Косачи

Тримата, застанали на по пет-шест крачки и малко встрани един от друг, замахват едновременно. Косите се врязват със съскащ звук в сочната трева. Бърза тръпка пробягва по стъблата и след миг те се повалят отсечени. Но едва успели да полегнат кротко на една страна биват прибрани в правата редица на откосите. Три чифта ръце с възлести пръсти и изпъкнали от напрежение вени изтеглят косите вдясно и напред. Телата се извъртат едновременно, като привързани с невидими нишки. Тримата, в синхрон,  пристъпват напред първо с единия, после с другия крак и с пореден захват събарят все нови и нови дъговидни ивици трева. Под лъсналата от пот кожа на извиващите се като гъвкави габъри голи гърбове ритмично се напрягат и отпускат здрави мускули.

Заплетено в тревата малко жабче се измъква на безопасно разстояние и гледа оттам уплашено с изпъкнали, немигащи очи, инстинктивно усещайки, че е било на един жабешки скок от смъртта. Забързани мравки се лутат обезпокоени из тревата, загубили обичайните си пътища. Сред тях черна буболечка прекъсва лудешкия си бяг и изведнъж застива в мъртвешка неподвижност на мишата пътека, водеща към съседната царевична нива. Дребна хвърката твар, с неизсушени още от полегатите лъчи на слънцето крилца мудно се вдига в сиво облаче от пърхащи точици, което бързо след това се сипва по тревата до следващия замах на косите. Отзад, на безопасно разстояние от тримата, по повалените откоси, с подскоци и къси прехвръквания от място на място шетат врабци.

Пълната с живот, полюляващата се на вълни от свежо полъхващия ветрец трева мами очите с удивително чисти багри. В своята привидна безпорядност те образуват недостижими за въображението съчетания.  Всеки цвят и стрък  се вписва естествено в тази вълшебна хармония, допълва необузданата  ѝ красота и празнува с буйна  радост съществуването си.

Пъстрата ливада намалява, изяждана от металните усти на косите, които отхапват по мъничко от нея, за да я наредят на дълги, тесни ивици зад косачите.

Първият от тримата млади мъже довършва откоса, хваща за шийката плетена дамаджана и жадно пие на едри глътки. Бък-бък-бък… Въздухът просвирва над горната му устна. Вадички потичат по брадата му, за да се смесят със солената пот на гърдите. Той си поема дълбоко дъх и от устата му се отронва със задоволство едно продължително „О-ха-а-а!". След малко се навежда, оставя дамаджаната на земята, взема стиска от окосената вече трева и избърсва с нея бляскавото острие на косата. После, с отмерени движения, внимателно прокарва точилото по звънтящата стомана, която отвръща недоволно със съскащ звук.

Двамата по-малки братя вече са достигнали до края на ливадата и последователно повтарят действията с водата и точилото, преди да захванат нови редове.

Близо до пътя, върху наръч прясно окосено и богато ухаещо на билки сено седи възрастен човек и с премрежения поглед на присвитите си очи по бащински строго, но и с наслаждение наблюдава тримата си сина. Душата му се изпълва с доволство, в сърцето му отеква ликуваща песен. Иска му се да сподели с целият свят бащината си гордост…

- А добър ден, Кольо! Почиваш ли, почиваш ли? – чу дрезгав глас зад себе си. Той се стресна, извърна се да види кой така грубо го изтръгна от обзелото го мечтание и чак сега  осъзна , че наистина е седнал на тревата, а наблизо стърчи единствено и самотно косата, която остави преди малко.

            - О-о, бай Стефане, ти ли си? Ела, сядай, да се видим!

            - А! Няма да сядам, Кольо, че и аз съм тръгнал на коситба. Ха-ха! Чувай, Станчо, дето имаше една приказка… Пък и я виж, къде се е дигнало слънцето… Припича днес яко…

            - Ами що не почакаш до събота? Може да си дойде от града момчето ти.

            -А-ха! Ще си дойде! Да коси? Колкото ще си дойдат твоите! – отсече бай Стефан. – Такава е тя, нашата… Ще си дойде, от Лондон !? Ха-ха-ха!

- Тъй ли! Не знаех…Какво да ти кажа, бай Стефане? Моите пък са в Канада. И тримата. Майка им се поболя от мъка. Пет внучета имаме, но само на снимка съм ги виждал. Най голямата, Ребека – на баба си Радка кръстена, вече е ученичка. Учат ги там, на английски. Другата и тя май е ученичка, но учи по френски. Пък български кога? Не знам, не знам …

- Кольо, тъй както гледам телевизията вечер и слушам тоз-оня… Пък и синът, нали се обажда по телефона от време на време…Май и тяхната никак не е лесна, викам. Хич не им е до нашия треволяк ни на момчетата, ни на жените им! Косим си ние с тебе гюрлюка, селото ни е празно, заприличало е на келеме. А децата ни, горките  – какво са виновни те - тях ги косят първо тука, пък после нейде по света. И после се чудим защо не можем да се разберем с внуците… Аз знам български и друго вече не ми трябва. Ама, питам се - защо и те, нали уж са…Тъй де, защо и те да не знаят, та да се разбираме по нашенски?

Бай Стефан замълча. Сведе очи към земята и зачовърка с крак пред себе си. После нарами косата:

- Я аз да хващам пътя, че окъснях. Хайде, спорна ти работа, Кольо!

           - Спорна и на теб, бай Стефане! 

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.