Белите коне и принцовете

Пътувам през Лудогорието. Времето е приятно топло. В нивите покрай пътя чернеят угари и жълтеят стърнища. Тук-таме се вижда неузряла още царевица.  Един комбайн привършва блок със слънчоглед.

Минавам през няколко селища. Това, което се набива в очи са конете. Коне всякакви на  на цвят. Произволни кръстоски с трудно различима порода. Коне с  червен, черен или сив косъм. Коне петнисти. Коне по улици и поляни, впрегнати и разпрегнати, забити на пайвант или спънати с букаи, по един или по няколко скупчени на едно място.

Наближавам Райнино, селце на петнадесетина километра северно от Исперих. Вече няколко километра пред мен и зад мен други коли няма. Движа се бавно, слаломирайки между дупките на тесния път. От двете му страни преплитат клони стари орехови дървета. Зеленото на листата им и сивото на асфалта се сливат в маранята на затопления въздух. Свалям стъклото, опирам лакът на вратата и лениво въртя волана. Една сврака с подскоци отнася  встрани орехов плод, но внезапно го оставя и с крясък литва право нагоре. Между високата растителност на банкета устремно се промушва кон и влачената от него каруца лудешки заподскачва по изровения път към селото. Брадясалият мъж в нея скача на крака, псува люто и дърпа с все сила дизгините. Аз намалявам още скоростта и следвайки го чакам животното да се укроти. След малко стопанинът връзва коня за един орех и ми прави знак да спра.  Разказва ми как, докато си карал по черния път, нещо изшумоляло в пояса и коня се подплашил. Питам го недоумяващо за какъв пояс говори и той надълго и на широко ми обяснява какво е чувал от баща си. Така научавам, че тези продълговати и тесни ивици сред нивите, залесени с различни породи дървета , наречени полезащитни пояси, били създадени около 1950 година против ветровата ерозия и за снегозадържане, от което плодородието рязко се повишило. А пък в този пояс, дето се подплашил коня му, имало в храсталаците дълбок и старателно иззидан с дялан камък кладенец. Там, до 1940 година, се помещавала румънска застава. И ми показва с широк жест на косматата си ръка къде е била границата между България и Румъния повече от 30 години.

Нямаме какво повече да си кажем, човекът забелязва, че аз пристъпвам към колата и  смутолевя за раздяла едно „Ши ма извиняваш”, след което се отправя към каруцата си.

Продължавам пътя си. След пояса, от моята страна, са порутените постройки на някогашното ТКЗС, а в дясно се вижда закрития отдавна цех на някакъв исперихски завод.

Пресичам селото по главната  улица. След безлюдния площад и двуетажната сграда на кметсвото, след висока дървена кула на водната помпа с празно щъркелово гнездо и буренясали  отляво и отдясно дворове пред погледа ми се ширва продълговат дол, обрасъл с къса, завехващо зелена трева. Някъде по средата, в ниското, сред насъбралата се  дъждовна вода, се белеят десетина гъски. Клатушкат се там вървешком в плитката мътилка и усърдно претърсват черната локва с червените си човки. Отвреме навреме грациозно извиват нагоре дългите си шии и си говорят нещо на техния патешки език. Тогава набраздената от миниатюрни вълни повърхност на локвата се поуспокоява и  треперливо отразява жълтакавият диск на клонящото към залез слънце.

Едва различим в тревата път пресича поляната напреки. От двете му страни съсредоточено пасат  десетина коня. Близо до тях пет-шест смолисто-чернокоси деца тичат подир футболна топка. Край пътя виждам и две кози. До тях е полегнал старец. Лакетът на едната му ръка е опрян на тревата, главата си подпира с длан. С другата ръка държи къса тояжка и човърка тревата пред себе си. Отбих към него и спрях колата. Наближих, поздравих го, той кимна в отговор и аз приклекнах до него.

– Откъде си, младо момче?

– От далече съм. От ... Южна България. – Изръсих бързо. Не знам защо го направих, но не казах истината.

Той поглежда към колата:

– Личи, личи...  – Кой знае? Не си, значи, от нашата Североизтòчена България, а?

Едва издържам остротата на проницателните му очи. Присвити недоверчиво ясно показват, че не ми вярва. Притеснено прекършвам с пръсти стръкче трева, захапвам го между зъбите си и напрегнато мисля как да се измъкна от капана, в който сам се напъхах. Иде ми да хукна към колата, но това "изтòчена" ме кара да продължавам да клеча пред него смирен и с глуповата физиономия.

Старецът се покашля и милостиво продължи:

– Какво се чудиш! След като има Северозапáднала , защо да няма Североизтòчена България? А?

Преди да се окопитя топката на играещите между конете хлапета се търкулна и спря между нас. Старецът я побутна с тояжката си към дошлото да си я прибере момче. Беше голо до кръста, с къси панталонки и разпрана маратонка на единия крак. Отдалечавайки се, на слънцето проблеснаха потно мургавите му раменца.

– Ами... да те питам и аз нещо, дядо. Много коне имате тука. Или тъй ми се е сторило?

– Има, да! Искаш да си купиш кон ли? – гледа ме той преценяващо.

– Не, не–е! Само казвам, че са много.

– Много... Защо са толкова  много? Това ли питаш?

– Да, да! Виждам по пътищата тука коли, камиони, трактори. Като имаш кола защо ти е кон?

Старецът се приповдигна и седна.

– Аха! Я първо ми кажи ти, бързаш ли за някъде? Защото тя е... дълга.

– Не, няма за къде толкова да бързам и...

– Хубаво. – прекъсва ме той. –  Значи, аз самичък живея - бабата се спомина, децата и внуците са по градовете... Ей с тези двете, ако обеля някоя приказка! – сочи с тояжката към козите. – Пък аз съм свикнал да говоря. Навремето с приказки хляба си вадех. Сега по цял ден мълча, устата ми залепва. И като няма с кого да приказвам през главата ми минават всякакви... И за конете съм си мислил. Та тъй де!

Аз сядам до него на тревата и  той досетливо разчита това като  готовност да го изслушам:

– Сега, аз да те питам, дядовото. Знаеш ли кой в България  гледа най-много коне?

– Знам, да. – Кимам утвърдително.

– Тъй! Ей за това са много конете! Гледачите станаха много и конете станаха много! Пък ние се топим...  Като погледнеш в селото сега няма читав българин гроб да ти изкопае. Ходиш, питаш, молиш се - и пак до тях опираш, до гледачите на коне. Те ни погребват. Разбирай го както ти приляга! Мен ми е мъчно за хората, ама и за белите коне ми е мъчно... След като си забелязал, че в нашия край конете са много... Я погледни - да виждаш тук някъде бял кон?

– Не...

– Така-а-а-а! – усмихва се той накриво, но сякаш никак не му е смешно.

– А знаеш ли как се затриха?

– Не, откъде да знам...

– Аха! Няма откъде да знаеш! Тъй като те гледам, младо момче си, ама си интересчия. И хубави въпроси задаваш... За хората аз съдя не толкова по това какво казват, а за какво и как питат. Да ти кажа сега за белите коне...

– Пушиш ли? - вметвам аз и му подавам кутията с цигари.

– Пушех, ама преди. Сега - от време на време. Откъде пари за такива екстри? Мерси! – Взема една цигара, мачка я между пръстите си, подушва я, навлажнява я леко с езика си. Давам му огънче, той дръпва здраво, примижава доволно и продължава:

– Та да си дойдем на думата! Защо няма бели коне, питаш? Ами защото изведнъж се навъдиха много принцове. Навъдиха се повече от конете. А какъв принц е този, който не е на бял кон!? Изпотрепаха се кой да язди белите. Яхват ги, кой където ги свари. После така ги пришпориха с камшиците си, така се надпреварваха, че белите коне един по един без сулук останаха и изпопадаха по пътищата. И от ездачите  бая изпопадаха... Лудешки галоп! Кушия! А тази надпревара не спира и днес! Ей за това няма бели коне, дядовото. Пък мен ми е мъчно...

Не забелязах кога козите са дошли при нас. Старецът извади от джоба си кочан царевица, нарони зърна и като ги поднасяше ту на едната, ту на другата козите захрупаха от шепата му.

– Но ако ме питаш за къде толкова бързат ездачите не мога ти кажа. Не знам. То май че и те не знаят! Ти знаеш ли?

– Не знам, дядо. Ти ми кажи сега как ти е името?

– Името ли? Защо? По паспорт съм Въто. Въто Цочев. Ама всички в това село ме знаят като Въто Даскала.

– Искам да ти се извиня, бай Въто. Излъгах те. Не съм от Южна България...

– Нищо, нищо... Аз разбрах, нали видях номера на колата ти!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Златният рог като спомен за бъдещето

Тесен пролив между зелени брегове, мраморно сини води, няколко корабчета и кръжащи около тях бели чайки. Върху малко островче по средата се извисява висока постройка. На заден план – едва забележим мост. И всичко това озарено от лъчите на залязващото слънце.

ЗлатнияШ рог. Един нарисуван залив, който разделя, но и свързва два бряга, два континента,  два града, един бивш клас и един  бивш учител.

Това виждам всеки път щом очите ми докоснат тази репродукция със сюжет от Босфора. Не зная кой е авторът на оригинала, какво го е вдъхновило,  как е наименувал той своето произведение. Високата стойност на тази картина за мен не е в безспорните ѝ художествени качества, а в спомените, които възкресява.

Това, което следва не е история за трагичната съдба на девойката от Девичата кула /Къс кулеси/, затворена там от баща си, за да избегне зловещото предсказание на оракула. Това, което следва е разказ за трогателна среща на един клас от випуск 1982 г., 35 години след дипломирането му. И за една весела случка, която започва така:

           – Господине? Добър ден. Аз съм Осман. Обаждам се да напомня за срещата и да Ви кажа, че всички, с които съм разговарял, очакват да се видим.

            Осман е мой ученик. Беше един от лидерите на класа, който водех преди много години. Днес аз съм пенсионер, а той е учител и е единственият от този клас, с когото поддържам връзка.  Уверявам го, че не съм забравил и също като тях съм нетърпелив

        Пристигам в парка, където се намира избраният от организаторите ресторант доста преди обявения начален час. Искам да проверя колко от тези мои ученици ще мога да позная, след като не съм ги виждал цели 35 години. Сядам на една пейка и скришом наблюдавам пристигащите в ресторанта. Бързо се убеждавам, че намерението ми се проваля - не откривам познато лице. Едва ли това се дължи на отслабеното ми зрение, но все пак слагам очилата, и очаквано – това с нищо не подобрява положението.

Поглеждам часовника си. Има още време до началото на срещата, но няма какво повече да правя отвън и се отправям към ресторанта. Минавам с бавна крачка покрай наредена дълга маса, насядалите там са заели доста от местата. Внимателно оглеждам всички, но не виждам нито една позната физиономия. Търся помощ от идващият насреща ми сервитьор – питам го има ли тук група, която да празнува годишнина от завършване на училище.

           – Има! – казва той – И не една, а няколко. Тези, – сочи той дългата маса – освен тях има и още две групи.

          Влизам вътре, оглеждам посочените ми две развеселени компании – и между тях не познавам никого! И сега какво?

 Сядам на една свободна маса – ще почакам, все ще се появи някой, аз може да не го позная, но се надявам мен да ме познаят.

 Поне Осман да беше дошъл…

      Висока жена с пълна табла минава покрай мен, хвърля ми бърз поглед: "Ей сега!" и продължава. Ставам от стола и излизам навън – не ми се ще пак да обяснявам защо съм тук и защо няма да поръчам веднага.

До обявения час на срещата остават десетина минути. Тръгвам по една алея към паркинга. Сега пък взех да се питам – да не би да съм сбъркал ресторанта? Звъня на Осман. Чувам гласа му на фона на работещ двигател:

            – Не, господине, не сте сбъркал. Огледайте пак. Не може никой да не е дошъл! Аз още пътувам, но съм наблизо. Ако искате може да ме изчакате. Всъщност… Сега затварям! Ще се обадя след малко.

            – Ясно. Разбрах, ще почакам.

            Снова по една широка алея напред назад – да минава времето. От ресторанта излиза едър мъж с преметната пред рамо чанта. Оглежда се, и тръгва към паркинга. Минава безмълвен на няколко крачки от мен. Аз стигам до края на алеята, обръщам се и тръгвам обратно. Той прави същото на паркинга. Докато сме далеч един от друг се преценяваме взаимно, а когато на два пъти се разминаваме и двамата се правим на разсеяни. Аз стигам до паркинга, мъжът с чантата влиза в ресторанта.

Сега пък  този мъж … Защо се държи така подозрително?

Звъни телефона. Осман:

       – Господине, открихте ли се?

       – С кого? – питам.

       – С Ридван. Аз му се обадих да излезе да ви посрещне.

       – Така ли? Не, никой не ме е търсил, макар, че... Ти идваш ли?

      – Да! След няколко минути пристигам.

      – Добре, чакам.

       Затварям телефона, отдръпвам се да сторя път на няколко човека и виждам мъжа с черната чанта отново да излиза от ресторанта. Той намества кожената презрамка на рамото си и тръгва.. Върви срещу мен, но този път по друга алея, успоредна и на десетина метра от тази, на която съм аз. Възпълен, облечен в бяла блуза с черна яка, изглежда солидно с прошарената си коса и брада тип катинарче. Крачим и се изучаваме, а се преструваме на  незаинтересовани, но съвсем по дилетантски. Държим се уж като случайно минаващи от тук. Ами-и! Нито един от нас не става за актьор. Иначе съм сигурен, че сега и двамата мислим едно и също. Добре, щом се изравним ще му се обадя! Но той ме изпреварва. Няколко крачки преди да се разминем чувам:

          – Георгиев!

   Това е мъжът с черната чанта. Продължава да върви с вдигната глава, да гледа пред себе си и да се преструва, че вика някой, който е далеч пред него. Вече съм огледал наоколо – никой не реагира. Разбрах уловката, спрях и се обърнах. Той, това и чакаше, хитрецът – също спря и с леко извърната към мен глава победоносно ме гледаше с усмихнатите си очи.

         – Ридване! Дяволе! Дявол си беше и като ученик, дявол си оставаш! Но изглежда сега си усъвършенствал това умение!

        – Учителю мой! – Той разтвори широко ръце, устреми се напред, закачи с крак някакъв дребен  храст, който се разтресе, но устоя на напора му. Без да му обръща внимание Ридван прегази като валяк зелената ивица трева между двете алеи, които ни разделяха и ме сграбчи в мечешка прегръдка.

Разменихме още няколко думи. След това Ридван сложи тежката си лапа на рамото ми и ме въведе в ресторанта, където прави, все едно влизах в час, ме очакваха моите поостарели ученици.

Днес отново се загледах в Златния рог на малката картина и отново си спомних за срещата на моят клас, випуск 1982-ра, 35 години след като завършиха.  Те дойдоха от Истанбул, от Разград и от други български селища, от Германия и Канада, от САЩ и Белгия …  Беше среща на разпилени по няколко континента, вече възрастни хора, с деца и внуци.

Индивидуалности, различно успешни, с професии, които много от тях упражняват далеч от родните си места. Всички, 35 години, вървейки по своя път, са се формирали като личности, за да станат това, което са днес. Неусетно са се отдалечавали един от друг, постепенно са се забравяли. Но за да дойдат на тази среща е сигурно, че всеки от тях е съхранил в себе си едно малко, но силно нещо, което ги привлече, събра и обедини за няколко часа – незабравимият спомен, че някога са учили в един клас.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.