РАЗКАЗИ и други: Руман гелди

По границата

1. Руман гелди

Станю остави момчето и Димо да разпрягат и побърза да обиколи оградата. Дребното кученце, на черно-бели петна, което досега тичаше след каруцата, тръгна с него. Напоследък, където и да мръдне, Шарик го следваше по петите. И преди няколко дни беше тъй - занесе на Иван Бъчваря една каца, която беше протекла. Стовари я в двора му, майсторът я огледа, каза му какво има да се поправя и се заприказваха. Свит на кравай до вратичката отвън Шарик го чакаше. Станю подкара конете, а Шарик веднага заситни подир каруцата.

Отдалеко още забеляза, че оградата пак е пробита и ядът взе да се надига откъм гърдите му. Едната страна на житената нива опираше в гората, а противната ѝ излизаше на южния склон на Фучи дол. Такива бяха нивите на райнинци – богата земя на мястото на изкоренена гора, каквото и семе да хвърлиш в нея кълни, расте като лудо и дава обилен плод. По края на нивата, откъм гората, Станю беше засял десетина реда картофи и с туй си взе беля на главата. За трети път, види се, дивите свине бяха промушили оградата от колове и преплетени вършини. Влезли, ровили, яли, изпомачкали и направили всичко на ардауш. Като се чудеше как да се отърве от тази напаст Станю извади подпъхнатата в пояса му малка брадва с дълга дръжка и започна да сече от бодливия глог покрай дъбовете, за да запуши плета. Хубава брадвичка беше, впиваше се в суровото дърво като оса, направи му я дядо Дауд ковача от фироните /2/.

Когато преди десетина години дойдоха в Райнино/3/ баща му купи тази земя от най-богатия турчин в селото. Хаджи Мехмед тогава още беше жив и се радваше на петимата си синове, четирите дъщери и четиридесет и двамата внуци. Всяка година, рано напролет, той ходеше на панаира в Тутракан с писаната каруца и двата алести коня, които държеше само за впряг. Подготвяше се за усилната земеделска работа – купуваше цървули, кафе, захар, тютюн, басма и разни други стоки. От памучно платно, за да им е хладина, ушиваше на всички бели ризи и с тях пращаше на работа аргатите си. „Нека се знае, че туй са хора на хаджи Мехмед!” – обичаше да повтаря.

– Бат Станьо, бат Станьо! – викаше още от далеч Димовото момче. – Тате ме прати! Бърже, ела да видиш! Едни войници с коне идат откъм Веселец!

Станю захвърли брадвата и закуцука забързан подир Цонко. Като чу за войници и през ума му набързо взеха да се нижат спомени за неговата рота от миналата есен. Трета армия на генерал Радко Димитриев стигна до Лозенград и продължи устремно на юг. Пред Люлебургас раниха Станю. Парче от граната скъса два пръста на левия му крак. Закърпиха го, уволниха го и Станю се върна на село като военен инвалид, но не спря да следи какво става на фронта. Разбра се, че съюзниците се скарали - всички се обърнали срещу България. Войната се затегна. Чу се, че румънците навлезли в Добруджа. Но новините в Райнино идеха трудно и със закъснение. Хубаво, че от време на време дядо Дечо получаваше по някой вестник от сина си, дето се беше уловил да учи занаят в Разград. Тогава се събираха пет-шест човека, дядо Дечо слагаше очилата, надвесваше се над ситно изписаните букви и важно-важно сричаше с изтънелия си глас. Научаваха неща, които не се предават от уста на ухо, а са написани черно на бяло.Чутото бързо се разнасяше из цяло село, а вечерта, на групички, се обсъждаше надълго и на широко пред дюкяните на Христо Петров и Коджа уста. Тия дни пък тръгна мълва, че някои чули гърмежи, а на други някой бил казал, че румънците стигнали Веселец. Затуй щом видя запъхтяното Димово момче да го вика Станю тръгна без да се мая – преживелиците му го бяха убедили, че откъдето мине войска, хубаво не чакай.

Бързаха покрай гората и от дърветата не виждаха какво става във Фучи дол, но когато пред погледа му се отвори Станю видя конниците. Бяха още далеч, до пещерата, където река Царасар прави ляв завой и по-нататък почват нивите на веселчани. Идеха по тесния път отсам, покрай реката. Доколкото можа да види едни от войниците бяха облечени с тъмни униформи и високи шапки, а другите носеха бели куртки и фуражки. Зад тях, покрай талига с два вола, вървяха пеш няколко цивилни. Полека-лека наближиха и взеха да се различават по-добре. Двама от конниците носеха дълги пики, на върха им се ветрееха пъстроцветни флагчета. Всички спряха до сивата скала край пътя, засуетиха се там доста, но Станю не можа да разбере какво правят и защо толкова се бавят. Да вижда добре му пречеха и увисналите клони на върбата пред керемидарницата на Йордан Григоров. Но след малко един човек се качи по баира, стигна билото му и се загледа надолу. Някой от там го командваше, защото оня направи няколко крачки настрани, после назад и чак тогава заби в земята кола, дето носеше в ръка. Като го заби сложи покрай него едри камъни и направи купчина, която се забелязваше отдалече.

– Станьо, да си ходим, а? – пристъпваше боязливо от крак на крак Димо и побутваше момчето си да застане зад него.

– Не се плаши! Нищо няма да ни направят. Нали виждаш – тези с белите куртки и фуражки са наши войници. Пък и не сме сами! – посочи Станю с ръка – И други са ги забелязали.

Димо извърна глава и видя, че от близките ниви са наизлезли възрастни мъже и жени със сърпове по рамената и паламарки по ръцете, имаше и деца. Бяха спрели да жънат и стояха от двете страни на Фучи дол с погледи, отправени към войниците.

Групата наближи още. Сега по пагоните ясно се видя, че я водят един румънски и един български офицер с препасани на кръста саби. Без да обръщат внимание на наблюдаващите ги с любопитство селяни те стигнаха до синора на Станювата нива. Румънският офицер извади карта от провесената през рамото му кожена чанта и каза нещо на българина. Двамата се оглеждаха наоколо със забодени в картата показалци. Накрая си кимнаха, румънецът махна с ръка към талигата и посочи дебел дъб току до синора. Един от цивилните, висок турчин с мустаци, който се стори на Станю да го е виждал някъде, се отдели от другите и започна да дяла с брадва ствола му. Дялаше и сякаш нарочно гледаше да е с гръб към Станю. Като свърши румънецът скочи от коня, отиде до дъба, изписа на бялналата се повърхност някакъв номер и нанесе нещо върху картата си.

Станю се сети за нивата на чичо си Иван. Знаеше малко румънски и се реши да попита:

– Domnule căpitan, acolo am un alt câmp de cealaltă parte. Ce se va întâmpla cu ea? /4/

Румънецът изпъна снага с прибрани крака, сякаш ще козирува, посочи с ръка на север и произнесе високо и отчетливо:

– România!

После се метна на коня и поведе разезда на изток между Райнино и Вазово – през гората и все по високото, както вървеше пътя.

Мъжът с мустаките, все тъй гърбом, прибра брадвата в талигата. Станю не се стърпя и отиде при него. Вече нямаше накъде, мъжът се обърна с лице и Станю го позна. Беше от Веселец, случи се веднъж заедно да чакат цяла нощ ред на валцовата мелница в Исперих. Но не можа да си спомни името му.

– Ти ли си, ага? Не можах да те позная. Как си, какво правиш?

– Граница, аркадаш, граница! Руман гелди! Свърши за вас българското… Дий! – побърза той да подкара воловете.

Талигата, натоварена с колове, кирки, чукове, сандъци с храна и вода изскърца и колелата ѝ се затъркаляха бавно по нагорнището. Зад нея остана да стърчи младо войниче, което Станю едва сега забеляза:

– Чичо, не се коси! Остави ги да слагат границата, където искат! Скоро ще ги натупаме тез мамалигари и ще я преместим където ѝ е мястото!

Без да чака повече войничето смушка коня и в тръс последва другарите си. Станю, с наклонена на една страна глава, го проследи как се отдалечава . Внезапно усмивка озари лицето му и той усети как някак си на сърцето му олеква.

Надвечер, на отиване към къщи, Станю се отби в кафенето на Стефан Агото. Едва сварил да прекрачи прага и някой от вътре се провикна:

– Ела, Станьо, тука! Ела, седни и разправяй. Чухме, че си приказвал с румънския офицерин. – гласът беше на дядо Дечо.

– Какво да разправям… - сложи Станю юзчето с ракия на масата и седна. – Отделиха ни! Оставиха Шишманово и Вазово в България, а нас забравиха. Цепи офицерина по високото, хич не поглежда настрани. Пък нашият мълчи и гледа изпод вежди. Емен-емен половината райнинско землище отцепиха към Румъния! И бахчите ни край Царасар са вече оттатък границата.

– Чакай сега и аз да ти кажа. Те и в село цял ден шарят едни румънци. Търсят къща за кметство, по тяхному примарѝя.

– Аз пък срещнах одеве даскала - намеси се Христо Драгошина от съседната маса. - Върви той насреща ми и гледа в земята – умъчнен ми се видя. Спирам се при него и му викам: „ Георге, какво така си се умислил?” „Мисля аз, ама никаква не мога да я измисля” – отговори ми. - Днес, още сутринта, в школото влязъл наконтен непознат младеж. „Буна диминяца! /5/ – рекъл. – Аз съм новия учител. Тука вече ще се учи по румънски книги.”

– И какво ще правим сега, дядо Дечо?

– Какво ще правим ли? – Станю си допи ракията и удари дъното на шишето в масата. – За вас не знам, ама аз ще бягам в България.

/1/ Румъннецът дойде.
/2/Фирони – Живущите в Райнино турчеещи се мюсюлмани - „Уста миллет” - са потомствени ковачи и железари. Преданията им разказват, че някога дедите им живеели в Египет, те са фирони – т. е. поданици на фараоните. След завладяването на Египет от Османската империя били изселени на Балканите.

/3/В разказа са описани събития от лятото на 1913 г. Тогава селището се наричало Кьосе Абди. Името Райнино селото получава с министерска заповед, обнародвана на 27 юни 1942 г. Съседните села Ески Балабанлар, Ени Балабанлар и Шереметкьой са преименувани съответно на Вазово, Иван Шишманово и Веселец през 1934 г.

/4/Господин капитан, ей там, от другата страна на дола, има друга нива. Какво ще стане с нея?

/5/Добро утро!

Част 2 :"Бягството" може да прочетете ТУК: https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/2.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.