1968 година, Грудово.[1]
След софийската авантюра се
върнах в къщи да чакам повиквателна. Около десети септември 1968 година такива
получиха първите трима от Райнино. Да отслужат задължителните две години в
армията беше ред на родените през 1949 и завършилите средното си образование от
набор 1950. Това бяха младежи от поколението, известно с англоезичния термин
бейби бум (baby boom). От тези деца за първи път в историята на райнинското
училище се сформираха по две паралелки в един клас. Завеждащият
Военно-отчетното бюро в Свещари Андрей връчваше ежедневно по няколко
повиквателни в продължение на повече от седмица.
В Райнино имах съименник.
Еднакви бяха личните ни имена, презимената и фамилиите. Различавахме се
документално само по рождените дати – той беше с година по-голям от мен. Носят
му на него повиквателна заповед. Минават няколко дни и му връчват втора, за
по-късна дата. Чак сега служителят от бюрото разбира, че е допуснал неточност –
първата повиквателна е била за мен! Носи ми я вкъщи. Денят е 18 септември 1968
година, сряда. Изпращането в казармата, наречено новобранска вечер, беше се
превърнало в традиция и обикновено ставаше в събота. Беше въпрос на чест за всеки
да организира такава прощална вечер. Единствената възможна за мен събота е на
21, а на този ден, в десет часа, аз трябва да съм във Военното окръжие в
Разград. От оставащите ми вечери избирам 20 септември. Аз и мама трябва сами да
се погрижим за всичко. Тате приключва курс за професионален шофьор. Тези дни е
на едноседмично дълго кормуване, тръгнаха преди два дни, сега е някъде по
Благоевградско и няма как да се върне. Единият ми брат е на 12, другият е на 9
години. По средата на седмицата всички са заети, ще могат да помогнат едва след
като се върнат от работа. Искам да поканя роднини, приятели, съученици.
Повечето от тях живеят в други населени места. Домашните телефони по онова
време са рядкост. Ако искаш да уведомиш някого спешно за каквото и да било
отиваш в пощата. Там има телефонни кабини. Попълваш покана за разговор и в
определен час пощаджиите ви свързват. В моя случай това не работи и аз
"бия" /такъв беше тогава термина/ десетина телеграми. После тичам в
магазина. Мама поема двете мрежи с покупки и бърше сълзите си. Казва ми, че се
е уговорила с комшията дядо Спас утре рано да заколи агнето. Няколко жени са се
съгласили да ѝ помогнат с готвенето. Напомня ми, че трябва да взема две каси
бира и да набера от градината домати и пипер за салатите.
Докато се усетим и почна да
се смрачава. Чуват се хлопките на чардата и подвикванията на говедарите. От
двете страни на вратника блеят овце и агнета. Овцете напират от към улицата и
трябва да бъдат издоени, агнетата в двора очакват да получат своята порция
майчино мляко. Мама рони кочани царевица, зад нея къркори петела, кокошките го
следват и кълват нападалите зърна. Прасето в кочината врещи, тя изпразва в
ялака[2] кофата с булашик[3], а мен праща да прибера
братята, които са се улисали в игри някъде към гьола.
На другия ден рано сутринта
се събуждам от шум под прозореца. Надигам се и поглеждам към двора. Дядо Спас
вече е тук и мама го води към кошарата. Обличам се, пълня кофата с вода и
тръгвам да му помагам. Минавам покрай пещта, която стрина Дяна опалва с
вършина. На двора агнето вече лежи неподвижно, бялата вълна е посивяла от прахта,
а по окървавения врат са полепнали сламки. Окачваме го на ченгела за задните
крака, поливам на дядо Спас. Той изплаква първо ръцете си, после ножа и започва
да дере. Кожата осоляваме и навиваме на руло – ще я предам на закупчика срещу
няколко лева. После измиваме вътрешностите и ги носим на жените, които ще ги
надробят и ще ги добавят към сместа от ориз и булгур за гарнитура на печеното.
Денят минава като сън. Тичам до
бай Муйсин, след няколко минути дългата ми, леко къдрава коса, се валя по пода
на бръснарницата, главата ми лъсва като месечина. Носим от съседите маси и
столове, за да подсигурим места за всички. Редим ги на циментовата площадка
пред къщата, пред всеки стол слагаме чиния и салфетка с прибори. Времето е
топло и сухо. С наближаването на вечерта помагачите се увеличават. Вече всичко
е готово.
Гостите пристигат и си
отиват, но има и такива, които остават до сутринта и без да сме мигнали ме
придружават до спирката. Тези, от други населени местта, се качват с мен. Автобусът
потегля. Аз се отпускам на седалката с нахлупена на голата глава шапка и гледам
през стъклото. Прощавам се със селото, в което съм израснал. Толкова скъпи на
сърцето ми преживелици остават зад мен и се превръщат в спомени. Виждам как
мама и двамата ми братя махат с ръце за довиждане. Тате не е между тях.
Автобусът следва своя
маршрут. По спирките слизат присъствалите на прощалната ми вечер, сбогуваме се
с бързо ръкостискане или сдържано кимване. В автобуса има много хора, но аз
вече съм сам. Гложди ме неизвестността, чувствам се несигурен. Докато бях в
София по изпити съобщиха по радиото, че пратили наш полк от Елхово в
Чехословакия, като част от контингент на Варшавския договор. Но други бяха
тревогите и вълненията ми тогава, тази новина не ме впечатли, мина покрай мен.
Ето че тези дни тя се върна със съобщения за загинали там наши войници. Замислих
се дали и как това може да повлияе върху съдбата ми на войник. Последвалите
събития способстваха тези разсъждения да ме съпътстват месеци наред.
Пристигам в Разград с
изискващата се платнена торба, в която нося суха храна за два дни, чифт бельо,
няколко якички, макари с бял и черен конец, сапунерка със сапун, бръснарски
принадлежности, игли и всичко останало от списъка към повиквателната. Точно в
десет часа от входа на Военното окръжие излиза офицер с папка под мишницата.
Казва ни да се приближим:
– Който си чуе името отговаря
с "Аз!" - опитва се той още в началото да внесе военизиран елемент в
цивилното ни поведение.
Вади машинописен лист и чете.
Убеждава се, че всички сме налице и ни строява в две редици. Между нас трима
още са с дългите си коси, прическа тип бийтълс.
– В тази сложна международна
обстановка не бива да се поддавате на упадъчното западно влияние! Ти, ти и ти!
– сочи той троицата. – Марш на левия фланг! Останалите, "На
дя-я-сно!"
Двете разкривени редици се
превръщат в нестройно подобие на войнишка колона. Офицерът застава отпред и ни
води. Хората по тротоарите оглеждат любопитно гологлавата ни чета. Ние въртим
очи и се чудим как досега не сме забелязали, че момичетата са толкова красиви!
Най-отзад тримата дългокоси се преструват, че нямат нищо общо с нас.
Наближаваме центъра на града. Следват команди "С лявото рамо напред!"
и "Право!", пресичаме улицата и влизаме в ограденото с висока мрежа
баскетболно игрище до спортната зала. Отвън се тълпят родители, роднини и
няколко дузини от онези красиви момичета. Пристигат и други новобранци, разпознаваме се по прясно
оголените глави. Тук-там има и някой неостриган, но един старшина веднага ги
отделя и ги праща при повикания специално за целта бръснар. Под лишената му
от сантименталност машинка умира наивната надежда и на последните
"мохикани", че ще избегнат неизбежното. Набързо окастрените им кичури се
валят в краката на бръснаря, а ушите им стърчат смешно, досущ като нашите.
Отново ни проверяват
поименно, разпределят ни в няколко групи - за Елхово, за Звездец и Болярово. Аз
съм за Грудово, с още трийсетина човека. Повежда ни младичък сержант – той е
нашият водач и придружител. На автостанцията до Голямата джамия се качваме на
автобус, който ни отвежда на разградската железопътна гара. Имаме привилегията
да пътуваме безплатно. От тук ще се качим на влака. Повечето от нас веднага се
просват по пейките в чакалнята. Това не се нрави на сержанта и той ни събира за
инструктаж. Предупреждава ни да сме дисциплинирани, да не го губим от поглед, а
като тръгне да го следваме и да не се разкъсваме.
– … Ще пътуваме за Бургас. Ще
направим две смени – на Синдел и Карнобат. Сега ще се качим във вагон, в който
има запазени за нас четири купета. На всяко купе съм назначил отговорник. Никой
няма да мърда от мястото си без разрешение на отговорника. Гледайте да не
загубите мешките, ще ви трябват. Ако попаднете в ситуация, в която не знаете
как да постъпите – търсете мен! Ясно?
Обогатявам речника си с още
една дума – най-обикновената платнена торба, в която са нахвърляни всичките ни
вещи била мешка! Опитвам се да запомня този русизъм. Влакът пристига и ни
отнася на юг. Кой знае защо се сещам, че по същото време на юг тръгват и
прелетните птици.
На развиделяване железопътното
ни пътешествие е приключило и сме се разположили в чакалнята на бургаската
гара. Някои са отворили мешките и закусват, други дремят по пейките, а има и
такива, които не пропускат да огледат за последно от глава до пети всяко
мярнало се пред очите им момиче. Колко бързо ни обсебва войнишкия манталитет!
Той често бива описван в изречение с три несекващи желания: "На войника
винаги му се спи, му се яде и му се ..." Това, третото, което се римува с
второто, в казармата се произнасяше в натюр, без да му се дирят други
благозвучни заместители.
Минава нашият водач между
пейките и ни брои пореден път. Сутрешното потракване откъм коловозите на
гарата се измества от шума на събуждащия се град. През главния вход на
чакалнята нахлува нарастващо бучѐне. Старшината се ослушва и излиза навън. След
малко се връща и заповядва да го следваме. Разделя ни на две групи и разпорежда:
– Качвай се на прагите! –
"Прагите" са два боядисани в зелено камиони със зелени брезенти и
работещи двигатели, спрели на паркинга до гарата. Качваме се, въртим се из
каросерията, стърчим прави – няма къде да седнем. Шанс за нашия шофьор с
пъпчиво лице да покаже на тази цивилна, новобранска паплач какво значи да си
стар войник! Той пъргаво стъпва на стъпенката, прехвърля крак през задния капак,
спуска сгъваемите пейки. Самодоволният му поглед прескача по нас от лице на
лице, спира на моето, очите ни се срещат. Кимам неопределено. Сядаме. След
по-малко от час сме в Грудово, но от брезента не виждаме почти нищо от града.
На портала на поделението ни спират, чува се приглушен говор. Камионите потеглят,
през триъгълната цепка на незакопчания отзад брезент виждаме как вратите зад
нас се затварят. Зад нас се затваря още нещо, но то е толкова мъгляво, че
докато се опитвам да го определя чувам гласа на нашия водач:
"Слизай!". Стоварваме се на обширен плац, камионите изръмжават и се
изгубват между постройките. С това мисията на нашия водач от Разград до тук
приключва, грижата за нас поемат други.
Водят ни в някакъв склад,
получаваме съвсем нови зимни дрехи и високи обувки с метални цинтове. Отиваме
на баня – голямо, пълно с пара, облицовано с фаянс помещение с места за сядане, с корита, кранове, душове, тасове.
Изкъпваме се. В съблекалнята ни чакат кафявите куртки с пришити бели якички и
клинове, чиято повърхност кожата на краката ми възприема като груба шкурка. С
тези униформи се изравняваме, всички започваме да си приличаме, превръщаме се в
аморфна маса от еднакви безличности. Онези индивидуалности, които погледът може
да открие зад различните прически и пъстроцветните дрехи са изчезнали с едно
преобличане. Цивилните дрехи ще опаковаме в колети, ще ги адресираме и ще ги изпратим
по местоживеене.
Събират на плаца всички новопристигнали.
Стотици сме, строени в няколко карета. "Мирно!" – командва офицер от
десния фланг. Идва командирът на полка. Следва церемония с показно набиване на
крак, козируване и рапорти. "Свободно." Полковникът държи реч. От нея
до съзнанието ми достига малко. Че Трета армия, част от която вече сме били и
ние, е призвана да защити свободата и демокрацията в Чехословакия от
посегателствата на империализма; че трябва да изучаваме военното дело
съзнателно и упорито и да сме горди че служим на своя народ и своята родина.
Без никакво бавене още тук,
на плаца, сформират новобранските роти. Тези, които малко или много умеят да
свирят на някакъв инструмент попадаме сред бъдещите радисти. Разделят ни на
взводове и отделения. Командир на моето отделение е ефрейтор Георгиев от
варненските села.
Спалното помещение е огромно,
с прозорци, заемащи почти цялата южна стена. Подът е застлан с жълт балатум.
Тръбните легла са на два етажа, до тях се стига по пътека, пресичаща
помещението надлъж по средата. От край до край са еднакви - зелени легла,
опънати кафяви одеала, бели чаршафени ивици и възглавници. Всичко е под конец. Първото
ни занимание е оправяне на легла. После ни показват радиозалата и наличната в
нея техника.
На следващата сутрин обучението
ни започва в пет и тридесет. Нахлузваме клинове и чепици и голи до кръста хвърчим
навън под кресливите команди и сърдитите погледи на няколко ефрейтори и младши
сержанти. Физзарядката по пътя към Дюлево е изтощителна, връщаме се с изплезени
езици, грабваме тоалетните си принадлежности и тичаме в умивалнята. Сутрешен
развод, проверка на опрятността, вдигане на знамето под звуците на химна,
закуска, която половината от нас не успяват да изядат, следващия път ще бъдат
по-бързи. Занятия на плаца и в радиозалата до обяд и след обяд. За един месец
трябва да покрием норматив за предаване и приемане съобщения с морзовата
азбука. Учим се да маршируваме, готвим се за парада в деня на клетвата, на който
ще присъстват наши близки. Редовно ни подковават партийно-политически, наблягат
на патриотичното възпитание и ни държат информирани за международното
положение. Вечер заспиваме в мига, в който главите ни докосват възглавниците.
Краят на септември е. Водим
занятие на открито с преносими радиостанции. Взводния лейтенант поглежда
часовника си и заповядва:
– Прекрати заниманията!
Едноцигарена почивка.
Какво става с мен? Чак сега
се сещам, че последната си цигара съм изпушил преди повече от седмица на
бургаската гара! От тогава за цигари не съм се сетил, макар през цялото време
да са били у мен. Вадя от горното джобче на куртката си омачкания пакет
"Варна" и паля. От първото всмукване получавам леко замайване. Опитвам
се да надникна в себе си. Погледнато през призмата на събитията от последните
десетина дни това сякаш не съм аз. Изглежда ми пречи нервното напрежение, което
се натрупва от деня, когато получих повиквателната. А може би пръст има и
емоционалното въздействие от провала на кандидат-студентските изпити.
Единствената ни връзка с
външния свят са писмата. Да напишеш писмо някому е нужно време и усамотение. Да
ги намериш, когато си войник в грудовските казарми по време на Пражката пролет
е трудно. Светлата част на деня ти е разписана до последната минута. Малкото
свободно време между вечерята и вечерната проверка е възможност за
"старите кокали" с по една година служба да покажат превъзходството
си над презрените "зайци". Няма да ти е по-лесно, ако си получател на
писмо. Пощальона ще даде писмото на отдельонния ти командир. Ще го получиш от
него, ако направиш двадесет лицеви опори или петдесет клякания, например. Друг
път, по незнайни пътища, писмото ти попада в група "стари кучета",
които са решили да се забавляват на твой гръб. Отвръщахме на подигравките им с
презрение, споделено на ухо между потърпевшите: "Мен ме накараха да тичам
от тях до другите дървета".
Дали тези действия на стария
набор, дефинирани от военната етика като извращения, станаха достояние на
командването не знам, но на изхода на спалното помещение поставиха стол и маса
с нощна лампа под непрекъснатото наблюдение от дневалните. Ако очакваш писмо ще
го откриеш там, ако ще пишеш писмо – пиши го там. Тази нощ поглеждам към масата
– свободна е! Внимателно, за да не събудя някой, се измъквам от леглото.
Приготвил съм си карирани листи, пликове и писалка. Ще напиша няколко писма, в
които да съобщя датата, на която ще полагам клетва.
Няколко дни след като съм
изпратил писмата ротният ни събира по обяд в радиозалата. Отделят тези, които
сме с дипломи за средно образование, останалите изпращат да се подготвят за
парада на клетвата. Надничат в някакви папки, задават въпроси и по някакви си
техни критерии освобождават още една групичка. Оставаме десетина човека.
Ротният командир вика старшината: "Издават още сега оръжието и всичко,
което са получили от склада. Няма да връщат само зимните си дрехи. После ги
водиш на пощата в Грудово да пуснат телеграми, че клетвата им няма да е при
нас. Утре пътувате."
Старшината определя час, в
който да сме готови. Издаваме полученото имущество, отиваме до града, пращаме
телеграми, връщаме се. Не знаем къде ще ни водят утре и какво ни предстои. Десетимата
се движим заедно без да сме се наговаряли. Другите войници с нещо са заети, а
от нас никой не се интересува. Копнели сме за свободно време, а сега се чудим
какво да правим с него. Вечерта в столовата ни хранят отделно от останалите.
Пристига нашата свързочна рота. Всички ни гледат някак си различно, старите
войници със смесица от завист и презрение.
Преди вечерната проверка сме
насядали по стъпалата пред спалното помещение. Това е мястото, където може да
намериш съмишленик, познат или приятел, но и където неочаквано може да станеш
жертва на нечие изкривено съзнание. Командирите са си отишли по домовете, в
поделението са останали само дежурните офицери и сержанти. Това е часът на
стария войник, който обича да властва над другите. Тук и сега той се чувства
пълен господар и може необезпокояван да подхранва егото си.
Приближават няколко войника.
Отдалеч си личи, че са от старите – по походката, по спуснатите ниско колани,
по килнатите на тила кепета. Сядат между нас. На светлината от електрическата
крушка различавам до мен пъпчивата физиономия на единия от шофьорите, които ни
докараха тук от Бургас. Не знам по каква причина, но за разлика от тогава в
жестовете му сега прозираше нерешителност. Извади кутия "Слънце", замисли
се за миг и попита: "Пушиш ли?" Аз кимнах и предпазливо взех една
цигара. Той продължи да ме учудва – поднесе ми огън като заслони с длани пламъчето
на бензиновата си запалка. В основата на пръстите кожата му е недоизмита, под
ноктите му се е натрупала чернилка. Якичката на врата му е загубила белотата
си, по клина му тъмнеят мазни петна. Изненадан съм, но не ми се вярва, че тази
му благосклонност е безкористна.
Нащрек съм, но какво от това.
Трима стари войници отвеждат трима от нас в умивалнята. Ако по нещо си
приличаме, то е по телосложение. Принуждават ни да си разменим дрехите.
Шофьорът с пъпчивото лице взема моите клин, курка и кепе, облича ги набързо и
изчезва. Разтреперан от унижение, по бели държавни наполеонки и памучна
фланелка, стъпил бос върху мозайката, нахлузвам неговите вмирисани на нафта
дрехи. Добре, че обувките не му станаха... Същата съдба споходи и останалите от
десетката – при това без да ги черпят с цигари.
– Ще ставате фазани, а? Те
там и без това ще ви облекат с фазански дрехи.
Тази неприятна случка ме
убеждава колко вярно е твърдението, че бедата се понася по-леко, когато е
споделена.
Аз поне и представа си нямах
за какви фазани говорят. Много по-късно разбрах, че "фазан" е
презрително прозвище. От армията може да се уволниш със звание млад сержант,
ако си завършил младсерджанска школа. Ако са те обучавали една година в школа
за запасни офицери ставаш старшина-школник, служиш по частите още една година и
се уволняваш младши лейтенант. Тези школи се ползваха с престиж и бяха възможност
за самоизява на по-амбициозните. Школниците имаха и редица привилегии.
Старшина-школниците, например, биваха назначавани за взводни командири, носеха
офицерски дрехи и обувки, хранеха се със завишен порцион. В същото време те се
превръщаха в обект на недоброжелателство – редовия войник се чувства
пренебрегнат и не му харесва да го командват негови връстници, с които ще се
уволни по едно и също време. В тези отношения нерядко имаше и завист. Затова
пък войниците се отнасяха с уважение към получилите звание ефрейтор извън
школите: "В армията всички звания, с изключение на едно, се дават за
прослужено време и заемане на определена длъжност. Ефрейтор се става по
заслуги!".
Чрез агенция
"Партенка", както остроумно някой беше нарекъл начина, по който се разпространяваха
войнишките клюки, старите войници бяха научили, че ни пращат в школата за
запасни офицери в Плевен. Изкарах трудна нощ почти без да спя. Опитвах се да не
обръщам внимание на снощното преживяване. Рано сутринта, преди ротата да е
станала, старшината ни събуди. Сънен съм, движа се и изпълнявам разпорежданията
му механично, без частица размисъл.
Хрумва ми, че ако се погледна отстрани ще приличам на робот от творбите на
Айзък Азимов.
Осъзнавам се чак в чакалнята
на бургаската гара. Как сме стигнали до тук? В просъница ми се мярка молотовка[4]-фургон, с тапицирани
седалки. Разтърсвам глава и излизам навън. Сядам на някаква пейка, протягам
крака и тъкмо да затворя очи отнякъде изниква офицер. Скачам, заставам мирно и
отдавам чест. Офицерът отвръща на поздрава ми и отминава. Оглеждам мръсните си
дрехи, коланът ми се е свлякъл. Опипвам отзад куртката - копчетата ги няма!
Повдигам колана и към натрупаното напрежение се добавя още една доза - ако
разберат, че съм без копчета ще ме накажат. После ще осъзная, че това е само
предположение и да се тревожа предварително е безполезно.
Качваме се в посочения от
старшината вагон и се настаняваме. Чака ни дълго пътуване - влакът е
пътнически, спира "на всяка керемидка", изчаква по гарите насрещните
товарни и бързи влакове. За зла участ в купето, в което съм е и старшината.
Седя и не смея да помръдна, притискам гръб към облегалката да не види, че съм
без копчета. Когато все пак ми се налага да стана гледам да съм с лице към
него.
В Плевен пристигаме посред
нощ. Мятаме вещевите торби на рамо и се строяваме в колона по двама. Тръгваме
пеш по пустите улици. Трак-трак-трак… – кънтят по излъскания паваж металните
цинти на войнишките ни обувки. След половин час сме пред продълговата двуетажна
сграда. Развиделява се. Между четири колони, прилични на бойници има сводест
вход. Старшината козирува на някого зад отвореното прозорче на пропуска,
разговаря, показва документи. Дежурния отваря портала, влизаме. Озоваваме се
във вътрешен двор, заобиколен от сгради. Това е първи район на НШЗО "Хр.
Ботев", тук е щаба на школата, и както става ясно малко по-късно, крайната
цел на нашето пътуване.
Близо до портала има цветна
градинка с няколко дървета и беседка. Старшината ни я посочва, чакаме да се
съмне. Утрото пристига изведнъж със звук на войнишка тръба. Не виждам тръбача,
но чувам сигнала за ставане. Прозорците наоколо светват почти едновременно,
вратите пропускат поток голи до кръста младежи. Тичат в кръг, обикаляйки пред
сградите, после се строяват, отдалечават се на две ръце разстояние, правят
упражнения, връщат се в помещенията. Нищо различно – правят това, което се
прави навсякъде в казармите. Ние търкаме пейките на беседката и чакаме.
Слънцето изпъстря отсрещните покриви на петна, опитва се да пробие заслона от
клони над главите ни. Откъм портала идват старшини и сержанти, след тях пристигат
офицерите. Толкова червени черти и звезди по пагоните наведнъж не бях виждал до
тогава. Вървят си те по плаца и алеите, заобикалят беседката, мяркат се ту пред
нас, ту зад нас. Ние скачаме и поздравяваме по установения начин. Едва свалили
ръце – идва друг, втори, трети – пак козируваме. "Тук човек не може да
седне!" - чувам някой тихо да роптае. Аз отдавам чест и треперя да не ме
видят, че куртката ми е без копчета за колана. Но кой съм аз – безлика единица
от облечена еднакво в цвят каки маса – никой не ми обръща внимание, офицерите
си вървят по пътя, някои отвръщат на поздрава ни. Спирам да се въртя като пумпал,
козирувам само на тези, които ни забелязват.
Най после при нас идва един
лейтенант. Води ни в голяма зала, където ни очаква друг офицер. Той разгръща
папката, която нашият старшина му подава. Поглежда в нея и си записва нещо в
тетрадка, поставена встрани. После ни извиква един по един, пита за името,
поглежда тетрадката и се обръща към лейтенанта: "Втори район",
"Остава тук" или "Трети район". Така, без каквито и да е
обяснения, бях изпратен да се преквалифицирам от свързочник на сапьор. Вероятно
е повлиял фактът, че съм завършил селскостопанско училище и копането няма да ме
затрудни. Заведоха ни в трети район и ни облякоха с нови дрехи, с пришит на
пагоните пъстър шнур.
Датата на клетвата в школата беше
определена преди нашето пристигане. За писма беше късно, не се знаеше дали ще
пристигнат навреме. Затова още на следващия ден ни заведоха да изпратим
телеграми на близките си. Имах притеснения, че може да не успеят. Доведе ги с
ладата си мой първи братовчед. След клетвената церемония в центъра на града ни
пуснаха в градски отпуск. Особено горд от факта, че ще ставам офицер беше баща
ми. Когато е бил на моите години са го канили да остане на служба, но той не се
съгласил. Може би сега съжаляваше за отказа си и в мен виждаше своето
неосъществено продължение.
[1] Грудово – град в Бургаска област, с
това име от 1950 г., от 1993 г. – Средец
[2] Ялак – дървено или каменно корито.
[3] Булашик – Твърди и/или течни хранителни отпадъци с отпадни води от миенето на кухненски съдове.
[4] Молотовка –Марка руски камион.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар