не е между тях.

Автобусът следва своя маршрут. По спирките слизат присъствалите на прощалната ми вечер, сбогуваме се с бързо ръкостискане или сдържано кимване. В автобуса има много хора, но аз вече съм сам. Гложди ме неизвестността, чувствам се несигурен. Докато бях в София по изпити съобщиха по радиото, че пратили наш полк от Елхово в Чехословакия, като част от контингент на Варшавския договор. Но други бяха тревогите и вълненията ми тогава, тази новина не ме впечатли, мина покрай мен. Ето че тези дни тя се върна със съобщения за загинали там наши войници. Замислих се дали и как това може да повлияе върху съдбата ми на войник. Последвалите събития способстваха тези разсъждения да ме съпътстват месеци наред.

Пристигам в Разград с изискващата се платнена торба, в която нося суха храна за два дни, чифт бельо, няколко якички, макари с бял и черен конец, сапунерка със сапун, бръснарски принадлежности, игли и всичко останало от списъка към повиквателната. Точно в десет часа от входа на Военното окръжие излиза офицер с папка под мишницата. Казва ни да се приближим:

– Който си чуе името отговаря с "Аз!" - опитва се той още в началото да внесе военизиран елемент в цивилното ни поведение.

Вади машинописен лист и чете. Убеждава се, че всички сме налице и ни строява в две редици. Между нас трима още са с дългите си коси, прическа тип бийтълс.

– В тази сложна международна обстановка не бива да се поддавате на упадъчното западно влияние! Ти, ти и ти! – сочи той троицата. – Марш на левия фланг! Останалите, "На дя-я-сно!"

Двете разкривени редици се превръщат в нестройно подобие на войнишка колона. Офицерът застава отпред и ни води. Хората по тротоарите оглеждат любопитно гологлавата ни чета. Ние въртим очи и се чудим как досега не сме забелязали, че момичетата са толкова красиви! Най-отзад тримата дългокоси се преструват, че нямат нищо общо с нас. Наближаваме центъра на града. Следват команди "С лявото рамо напред!" и "Право!", пресичаме улицата и влизаме в ограденото с висока мрежа баскетболно игрище до спортната зала. Отвън се тълпят родители, роднини и няколко дузини от онези красиви момичета. Пристигат и други новобранци, разпознаваме се по прясно оголените глави. Тук-там има и някой неостриган, но един старшина веднага ги отделя и ги праща при повикания специално за целта бръснар. Под лишената му от сантименталност машинка умира наивната надежда и на последните "мохикани", че ще избегнат  неизбежното. Набързо окастрените им кичури се валят в краката на бръснаря, а ушите им стърчат смешно, досущ като нашите.

Отново ни проверяват поименно, разпределят ни в няколко групи - за Елхово, за Звездец и Болярово. Аз съм за Грудово, с още трийсетина човека. Повежда ни младичък сержант – той е нашият водач и придружител. На автостанцията до Голямата джамия се качваме на автобус, който ни отвежда на разградската железопътна гара. Имаме привилегията да пътуваме безплатно. От тук ще се качим на влака. Повечето от нас веднага се просват по пейките в чакалнята. Това не се нрави на сержанта и той ни събира за инструктаж. Предупреждава ни да сме дисциплинирани, да не го губим от поглед, а като тръгне да го следваме и да не се разкъсваме.

– … Ще пътуваме за Бургас. Ще направим две смени – на Синдел и Карнобат. Сега ще се качим във вагон, в който има запазени за нас четири купета. На всяко купе съм назначил отговорник. Никой няма да мърда от мястото си без разрешение на отговорника. Гледайте да не загубите мешките, ще ви трябват. Ако попаднете в ситуация, в която не знаете как да постъпите – търсете мен! Ясно?

Обогатявам речника си с още една дума – най-обикновената платнена торба, в която са нахвърляни всичките ни вещи била мешка! Опитвам се да запомня този русизъм. Влакът пристига и ни отнася на юг. Кой знае защо се сещам, че по същото време на юг тръгват и прелетните птици.

На развиделяване железопътното ни пътешествие е приключило и сме се разположили в чакалнята на бургаската гара. Някои са отворили мешките и закусват, други дремят по пейките, а има и такива, които не пропускат да огледат за последно от глава до пети всяко мярнало се пред очите им момиче. Колко бързо ни обсебва войнишкия манталитет! Той често бива описван в изречение с три несекващи желания: "На войника винаги му се спи, му се яде и му се ..." Това, третото, което се римува с второто, в казармата се произнасяше в натюр, без да му се дирят други благозвучни заместители.

Минава нашият водач между пейките и ни брои пореден път. Сутрешното потракване откъм коловозите на гарата се измества от шума на събуждащия се град. През главния вход на чакалнята нахлува нарастващо бучѐне. Старшината се ослушва и излиза навън. След малко се връща и заповядва да го следваме. Разделя ни на две групи и разпорежда:

– Качвай се на прагите! – "Прагите" са два боядисани в зелено камиони със зелени брезенти и работещи двигатели, спрели на паркинга до гарата. Качваме се, въртим се из каросерията, стърчим прави – няма къде да седнем. Шанс за нашия шофьор с пъпчиво лице да покаже на тази цивилна, новобранска паплач какво значи да си стар войник! Той пъргаво стъпва на стъпенката, прехвърля крак през задния капак, спуска сгъваемите пейки. Самодоволният му поглед прескача по нас от лице на лице, спира на моето, очите ни се срещат. Кимам неопределено. Сядаме. След по-малко от час сме в Грудово, но от брезента не виждаме почти нищо от града. На портала на поделението ни спират, чува се приглушен говор. Камионите потеглят, през триъгълната цепка на незакопчания отзад брезент виждаме как вратите зад нас се затварят. Зад нас се затваря още нещо, но то е толкова мъгляво, че докато се опитвам да го определя чувам гласа на нашия водач: "Слизай!". Стоварваме се на обширен плац, камионите изръмжават и се изгубват между постройките. С това мисията на нашия водач от Разград до тук приключва, грижата за нас поемат други.

Водят ни в някакъв склад, получаваме съвсем нови зимни дрехи и високи обувки с метални цинтове. Отиваме на баня – голямо, пълно с пара, облицовано с фаянс помещение с места  за сядане, с корита, кранове, душове, тасове. Изкъпваме се. В съблекалнята ни чакат кафявите куртки с пришити бели якички и клинове, чиято повърхност кожата на краката ми възприема като груба шкурка. С тези униформи се изравняваме, всички започваме да си приличаме, превръщаме се в аморфна маса от еднакви безличности. Онези индивидуалности, които погледът може да открие зад различните прически и пъстроцветните дрехи са изчезнали с едно преобличане. Цивилните дрехи ще опаковаме в колети, ще ги адресираме и ще ги изпратим по местоживеене.

Събират на плаца всички новопристигнали. Стотици сме, строени в няколко карета. "Мирно!" – командва офицер от десния фланг. Идва командирът на полка. Следва церемония с показно набиване на крак, козируване и рапорти. "Свободно." Полковникът държи реч. От нея до съзнанието ми достига малко. Че Трета армия, част от която вече сме били и ние, е призвана да защити свободата и демокрацията в Чехословакия от посегателствата на империализма; че трябва да изучаваме военното дело съзнателно и упорито и да сме горди че служим на своя народ и своята родина.

Без никакво бавене още тук, на плаца, сформират новобранските роти. Тези, които малко или много умеят да свирят на някакъв инструмент попадаме сред бъдещите радисти. Разделят ни на взводове и отделения. Командир на моето отделение е ефрейтор Георгиев от варненските села.

Спалното помещение е огромно, с прозорци, заемащи почти цялата южна стена. Подът е застлан с жълт балатум. Тръбните легла са на два етажа, до тях се стига по пътека, пресичаща помещението надлъж по средата. От край до край са еднакви - зелени легла, опънати кафяви одеала, бели чаршафени ивици и възглавници. Всичко е под конец. Първото ни занимание е оправяне на легла. После ни показват радиозалата и наличната в нея техника.

На следващата сутрин обучението ни започва в пет и тридесет. Нахлузваме клинове и чепици и голи до кръста хвърчим навън под кресливите команди и сърдитите погледи на няколко ефрейтори и младши сержанти. Физзарядката по пътя към Дюлево е изтощителна, връщаме се с изплезени езици, грабваме тоалетните си принадлежности и тичаме в умивалнята. Сутрешен развод, проверка на опрятността, вдигане на знамето под звуците на химна, закуска, която половината от нас не успяват да изядат, следващия път ще бъдат по-бързи. Занятия на плаца и в радиозалата до обяд и след обяд. За един месец трябва да покрием норматив за предаване и приемане съобщения с морзовата азбука. Учим се да маршируваме, готвим се за парада в деня на клетвата, на който ще присъстват наши близки. Редовно ни подковават партийно-политически, наблягат на патриотичното възпитание и ни държат информирани за международното положение. Вечер заспиваме в мига, в който главите ни докосват възглавниците.

Краят на септември е. Водим занятие на открито с преносими радиостанции. Взводния лейтенант поглежда часовника си и заповядва:

– Прекрати заниманията! Едноцигарена почивка.

Какво става с мен? Чак сега се сещам, че последната си цигара съм изпушил преди повече от седмица на бургаската гара! От тогава за цигари не съм се сетил, макар през цялото време да са били у мен. Вадя от горното джобче на куртката си омачкания пакет "Варна" и паля. От първото всмукване получавам леко замайване. Опитвам се да надникна в себе си. Погледнато през призмата на събитията от последните десетина дни това сякаш не съм аз. Изглежда ми пречи нервното напрежение, което се натрупва от деня, когато получих повиквателната. А може би пръст има и емоционалното въздействие от провала на кандидат-студентските изпити.

Единствената ни връзка с външния свят са писмата. Да напишеш писмо някому е нужно време и усамотение. Да ги намериш, когато си войник в грудовските казарми по време на Пражката пролет е трудно. Светлата част на деня ти е разписана до последната минута. Малкото свободно време между вечерята и вечерната проверка е възможност за "старите кокали" с по една година служба да покажат превъзходството си над презрените "зайци". Няма да ти е по-лесно, ако си получател на писмо. Пощальона ще даде писмото на отдельонния ти командир. Ще го получиш от него, ако направиш двадесет лицеви опори или петдесет клякания, например. Друг път, по незнайни пътища, писмото ти попада в група "стари кучета", които са решили да се забавляват на твой гръб. Отвръщахме на подигравките им с презрение, споделено на ухо между потърпевшите: "Мен ме накараха да тичам от тях до другите дървета".

Дали тези действия на стария набор, дефинирани от военната етика като извращения, станаха достояние на командването не знам, но на изхода на спалното помещение поставиха стол и маса с нощна лампа под непрекъснатото наблюдение от дневалните. Ако очакваш писмо ще го откриеш там, ако ще пишеш писмо – пиши го там. Тази нощ поглеждам към масата – свободна е! Внимателно, за да не събудя някой, се измъквам от леглото. Приготвил съм си карирани листи, пликове и писалка. Ще напиша няколко писма, в които да съобщя датата, на която ще полагам клетва.

Няколко дни след като съм изпратил писмата ротният ни събира по обяд в радиозалата. Отделят тези, които сме с дипломи за средно образование, останалите изпращат да се подготвят за парада на клетвата. Надничат в някакви папки, задават въпроси и по някакви си техни критерии освобождават още една групичка. Оставаме десетина човека. Ротният командир вика старшината: "Издават още сега оръжието и всичко, което са получили от склада. Няма да връщат само зимните си дрехи. После ги водиш на пощата в Грудово да пуснат телеграми, че клетвата им няма да е при нас. Утре пътувате."

Старшината определя час, в който да сме готови. Издаваме полученото имущество, отиваме до града, пращаме телеграми, връщаме се. Не знаем къде ще ни водят утре и какво ни предстои. Десетимата се движим заедно без да сме се наговаряли. Другите войници с нещо са заети, а от нас никой не се интересува. Копнели сме за свободно време, а сега се чудим какво да правим с него. Вечерта в столовата ни хранят отделно от останалите. Пристига нашата свързочна рота. Всички ни гледат някак си различно, старите войници със смесица от завист и презрение.

Преди вечерната проверка сме насядали по стъпалата пред спалното помещение. Това е мястото, където може да намериш съмишленик, познат или приятел, но и където неочаквано може да станеш жертва на нечие изкривено съзнание. Командирите са си отишли по домовете, в поделението са останали само дежурните офицери и сержанти. Това е часът на стария войник, който обича да властва над другите. Тук и сега той се чувства пълен господар и може необезпокояван да подхранва егото си.

Приближават няколко войника. Отдалеч си личи, че са от старите – по походката, по спуснатите ниско колани, по килнатите на тила кепета. Сядат между нас. На светлината от електрическата крушка различавам до мен пъпчивата физиономия на единия от шофьорите, които ни докараха тук от Бургас. Не знам по каква причина, но за разлика от тогава в жестовете му сега прозираше нерешителност. Извади кутия "Слънце", замисли се за миг и попита: "Пушиш ли?" Аз кимнах и предпазливо взех една цигара. Той продължи да ме учудва – поднесе ми огън като заслони с длани пламъчето на бензиновата си запалка. В основата на пръстите кожата му е недоизмита, под ноктите му се е натрупала чернилка. Якичката на врата му е загубила белотата си, по клина му тъмнеят мазни петна. Изненадан съм, но не ми се вярва, че тази му благосклонност е безкористна.

Нащрек съм, но какво от това. Трима стари войници отвеждат трима от нас в умивалнята. Ако по нещо си приличаме, то е по телосложение. Принуждават ни да си разменим дрехите. Шофьорът с пъпчивото лице взема моите клин, курка и кепе, облича ги набързо и изчезва. Разтреперан от унижение, по бели държавни наполеонки и памучна фланелка, стъпил бос върху мозайката, нахлузвам неговите вмирисани на нафта дрехи. Добре, че обувките не му станаха... Същата съдба споходи и останалите от десетката – при това без да ги черпят с цигари.

– Ще ставате фазани, а? Те там и без това ще ви облекат с фазански дрехи.

Тази неприятна случка ме убеждава колко вярно е твърдението, че бедата се понася по-леко, когато е споделена.

Аз поне и представа си нямах за какви фазани говорят. Много по-късно разбрах, че "фазан" е презрително прозвище. От армията може да се уволниш със звание млад сержант, ако си завършил младсерджанска школа. Ако са те обучавали една година в школа за запасни офицери ставаш старшина-школник, служиш по частите още една година и се уволняваш младши лейтенант. Тези школи се ползваха с престиж и бяха възможност за самоизява на по-амбициозните. Школниците имаха и редица привилегии. Старшина-школниците, например, биваха назначавани за взводни командири, носеха офицерски дрехи и обувки, хранеха се със завишен порцион. В същото време те се превръщаха в обект на недоброжелателство – редовия войник се чувства пренебрегнат и не му харесва да го командват негови връстници, с които ще се уволни по едно и също време. В тези отношения нерядко имаше и завист. Затова пък войниците се отнасяха с уважение към получилите звание ефрейтор извън школите: "В армията всички звания, с изключение на едно, се дават за прослужено време и заемане на определена длъжност. Ефрейтор се става по заслуги!".

Чрез агенция "Партенка", както остроумно някой беше нарекъл начина, по който се разпространяваха войнишките клюки, старите войници бяха научили, че ни пращат в школата за запасни офицери в Плевен. Изкарах трудна нощ почти без да спя. Опитвах се да не обръщам внимание на снощното преживяване. Рано сутринта, преди ротата да е станала, старшината ни събуди. Сънен съм, движа се и изпълнявам разпорежданията му механично, без частица  размисъл. Хрумва ми, че ако се погледна отстрани ще приличам на робот от творбите на Айзък Азимов.

Осъзнавам се чак в чакалнята на бургаската гара. Как сме стигнали до тук? В просъница ми се мярка молотовка[4]-фургон, с тапицирани седалки. Разтърсвам глава и излизам навън. Сядам на някаква пейка, протягам крака и тъкмо да затворя очи отнякъде изниква офицер. Скачам, заставам мирно и отдавам чест. Офицерът отвръща на поздрава ми и отминава. Оглеждам мръсните си дрехи, коланът ми се е свлякъл. Опипвам отзад куртката - копчетата ги няма! Повдигам колана и към натрупаното напрежение се добавя още една доза - ако разберат, че съм без копчета ще ме накажат. После ще осъзная, че това е само предположение и да се тревожа предварително е безполезно.

Качваме се в посочения от старшината вагон и се настаняваме. Чака ни дълго пътуване - влакът е пътнически, спира "на всяка керемидка", изчаква по гарите насрещните товарни и бързи влакове. За зла участ в купето, в което съм е и старшината. Седя и не смея да помръдна, притискам гръб към облегалката да не види, че съм без копчета. Когато все пак ми се налага да стана гледам да съм с лице към него.

В Плевен пристигаме посред нощ. Мятаме вещевите торби на рамо и се строяваме в колона по двама. Тръгваме пеш по пустите улици. Трак-трак-трак… – кънтят по излъскания паваж металните цинти на войнишките ни обувки. След половин час сме пред продълговата двуетажна сграда. Развиделява се. Между четири колони, прилични на бойници има сводест вход. Старшината козирува на някого зад отвореното прозорче на пропуска, разговаря, показва документи. Дежурния отваря портала, влизаме. Озоваваме се във вътрешен двор, заобиколен от сгради. Това е първи район на НШЗО "Хр. Ботев", тук е щаба на школата, и както става ясно малко по-късно, крайната цел на нашето пътуване.

Близо до портала има цветна градинка с няколко дървета и беседка. Старшината ни я посочва, чакаме да се съмне. Утрото пристига изведнъж със звук на войнишка тръба. Не виждам тръбача, но чувам сигнала за ставане. Прозорците наоколо светват почти едновременно, вратите пропускат поток голи до кръста младежи. Тичат в кръг, обикаляйки пред сградите, после се строяват, отдалечават се на две ръце разстояние, правят упражнения, връщат се в помещенията. Нищо различно – правят това, което се прави навсякъде в казармите. Ние търкаме пейките на беседката и чакаме. Слънцето изпъстря отсрещните покриви на петна, опитва се да пробие заслона от клони над главите ни. Откъм портала идват старшини и сержанти, след тях пристигат офицерите. Толкова червени черти и звезди по пагоните наведнъж не бях виждал до тогава. Вървят си те по плаца и алеите, заобикалят беседката, мяркат се ту пред нас, ту зад нас. Ние скачаме и поздравяваме по установения начин. Едва свалили ръце – идва друг, втори, трети – пак козируваме. "Тук човек не може да седне!" - чувам някой тихо да роптае. Аз отдавам чест и треперя да не ме видят, че куртката ми е без копчета за колана. Но кой съм аз – безлика единица от облечена еднакво в цвят каки маса – никой не ми обръща внимание, офицерите си вървят по пътя, някои отвръщат на поздрава ни. Спирам да се въртя като пумпал, козирувам само на тези, които ни забелязват.

Най после при нас идва един лейтенант. Води ни в голяма зала, където ни очаква друг офицер. Той разгръща папката, която нашият старшина му подава. Поглежда в нея и си записва нещо в тетрадка, поставена встрани. После ни извиква един по един, пита за името, поглежда тетрадката и се обръща към лейтенанта: "Втори район", "Остава тук" или "Трети район". Така, без каквито и да е обяснения, бях изпратен да се преквалифицирам от свързочник на сапьор. Вероятно е повлиял фактът, че съм завършил селскостопанско училище и копането няма да ме затрудни. Заведоха ни в трети район и ни облякоха с нови дрехи, с пришит на пагоните пъстър шнур.

Датата на клетвата в школата беше определена преди нашето пристигане. За писма беше късно, не се знаеше дали ще пристигнат навреме. Затова още на следващия ден ни заведоха да изпратим телеграми на близките си. Имах притеснения, че може да не успеят. Доведе ги с ладата си мой първи братовчед. След клетвената церемония в центъра на града ни пуснаха в градски отпуск. Особено горд от факта, че ще ставам офицер беше баща ми. Когато е бил на моите години са го канили да остане на служба, но той не се съгласил. Може би сега съжаляваше за отказа си и в мен виждаше своето неосъществено продължение.

---

[1] Грудово – град в Бургаска област, с това име от 1950 г., от 1993 г. – Средец

[2] Ялак – дървено или каменно корито.

[3] Булашик – Твърди и/или течни хранителни отпадъци с отпадни води от миенето на кухненски съдове.

[4] Молотовка –Марка руски камион.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.