Очерк за селото на края на света

ЗАБРАВЕНОТО СЕЛО

Главната улица

Райнино

Област:  Разград

Община:  Исперих

Геогр. ширина: 43.7999992

Геогр. дължина: 26.8169994

Надморска височина: от 200 до 299 м

Площ землище: 23.027 km2

Население: 403 човека (31.12.2013) 

Пощенски код: 7421                            

• Kод за междуселищно избиране: (084737)
•            
• КРАЯТ НА СВЕТА МОЖЕ ДА Е НАВСЯКЪДЕ. НЕКА ВИ РАЗКАЖА ЗА ЕДНО СЕЛЦЕ, КЪДЕТО  ТРЪГНАЛИТЕ НЕ СЕ ВРЪЩАТ, А НЕОТПЪТУВАЛИТЕ ОСТАВАТ ЗАВИНАГИ.

              

Ако все още сте тук и имате намерение да продължите пуснете си клипчето по-долу, за да направим четенето по-приятно.

• 
  

•          Речете ли да потърсите селото в интернет ще намерите твърде оскъдна информация. Тя ще е или административна или част от криминалната хроника. 

•             За селото е писано малко. Най-съществени и достоверни сведения могат да се намерят в краеведските и родовите изследвания на Йордан Иванов и Борис Илиев.

•            В Райнино, кръстено на Райна Княгиня, повечето неща са по едно. Те винаги се произнасят в единствено число и с значимост да бъдат изписвани с главна буква.
• 
  

Площадът

Кметството

Помпата

Празното училище

Читалището

До 1942 г. селото носи името Кьосе Абди или Кьосе Апти. 

 Щъркелово гнездо над Помпата

Преданието твърди, че някой си Апти, без косъм по  брадата си и поради това с прякор Кьосе, бил първият заселник и основател на селото, от където произхожда неговото наименование. През войната 1828 - 1829 г. в тила на руската армия, която стигнала до Шумен, безчинствали разбити турски части, заедно с въоръжени местни мюсюлмани. По това време били ограбени, разораени и разселени две махали на Райнино. Те били разположени северозападно от селото, в гората. Наричали се Йомерлер и Рамлар, по имената на два рода, които ги населявали. До началота на 20 век там още можели да се различат местата на кладенци, на гробищата, основите на къщи и на дворове. Още по-късно сред дъбовете останали да виреят круши, сливи и ябълки. 

Селото е променяло местонахождението си по различни причини няколко пъти, а веднъж, през 1837 година и поради епидемия от чума, когато се изместило навътре в гората.  Останки от керамика, огнища и други доказателства и до днес могат да се намерят в нехарактерната за землището пепелява почва на блока вляво от пътя за Канипейската гора срещу Летището. Там, преди около 50 години бяха Старите лозя.

Любопитна подробност е, че на излизане от селото, по пътя за Стария Излаз, в близост до Андровия гьол  има останки от махалата, останала в детските ми спомени като Аша Маале. Там, при внимателен оглед, още личат останки от пещи за производство на негасена вар, откъдето носи името си една от фамилиите - Кирекчиите.

https://www.google.bg/maps/@43.8129489,26.8144852,13z/data=!4m2!10m1!1e2 

Райнино е село като всички села и не съвсем. Не прилича на никое друго, не защото аз съм израстнал там, а защото на този грешен свят няма две абсолютно еднакви неща и всичко съществуващо е единствено и уникално само по себе си. Райнино притежава своята световна и национална неизвестност и това също е негова характерна черта. В околността е популярно и като селото със стоте ергени - поради открайвремешната беднотия момите от селото все гледали да се оженят на по-богати места по други села и градове. Колкото шега, толкова и истина. Днес възрастни и самотни мъже, не успели да натрупат необходимия трудов стаж за собствена пенсия,  се грижат за престарелите си родители, преживявайки с тяхната.

До 1940 г. селото е в пределите  на Румъния. Малко са възрастните, които помнят как граничната бразда, минаваща южно от стопанския двор в посока изток – запад е разделяла Райнино от Вазово и Румъния от България. Румънската застава се е помещавала в несъществуваща вече постройка до кладенец съвсем близо до селото - вдясно по пътя за Вазово, непосредствено след стопанския двор на бившето ТКЗС, там, където свършва успоредния на шосето полезащитен пояс. Българската застава е била някъде по на юг и вляво, но останките от нея са заличени безвъзвратно от последвалата след 1940 г. селскостопанска дейност

На границата между две области сега, в недалечното минало и на две държави, Райнино и до днес си остава едно изолирано, забравено от "бога и царя" място. Землището му, осеяно с изкуствени могили, подобни на Свещарските, но по-малки и повечето изличени от плуговете, се врязва като своеобразен сухоземен полуостров в Силистренско. Богатият чернозем и Гората са тези , които дават поминък и носят някакви доходи на жителите му, които от ден на ден оредяват. Райнино е типичен пример, олицетворяващ позабравения термин "Селище с затихващи функции"

Чешмата до Помпата

Населението му е уникална смесица. Най-многобройната група са българи преселци от Тулчанско, дошли тук през 1940 г. по силата на Крайовската спогодба. Те се самоназовават  преселци и добружанци, макар дедите им да произхождат от вътрешността на България или както те я наричат „Стара България“. През 50-те и 60-те години на 20 век в селото идват македонци от планините на Югозападна България, привлечени от плодородните черноземи. По ранните заселници, още от времето на турското владичество,  са представители на особената етнографска група „Оста миллет“, изповядващи исляма. Странното е, че нито турците от Веселец, нито ромите от Вазово  ги причисляват  към своя етнос. Няколко са само фамилиите, които се считат и биват признати за коренни жители на селото.

Селото живее своя собствен, незавиден живот. Единствената връзка с големия свят е тесен път, за който неизвестно чии грижи приключват с маскировка на дупките по напукания като бръчките по лицата на жителите му 30-годишен асфалт.

За всички идващи и отиващи си този път свършва и започва на Площада. Идва  от Исперих и отива в Исперих. От там на юг и нататък към още по-уютния запад, по широкия, красив, богат и щедър свят! Сега и напред, без да се обръщаш! От Свещарските могили и царската тракийска гробница, където за кратко се пренасяш в царствения свят на гетите назад във времето - толкова, колкото да осъзнаеш собствената си безнадеждна провинциалност - сега и тук. А после -  в твоя свят и твоето време -пак напред! И на юг, и на север, и на запад! Само не и обратно - на изток!

Събитията тук са простичко двуполюсни - тъжни и радостни.
Тъжни... 

Когато в сутрешната притихналост над къщите се понесе бавно протяжният звън на църковната камбана, известяващ нечия кончина. Поп Никола, с райнински корени, идва тук само тогава - тук той  не кръщава и не венчава, той само изпраща по единствено нетревясващия еднопосочен път, който свършва на Крушака. 
Радостни... 
Когато някой от еднопосочно поелите на юг-север-запад, милостиво реши да се завърне и за малко да разсее сивата безнадежност на създателите си. Тогава, за първи път, усмихната от няколко седмици или месеци,  празнува цялата махала. Празник, който започва с очакване на старата и изкривената като самите чакащи пейка до портичката на нечия обречена на скорошна разруха къща. И завършва след няколко часа с изпращането им от цялото население на махалата - един-двама старци и две-три старици.

           
            Често се случва така, че двете събития взаимно се предизвикват и се сливат в едно. Тогава на човек му е трудно да реши за кого има повече основание да се радва и за кого повече основание да тъжи - за мъртвите или живите.   

            Едно събитие обаче е ежегоден връх, в чиято сянка всичко останало остава незабележимо  - Сбора! Той е традиционно в последната събота на октомври, когато полската работа е приключила. Дори арендаторите стават щедри и развързват кесиите,  за да помогнат. Селото оживява и се пълни с млади и стари като в най-добрите си години. Пред къщите се нареждат върволици коли. Кой овца или агне, кой коза или яре, кой кокошка - всеки според чергата си. За година време е отгледал някоя животинка и на Сбора тя се превръща в храна за гостите. Лее се ракия, бира и още необистреното вино. Свири музика, играят се хора. Събират се роднини и приятели - с години невидели се - не могат да се познаят.

            Веселба за един ден. На другия селото изглежда още по-тъжно и по-пусто.

            На влизане в Райнино, след табелата, която обозначава началото му, ако си невнимателен шофьор, може да се окажеш без десен калник или поне мигач от неочаквана среща със стар руски комбайн.

Той така се е вкопал до някогашния, сега трудно различим между храсти и бурени Полски стан,  че с неподвижно преживените си там демократични години се е превърнал в непоклатим паметник на социалистическото минало. В ляво , в Стопанския двор, се забелязват няколко трактора на едва оцеляващата в конкуренцията на арендаторите кооперация. Малко след това ще видите висока ограда от бетонни елементи на изоставения отдавна цех за заготовки на исперихския завод „Добруджа“, превърнат сега в нечий склад.

Площадът в Райнино е обръщало, последна точка от дестинация за никъде. То е край, но и начало на единствения път, свързващ го с цивилизацията.

Зърваш за миг изтърбушената сграда на някогашното основно училище, което е приютявало и класове с двойни паралелки; минаваш покрай кметството, чиято работа основно е да събира личните карти на починалите и да издава удостоверения за наследници; виждаш килнатата на една страна Помпа и две-три пейки пред затворените врати на Читалището; трудно може да различиш дали има нещо зад  прашасалите стъкла на ниските сгради в дясно от теб; накрая спираш пред Барчето и Магазина.  Тук е Центърът, тук се ражда и умира всяка новина, мълва и клюка в този малък свят. Тук, на Центъра, дори тиквените семки, чието производство е важна част от „икономиката“ на  селото, твърдят местните, съхнат най-добре. Ако на Центъра нещо не е изкоментирано то не се е случило. Тук посрещат и изпращат Рейса като събитието на деня. Местните новини и световните дела се обсъждат най-добре в Барчето на чаша ракия, но ако не можеш да си я позволиш– и пред него, с килнат назад каскет и небрежно пъхнати в джобовете ръце.

И все пак, Райнино е свят. Като микрокосмос. То е някаква измамна и все още незнайно как крепяща се цялост, съставена от земи, тревясали улици, рушащи се постройки, възрастни хора, съдби,  дървета, животни, цветя....  Нищо, че тук дори щъркелите вече не се завръщат и гнездото им на помпената кула отдавна стои празно. 

Но ако се вдълбочиш - и в миналото, и в настоящето - ще откриещ неочаквани съкровища.

Тръгнеш ли покрай Читалището на запад ще минеш през Новия Излаз /има и местност Стария Излаз/ и по този черен път към село Иван Шишманово ще стигнеш Реката. Тя „Седем години тече и седем не тече“ – ще ви каже всеки срещнат. И ще ви уверява, че като следвате течението  ѝ през Гората изведнъж тя ще се изгуби, ще изчезне под земята. За да се появи някъде към Дунав и да се влее там. А наблизо, където изчезва, е Бездънната дупка. В нея много са влизали, ама никой не е стигнал дъното!. За да стигнете там ще трябва да навлезете в оградена с висока телена мрежа територия – резерват към ловно стопанство Воден. Тук са построени хижи, заслони, чакалà, правени са пътеки и парапети, язовири, хранилки за дивите животни. Развъждани са диви патици, полагани са грижи за популациите от сърни, елени, диви свине. За да бъдат отстреляни от Т. Живков и негови гости като Л. Брежнев, Н. Чаушеску, М. Кадафи и други бивши величия.

Ако продължите разходката си по долината на Реката, пеш, без път, покрай Пещерата и през Гората ще стигнете и до „Ири Хисар“ – тракийска крепост, използвана и през средновековието. Местността е много живописна. Хълмове, обрасли с дървета, виеща се между високи скали река, останки от крепостни стени и охранителни кули допълват картината.
Ако сте с кола - продължете от Площада на северозапад, следвайте макадамената настилка, минете през портала на Резервата и след няколко километра сте там, в "Ири Хисар", където едни селяни от Райнино се грижат за дивите животни, за могат други, високо урбанизирани много цивилизовани хора от къде ли не по широкия свят, да убият и вземат като трофей главите им.
Може да изберете и друг маршрут - на запад, покрай водонапорната Кула,

покрай Първия и Втория пояс към гората с червен дъб, и после надолу - по Реката и до крепостта.
На връщане, ако вече е късно, не ви се пътува и няма къде да преспите - отбийте се на Центъра или в Барчето. И може да сте сигурни, че някой от онези чудаци там с овехтелите каскети ще ви приюти, ще ви почерпи и нахрани, ще ви настани да преспите в Новата стая и на другия ден ще ви изпрати по живо по здраво.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.