Бягство

По границата

2.Бягство

Трябва да беше минало доста време от както Станю се пробуди и повече не можа да заспи. Лесно е да кажеш, че ще бягаш, но то не било проста работа. Зарече се да го направи още миналото лято, като трасираха границата. Ама и през ум не му минаха тогава мъчнотиите. На ръцете му лежаха четири деца и стар баща, а раненият му от гранатата крак почна все по-често да го наболява. Хубаво, че с Руса случи на работлива и сговорчива жена, че да му помага и да го завръща, като го хванат рогатите. Къща имаше тук, двор пълен с добитък, комшии, с които се погаждаше и си помагаха. Мера имаше много. Сутрин изкарваш овцете и чобанина ги повежда на паша по излазите и в гората. По обяд ходят на водопой и да пладнуват на сенчесто под върбите край  реката. Голямо богатство са овцете – от тях се храниш и се обличаш, а и пари ти носят, като продадеш някое добиче. Двете ниви в коренежа до границата радват  окото всеки път, колчем ги видиш и на душата ти става едно леко-леко...

Как да оставиш всичко това? Как да избягаш – можеш ли да го вземеш под мишница и хукнеш?

А че тук не е за търпене – не е! Почна се теглото с ангарии още като туриха границата. Ангария - да изсечем просека през гората, ангария - да я очистим  от чуканите и треволаците, ангария - да изорем браздата и направим пътека за постовете… Строихме заставата им, копахме и зидахме кладенеца до нея, орехови фиданки садихме - да има къде да се скрият румънските войници с качулати шапки от топлика … И никой не те пита ожънал ли си, изорал ли си, засял ли си?

Взеха да строят шосето от Главиница за Тутракан. Подбраха ни барабар с конете и каруците. Ние носим камъни, други ги редят, трети ги дребнят с чукове и ги разстилат. Жега, жега… Пече слънцето отгоре, камъните и те нагрети! Три чифта волове влачат тежък валяк. Клетите – тъй ги тормозят, че от напрягане кръв препикават. Уморят ли се – давай други! Сума добитък се осакати на това шосе, а да ти платят за работата или загубата – няма такова нещо! По една гола чорба дават – и туй то! Цяла седмица ни ял ни пил като хората, ни жена си видял, ни деца. Пуснат те за един ден, в неделя – то кое по-напред да свършиш? А в понеделник, рано-рано – пак си на шосето и пак камъни влачиш.

Новият кмет Марко – румънец. Разпорежда с всичко като със свое. Името дето му е магарешко, ама и нрава му такъв! А пък с бомбе ходи! Направи на кметство, примарѝя по тяхному, и се настани да живее със семейството си в къщата на бай Пеньо Иванов, който се беше изселил. Дошли-недошли и почнаха румънците да секат гората и да раздават от нея парцели. Първо се офайдосаха кметът, секретарят му, шефът на граничния пост, фелдшерът Йонеску и онова необлизаното, с което смениха стария учител Георги Димитров и то почна да учи райнинските деца по румънски. Горският Щерю им слугуваше и наскоро след това в селото се заприказва, че го назначили на румънска служба.

За нашите ниви новата власт изисква документ и го подменя с техен. Не можеш ли да го покажеш - отивай в съда.  А там – въртят, сучат – гледат да ти я вземат земицата! Цепят една третина от нея и тогава ти дават документ. Не се ли съгласиш – вземат ти я цялата и вместо нея ти отмерват да разореш някой камънак по мерите. Ако земята ти е близо до границата трябва да си изкараш граничен билет. За да идеш да я работиш показваш билета на постовете, а те може да те пуснат на нивата ти, може и да не те пуснат!

Сега, като се запролети, се разбра за какво е цялата тази кондика. Тия дни в Райнино дойдоха нови заселници – цинцари, които говорят влашки. Настаниха ги в къщите на избягалите в България нашенци и ги оземлиха…

Болния му крак изтръпна и Станю се размърда да го намести по-удобно. Руса веднага го усети и се надигна от леглото. Той затвори очи и се престори на заспал. Жена му се извърна на една страна и се подпря на лакът.

Едва-едва отлепяйки клепачи Руса погледна първо спящия Станю, после погледна към прозореца. По четвъртитата му рамка, с препречени на кръст по средата две черчевета се беше научила да чете кое време е и часовник не ѝ трябваше. Сега там още блещукаше Зорницата. След час най-много първите лъчи на слънцето щяха да се жлътнат в стъклата. Тогава Руса щеше да е на крак, за да сложи на огнището големия калайдисан медник, напълнен от кладенеца и като заври водата да накисне прането. Докато децата си доспиват, преди да ги е пратила на училище при румънския даскал, тя щеше да подсири издоеното от Станю и чобанина мляко, да омеси тесто за кръстачки, да свари липов чай за по-малкия си син, на който млякото миришело на овца и да приготви торба с храна и вода. Станю каза, че днес щели да сеят ечемик. На Руса не ѝ беше ясно как житарите от бирената фабрика в Шумен ще минат отсам границата, за да купят пролетния ечемик. Но щом тъй си е наумил Станю – тъй да бъде! Той по-добре ги разбира тия работи. Нали от два декара ечемик вече няколко  години печелеха колкото от пет с жито! Случваше се някой път, като се съберат у тях на черпня и да бистрят политиката, мъжете да се изтърват пред нея – все се надяваха, че границата ще падне и ще се върнат при своите. Пред хората тя угаждаше на мъжа си, но през нощта, когато всички заспят и те си останат един с друг само двамата, знаеше кое как да му каже и какво да стори. Правеше го тъй, че хем на нейната да стане, хем да не скърши хатъра на мъжа си.

А сега беше толкова тихо… Навън беше тихо – ни петел кукуригаше, ни куче излайваше, ни агне изблейваше. И вътре, в къщата, беше тихо. Така тихо, че я обзе безпокойство, което я стисна за гърлото и взе да бучи в ушите ѝ на тласъци. Но е рано за ставане, докато съмне може още малко да полежи.

Тя се отпусна назад и мерна как дългата ѝ черна коса се разпиля по възглавницата. Обзелата я тревога се стопи. Спомни си, че напоследък, колкото пъти застане с гребена пред огледалото, толкова пъти се чуди защо са я кръстили Руса – майка ѝ твърдеше, че още като бебе била с черна коса, а баща ѝ утвърдително  поклащаше глава. Докато бяха живи тя не ги попита, а сега вече нямаше кой да отговори – и двамата бяха се поминали. Умората я сломи, с лека въздишка тя придърпа завивката под брадата си и се унесе в сладка дрямка. …

Внезапно и двамата скочиха от постелята и се загледаха един друг. Яростен лай на кучетата ги накара да се втурнат към прозореца. В сутрешната дрезгавина не се виждаше добре, но различиха един човек да стои насред двора и да гледа към къщата. Нямаха обичай да залостват вратата откъм пътя. Овчарските кучета ги пазеха, връзваха ги нощно време в двата края на оградата. Сега те бяха доближили човека и го лаеха с оголени зъби. Дебелите им синджири ту се опъваха до скъсване, ту се биеха в земята. „Нещо става, ама де да видим…” прошепна повече на себе си Станю и се упъти навън. Руса го застигна и наметна на рамената му ямурлука. С едната ръка Станю натисна резето да отвори, а с другата се пресегна и взе малката брадвичка, която нощно време винаги оставяше зад вратата. Мушна я под ямурлука и излезе.

– Какво има, домнуле? Какво така те носи насам?– позна Станю кмета. – Чиба! Чиба, де! - почна той да усмирява кучетата.

– Има депеша от Силистра! Обличай се, вземай торбата и излез на Крушака. Там ще разбереш.

Умълчан и незабележим в леговището си под хамбара, с едва подаваща се навън муцунка, Шарик ги наблюдаваше с блеснали като черни мъниста очи. Като видя, че непознатия човек тръгва доби кураж и се спусна. Захапа Марко за крачола, ръмжеше и въртеше злобно глава, забил лапи в земята. Станю понечи да се намеси, но кметът ритна кучето и то се търколи по гръб. Сетне си тръгна, но като направи две-три крачки спря и сякаш приказваше на някой друг, каза:

– Знам аз с кого и за какво си шушукате. Ама и ние трева не пасем! Постовете по границата от една седмица са подсилени. Стъпиш ли нейде накриво ще те намеря, ще те арестувам и ще стане лошо!

Като излезе отвън един стражар с нарамена пушка закрачи зад него. Наоколо се чуваха разтревожени гласове, цвилеха коне, трополяха врати, проплакваха деца. В прозорците примигваха мъждиво газени лампи,  из дамищата притичваха хора с фенери. Несресани жени, без забрадки, надничаха през плетовете към улицата. Една каруца с насядали в нея мъже изтрака надолу към Крушака.

Двете големи кучетата въртяха опашки и ближеха ръцете на Станю, но той не ги погали, както правеше друг път. Чак когато Руса му извика да се прибира сякаш се събуди, закрачи и влезе в къщата. Шарик разтърси дългата си козина и вдигна около себе си облаче прах. После се почеса по врата, до каишката, която така си и остана на врата му, след като Станю спря да го връзва и легна пред прага да чака стопанина си.

Завари жена си на леглото да плаче и седна до нея. Седяха умислени докато слънцето се провря през прозореца и нарисува на варосаната стена пред тях сянката на двете кръстосани черчевета.

– Русо, Русо… Знаеш, че отдавна се каня да избягаме от туй тегло. Сега ще отида, няма накъде. Където другите – там и аз! Кога ще се върна – не се знае. Но ти се приготви и чакай. Как-как – ще намеря начин да се обадя и ти ще разбереш! Сега спри да плачеш и остани при децата. Няма да идваш да ме изпращаш.

Знаеше Станю защо ги събират. Марин Токушев от исперихската организация „Доростолци” го беше предупредил. Блокират селата с жандармерия, казваше той, забират мъжете и ги пращат в Тутракан да строят фортове. Които се опълчат навръзват, натоварват на вагони като добитък и ги стоварват в лагери някъде къде Молдова. Голям бастион щял да става Тутракан, имало там френски и белгийски инженери, които се зарекли да го направят като Вердюн.

До гьола на Крушака ще речеш, че има сбор – толкова народ се беше събрал. Откъм страната на селото, къде прави, къде насядали, се бяха скупчили жени и деца. Сред тях Станю различи дядо Дечо и още неколцина старци от крайните къщи. Мъжете бяха отделени по-нататък, заедно с десетина каруци, които чакаха впрегнати. Станю се загледа - до една бяха райнински, позна собствениците им. Околовръст мъжете и каруците обикаляха конни стражари с пушки. Кмета и един непознат мъж с градски дрехи се дръпнаха под крушата, дето беше спрял боядисан в зелено файтон и нещо се съвещаваха със старшия на стражарите. След малко примаря Марко се отдели от тях и се покачи на най-близката до него каруца. Разгъна листа, който държеше в ръцете си и започна да чете. Съобщаваше името на човека и посочваше в коя каруца да се качи. Станю се случи заедно с двама турци, с Васил и с Димовото момче Цонко. Турците се настаниха на дъската отпред, а останалите насядаха направо на дюшемето на каруцата и опряха гърбове на канатите.

Най-отпред тръгна файтона, после старшията, на кон. Една по една зад тях се навървиха  райнинските каруци с насядалите мъже, а от двете им страни - стражари. Файтонът вече се скриваше в гората, когато потегли последната каруца със Станю и двама стражари зад тях. Кмета се качи на двуколката си, разсилният изплющя с камшика и общинския кон го понесе към кметството. Изпращащите, на групички по двама, по трима, се разотидоха.

Небето се беше заоблачило, притъмня и като наближиха Ири Хисар заваля. Отначало пръскаше ситно-ситно като мъгла, лепеше се по листата на дърветата и се събираше на дребни капчици. Полека-лека капките наедряваха, падаха на земята и се стичаха в оставените от колелата следи, които се проточиха отпред и зад каруците като преплетени светли ленти. Пътят се разкаля, задниците на конете лъснаха мокри и от тях взе да се вдига пара. Станю придърпа ямурлука и се загърна. Познаваше тази вековна гора като петте си пръста, знаеше къде води всеки от пътищата, къде се разклоняват и кои разклоненията се губят. Обикалял беше по всички села наоколо - за да стигнеш до тях все през гора се минаваше.

Навлязоха по-дълбоко в Ири Хисар. Пътят се стесни, дъждът се усили. Клоните на дърветата се надвесиха над главите им, все едно минават през тунел. Край пътя си бяха намерили по-светло място мокри лески, шипки и високи треви, чиито листа на места блестяха като изумруди. По-навътре, по огромните дъбове и липи пълзяха лозини, от които някои майстори плетяха кошници, и бръшлян, впил хищно стотиците си усти в кората им. Навътре се виждаше да жълтее с цвета си дрян. Ако рече човек да мине през такава гора трябва все наведен да върви. Стари хора разправяха, че навремето гората била още по-гъста. Тогава едно казълбашче от изоставеното сред гората село Балдеде се хванало на бас, че може да отиде до Райнино без да стъпва на земята. Спечелило баса, а с баса и прякор за цял живот – Раим Катерицата.

– Бат Станьо! Я виж! – тихо каза Цонко. – Виж кой идва с нас!

С прилепнала от дъжда козина, което правеше малкото му телце още по-дребно, зад каруцата тичаше Шарик. На Станю му домиля, че кученцето може да пострада и взе да го пъди:

– Шарик! Връщай се! Бързо, бързо вкъщи!

Шарик се спря, сякаш се чудеше дали да го послуша. Погледна към Станю, изджавка два пъти, и се доближи до висок трън край пътя. Подуши го, сетне застана на три крака, изпръска къса жълта струя към него и продължи да следва каруцата с леко повита на една страна задница и вирната опашка. Кожената каишка на мокрия му врат изглеждаше разхлабена, но Станю и друг път я беше виждал такава и знаеше, че няма да падне.

Стигнаха до развалините на Балдеде. Тук, сред копривата, още стърчаха диреци на плевни и хамбари и се виждаха порутени стени от кирпич. Между взелите сила джанки линееше изкорубена ябълка с увита около нея подивяла лоза. Под тях, из тревата, се забелязваха листата на прецъфтели минзухари и кой знае как оцелели зюмбюли. Една кадъна от Преславци, която не си знаеше годините, скоро беше на гости в Райнино на правнук си Юмер, та тя разправяше, че била родена в това село, но още като била малка го изоставили заради чумата.

Дъждът продължаваше да вали. Пътят тук правеше широк завой, заобикаляше пущинаците на чумавото село и минаваше покрай Свинския гьол. Конят на единия от стражарите зад Станюви се отби и се наведе да пие вода. Другият стражар спря да го чака и след малко те вече не се виждаха. Станю побутна Васил по рамото и тъкмо се канеше да го заговори, когато тракането на аруцата се смеси с шум, който бързо приближаваше и се усилваше. От лявата им страна нещо изпращя силно и пътя им пресече огромен глиган. Зад него с грухтене притичаха няколко черни свине-майки и цяла сюрия ивичести прасенца с настръхнала четина. Конете се подплашиха, турчинът изтърва поводите и те се уплетоха в краката им, от което съвсем побесняха. Каруцата заподскача, кривна  и се заби отстрани в една пролука между дърветата. Нисък клон мина със свистене над главите им и претърколи седналите на дъската турци. Задното колело до Станю удари висок пън, каруцата подскочи, конете изпръхтяха и спряха, но още се дърпаха и биеха копита в земята. Станю скочи, издърпа поводите и ги върза за първото попаднало му дърво. Набързо погледна в каруцата, видя, че никой от натъркаляните един връз друг хора не е пострадал сериозно. Дръпна Васил за дрехата да слиза и двамата хукнаха през гората.

Запъхтени след десетина минути излязоха на малка полянка и спряха да се огледат и да си поемат дъх. Зад тях, между дърветата, изскочи Цонко.

– Ти къде!? – учуди се Васил.

– Кой, аз ли? Мене ме писаха да ходя румънски войник. Аз рогата шапка на главата си няма да сложа!

– Тъй, тъй… А какво ще правиш?

– При кака Кина в Шишманово ще избягам! Тя е женена в Шишманово…

Първо изгърмя една пушка, после се чуха още два изстрела.

– Хайде, идвайте! Няма време за приказки. Сигурно вече са тръгнали да ни търсят – каза Станю и навлезе в гората. – Бягайте след мен. Ще държим посока към  Червения дъб, оттам ще хванем по Дядорадювия кулак. Като излезем от него, покрай могилата, ще се спуснем към реката, към Царасар…

– Бат Станьо, виж! – прекъсна го Цонко и посочи с пръст зад него.  – Шарик пак е с нас!

– Верен другар ми е той! – зарадва се Станю, наведе се и го почеса по врата. – Давай, Шарик, да бягаме.

Провираха се между мокрите шубраци, дрехите им подгизнаха, краката им се измокриха, а по челата им се стичаха мръсни вадички пот. Движеха се без път и през повечето време трябваше да приклякват и да се навеждат. Гъсталака пред тях дращеше ръцете, парченца от лишеи и влакна от паяжини се лепяха по лицата им. На няколко пъти спираха и се ослушваха дали не ги гонят стражарите. Не чуха нищо обезпокоително, но вълнението от преживяното още ги държеше и ги караше да притичват. Станю беше най-възрастния от тримата, стъпалото на левият крак, с оцелелите три пръста, го болеше. Ставаше му все по-трудно да ходи и започна да изостава.

Пред него Васил и Цонко прекрачиха паднало старо дърво и спряха да го изчакат. Като стигна при тях Станю се прехвърли от другата му страна и седна. Ослуша се - не чу нищо друго, освен тихото ромолене на дъжда. Стори му се, че вече не вали толкова силно.

– Няма защо да бързаме, сякаш. Отказали са се да ни гонят. Гората ни спаси… – Станю замълча. Поседя така бая време, въздъхна дълбоко и продума:

– А мене ме болят откъснатите пръсти… Ще повярвате ли – като го презоря тоз крак – потупа той с длан лявото си коляно - и откъснатите пръсти ме болят! Чудна работа – болят ме! Все едно са там!

– Ще вървим по-бавно, да можеш и ти да смогнеш - каза съчувствено Цонко.

– Няма да бързаме толкоз – успокои го и Васил и после попита:

– Одеве каза, че като стигнем до могилата ще се спуснем към Царасар. Ами после?

– Като наближим реката ще вървим през горичката, която свършва до Бялата скала срещу зеленчуковите градини.  Виждали сте я - има там една пещера. Ще се скрием в пещерата, може и огън вътре да запалим, ще видим… Ще се изсушим, ще се постоплим. От пещерата се вижда керемидарницата на бай Йордан, а покрай нея, където свършва гората, по откритото, минава граничната бразда. Ще следим от пещерата кога минават румънските постовете и на колко време. Там ще пресечем границата, покрай тая гора, срещу нашата застава. Ама на зазоряване, когато е най-тъмно. И после през Фучи кулак с тебе отиваме във Вазово, а Цонко да тича при сестра си в Шишманово.

– А как ще ги видим постовете в тъмното?

– Снощи месецът беше пълен. И довечера ще е тъй. - Станю погледна към небето. – Сякаш дъждът понамаля. Дано се изясни… Пък и да е облачно – пак трябва да ги видим. Не можем вече да се върнем в Райнино.

Следва част 3 - 

"През браздата" ТУК :

https://razkazidk.blogspot.com/2020/05/3.html

Част 1 може да прочетете ТУК:
https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/1.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Руман гелди

По границата

1. Руман гелди

Станю остави момчето и Димо да разпрягат и побърза да обиколи оградата. Дребното кученце, на черно-бели петна, което досега тичаше след каруцата, тръгна с него. Напоследък, където и да мръдне, Шарик го следваше по петите. И преди няколко дни  беше тъй - занесе на Иван Бъчваря една каца, която беше протекла. Стовари я в двора му, майсторът я огледа, каза му какво има да се поправя и се заприказваха. Свит на кравай до вратичката отвън Шарик го чакаше. Станю подкара конете, а Шарик веднага заситни подир каруцата.

Отдалеко още забеляза, че оградата пак е пробита и ядът взе да се надига откъм гърдите му. Едната страна на житената нива опираше в гората, а противната ѝ излизаше на южния  склон на Фучи дол. Такива бяха нивите на райнинци – богата земя на мястото на изкоренена гора, каквото и семе да хвърлиш в нея кълни, расте като лудо и дава обилен плод. По края на нивата, откъм гората, Станю беше засял десетина реда картофи и с туй си взе беля на главата. За трети път, види се,  дивите свине бяха промушили оградата от колове и преплетени  вършини. Влезли, ровили, яли, изпомачкали и направили всичко на ардауш. Като се чудеше как да се отърве от тази напаст Станю извади подпъхнатата в пояса му малка брадва с дълга дръжка и започна да сече от бодливия глог покрай дъбовете, за да запуши плета. Хубава брадвичка беше, впиваше се в суровото дърво като оса, направи му я дядо Дауд ковача от фироните /2/. 

Когато преди десетина години дойдоха в Райнино/3/ баща му купи тази земя от най-богатия турчин в селото. Хаджи Мехмед тогава още беше жив и се радваше на  петимата си синове, четирите дъщери и четиридесет и двамата внуци. Всяка година, рано напролет, той ходеше на панаира в Тутракан с писаната каруца и двата алести коня, които държеше само за впряг. Подготвяше се за усилната земеделска работа – купуваше цървули, кафе, захар, тютюн, басма и разни други стоки. От памучно платно, за да им е хладина, ушиваше на всички бели ризи и с тях пращаше на работа аргатите си. „Нека се знае, че туй са хора на хаджи Мехмед!” – обичаше да повтаря.

– Бат Станьо, бат Станьо! – викаше още от далеч Димовото момче. – Тате ме прати! Бърже, ела да видиш! Едни войници с коне идат откъм Веселец!

Станю захвърли брадвата и закуцука забързан подир Цонко. Като чу за войници и през ума му набързо взеха да се нижат спомени  за неговата рота от миналата есен. Трета армия на генерал Радко Димитриев стигна до Лозенград  и продължи устремно на юг. Пред Люлебургас раниха Станю. Парче от граната скъса два пръста на левия му крак. Закърпиха го, уволниха го и Станю се върна на село като военен инвалид, но не спря да следи какво става на фронта. Разбра се, че съюзниците се скарали - всички се обърнали срещу България. Войната се затегна. Чу се, че румънците навлезли в Добруджа. Но новините в Райнино идеха трудно и със закъснение. Хубаво, че от време на време дядо Дечо получаваше по някой вестник от сина си, дето се беше уловил да учи занаят в Разград. Тогава се събираха пет-шест човека, дядо Дечо слагаше очилата, надвесваше се над ситно изписаните букви и важно-важно сричаше с изтънелия си глас. Научаваха неща, които не се предават от уста на ухо, а са написани черно на бяло.Чутото бързо се разнасяше из цяло село, а вечерта, на групички, се обсъждаше надълго и на широко пред дюкяните на Христо Петров и Коджа уста. Тия дни пък тръгна мълва, че някои чули гърмежи, а на други някой  бил казал, че румънците стигнали Веселец. Затуй щом  видя запъхтяното Димово момче да го вика Станю тръгна без да се мая – преживелиците му го бяха убедили, че откъдето мине войска, хубаво не чакай.

Бързаха покрай гората и от дърветата не виждаха какво става във Фучи дол, но когато пред погледа му се отвори Станю видя конниците. Бяха още далеч, до пещерата, където река Царасар прави ляв завой и по-нататък почват нивите на веселчани. Идеха по тесния път отсам, покрай реката. Доколкото можа да види едни от войниците бяха облечени с тъмни униформи и високи шапки, а другите носеха бели куртки и фуражки. Зад тях, покрай талига с два вола, вървяха пеш няколко цивилни. Полека-лека наближиха и взеха да се различават по-добре. Двама от конниците носеха дълги пики, на върха им се ветрееха пъстроцветни флагчета. Всички спряха до сивата скала край пътя, засуетиха се там доста, но Станю не можа да разбере какво правят и защо толкова се бавят. Да вижда  добре му пречеха и увисналите клони на върбата пред  керемидарницата на Йордан Григоров. Но след малко един човек се качи по баира, стигна билото му и се загледа надолу. Някой от там го командваше, защото оня направи няколко крачки настрани, после назад и чак тогава заби в земята кола, дето носеше в ръка. Като го заби сложи покрай него едри камъни и направи купчина, която се забелязваше отдалече.

– Станьо, да си ходим, а? – пристъпваше боязливо от крак на крак Димо и побутваше момчето си да застане зад него.

– Не се плаши! Нищо няма да ни направят. Нали виждаш – тези с белите куртки и фуражки са наши войници. Пък и не сме сами! – посочи Станю с ръка – И други са ги забелязали.

Димо извърна глава и видя, че от близките ниви са наизлезли възрастни мъже и жени със сърпове по рамената и паламарки по ръцете, имаше и деца. Бяха спрели да жънат и стояха от двете страни на Фучи дол с погледи, отправени към войниците.

Групата наближи още. Сега по пагоните ясно се видя, че я водят един румънски и един български офицер с препасани на кръста саби. Без да обръщат внимание на наблюдаващите ги с любопитство селяни те стигнаха до синора на Станювата нива. Румънският офицер извади карта от провесената през рамото му кожена чанта и каза нещо на българина. Двамата се оглеждаха наоколо със забодени в картата показалци. Накрая си кимнаха,  румънецът махна с ръка към талигата и посочи дебел дъб току до синора. Един от цивилните, висок турчин с мустаци, който се стори на Станю да го е виждал някъде, се отдели от другите и започна да дяла с брадва ствола му. Дялаше и сякаш нарочно гледаше да е с гръб към Станю. Като свърши румънецът скочи от коня, отиде до дъба, изписа на бялналата се повърхност някакъв номер и нанесе нещо върху картата си.

Станю се сети за нивата на чичо си Иван. Знаеше малко румънски и се реши да попита:

– Domnule căpitan, acolo am un alt câmp de cealaltă parte. Ce se va întâmpla cu ea? /4/

Румънецът изпъна снага с прибрани крака, сякаш ще козирува, посочи с ръка на север и произнесе високо и отчетливо:

– România!

После се метна на коня и поведе разезда на изток между Райнино и Вазово – през гората и все по високото, както вървеше пътя.

Мъжът с мустаките, все тъй гърбом, прибра брадвата в талигата. Станю не се стърпя и отиде при него. Вече нямаше накъде, мъжът се обърна с лице и Станю го позна. Беше от Веселец, случи се веднъж заедно да чакат цяла нощ ред на валцовата мелница в Исперих. Но не можа да си спомни името му.

– Ти ли си, ага? Не можах да те позная. Как си, какво правиш?

– Граница, аркадаш, граница! Руман гелди! Свърши за вас българското… Дий! – побърза той да подкара воловете.

Талигата, натоварена с колове, кирки, чукове, сандъци с храна и вода изскърца и колелата ѝ се затъркаляха бавно по нагорнището. Зад нея остана да стърчи младо войниче, което Станю едва сега забеляза:

– Чичо, не се коси! Остави ги да слагат границата, където искат! Скоро ще ги натупаме тез мамалигари и ще я преместим където ѝ е мястото!

Без да чака повече войничето смушка коня и в тръс последва другарите си. Станю, с наклонена на една страна глава, го проследи как се отдалечава . Внезапно усмивка озари лицето му и той усети как някак си на сърцето му олеква.

Надвечер, на отиване към къщи, Станю се отби в кафенето на Стефан Агото. Едва сварил да прекрачи прага и някой от вътре се провикна:

– Ела, Станьо, тука! Ела, седни и разправяй. Чухме, че си приказвал с румънския офицерин. – гласът беше на дядо Дечо.

– Какво да разправям… - сложи Станю юзчето с ракия на масата и седна. – Отделиха  ни! Оставиха Шишманово и Вазово в България, а нас забравиха. Цепи офицерина по високото, хич не поглежда настрани. Пък нашият мълчи и гледа изпод вежди. Емен-емен половината райнинско землище отцепиха към Румъния! И бахчите ни край Царасар са вече оттатък границата.

– Чакай сега и аз да ти кажа. Те и в село цял ден шарят едни румънци. Търсят къща за кметство, по тяхному примарѝя.

– Аз пък срещнах одеве даскала - намеси се Христо Драгошина от съседната маса. - Върви той насреща ми и гледа в земята – умъчнен ми се видя. Спирам се при него и му викам: „ Георге, какво така си се умислил?” „Мисля аз, ама никаква не мога да я измисля” – отговори ми. - Днес, още сутринта, в школото влязъл наконтен непознат младеж. „Буна диминяца! /5/ – рекъл. – Аз съм новия учител. Тука вече ще се учи по румънски книги.”

– И какво ще правим сега, дядо Дечо?

– Какво ще правим ли? – Станю си допи ракията и удари дъното на шишето в масата. – За вас не знам, ама аз ще бягам в България.

---

/1/ Румъннецът дойде.
/2/Фирони – Живущите в Райнино турчеещи се мюсюлмани - „Уста миллет” - са потомствени ковачи и железари. Преданията им разказват, че някога дедите им живеели в Египет, те са фирони – т. е. поданици на фараоните. След  завладяването на Египет от Османската империя били изселени на Балканите.

/3/В разказа са описани събития  от лятото на 1913 г. Тогава селището се наричало Кьосе Абди. Името Райнино селото получава с министерска заповед, обнародвана на 27 юни 1942 г. Съседните села Ески Балабанлар, Ени Балабанлар и Шереметкьой са преименувани съответно на Вазово, Иван Шишманово и Веселец през 1934 г.

/4/Господин капитан, ей там, от другата страна на дола, има друга нива. Какво ще стане с нея?

/5/Добро утро!


Част 2 :"Бягството" може да прочетете ТУК: https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/2.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Денят на Covid 19

Събуждам се в шест. Включвам радиото. Изслушвам внимателно последните новини за разпространението на Covid 19. Ясно, настъпва НОЩ  /Националния оперативен щаб/, затяга мерките за ограничаване на заразата. Накрая говорителят призовава: „Пазете себе си и другите. Бъдете отговорни! Останете си вкъщи!”

Вкъщи съм. Още съм в леглото. Преброявам дните, в които не съм общувал нормално с близки и приятели. Получават се няколко ужасно дълги седмици. Със съседите се разминавам на безопасна дистанция, познатите си поздравявам отдалече без да спирам. Тъжно ми е.

Време е да стана и пресека овладяващата ме депресия. Отивам в банята за препоръчителните в условията на пандемия процедури. Установявам, че сапунът и спиртът са на привършване. Останала ми е една годна маска и с нея - последната възможност да използвам времевия коридор за пазаруване от 8:30 до 10:30. Тази мисъл ми напомня, че предстоят плащания на вода и електричество, телефон и интернет, телевизия… Под топлата струя на душа съм особено старателен. Къпя се като втривам многократно шампоан върху всеки квадратен милиметър от кожата. Още веднъж, допълнително, насапунисвам длани и ги търкам ожесточено в продължение на минимум 20 секунди. Загърнат в халата дезинфекцирам всички части на тялото, които ще останат открити след обличане. Подменям използваните кърпи с изпрани и горещо изгладени. Обличам се. Часът е 7:30.

В правоъгълната рамка на кухненския прозорец присветва с фарове самотна кола, намига ми с левия  мигач и поема нанякъде по пустата улица. Не мога да различа дали мъж или жена, с нахлупена гугла и шал до очите, разхожда кучето си. Две гугутки кацат на безлюдната детска площадка и влюбено допират главите си. В контраст с напъпилото зелено на листата клоните на брезите белеят, поклащат се от вятъра и, сякаш с грациозни поклони, ме канят: „Ела, излез! Пролет е!”

Оставам вкъщи. Докато зареждам кафеварката се сещам, че от снощи газовата бутилка е празна. Какво има по рафтовете зад вратата на хладилника ми е известно от няколко дни. Почесвам се дълбокомислено по тила и вадя остарелия си портфейл. Ревизията на съдържанието му предизвиква ускорен пулс, който нормализирам донякъде с едри глътки студена вода направо от крана.

Тръгвам към хола с трипластова кърпичка, напоена с антисептик. Така правя при влизане и излизане от асансьори, когато се хващам за парапети, при натискане на копчета и докосване на повърхности навън, въпреки че съм с ръкавици. Убедено считам, че съм направил принос към вече утвърдените методики за ефективна защита от корона вируса. Разгръщам кърпичката, обвивам с нея дръжката на бравата и завъртам надолу с два пръста. От огледалното стъкло на холната врата ме поглежда иронично усмихната собствената ми физиономия: „Нямаш симптоми на заразен с вируса, но параноята май те е хванала.” Оглеждам се притеснено, но се сещам, че точно в този момент няма кой да ме види. В същата секунда ме сепва сухо щракане в кутията на големия стенен часовник, нещо там се раздвижва, почва да свисти и над главата ми се разнася девет пъти: „Ку-ку! Ку-ку! Ку-ку!…” Нехайно пъхам кърпичката в джоба си и забравям да дезинфекцирам дистанционното.

Черният екран на телевизора светва. Тъкмо обобщават данни за броя на заразените днес, общият им брой досега, от кои градове са, колко са починалите и какви придружаващи заболявания са имали. Сменям канала – тук говорят за брой карантинирани и интубирани. Казват и колко са излекуваните от вируса у нас. После прескачат до Ню Йорк и броят пораженията там. Предаванията се нижат неусетно едно след друго. Пак сменям канала. Върви репортаж за усилията на медицински екип да спаси от смърт млада жена, покосена от невярната болест. Когато репортажът свършва забелязвам, че съм разнищил с нокът плата от подлакътника на фотьойла. Укротявам пръстите и на двете си ръце в джобовете на панталона и се задълбочавам в разсъжденията на мъж, който обяснява как принудителната изолацията влияе на психичното ни здраве и защо отчитат все повече случаи на домашно насилие. Това, което чувам никак не ми харесва. Превъртам, ей така, от скука, още веднъж каналите. Вниманието ми прескача от диаграма за увеличаващите се уволнения и безработицата по света до прогнози за неизбежна икономическа рецесия и съвети как да се подготвим за нея, докато сме в къщи. Но вече е обяд, силите ми са изсмукани от усилията да асимилирам водовъртежния поток  информация и съм на път да се удавя. Омаломощен съм и започвам пресекливо да похърквам. От екрана на телевизора ми акомпанират с някаква токата в ре минор, докато чакат последното изявление на Световната здравна организация за вируса.

След обяд се потапям в безбрежието на интернет. Осведомявам се с колко броя легла, маски, защитни облекла, шлемове, гелове и други противовирусни средства разполагат отделните административни области. От една карта разбрах как Covid 19 се разпространява по света и кои са все още незасегнатите страни. На друго място - какви грешки са допуснати в Италия и Испания и колко опасни са фалшивите новини за вируса. Запознавам се и с няколко математически модела, които обясняват как вирусите от типа корона се разпространяват, какви са особеностите на завладелият ни SARS-COV-2 и кога ще настъпи пикът на заболяването. Не забравям за профила си във Фейсбук и мненията там по тази толкова актуална тема.

Пак се връщам при телевизора. Гледам редовния брифинг на НОЩ от Министерския съвет. В телефонни разговори после обсъждам подробно няколко теории, споря с опонентите си доколко те са конспиративни, кога да очакваме отмяна на извънредното положение и какво ни очаква след това.

Вероятно нямаше да забележа, че отдавна се е мръкнало, ако часовникът не се беше обадил пак. Този път не броих кукането му, но по тъмните прозорци на отсрещните жилища разбрах, че е време за сън. Изгасих лампата и се пъхнах в леглото. Дали беше от обедната дрямка или пълнолунието не знам, но сънят изобщо не ме споходи.

Реших да приложа изпитания метод за заспиване с броене на овце. Но кой знае защо ми хрумна овцете да са български. Броя, броя, броя и… свършиха българските овце, а аз съм буден. Обръщам на кози – същата работа! Тогава се сетих, че преди години май ги изпотръшка някакъв микроб, може да е бил и от вида на вирусите. И като се поразходих в близкото минало установих, че от подобно невидимо нещо пострадаха прасета, крави, птици, на няколко пъти и хора.

И тогава ме осени блестяща идея – за да заспя ще броя вируси!

Един вирус, два вируса, три вируса… сто петдесет три вируса. Унасям се. Двеста и дванадесет вируса, двеста и тринайсет вируса… заспивам. Спя. Сънувам Хамлет и той ме пита: „Ще се събудиш ли утре или няма да се събудиш?”

Въпросът ми дойде като изстрел от упор. Скачам като от трамплин и нервно започвам да ходя по леглото. Ушите ми пищят, в слепоочията ми бият камбани. Дошла изневиделица суха кашлица ме оставя почти без дъх. Тялото ми гори, сякаш менгеме стяга гърдите ми. Сънят вече го няма, но въпросът остава. Спохожда ме на всяка крачка и виси като дамоклев меч над главата ми.

Ако не се събудя ще вляза в статистиката на утрешния брифинг. Ще съм поредно число от жертвите на вируса с придружаваща диагноза пенсионер. Ще го съобщят по всички телевизии и радиа. Пет секунди слава – безименно и посмъртно! И това е изход… Тази мисъл някак си стига до надбъбречната ми жлеза и тя нормализира производството на адреналин. Постепенно дишането ми се успокоява, кашлицата спира, потта на челото ми засъхва. Лягам. Намествам удобно глава на възглавницата. Напрегнатите ми мускули се отпускат. Наслаждавам се на облекчението. 

Ако се събудя? Ще се събудя! Иде  Великден!

12.04.2020 г.                                                                                              

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила

 на Закона за авторското право и сродните му права.

Опит за извод от близкото минало

Помните ли този виц?

Учени предрекли, че нашата планета ще се сблъска с голям астероид и животът на земята ще бъде унищожен. Питало световното човечество какъв е изхода, как да се спаси? "Идете в България! - казали му добрите познавачи на нашата действителност. - Там всички събития закъсняват с 20 - 30 години".

Страни като Гърция, Испания, Португалия, Турция, Чили и доста други, преди да се демократизират, минават през управление на военни хунти. След което бележат много сериозен икономически подем и стандарта на живот рязко се покачва.

Мисля си, като един неосъществим пророк, дали 2020 г. не е знакова за България?

Може би... Може би следваме тази формула и е дошло време най-после и ние да се оправим? А? Нали чинно слушаме и козируваме с маски, ръкавици и дезинфекцирани ръце на управляващите ни Б. Борисов и В. Мутафчийски, Р. Радев и Ст. Янев - всички те до един генерали!

И още се питам. Понеже нещата при нас обикновено текат наобратно онези 20 - 30 години дали вече сме ги преживели или предстоят?

Защото аз до 2050 година няма да чакам! Не за друго, а защото не искам да се превърна в причина за фалита на пенсионната система.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.

Един, една, едно...

     

„Какво му трябва на човек?” - Пита един древен грък и отговаря: „Едно парче хляб и шепа маслини.”

Аз съм Един.

Началото ми е един октомврийски ден. Станало е благодарение на един мъж и една жена, както при всеки друг. Както си растях, облещил удивено очи в  заобикалящия ме свят, една сутрин осъзнах тази жена и този мъж като мои родители. Това си беше лично откритие, което съществено и завинаги ги отличи от другите мъже и жени.

Детството ми е в едно селце под крилото на един ревниво сдържащ чувствата си баща и топлата ръка на една обичлива майка. В един горещ августовски следобед на шестата година от съществуването ми мама изчезна. Цяла една седмица след това тате бърса мокрите ми бузи с опакото на дланта си и ми обяснява, че мама я няма, защото ще си имам едно малко братче. То се появи като бял вързоп, здраво омотан с една червена връв, която наричаха поясок.

По-късно, по една случайност, неволно станах свидетел на разговор, от който разбрах, че баща ми и майка ми горещо желаели да си имат една дъщеря. Но съдбата отреди друго и през един априлски ден щъркелите от гьола до старата ни къща ощастливиха родителите ми с още едно момче. Докато те се трудеха и с това се надяваха да осигурят един по-добър от техния живот на децата си за мен се грижеха една винаги облечена в черно баба и един дядо със саморъчно измайсторен бастун.

В училище едни отдадени на професията си хора ме научиха, че за това, което ме чака в бъдеще колкото и добре да усвоиш чуждото познание от книгите не стига; че отвъд пределите на малкото селце съществува един голям и сложно устроен свят, в който личните постиженията струват много усилия и малките радости в живота са безценни.

Аз съм Един.

Имам една съпруга, с която поделям тъмното и светлото на дните си. Родиха ни се един син и една дъщеря, които неусетно бързо за нас, поеха по собствените си житейски пътища. Често ни гостуват с един внук и една внучка. Посрещаме ги в едно жилище, в което за всеки има по глътка вода, парче хляб, едно легло и една завивка.

Аз съм Един.

Имам един автомобил. Понякога излизам сред природата, за да се порадвам на чудесата ѝ. Понякога почивам на море или планина, понякога пътувам, за да видя други страни и народи.

Сутрин се мия с водата от един кран, ползвам един сапун, една паста и една четка за зъби. Имам ежедневните закуска, обяд и вечеря. Наблюдавам света през един телевизор. Търся истината за себе си и другите в словата на мъдреци, живели преди мен. Понякога спя като младенец, понякога не мигвам цяла нощ. Изтъкан съм от достойнства и недостатъци, от противоречия и съмнения.

Аз съм Един.

Нямам гараж със скъпи возила, нямам луксозни имоти на екзотични места, парите ми са нищожна частица от един милион, нямам лъскава яхта, собствен остров, самолет или вертолет. Моите притежания преимуществено се измерват с простичкото  число едно. И това ми е напълно достатъчно.

Затова съм Един.

Всичко друго е вятър.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.