БИВОЛИЦИ В ИСТАНБУЛ

Навлизам в европейската част на Истанбул откъм българската граница. Магистралата завива плавно, колата изкачва лек наклон и изведнъж на хоризонта блесва жълтия диск на слънцето. Свалям сенника, но това не ми помага особено - далеч пред мен лъчите му се промушват между високите здания, минават низко през предното стъкло и ме заслепяват. Умората от продължителното шофиране е замъглила ума и притъпила реакциите ми. Телефонът ми писука – подава ми сигнал, че батерията му е на привършване,  На всичкото отгоре устройството, с което мога да я заредя в колата е повредено. След малко ще съм и без джи пи ес.

Докато правя тази равносметка покрай мен притичват няколко табели за изход от магистралата. Ленивата ми мисъл  подсказва, че няма да е зле да  се отбия, да потърся нещо за хапване, да пийна кафе и чак тогава да продължа. Не ми се ще това да е някое претъпкано заведение на бензиностанция. Без повече колебания давам десен мигач, престроявам се и намалявам скоростта. В ляво, като залепени един за друг, свистят изпреварващите  ме автомобили и габаритните им светлини бързо се губят в далечината. Завивам, свалям стъклото, в купето нахлува свеж въздух. След последвалия остър вираж и стопа, се отправям на юг. Трафикът тук е малко по-спокоен. Около километър се движа покрай добре поддържани зелени площи и ниски храсти с широки корони. После се появяват първите сгради, които с превъртането на километража се редуват все по на гъсто и стават все по-внушителни, а автомобилната върволица все по-гъста.

По всички признаци личи, че това са наскоро урбанизирани територии, за да приютят бурно нарастващото население на огромния мегаполис. Очевидно съм далеч от мястото, наричано някога Византион, после Константинопол, Цариград и Стамбул - градът с главна буква, градът на проливите, който всички искат да владеят и пред стените на който са се разбивали амбициите на десетки мастити военачалници и са оставили костите си хиляди техни вòйни. Изпращам със съжаление последните писукащи издихания на телефона и поглеждам тъжно гаснещия му екран. От тук насетне се движа почти механично, без ориентири, минавам по булеварди, през подлези и по надлези. Надничам през стъклата - иска ми се да видя колкото е възможно повече и… едва не се забивам във внезапно почервенелите стопове на автобуса пред мен. Не бива да се увличам, крайно време е да свия в някоя пресечка. Но след минута разумът отстъпва на любопитството и аз продължавам да съм част от някаква странна река с два противоположно движещи се потока от ръмжаща ламарина. Най-после, с пределно изсмукани сили, отбивам в тясна уличка, изминавам стотина метра и паркирам. Отдъхвам за няколко мига, облегнат на седалката, с изопната назад глава и притворени очи. После повдигам вежди, оглеждам се във всички посоки и осъзнавам, че не знам къде съм. Слизам от колата да потърся помощ и неочаквано фиксирам фирмената  табела с надпис „Кafe ABRITUS”. Ако това не е знак на съдбата не знам какво друго е!

Обнадежден  стъпвам на тротоара и от него направо влизам в малко помещение. Двама мъже пият чай, друг държи химикалка и притиска с пръсти фиш на еврофутбол към плота, на който се е облегнал. И тримата ме проследяват с погледи, като че ли им е заръчано непременно да узнаят точния брой крачки, нужни ми да измина разстоянието от входа до бара. Четвъртият,  със  светла кожа, черни очи, ниско подстригана коса, тънки мустачки и нахлупена шапка ме посреща прав зад бара. Заставам срещу него и преди да съм отворил уста чувам:

– Добре сте дошъл, господине! Какво ще желаете? – Думите са изречени на безупречен български. Той повдига леко козирката на шапката си и се усмихва. Иска ми се да оприлича тази усмивка на една друга, но отлагам това за по-късно. Приближавам към витрината, където са наредени тави с милинки, тутманици, гевреци и други тестени изделия.

– Благодаря! Една баничка и двойно кафе, ако обичате.

– Карагьозов – протяга ръка през плота мустакатият. Той сваля шапката и обръща към мен цялото си лице, сякаш ми казва: „Виж ме добре, може би ще си спомниш!”. Името не ми говори нищо, но осанката, жестовете… В съзнанието ми се мярка неясна асоциация.

– Бай Мустафа! - провиква се Карагьозов. – Една гореща баница донеси! Като онези, които правеше навремето в разградския хлебозавод.

– Ей сега! – показва се в остъклено гише н встрани от бара прошарена глава. – Веднага, моля! Но-о-осим!

Карагьозов прави кафето и ме стрелка с присвити очи. Знам, че очаква реакция на отчетливо подчертаните думи  за разградския хлебозавод. Онези, тримата в кафенето, продължават да ме изучават и аз се питам: „Какви са тези хора? Каква е тази смесица от любезност и натрапчивост?”. Обзема ме безпокойство и  съжаление, че се подадох на инстинктите си и се отклоних от главния път с мъртъв телефон в джоба. Въвлякох се сам в авантюра, която не знам как ще завърши. Пристъпвам от крак на крак и за да прикрия смущението си започвам да разглеждам интериора. На поставка между кафе машината и микровълновата фурна един до друг са поставени две знаменца - българския трибагреник и турския полумесец. Тонколоните на музикалната уредба са монтирани горе, от двете страни на бара. По рафтовете са подредени разноцветни кутии с чай и кафе, опаковани вафли, бисквити и солети, пакетчета захар и бъркалки, бутилки с безалкохолни напитки и вода.

Готовото кафе Карагьозов занася на близката маса и ме кани да го последвам. Той сяда срещу мен. Лицето му е осветено от лампите над бара, силуета му се откроява в рамката на прозореца. Бай Мустафа се появява, слага пред мен чиния с димяща баница и ми подава ръка за поздрав. Останалите трима, които не спряха да следят действията ми, се приближават. Ръкувам се и с тях, разменяме обичайните в подобни случаи любезности, след което те си тръгват. През цялото време, всички тези хора не пророниха нито една турска дума. Отпивам от кафето и казвам:

– Струва ми се, че съм се изгубил в тази градска джунгла. Къде съм попаднал?

– Вие сте в Авджълар, район на Истанбул, известен като „българския квартал“. Голяма част от жителите му са български турци, от няколко преселения. Това кафене се посещава предимно от тях. Тук те слушат българска музика и споделят спомени от България в приятелска среда. Не се чудете, видяхме още като спряхте, че сте с българска кола и с разградска регистрация. Затова и тези момчета, които преди малко заминаха на работа, бяха така неприкрито заинтригувани.

– Ясно! Навярно не сте избрали случайно Абритус за име на кафенето?

– Не, аз също съм от Лудогорието. Селото ни се казва Веселина, близо е до Разград и стария Абритус. А мен познахте ли ме?

Очаквах този въпрос, но още не бях готов с отговора. Отхапвам от топлата баничка и напрягам мисълта си. Вероятно е мой възпитаник. Но как да запомниш всеки  от десетките випуски, минали през класната стая! Как да идентифицираш кой от всички е човекът срещу теб? На светлия фон на прозореца виждам ликът на Карагьозов като остарял портрет, по който може да се потрудя. На олисялата му глава рисувам дълга, кестенява коса, която закрива ушите и се спуска по врата. Вчесвам я надясно. Махам черните мустачки и оставям по брадата и горната устна сивкав мъх. Върху бялата  риза обличам униформено сако с емблемата на разградския икономически техникум. Изпъвам ситните бръчици около устата и очите, запалвам две безгрижни искрици в черните зеници, подмладявам усмивката и получавам ухилената физиономия на второкурсника Фахри. Спирам да дъвча и казвам:

– Ти си Фахри, но защо си Карагьозов?

Той е не по-малко учуден, отколкото аз бях, когато се озовах пред „Кafe ABRITUS”.

– В Турция много често се носят фамилии, напомнящи родовия или селищен произход  на носителите им. Когато дойдох тук, бях млад, нямах и тридесет години, исках да се интегрирам възможно най-бързо. Възприех местната традиция. Започвах нов живот и избрах да се впиша в новия си паспорт с нова фамилия. Дядо ми наричаха Караамет. Селото, от което дойдох - Веселина. Един път вече бях принуден да избирам име, различно от даденото ми при рождение. Сега пък обстоятелствата наложиха да го направя за втори път.  Фахри Веселинов някак си не пасва. Избрах старото име на селото, Карагьоз. Наименованието произхожда от не съвсем ясна връзка с театъра на сенките, който пътуващи артисти разигравали в хан близо до Веселина, на главния път за Шумен. Хареса ми тази алегория, която в някаква степен ме олицетворява – една част от живота ми мина като сянка, на която малко хора обръщаха внимание,  намирайки  я  безплътна… А вас ви познах още като слязохте от колата. Винаги ще ви помня като мой учител. От онези учители, на които ще съм вечно признателен. Помня подробности от вашите уроци, за които едва ли подозирате. Не веднъж съм изпадал в затруднения, когато наученото от вас ми е помагало. Всъщност по документи съм Карагьоз, но ви казах, че съм Карагьозов съвсем преднамерено, за да ви подскажа с това „–ов”, че не съм забравил откъде съм.

– Откога си тук, Фахри?

– От паметната за мен 1989. Дойдох тук с най-близките си хора. Те и техните душевни терзания пренесох от Веселина до Истанбул в купето на едно жигули. Всичкото ни богатство от вещи беше нахвърляно в ремарке, което влачех със жигулито. От това незабравимо премеждие ми остана само то. Пазя го, събира ръжда ей там, под едно покривало. Много преживелици имаме двамата –добри и лоши, тъжни и весели – всякакви! Пазя го, жигулито…

Три години обитавахме едно мазе, където преди това наши роднини, които ни приютиха, складирали въглища. Но сме им благодарни - те нямат вина за нашите неволи. Както вина нямат и обикновените хора в България. Корените на сполетелите ни трагедии са на места, върху които народите няма контрол. Нашата орисия е същата, като на преселците тракийци и добруджанци. На такова високо място се роди и лъжливата българска следа за атентата срещу папа Йоан Павел II. А за нашите деца, които изтекоха в Западна Европа, ще забравят майчиния си език и няма да се върнат кой е виновен? А мигрантските вълни, които сега ни заливат, кой ги предизвика? Едно вижда прозорливият човек пред пердето и съвсем друго зад него. Изчакайте, след час-два ще започнат да идват хора от нашия край – кой на кафе, кой на чай, кой за добра приказка. Разберат ли че имам гост като вас всички ще се изредят, ще искат да ви видят, ще ви разпитват за селата си. И  няма да чуете от тях за там ни една лоша дума. Много от дошлите тук, особено по-възрастните, измряха. Те си отидоха от този свят с отворени очи и с мъката, че не можаха да видят още веднъж родните си места. Но цветните градинките пред къщите и саксиите по домовете им си остават засадени със семена, донесени от България.

На бара чакат няколко деца. Фахри ги обслужва, подарява им по една дъвка и се връща:

– Тук, където и да отидеш тъпчеш върху история. Земята е камениста, безброй пъти е преобръщана, почва почти няма. Наскоро погребвахме чичо ми. Властите едва намериха място за гроб. Дълбаем го с кирки и с всяка копка вадим кости, керамични отломки, парчета от статуи, камъни, бетон, железа, найлон,  циментови чували… Ето ти хилядолетна история върху два квадратни метра!  Излиза, че тук и да изгниеш не можеш като хората! Последното желание на чичо беше синът му да донесе от Веселина шепа лудогорска пръст.

– Как се живее в Истанбул? - опитвам се да разсея налегналите го мрачни мисли.

– Като навсякъде - не е лесно! Но най-трудно беше първите четири–пет години. Докато се устроим със жилища. Бързо ми омръзваше да съм сред хора, все гледах да се усамотя, да размишлявам и да търся изход. Тогава разбрах, че дори заобиколен от тълпи човек пак може да е сам. Виж, работа намирахме без особени затруднения. Ценяха ни като образовани и добре квалифицирани кадри. Някои от нас заеха високо платени длъжности, други направиха собствени фирми и бързо забогатяха. И аз, с един познат, реших да се впусна в бизнеса. Бяхме доста напреднали  с подготовката, когато баща ми ни завари една сутрин да обсъждаме със съдружника бъдещите си планове. Постоя прав, огледа ни хубаво, видя кой какво има на масата пред себе си и ме дръпна настрани. С твърди нотки в гласа и в  характерния за него стил заяви: „Да правиш ортаклък с човек, който закусва с бира означава да фалираш преди да си започнал! Върви да си допиеш чая и мисли!” Послушах го и регистрирах кафенето сам. Започнах и втора работа, като шофьор. Отначало на камион, после на автобус. Наех бай Мустафа да ме замества, докато ме няма. Справяме се…

Но колкото повече години трупам, толкова по-ясно съзнавам, че живея в Истанбул тялом, но не и духом. Сърцето ми все повече се отдалечава от тук и все по-често пътува към Веселина. Трудно понасям това раздвоение, иде ми да крещя, но поемам дълбоко дъх и отронвам само едно тихо:”Еееех!”. И си блъскам ума - дали да не си купя някъде в селата покрай река Бели лом малка къщурка и да изживея в нея последните си дни?

Една вечер сънувах, че съм остарял, много остарял.  Застанал съм на висок хълм  до надгробния камък на дядо. Краката едва ме крепят, извива се вихрушка. По дрехите ми се сипят кафяви листа, по челото ми се пилеят кичури дълга, бяла коса. Долу, в селото, всички са наизлезли пред домовете си, гледат към мен и припяват траурно в многогласен хор: „Фахри ага се върна, Фахри ага се върна…”.

Думите му глъхнат, очите овлажняват, клепките се движат учестено нагоре-надолу. Той извръща глава встрани и млъква. За облекчение и на двама ни в кафенето влизат няколко човека. Веднага след това вратата с гишето зад бара хлопва. Бай Мустафа кима на новодошлите, идва при нас да прибере  непотребните ми вече чиния и чаша. Пита дали искам още нещо. Поръчвам си бутилка вода. Той ми я носи и се връща да обслужи клиентите. Аз се чудя от колко време съм тук и дали не е време да продължа прекъснатото си пътуване.

Фахри се съвзема. Първоначално гласът му като че ли идва някъде от далеч, но постепенно укрепва. Изказът му става по-уверен и разказът му, макар да поема неочаквана посока, отново ме увлича:

– Споменатият ми дядо по бащина линия Караахмед и една мома от нашето село се харесали. Той бил мургав, с черна коса и черни очи, тя – със светла кожа и руса коса. Тогава, през 1938 година, също имало изселване. И двете семейства щели да се отправят към Турция, но на различни места. Само че влюбените не искали да се разделят и се уговорили да избягат в Разград. Крили се там известно време, докато родителите им заминат, и се оженили. Върнали се във Веселина, но това, което заварили никак не било весело – родната къща на дядо била празна, нямало останала никаква покъщнина. Но нали са млади - имали се един друг - това им било достатъчно. Вечерта в дядовия двор, се случило малко чудо - неочаквано се върнала бащината му малакиня. На врата ѝ висяло разнищено въже – скъсала го, избягала - не пожелала да замине за Турция. В бабината къща пък намерили забравена една шевна машина Сингер. Баба я прибрала и започнала да шие разни работи на хората. Дядо отгледал малакинята, станала хубава биволица, впрягал я в талигата и си орял с нея нивата. Родила му дузина малачета, а с млякото ѝ отгледал децата си. С нея даже в ТКЗС-то влязъл. За тази биволица дядо винаги говореше като за важен член на фамилията. Тази биволица аз не помня, но помня една друга.

Сигурно съм бил десетина годишен хлапак. Дядо другаруваше с един човек от Широка поляна. Може би знаеше истинското му име, но както той, така и всички останали го наричаха  Курназа. Биволицата му родила женско малаче. Дядо още като го видял и го харесал, но мълчи, не казва на никой. Обаче все подпитвал за него и търсел сгоден случай да го види. Курназа усетил дядовия мерак, но и той дявол – почесвал се лекичко по темето и се правел, че нищо не забелязва. Минало се така едно лято, минало се и  второто и  през една октомрийска вечер дядо отиде да навести стария си приятел. На следващия ден се върна от Широка поляна с малакиня – Курназа му я подарил. Вървеше пред нея и  я водеше за юлар, изплетен от син сезал. Всички излязохме от къщи да ги посрещнем. Беше красиво животно с лъскав черен  косъм. Дядо се опита да я вкара в дама, но тя се дърпаше упорито, заби копита в земята и не можахме да я накараме да влезе. Принуди се да я върже на един дирек отвън. Сложи пред нея стиска зелена люцерна, но  биволицата само я помириса и повече не посегна.   „Ще свикне, търпение трябва, спокойствие. Тя е научена на широко. То и селото, дето се е родила, се казва Широка поляна. Животно, животно, но и то душа носи и разбира. За нея ние сме чужди, не ни е опознала. Ще ѝ говорите, ей! Все едно е човек” – поучаваше ни дядо. Той взе чесалото, погали я по врата и започна да я вчесва. Биволицата завъртя глава към дядо и облиза ноздри с грапавия си език. Може и да ми се е сторило, но в черните ѝ очи май че видях благодарност. Така се изниза зимата. Полека-лека биволицата се привърза към дядо, покоряваше му се от една дума и ходеше подире му като куче.

През пролетта, като се показа тревата, дядо почна да пайвантисва биволицата на голямата поляна в края на селото. С чук, който носеше под мишница, забиваше дълбоко в земята парче арматурно желязо и я връзваше за него с дълъг синджир.

Дали мириса на пролетния въздух или широкият простор в края на селото е подействал не знам, но като отишъл вечерта да я прибира дядо намерил желязното колче изтръгнато, а от биволицата няма и следа. Върна се вкъщи и каза: „Знам къде да я търся”. Впрегнаха с комшията коня, заминаха двамата нанякъде и се върнаха посред нощ. Вързана за климията, зад каруцата кротко вървеше биволицата. „Къде я намери?” – попита баба. „В Широка поляна. Върнала се при Курназа”. Това, иначе хрисимо животинче, полудява още няколко пъти. Юлара ли ще се изхлузи, синджира ли ще скъса– все намираше начин да се откачи и да избяга. И всеки път я намираха пред портата на Курназа в Широка поляна.

От 1989 година аз биволи не съм виждал, но с всичките си сетива предугаждам наоколо невидимото им присъствие. Може би защото няколко поколения от нашия род са имали вземане-даване с тях и това по неведоми пътища е достигнало до мен. Та, като дядовите биволици, понякога и аз пощурявам, иде ми да скъсам истамбулския пайвант, да избягам  и да се върна във Веселина.

Седим двамата един срещу друг с наведени глави и мълчим няколко дълги минути. После се размърдвам на стола, надигам се, бъркам в джоба си и питам колко ми струва сметката. Фахри също става и прави възпиращ жест:

–  Вашите пари тук нямат никаква стойност!

Искам да възразя, но той ме хваща за лакътя и ме води към колата. Сбогуваме се и потеглям. В огледалото за обратно виждане съзирам как Бай Мустафа и няколкото му клиенти са излезли пред „Кafe ABRITUS” и махат с ръка за сбогом.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Светът на парите

Светът е пандемия.

Но не от Ковид.   Друг е вирусът, който мори земляните. Не от вчера. От хилядолетия.

Вероятно се е появил  в Месопотамия, а може би в Лидия или Китай. Но  където и да е  застигнал първите си жертви,  от там той прониква и се разпростира навсякъде, обсебва умовете и душите на хората. Удря безмилостно върху чувствата.  Вади на показ най-долните човешки страсти. Деформира  морала, унищожава човеколюбието, състраданието и отзивчивостта. Тази чума е поразила всички.

Нарича се алчност.

Неин инструмент са парите. Парица - царица! Шумът на парите днес е божествена музика. Пачките с банкноти са тухлите на градежа.

Ваксина срещу тази болест не е открита.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

АДÀШИ

Петък е. Най-после идва краят на работния ден. Паля москвича и тръгвам. Отивам да наобиколя възрастните си родители.

След по-малко от час шофиране метална табела ми показва, че съм близо до целта на пътуването си. Минавам покрай ръждясал руски комбайн – останка от някогашното  ТКЗС.  Веднага след това в периферията на погледа ми се нижат наредените покрай пътя къщи. Свечерява се. Входът на закритата детска градина е опасан  с дебел синджир и заключен с катинар. Тополите, наредени покрай оградата като стражи, пропускат между клоните си лекия ветрец, поклащат се леко и скръбно проскърцват, сякаш ми се оплакват.

Пресечката вляво на главната улица е замрежена от пепелак. Той пълзи изпод краката на стадо овце и кози, издига се нагоре, събира се в сив облак и бавно се разстила в градините и дворовете, задържа се върху покривите и листата на дървета, лепне по гърбовете на животните  и дрехите на хората. Застанали пред домовете си, до открехнатите вратници, стопаните лъчат и прибират стоката си. Човешката глъч от беззлобни мъжки попържни  и  настойчиви призиви на жени е  примесена с припряното блеене на търсещи  майките си агнета и ярета. Облечена в черно бабка,  чука по оградата си с тояжката, която ѝ служи за бастун - мъчи се да прогони изправено на задните си крака пръчле, което безмилостно  гризе цветовете на кичеста ябълка.

– Ца! Майнѝ са от там, брадат дяволе! Ца бре! Болест да та тръшне, дано!

Стигам площада пред кметството. На пейките пред читалището са насядали неколцина старци. Измежду тях скача млад човек и отривисто ми маха с ръка да спра. Отбивам колата встрани и слизам.  Митьо Камбурчето сграбчва дясната ми длан с двете си ръце и я разтърсва продължително.

– О-о-о! Мара ба, адаш! А добря дошъл!

Това е неизменният поздрав, с който този шегобиец, сладкодумен разказвач и добряк  ме приветства всеки път щом се видим. Започне ли да говори думите се ронят от устата му звуково и интонационно така променени, че първо ти обсебват вниманието, а после, колкото и да си увесил нос, не може да не се усмихнеш - адаша е способен от най-баналната случка да направи смешка. Често съм се възхищавал на способността му с няколко изречения да развесели и най-унилите си събеседници. Речта му, примесена с русизми – отглас от едно друго влияние, сега би звучала архаично, но тогава придаваше на изказа актуален колорит. Винаги имаше в запас няколко вица, които той наричаше хуморески, и които, разкрасени от изобретателното му въображение,  разказваше с увлекателно умение.

Има период от българската история, в които така наречената художествената самодейност беше на почит и всеки, с някаква що-годе дарба, при добро желание, можеше да намери изява на разни импровизирани, училищни или читалищни сцени. От многото смехории, сътворени от адаша, една е оставила ярка следа в съзнанието ми. Беше пародия на „Каменарче” от Хр. Смирненски, която завършваше така:

„…— Хей, дургарю, ти какво така тука с чука!

С това трясък и скри?

— Аз ли? Един път ще прекара, аркадаш, тука,

Един път в този камаси!”

Между съселяните си Митьо Камбурчето беше известен и като Камбата, но в негово присъствие рядко някой използваше това обръщение. Имаше не един случай, в който, от постоянна употреба на прякора, райнинци забравяха кръщелното име на човека. Но прякорът на адаша не беше такъв и не му прилягаше особено.  Много  пъти съм размислял, но никога не открих причина той да бъде оприличен на този непопулярен по онова време в Райнино зеленчук. Питам го как се е сдобил с такова прозвище. Обяснява ми, че негов съученик чул и видял уловими само за собствените си уши и очи прилики между камбур и камба.

– Адашка! Ти имаш ли разградско жителство?

– Имам. Защо?

– Значи, можеш да си купиш жилище в Разград, да работиш и да си живееш там …

Аз понечвам да му отговоря, но той ме запраща в съвсем друга посока:

– …а щъркелът не може, нали?

– Щъркелът ли? – повдигам вежди озадачен.

– Щъркелът, да…

И пак се отплесва нанякъде:

–Ти знаеш ли кой сега е кмет на нашето село? Не знаеш… Ние си го избрахме, победи с деветдесет и нещо и … не помня вече с колко процента. Е, не ми е ясно с кого толкова се бори, след като друг кандидат нямаше, ама победи… стана кмет  човекът.

– Ясно. Но какво общо имат тук щъркелът и кметът!?

 – Ще ти кажа! Ама ей тези старчоци тук – сочи към пейката – не вдяват какво им обяснявам.

Митьо Камбурчето прави дълга, драматична пауза, върти очи от мен към старците и обратно.  Те, подпрели бради на бастуните си, примигват сълзливо и чакат  да чуят поредната му лакърдия. Най-после адаша отваря уста:

– Погледни сега към гнездото. Е-е-й там, на дървената кула на помпата, с която вадили вода за селото, докато било в Румъния. Гледаш ли? А, така! Виждаш ли щъркела? Виждаш… А защо е един, питаш ти… Питат ме и тези тук комсомолци – посочва той пак старците - защо щъркелът е един, а не са два? Защо другият не е дошъл и този тук е сам като парясник? Сега ще ви кажа. Ей, дедушки! Другият щъркел не е дошъл, защото кмета не му е дал жителство. Ясно? Анадънму? Затова!

Адаша обръща гръб на старците, хваща ме за лакътя и ме повежда към училището, където вечер се събирали да се видят и се пораздвижат. Аз се колебая дали да тръгна с него или да продължа към родния си дом, но кога друг път ще мога да срещна свои стари познайници?

– Виж сега… Аз знам, че ти знаеш, че това за жителството сега не важи. Нали сме вече демократи… уж де! Но онези дядовци не го знаят. Ако пък някой от тях е чул, че са го отменили, вече е забравил. Абе, няма значение… Важното е майтап да става! – усмихва се той.

Влизаме в тревясалия двор, където посадените от нас като ученици дръвчета са се превърнали в огромни борове, забили върхове в небето. Спираме пред бетонната чешма, където учителите ни задължаваха да си мием обувките на дългите корита /защо ли сега не ми се виждат толкова дълги!/, преди да влезем в класната стая. Ушите ми писват от детски викове, глъхнат от трополенето на множество крака по коридорите… Отдавна отминалите години  нахлуват в главата ми със спомени, един от друг по-цветни, и ме засипват като вихрушка. Разтърсвам глава, за да се върна в настоящето. Мисля си, че началото на края на всяко селце започва със закриване на училището. За един педагог няма много неща по-тъжни от училище без ученици. Изпочупените прозорци ми заприличват на избодени очи, които никога повече няма да видят какво става по широкия бял свят.

По-надолу десетина млади мъже ритат топка. Двамата с адаша сядаме наблизо до тях и направо върху тревата. Някои от запотените играчи притичват при нас, ръкуваме се, разменяме набързо по някоя дума. Други ни поздравяват с пестеливо кимане или ръкомахане.

Адаша ми поднася пакет „Арда” с филтър, черпи ме: „Запали.” Палим и двамата. Тънките струйки дим от цигарите ни се издигат в неподвижния въздух право нагоре и едва се забелязват в синкавия здрач. Тъкмо да му предложа да си тръгваме той бърка в джоба си и слага на земята пред нас две миниатюрни пръстени пепелничета. Допушваме цигарите, смачкваме фасовете и почти ритуално ги изсипваме наблизо в кой знае как оцеляло кошче за смет, което никой не почиства. Протягам ръка да върна пепелничето, но адаша прави възпиращ жест и казва:

– Задръж го, за теб е. Да си имаш спомен от един калджия – иронизира той професията  си на керамик, добита в специализирано средно училище в град Попово.

Мачът приключва и на групи от по няколко човека всички си тръгват. Ние с адаша се връщаме на площада и се подпираме на паркирания там москвич.

– Адашка!  Помниш ли колко мои писма пристигаха у вас? И твои у нас!

– На кого тогава му е дошло на ум да ги брои… – отговарям.

– Прав си! Но няма начин да не помниш как ни объркаха повиквателните. Сякаш беше вчера… На 12 септември 1968 година у нас идва бат Андрей, завеждащият Военно отчетното бюро в Свещари. Ти ли си, вика, Димитър Николов Георгиев. Аз съм, казвам. Ето ти повиквателната. Влизаш в казармата на 21 септември, събота. Ще служиш в Грудово. Разтупка ми се мене сърцето, мама се разплака, всички в къщи се оклюмаха. Да се стягате, ей, вика тате, че ще правим новобранска вечер. Телеграми има да се пращат, гости да се канят, маси и посуда да се събира, да се готви ядене и пиене да се купува… Стягаме се ние, къде ще ходим. За четири-пет дни всичко е готово, остава да съберем хората и хоп! На 18 сутринта Андрей пак иде. Дай повиквателната. Сбъркали сме, вика, не била за теб. Имало тук друг Димитър с баща Кольо Георгиев. И ти я донесоха на тебе.

– Преди да си тръгна - казвам - и аз да те питам нещо.

– Питай!

– Кажи ми, защо, като се срещнем винаги се обръщаш към мен с „адаш”? Нито веднъж не съм те чул да ме назовеш по име.

– Защото си ми адаш. Ти си Димитър и аз съм Димитър. Адаши са бащите ни. Адаши са и дядовците ни. Троен адаш си ми ти, така да се каже. Като кажа „адаш” все едно произнасям тези три имена. Ей за това!

Сбогуваме се. Адаша си тръгва. Аз сядам в колата и паля двигателя. Натискам съединителя и посягам към скоростния лост. Адаша се връща, отваря вратата и се навежда към  мен:

– Хм-м! И още нещо! Ти знаеш, че адаш е турска дума, но какъв е произхода ѝ? Не те изпитвам. Състои се от две думи. „Ад” от турски се превежда като име, а „даш” е  другар.  Адаш буквално означава име на другар. Това за мен не са празни думи. Довиждане.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

ДА ТЕ ИМА СЛЕД КАТО НЕ СИ

Казват, че за да извървиш смислено пътя си на тази земя трябва да оставиш белег, който да напомня за съществуването ти. Но какъв да е този белег? Едва ли има човек, който да не си е блъскал главата над този въпрос. „За да останеш, за да си потребен…” [1] животът ти предлага хиляди възможности. Коя от тях да предпочетеш? И след като си направил избора си ще имаш ли сили и воля да я превърнеш в твой траен знак? Едно е да оставиш стъпките си в пясъка на морския бряг и съвсем друго да изобразиш  ловен танц на племето си на каменна стена. За да имаш отпечатък във времето след теб трябва да съумееш да го впишеш в канавата на бъдещето, като го превърнеш в свой отломък и вградиш в него целият си ум, сърце и душа.

Велико тайнство е желанието „…да те има и след теб дори”[2].

Казват, че да създадеш живот с някого означава да дариш миниатюрна частица от себе си на другия. Всъщност, един ден, осъзнаваме, че  сме дали и къс от живота, който сме имали преди това и не малък дял от живота, който ще имаме  след това.

След като вече е станал, или не е станал, голям архитект или писател, учен или пълководец, художник или политик, след като животът му е преминал безметежно в елитарна среда или протекъл противоречиво в руслото на посредствеността всеки родител стига до извода, че неговите деца са най-голямото му постижение и точно те са най-трайната и най-важната диря, която е могъл да остави след себе си.

---

[1] В. Ханчев

[2] В. Ханчев

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.

По-малко или повече ?

1981 година, в САЩ за президент е избран Р. Рейгън. 1985, в СССР на власт идва М. Горбачов. През 1989 г. Източна Европа е разтърсена от нежни и не толкова /Румъния/ революции, които завършват с крах на социалистическия лагер. Падат Берлинската стена и Желязната завеса, приключва Студената война. Победителите са известни. 1991 г. е ознаменувана със закриването на Варшавският договор и СИВ и окончателният разпад  на СССР.

В контекста на тези значими за целия свят събития след 1989 година в България очакванията са големи. За дефицитите от лични права и свободна инициатива вината е на тоталитарната държава – твърдят  апологетите на новия световен ред.  Махнете плановото стопанство и командния стил на управление. Елиминирайте държавата и оставете да функционират механизмите на пазарната икономика. Вземете съдбата в собствените си ръце.

И се започна.

Регистрират се огромен брой фирми, повечето с предмет на дейност експорт/импорт и „…всичко позволено от закона”. Едва ли не всички българи станаха търговци. Тук-таме се мъдри и по някоя фирмичка с амбиции за дребно производство или преработка на суровини. Но вместо да се превърне в Швейцария на Балканите, както се заричахме, държавата България затвърди балканският си имидж – тя се разкъсва от бандитска приватизация, безработица, финансови фараони, фирмени и банкови фалити, невиждана инфлация, рекет, масово обедняване, борчески стрелби и убийствата  посред бял ден. Е, за сметка на това се сдобиваме с първите реститути, рентиери и кредитни милионери. Призивите и действията за колкото се може по-малко държава продължават. През ноември 1999 г. площад „Св. Александър Невски” кънти от възгласи „Ю-ЕС-ЕЙ, Ю-ЕС-ЕЙ…”, аплодирайки американсккия президент Б. Клинтън.

След като приватизацията на държавата е на привършване и спестовните сметки на народа са опразнени левът е деноминиран – 1000:1. Мутрите обличат костюми и стават бизнесмени. Частните охранители стават застрахователи, силовите структури се реформират и започват да пазят  грабителите, чието богатство се измерва  в зелено. Междувременно на държавно равнище сме спрели няколко ядрени реактора и сме обещали да не строим нови енергийни мощности. Намалили сме  офицерите и войниците, разглобили  сме ракетите, приземили сме самолетите, претопили сме танковете и  сме оставили калашниците да ръждясват на пирамидите. Но сме се сдобили с няколко американски и на НАТО военни бази. Обезсилили сме морския и речния си флот, железопътния и въздушния транспорт. Законодателството ни е синхронизирано с европейското. Брюксел наблюдава, контролира и ръководи процесите в България, понякога и с директиви като тази за допустимите кривини на краставиците. Ролята на държавата е сведена почти до церемониална, от суверенитета ѝ  е останало малко.  Младите вече са се разпилели  по света да търсят по-добър живот. Селата са обиталища със затихващи функции, пътищата към тях са  буренясали, градовете са опразнени до прага на своя минимум. Управниците оптимизират броя на детските градини, училищата, здравните заведения и маршрутите на автобусните линии. Демографската катастрофа се вижда на всяка крачка, но за овладяването ѝ не се прави нищо. Настъпва златното време на интернет и социалните мрежи, на безсмисления брой телевизии, радиа и университети, на чалгата и  неграмотността, на конформистите и популистите, на готованковците, крадците и измамниците. Съдебната система се затлачва, правдата се  превръща в понятие от литературата и киното, неприсъщо на живия живот. Истината за случващото се с България и с българите се префасонира  от услужливите медии с разнопосочни тълкувания, докато се удави в порой от празнодумство и добие удобна за политико-икономическия елит форма.

От Георги Атанасов /1990 г./ до Бойко Борисов /2021 г./ ни управляват 20-на правителства. Изреждат се адвокати, професори, царе, партийни лидери, генерали и пожарникари. България става член на НАТО и Европейския съюз. Въпреки това нито  един от тези "спасители" на нацията не съумя да спре най-бандитския грабеж в дълголетната ни  история. Когато по опустошената и разплакана като след хунски набег земя не остана почти нищо за крадене съвременните апаши изобретиха способи за присвояване на европейски пари. През всичкото това време демократично избраните на честни избори политици обясняваха на гласоподавателите  колко лош стопанин е държавата.

Атаките срещу институцията българска държава се водят от 1989 г. словесно и практически, отвътре и отвън, с всички средства и на всички нива, с пълно отрицание на близкото минало и подпомагани финансово и методически от новият голям брат. Първо се закриват централните и териториалните административни, обществени и политически структури в държавата, функциониращи до 1989 г. След това се назначават нови областни началници, кметове и временни общински управи. Промишлените предприятия се оглавяват от верни на правителството кадри. На входа и изхода на предприятието се разпореждат точните за всеки конкретен случай  хора. С общи усилия цели комплекси, заводи и фабрики се източват, водят се съзнателно до фалит и се присвояват за по един долар. Частната собственост е издигната в култ и се счита за извор на богатство и непрекъснат просперитет. А държавата е лош, лош, много лош стопанин.

В АПК-та /аграрно промишлени комплекси/ и ТКЗС-та /трудово кооперативни земеделски стопанства/ вместо управителните съвети, контролирани от държавата, сега се разпореждат ликвидационни съвети, чиято задача е... да ги ликвидира.  На правоимащите кооператори и техните наследници се разпределят имуществени дялове в купюри и натура. Резултатът е порутени стопански постройки, унищожено животинско поголовие, разграбена селско-стопанска техника и оборудване. По закон окрупнената земеделската земя се разпокъсва с връщането ѝ на собствениците в реални граници, което изключва прилагането на модерно земеделие. Така хората  са принудени да я продадат на безценица или да я дадат под аренда /срещу няколко бутилки олио на декар годишно/ поради невъзможност да я стопанисват ефективно или изгубена с времето традиция. След което набързо се оформя ново съсловие богаташи със стотици хиляди декари закупена и още няколко пъти по толкова арендувана земеделска земя. Иначе казано тези светкавично пръкнали се чифликчии си направиха по едно частно ТКЗС с размерите и възможностите на някогашните АПК. Ето как не само стигнахме, но дори надминахме американците!

Светът и Европа постоянно са подложени на изпитания, така е и в началото на 21 век. Като част от глобалния свят България не прави изключение. При настъпване на някаква финансова, здравна, мигрантска или каквато и да е криза, земетресение, пожар, наводнение или друго бедствие се сещаме, че живеем в държавата България. Може да сме българи, турци, цигани, арменци, евреи… - оглеждаме се и търсим помощ. Кой ще ни помогне? Може да сме млади или на почетна възраст. Може да сме си заслужили пенсията, да получаваме социална такава или да разчитаме на помощи.  Може да сме плащали данъци и осигуровки, а може да сме се изхитрили да не го правим. Може да сме проклинали калпавия шанс да се родим точно в България и да сме се заричали да търсим щастието си другаде. Може да сме обикновени работници и служители. Може да сме ръководители или собственици на малко или голямо предприятие. Може да сме промишлена или търговска фирма, може да си изкарваме хляба в туристическия бранш или в селското стопанство. Може да работим в болница или да притежаваме ресторант. Може…

Да вземем ковид кризата. Всички се надяваме, искаме, настояване, протестираме, стачкуваме: „Държавата да ни помогне! Компенсирайте ни загубите. Дайте ни грантове. Отпуснете ни безлихвени кредити. Включете ни в програми за подпомагане. Опростете ни данъците. Платете на работниците ни…” 

Държавата да ни спаси!  Държавата, за която всички твърдяхме, че е лош стопанин и си пожелахме да не се меси в живота ни. Държавата, която с такова настървение разграждахме и ограбвахме.

Колко и кога да я има или да я няма?

Клетата България!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.