Белите коне и принцовете

Пътувам през Лудогорието. Времето е приятно топло. В нивите покрай пътя чернеят угари и жълтеят стърнища. Тук-таме се вижда неузряла още царевица.  Един комбайн привършва блок със слънчоглед.

Минавам през няколко селища. Това, което се набива в очи са конете. Коне всякакви на  на цвят. Произволни кръстоски с трудно различима порода. Коне с  червен, черен или сив косъм. Коне петнисти. Коне по улици и поляни, впрегнати и разпрегнати, забити на пайвант или спънати с букаи, по един или по няколко скупчени на едно място.

Наближавам Райнино, селце на петнадесетина километра северно от Исперих. Вече няколко километра пред мен и зад мен други коли няма. Движа се бавно, слаломирайки между дупките на тесния път. От двете му страни преплитат клони стари орехови дървета. Зеленото на листата им и сивото на асфалта се сливат в маранята на затопления въздух. Свалям стъклото, опирам лакът на вратата и лениво въртя волана. Една сврака с подскоци отнася  встрани орехов плод, но внезапно го оставя и с крясък литва право нагоре. Между високата растителност на банкета устремно се промушва кон и влачената от него каруца лудешки заподскачва по изровения път към селото. Брадясалият мъж в нея скача на крака, псува люто и дърпа с все сила дизгините. Аз намалявам още скоростта и следвайки го чакам животното да се укроти. След малко стопанинът връзва коня за един орех и ми прави знак да спра.  Разказва ми как, докато си карал по черния път, нещо изшумоляло в пояса и коня се подплашил. Питам го недоумяващо за какъв пояс говори и той надълго и на широко ми обяснява какво е чувал от баща си. Така научавам, че тези продълговати и тесни ивици сред нивите, залесени с различни породи дървета , наречени полезащитни пояси, били създадени около 1950 година против ветровата ерозия и за снегозадържане, от което плодородието рязко се повишило. А пък в този пояс, дето се подплашил коня му, имало в храсталаците дълбок и старателно иззидан с дялан камък кладенец. Там, до 1940 година, се помещавала румънска застава. И ми показва с широк жест на косматата си ръка къде е била границата между България и Румъния повече от 30 години.

Нямаме какво повече да си кажем, човекът забелязва, че аз пристъпвам към колата и  смутолевя за раздяла едно „Ши ма извиняваш”, след което се отправя към каруцата си.

Продължавам пътя си. След пояса, от моята страна, са порутените постройки на някогашното ТКЗС, а в дясно се вижда закрития отдавна цех на някакъв исперихски завод.

Пресичам селото по главната  улица. След безлюдния площад и двуетажната сграда на кметсвото, след висока дървена кула на водната помпа с празно щъркелово гнездо и буренясали  отляво и отдясно дворове пред погледа ми се ширва продълговат дол, обрасъл с къса, завехващо зелена трева. Някъде по средата, в ниското, сред насъбралата се  дъждовна вода, се белеят десетина гъски. Клатушкат се там вървешком в плитката мътилка и усърдно претърсват черната локва с червените си човки. Отвреме навреме грациозно извиват нагоре дългите си шии и си говорят нещо на техния патешки език. Тогава набраздената от миниатюрни вълни повърхност на локвата се поуспокоява и  треперливо отразява жълтакавият диск на клонящото към залез слънце.

Едва различим в тревата път пресича поляната напреки. От двете му страни съсредоточено пасат  десетина коня. Близо до тях пет-шест смолисто-чернокоси деца тичат подир футболна топка. Край пътя виждам и две кози. До тях е полегнал старец. Лакетът на едната му ръка е опрян на тревата, главата си подпира с длан. С другата ръка държи къса тояжка и човърка тревата пред себе си. Отбих към него и спрях колата. Наближих, поздравих го, той кимна в отговор и аз приклекнах до него.

– Откъде си, младо момче?

– От далече съм. От ... Южна България. – Изръсих бързо. Не знам защо го направих, но не казах истината.

Той поглежда към колата:

– Личи, личи...  – Кой знае? Не си, значи, от нашата Североизтòчена България, а?

Едва издържам остротата на проницателните му очи. Присвити недоверчиво ясно показват, че не ми вярва. Притеснено прекършвам с пръсти стръкче трева, захапвам го между зъбите си и напрегнато мисля как да се измъкна от капана, в който сам се напъхах. Иде ми да хукна към колата, но това "изтòчена" ме кара да продължавам да клеча пред него смирен и с глуповата физиономия.

Старецът се покашля и милостиво продължи:

– Какво се чудиш! След като има Северозапáднала , защо да няма Североизтòчена България? А?

Преди да се окопитя топката на играещите между конете хлапета се търкулна и спря между нас. Старецът я побутна с тояжката си към дошлото да си я прибере момче. Беше голо до кръста, с къси панталонки и разпрана маратонка на единия крак. Отдалечавайки се, на слънцето проблеснаха потно мургавите му раменца.

– Ами... да те питам и аз нещо, дядо. Много коне имате тука. Или тъй ми се е сторило?

– Има, да! Искаш да си купиш кон ли? – гледа ме той преценяващо.

– Не, не–е! Само казвам, че са много.

– Много... Защо са толкова  много? Това ли питаш?

– Да, да! Виждам по пътищата тука коли, камиони, трактори. Като имаш кола защо ти е кон?

Старецът се приповдигна и седна.

– Аха! Я първо ми кажи ти, бързаш ли за някъде? Защото тя е... дълга.

– Не, няма за къде толкова да бързам и...

– Хубаво. – прекъсва ме той. –  Значи, аз самичък живея - бабата се спомина, децата и внуците са по градовете... Ей с тези двете, ако обеля някоя приказка! – сочи с тояжката към козите. – Пък аз съм свикнал да говоря. Навремето с приказки хляба си вадех. Сега по цял ден мълча, устата ми залепва. И като няма с кого да приказвам през главата ми минават всякакви... И за конете съм си мислил. Та тъй де!

Аз сядам до него на тревата и  той досетливо разчита това като  готовност да го изслушам:

– Сега, аз да те питам, дядовото. Знаеш ли кой в България  гледа най-много коне?

– Знам, да. – Кимам утвърдително.

– Тъй! Ей за това са много конете! Гледачите станаха много и конете станаха много! Пък ние се топим...  Като погледнеш в селото сега няма читав българин гроб да ти изкопае. Ходиш, питаш, молиш се - и пак до тях опираш, до гледачите на коне. Те ни погребват. Разбирай го както ти приляга! Мен ми е мъчно за хората, ама и за белите коне ми е мъчно... След като си забелязал, че в нашия край конете са много... Я погледни - да виждаш тук някъде бял кон?

– Не...

– Така-а-а-а! – усмихва се той накриво, но сякаш никак не му е смешно.

– А знаеш ли как се затриха?

– Не, откъде да знам...

– Аха! Няма откъде да знаеш! Тъй като те гледам, младо момче си, ама си интересчия. И хубави въпроси задаваш... За хората аз съдя не толкова по това какво казват, а за какво и как питат. Да ти кажа сега за белите коне...

– Пушиш ли? - вметвам аз и му подавам кутията с цигари.

– Пушех, ама преди. Сега - от време на време. Откъде пари за такива екстри? Мерси! – Взема една цигара, мачка я между пръстите си, подушва я, навлажнява я леко с езика си. Давам му огънче, той дръпва здраво, примижава доволно и продължава:

– Та да си дойдем на думата! Защо няма бели коне, питаш? Ами защото изведнъж се навъдиха много принцове. Навъдиха се повече от конете. А какъв принц е този, който не е на бял кон!? Изпотрепаха се кой да язди белите. Яхват ги, кой където ги свари. После така ги пришпориха с камшиците си, така се надпреварваха, че белите коне един по един без сулук останаха и изпопадаха по пътищата. И от ездачите  бая изпопадаха... Лудешки галоп! Кушия! А тази надпревара не спира и днес! Ей за това няма бели коне, дядовото. Пък мен ми е мъчно...

Не забелязах кога козите са дошли при нас. Старецът извади от джоба си кочан царевица, нарони зърна и като ги поднасяше ту на едната, ту на другата козите захрупаха от шепата му.

– Но ако ме питаш за къде толкова бързат ездачите не мога ти кажа. Не знам. То май че и те не знаят! Ти знаеш ли?

– Не знам, дядо. Ти ми кажи сега как ти е името?

– Името ли? Защо? По паспорт съм Въто. Въто Цочев. Ама всички в това село ме знаят като Въто Даскала.

– Искам да ти се извиня, бай Въто. Излъгах те. Не съм от Южна България...

– Нищо, нищо... Аз разбрах, нали видях номера на колата ти!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.