По Ханс Байер
Седемгодишния Александър за пръв път стъпва на българска земя. На летището в София майка му го влачи за ръката и предупреждава:
– Алекс! Ако искаш да получиш сладолед престани да зяпаш встрани и да се дърпаш!
В заведението Елизабет поглежда странната шапка на продавача и посочва кутия с надпис на кирилица, поставена в хладилната витрина.
– Мамо, ти обеща да купиш сладолед „Бен и Джери”, а поръчваш…
– Това да не ти е Бостън! – прекъсва го Елизабет и тика в ръцете му сладоледена фунийка. – Тръгвай, баща ти ни очаква!
Качиха се в претъпкан автобус. Александър помоли баща си да се придвижат към прозореца, за да може да вижда откъде минават. „Добре” – каза баща му, но не се помръдна. След малко автобусът спря.
– Хайде, отиваме към метрото!
– Нали щяхме да пътуваме с такси? – припомни Александър, но родителите му се престориха, че не го чуват.
Пристигнаха в родния дом на баща му.
– Ой-ой-ой! Са-аша! На баба маладеца! – притисна го в мощните си обятия възрастна жена. „Тази ще е баба Наташа, тате ми е казвал, че е рускиня.” – спомни си Александър.
Към него се приближи човек с посивяла коса, усмихна му се, щипна го с два пръста по бузата и каза:
– С тебе ще ходим за риба, да знаеш!
„А-а, този трябва да е дядо… как беше… Сандьо! Аз съм кръстен на неговото име. Но и той, като баба, говори език, който не разбирам”.
Александър набърчи нос още като видя отрупаната с ястия маса.
– Не се мръщи, все нещо трябва да вечеряш – рече майка му и започна да пълни бяло хлебче с шунка и зеленчуци.
– Сложи и от това! Домашна лютеница… – подаде ѝ малко бурканче Наташа.
Елизабет добави няколко лъжички от червеникавата каша, прилична на кетчуп.
– Изяж го! – Иначе ще обидиш баба си.
Баща му кимна окуражително. Александър загриза хлебчето. Устните на майка му се свиха в кисела гримаса.
– С Вас имаме сходна съдба – реши да полюбезничи Елизабет и се обърна към Наташа. – Омъжени сме за чужденци! – На лицето ѝ се появи нещо като усмивка. – Джорж, извинявай, не исках да прозвучи така – извърна се тя мъжа си. – Това не го превеждай! Интересно ми е да узная как от Самара е попаднала в София?
– О-о-о! Тази история… Тя е от времето, когато още имаше Советкий союз и бяхме много близки с България – разчувства се Наташа. – Но нека за това разкаже сопругът ми.
– Какво има да се разказва… Други времена бяха тогава! Аз съм от Лудогорието, тя от Самара, а се запознахме в Сургут. Бях там строителен работник. Харесахме се. Не го умувахме много и се оженихме. Направихме две сватби – една в Самара и една в моето село! Останахме в България. Можех да избирам жителство и жилище, в който град пожелая. Избрахме София, бях спестил пари, купихме този апартамент. После се роди Георги…
– Прощавай! – извини се Наташа на мъжа си. – Елизабет, ти остани, а аз ще приготвя Сашко, че като гледам е готов заспал.
Наташа взе на ръце отпуснатото телце. Александър мъркаше като доволно коте в меката ѝ прегръдка. Тя му облече пижама, настани го в леглото. Той отвори очи, колкото да осъзнае, че галещият слуха му звън иде от камбанката на стенния часовник. След минутка заспа и започна да сънува.
Александър е с българския си дядо на зеления бряг на кристална река, сияеща от слънце. Вали дъжд, но дрехите му са сухи. Приятно шумят дъждовните капки, дъждът се стича по дъгата, събира се в пъстро ручейче и оцветява реката с фантастични багри.
– Сашко, кълве! Плувката ти потъна! – чува се далечния глас дядо му.
Александър рязко изтегли въдицата, влакното описа дъга, мятащата се на кукичката рибка тупна в тревата зад него. Александър посегна да я откачи. Рибката отвори уста и заговори:
– Пусни ме, добри човече, аз съм Златната рибка.
– Защо да ти вярвам? Златни рибки има само в приказките.
– Преди малко нали се опита да вдигнеш ей онзи камък?
– Да, но не можах да го помръдна…
– Опитай пак!
Александър отиде при камъка. Хвана го и го понесе без никакво усилие. Даже го вдигна пред очите си и го заразглежда съсредоточено – камък си беше, по нищо не прилича да е стиропор! Остави го на земята и пак се надвеси над рибката:
– Разбрах! Наистина си Златната рибка! Камък, който не тежи! Ще те върна в реката, ако ми изпълниш три желания.
– Не три, само едно…
– Как така?
– Ами така… Още съм малка, не съм научила всички вълшебства.
– Добре де, и едно стига! Но ще трябва да помисля… Камък без тегло… Сетих се! Четох в интернет, че безтегловността е състояние, при което се неутрализира тежестта на телата, но не разбрах много от това... Нека от утре всеки, който произнесе, напише или подкрепи лъжа да изпадне в безтегловно състояние.
– Така да бъде, но само за едно денонощие! Иначе на земята ще настъпи такава бъркотия, че…
На другия ден се започна.
Вестникарите бяха първи. Те литнаха към осветителните тела в кабинетите си веднага след полунощ. Редактори и автори в електронни издания, блогъри, инфлуенсъри, коментатори в социалните мрежи, интернет тролове и всякакви други, търсещи популярност се налепиха по таваните още преди да съмне.
В телевизиите и радиата настана смут, никой от водещите журналисти не можа да се задържи на пода, плуваха в ефира ведно със столовете и микрофоните си.
Някои от пишещите електронни писма се издигаха във въздуха още в началото, други, щом напишеха „С дълбоко уважение…” мигновено губеха тегло, писмата така и не достигаха до адресатите си.
Елизабет стана в прекалено ранен за нея час и тръгна да си прави кафе. Влезе в кухнята и видя Наташа до печката с тиган за палачинки.
– Наташа, за мен ще е удоволствие тази сутрин да приготвя закуската, вместо теб.
В същия миг полетя към тавана. Наташа се изплаши и хукна да дири мъжа си. Намери го да разговаря през терасата със съседа:
– Не мога да ти помогна, – оправдаваше се той – имам гости от Щатите. След вчерашното пазаруване са ми останали 20-на лева.
– Аз ще ти ги върна след няколко дни, като взема пенсията…
Двамата почти едновременно се отделиха от пода, плъзнаха се над парапета и се оплетоха в клоните на уличните дървета, както си бяха с домашните чехли.
– Ой-ой! Господи! Милият ми той… Дано не се пребиеш, някъде! – викна подире им Наташа и на секундата ги последва.
Бащата на Александър седеше на дивана и говореше по телефона със съдружника си от Бостън. Когато произнесе „Никога през ума ми не е минавала такава мисъл” се устреми нагоре и главата му издрънча в гипсовия фриз на хола.
Александър отвори прозореца. На тротоара пред блока шкембест господин сърдечно разтърсваше ръката на свой познат от провинцията и на висок глас го уверяваше:
– Много се радвам, че се видяхме! – Но не се радва много, защото едва изрекъл тези думи изхвърча нагоре като перце и вятърът го отвя.
Между кубетата на патриаршията, лек като перушинка, се щураше един свещеник. От катедралата изскочиха стотина православни, погледнаха към небето, започнаха учестено да се кръстят и да се молят. След малко върху паветата остана да коленичи самотно една безлична жена. Останалите богомолци се възнесоха и последваха летящия монах.
По пладне никой не се чувстваше стабилен. Светкавично чудодейно придобитите умения на реещите се в атмосферата всяваха мистичен страх и предизвикваха повсеместни безредици. Председателят на парламента свика извънредно заседание. Опозицията определи ситуацията като кризисна и поиска да бъде изслушан министър председателя. Мнозинството отхвърли предложението и гласува в парламента да се яви целия министерски съвет.
За пръв път от тридисет години законодателния орган се събра в пълен състав. Лидерът на управляващата партия заяви, че е много разтревожен, че за него няма нищо по-важно живота, здравето и благоденствието на българския народ. Депутатите от парламентарната му група посрещнаха тези думи с бурни овации… и отхвърчаха към тавана сплотено като ято, начело с вожда си. На трибуната се възкачи премиерът и увери, че са предприети всички необходимите мерки на всички нива, той и министрите му държат под контрол събитията … и полетя към тавана заедно с целия си кабинет, като балон, пълен с хелий.
Съпредседателят на втората по сила коалиция определи положението като международно и предложи да се търси помощта на „ … евроатлантическите ни партньори” чрез посолството. По един, по двама и повече след него се отпътуваха към тавана всички оратори, говорейки от трибуната или реплекирайки от местата си.
Депутат, току що изгледал на таблета си годишната реч на Урсула фон дер Лайен, изкрещя от полилея с леко заекване:
– К-колеги! Ви-и-жте, госпожа Лай-ен! Докато прочете, че България и Р-румъния незабавно ще бъдат приети в Ш-еенген, хвръкна! Евродепутатите, които я аплодираха с рък-к-опляскания сега, висят в Брюк-ксел на тежки гроз-з-здове, също като нас, ту-ка!
Пред парламента председателят на Централната избирателна комисия даваше интервю по повод наближаващия вот. „Това ще бъдат най-честните и прозрачни избори, които…” – успя да каже тя и избръмча към облаците като вертолет.
До вечерта суматохата стана невъобразима. Във въздуха, между самолетите, птиците, насекомите, сградите и дърветата се блъскаха бивши президенти, министри, профсъюзни дейци, бизнесмени и хиляди най-обикновени мъже, жени и деца. Из коридорите и залите на съдилищата се движеха безтегловно съдии, прокурори, свидетели и обвиняеми. В търговските обекти служителите злорадстваха отвисоко, наблюдавайки как мародери пълнят колички, чанти и джобове и щом преминат зад касите мигом се залепят на тавана. Сервитьорките в ресторантите олекваха като перца, щом предложат менюто на клиентите си. В последния ден за отчитане на доходите от предходната година сградата на Националната агенция за приходите бълваше от изходите си орляци излитащи декларатори. Прегърнати любовни двойки биваха грубо разделяни, когато някой се престраши да прошепне „Обичам те!” начаса възсядаше най-далечния облак.
В този ден, стъпили на земята в София, останаха един непризнат лирик, две калугерки, трима некорумпирани чиновници, четирима артисти, петима проспали събитието пияници, обитателите на лудниците, без персонала, всички животни, без домашните любимци и всички деца-сукалчета.
Напълно объркан от това, което вижда, Александър остана да размишлява до късна доба. Стигна до извода, че ако срещне Златната рибка в Бостън или в който и да е друг град, щеше да е същото.
Защо хората са такива? Такъв ли е светът, в който ми предстои да изживея живота си? Ще почакам още малко…
Искаше да е сигурен, че Златната рибка ще удържи на думата си и ще сложи край на предизвиканата неразбория. Към полунощ Александър си помисли, че е пожелал хората да се превърнат в леки пухчета, за да им помогне да станат по-добри и… усети как тялото му се повдига, стигна почти до полилея и плавно се върна в леглото точно в мига, когато камбанката на стенния часовник отмери дванадесетия час.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар