Египет 3

ЧАСТ ТРЕТА

           ХУРГАДА

Продължаваме пътешествието за Хургада. Тъмно е. Движим се през тунел, който непрекъснато мени конфигурацията си. Тунел със стени и таван, преливащи на границата между светлината и тъмнината. Тунел, който реагира на всяка грапавина на асфалта, през която колелата преминават. Гумите потрепват, тази тръпка преминава през компактното тяло на автобуса към фаровете. Аха-а да навлезем в него и той се отдръпва, движи се с нашата скорост и все не можем да го преодолеем. Но се движим - мощният сноп светлина дълбае тъмнината пред нас и ненаситно поглъща километър след километър.

Вече сме отминали района за добив и преработка на петрол. Местонахождение му се разбира по километричната огърлица от електрически лампи и съпътстващата го неприятна миризма. Насрещно идещите коли стават все повече  Движат се на стотина метра вляво. Те пътуват по същата магистрала, само че на север. Разделителната ивица е широка. Но когато от държава с площ над 1 милион км² са населени само 6% такова разточителство е естествено. Тази каменисто-песъчлива ивица преди не е била използвана, за нея не са плащани обещетения и отнемането ѝ от пустинята не е навредило никому. Напротив, донесло е и ще носи и занапред само ползи, защото където има път, там има и живот. Пътят е като река, чиито брегове и места в близост са предпочитано място за заселване.

Повишената интензивност на движението е сигурен признак, че наближаваме населено място, но ми подсказва и да погледна колко е часа. Почти 21:00 е. Значи не сме далеч от Хургада. Ще завършим това продължително и изморително, но любопитно и опознавателно пътуване. Автобусът прави широк обход за да се включи в насрещното движение и паркира пред един от веригата хотели HAWAII  в периферната зона на Хургада.

Хотелът

Хургада е столица на административната област /мухафаза/ Червено море. Градът е разположен  покрай  брега и не навлиза много в пустинята. В него живеят над 250 000 човека. Има модерно международно летище, което заедно с развитието на туризма тук способства за бързото му разрастване. От него може да летите за Кайро и Европа, но и на юг, към някои големи африкански градове. Възниква като рибарско селище, запазва се като такова до началото на 90-те години на 20-ти век, когато предприемчивостта се настанява в него и го превръща в модерен курорт.

Червено море тук е тихо и прозрачно. За да стигнеш до място, където да се потопиш без краката ти да докосват дъното, трябва да навлезеш на стотици метри навътре. Няколко пъти се редуват по-плитки с по-дълбоки участъци, които се забелязват от брега като негови успоредни ивици с различни нюанси на синьото. Отвъд тях е зоната за изяви на уиндсърфистите. Изумително красиви са кораловите рифове - фантастични подводни градини. Ако желаете да видите как из тях шарят констенурки,  делфини, причудливи риби и други морски обитатели трябва да наемете лодка с прозрачно дъно или батискаф. Ако предпочитанията ви са други може да избирате между пустинно сафари с джипове и яздене на камили, посещение и обяд в бедуинското селище край Хургада, да отидете до остров Гифтън с малко корабче или да пропътувате 240 км с автобус до Луксор и Карнак и да се озовете  в Долината на царете. Или да се посветите на децата си, за чието настроение ще се погрижат опитни аниматори. Бреговете и водите на Червено море са безопасни и подходящи на подводен риболов, гмуркане с акваланг и за практикуване на други водни спортове. Плажовете на Хургада се простират на около 25 км по протежението на града и поне на още толкова на север и на юг извън границите му. Температурата на водата не пада под 20 – 22 °С, а в най-горещите дни въздухът се нагрява и над 35.

Хотелите, увеселителните и заведенията за хранене са стотици, разпределили са си крайбрежието и града и се надпреварват да предлагат един от друг по-добри условия и развлечения на туристите денем и нощем. Обслужването е на високо ниво и на няколко езика, в т. ч руски. Храната е качествена, обилна и евтина дори за българските стандарти.  Хотелите са с интересна архитектура, имат СПА и детски центрове, спортни и нощни клубове, предлагат различни атракции, има и гурме ресторанти Няма драстични ограничения за употреба на алкохол и тютюнопушене, както може да се предположи за една мюсюлманска страна. All inclusive предложенията включват месни алкохолни и безалкохолни напитки, но навсякъде ще намерите маркови такива, които обаче ще трябва да си платите допълнително. Тютюневите изделия са по-евтини, отколкото в България, дори да направите покупка в магазин без фиксирани цени и без да се пазарите.

Хургада е огромен туристически комплекс, който може да задоволи и най-претенциозните. Само за 30-на години никому неизвестното селце, захвърлено някъде в Източната пустиня, става предпочитано място за отдих на руснаци, немци, поляци и още много други европейци. Градът е важна отправна точка за посещения на забележителностите в южноегипетската  част от  долината на Нил.

Фойаето на хотела

Но да влезем в хотел Caesar Palace & amp; Aqua Park 5*, един от веригата HAWAII. Портиер и полицай охраняват входа. На него е монтирана метална рамка със сензори, които задействат звуков сигнал при всяко преминаване. Посреща ни Стоян – нашият нов екскурзовод, който ще замести Сергей и БебоII и който ще е с нас докато сме в Хургада. Фоайето изглежда внушително с високия си свод и предразполага с тихо звучащата и сполучливо подбрана инструментална музика. На средата на обширното лоби, върху прозрачни стъкла, в чаши са наредени пирамидално най-различни по цвят и вкус разхладителни напитки. Много дивани, фотьойли и ниски масички създават удобство да се справим бързо с формалностите на рецепцията. С връщането на паспортите получаваме три електронни карти. Едната е ключ, другите са за две кърпи за плаж. 
Пълничък младеж взема багажа ни, обяснява нещо на английски, аз кимам утвърдително, макар нищо да не разбирам от казаното. Той, приключил с заучения си монолог, ни оставя и се губи с натоварената си с куфари количка  някъде из коридорите.  Ние с Марина също тръгваме. Минаваме покрай няколко човека, които оживено обсъждат на руски нещо пред бюрото на русокоса служителка с подчертано славянски черти. След малко отново се виждаме с пълничкия младеж, но вече в стаята, където е доставил багажа ни. Той пак говори на английски, който аз пак се правя, че знам /да не съм по-долен от това арабче!/ и ни показва банята, терасата, гардероба, сейфа. Завършва набързо обясненията си с въпросителното: „ОК?”. О-о-о! -  това вече го разбирам и бързам да приключа: „ОК, ОК!” Произнасям го с интонация, която не буди никакви съмнения, че е на английски. Мълчаливо подавам задължителния до естественост за Египет бакшиш - това действие не се нуждае от думи и е разбираемо на всички езици.

Стаята е стандартна за категорията на хотела. Обширна е, има спалня и две единични легла, климатик, кът с диван, фотьойли и сателитна телевизия, мини бар, машина за чай и кафе няколко  картини. Банята е голяма, с душ, сешоар и всичко друго, което е необходимо. Терасата е западна, от нея се вижда част от плажната ивица. Е, можеше и да е с изглед към аквапарка, но с Марина не съжаляваме, защото такава стая вероятно щеше да е по-шумна. А тук, освен част от морето, на свечеряване ще наблюдаваме залезите над Сахара. 

Залез над Сахара

После вечеряхме в един от ресторантите. Оказа се, че хотела разполага  с няколко. Ако си платил пакет с All Inclusive в главният ресторант можеш за закусиш, обядваш и вечеряш, но ако по някаква причина си закъснял има късна вечеря от 22:00 до полунощ и студена вечеря от един часа след полунощ до 5 часа сутринта. Ястията са разнообразни, добре приготвени и вкусни. Хлябът се предлага в различни варианти и е превъзходен. Много са плодовете и наредените като за изложба сладкарски изделия. Освен главния има още един ресторант, който влиза в концепцията All Inclusive. Всеки сам решава кой от двата да предпочете.

Един от ресторантите

Ако пък решите да се поглезите може да избирате между Италиански ресторант, арабска кухня в Ориенталски ресторант или азиатска в Азиатския ресторант. Но там ще трябва да си платите, както и ако посетите Пицария, където предлагат пици по италиански рецепти.

На следващия ден имаме уговорка със Стоян за среща в една от  конферентните зали на хотела за уточняване на важни подробности по престоя и допълнителните екскурзии с доплащане. Оползотворихме времето между закуската и тази среща с разглеждане на аквапарка и кратка разходка до плажа.

Минаваме през изход в сградата на хотела под внимателния поглед на охранител, който следи дали имаме необходимата пластмасова гривна на ръцете си и се озоваваме в аквапарка.

Аквапаркът

Той е с 13 открити басейна, един от които е отопляем, с 14 водни пързалки, тераса за слънчеви бани, тенис корт, волейболно игрище, читалня.  Застланите с плочи алеи криволичат между басейните с подредени шезлонги, чадъри и сенници. Движим се в пъстро множество от хора, които говорят различни езици. Някои от тях вече се къпят, други се припичат на слънцето. Има и трета категория почиващи. Те са във водата, облегнали са лакти на преграда, която е стена на басейн и същевременно плот на бар, който се намира по средата на басейна и се наслаждават на първото си за деня питие. Продължаваме по живописно мостче, надвесено над стеснение на един от басейните. 

Минаваме по него и се озоваваме пред красиво декорирана с виещи се храсти палма. Продължаваме покрай палитра от цветя, много и най-различни цветя, засети сред зелена трева, които радват очите и създават настроение. Наближихме плажа и се загледахме в група работници, които правеха нещо около някакъв изкоп. При нас отнякъде дойде млад човек. Отначало на английски, а после на руски ни обясни, че може да ни повози с лодка

и да ни покаже красотата на кораловите рифове или на Райския остров. Казваме, че вече сме предплатили за това на нашия туроператор, но той не се отказа и предложи цена почти два пъти по-ниска. Питам го в кой ден може да стане и има ли други записани. Вместо отговор той още по-ентусиазирано предложи да го направи само за нас двамата. След отказа ми стори още едно, последно усилие. 

От джоба на ризата ми стърчеше най-обикновена химикалка, младежът я посочи с пръст и направи знак, че му трябва. Аз му я подадох, той  записа нещо на  рекламната листовка, с която през цялото време на разговора подсилваше  агитацията си. Подаде ми листовката и, очевидно разбрал, че ни губи като клиенти, за да не остане съвсем без нищо, пожела да му подаря българската химикалка, което и направих.

Отправихме се към плажа покрай групата работници. Когато се загледах по-внимателно забелязах, че всеки от тях съсредоточено върши работата си и въобще не обръща внимание на  хората, отиващи или връщащи се от плажа. Един разстила пясък, друг носи тухли, трети бърка бетон. Разнасят плочи, чимове, храсти. Оформят алеи и бордюри. Засяват цветя и ги поливат. След 3 – 4 дни тази строителна площадка се беше превърнала в неразпознаваема част от общия декор, а безформеният изкоп – в почти готов басейн.

Върнахме се обратно. Хотел Caesar Palace е построен в арабски стил, в близост е до район с не малко търговски обекти, където можете да се разходите и да пазарувате. Хотелът е обособена територия, плажът е частен, аквапаркът е внушителен по размери, има магазини, ресторанти, дискотека. Охранителите са   на изхода

Цветните градини

към аквапарка, на плажа, на входовете на ресторантите и къде ли още не, но са толкова дискретни, че присъствието им почти не се усеща. Намесват се само при нарушения на възприетия ред. Трудно е на тази територия да попаднат хора, които не са гости на хотела. Той е подходящ за семейства с деца, както и за хора, които търсят тишина и усамотение. Освен лоби и снек баровете такива има на басейните и на плажа. Там може да се подкрепите с желана алкохолна /след 10 часа/ или безалкохолна, топла или студена напитка. Хотелът предлага още СПА, фитнес, аеробика, турска и парна баня, салон на красотата, билярд, дартс. Децата могат да разчитат на аниматори, да играят на детски площадки, да се включат в игри и да гледат развлекателни програми. Интернетът през  Wi-fi на рецепцията е безплатен, но не е препоръчително да разчитате само на него защото тази услуга се ползва от много хора и не е много сигурна. Медик има на разположение денонощно. Почистването на стаите и снабдяването с тоалетни принадлежности и чисти кърпи става ежедневно, но е добре, за да си гарантирате това, да влезете в по-близък контакт с хората, които го правят. А то става по един единствен начин – с бакшиш.

За бакшишите бяхме обстойно осведомени - нито един от нашите гидове не пропускаше удобен момент да ни напомни, че комфортът на престоя ни е свързан с обслужващ персонал, който очаква да бъде възнаграден за усилията си. Стандартът на живот в Египет бил нисък, средната работна заплата била равностойна на около 60 български лева. Вярно, че цените са значително по-ниски от българските, но това не променя много покупателната способност на масовия египтяни, чието семейство по традиция е многолюдно. Обслужващият персонал в туризма на Египет е от обикновени хора, те не са от най-високо заплатените и разчитат много на дребните подаръци под формата на бакшиши.

Когато се върнахме от първия си плаж в Хургада забелязахме, че стаята е почистена, но кърпите от банята не са сменени, а само окачени на поставките да съхнат. Казвам на  Марина, че няма да е зле да се възползваме от дадените ни съвети и да стимулираме чистачката. На следващия ден, преди да излезем, оставяме на леглото една доларова и няколко дребни египетски банкноти, а като се връщаме намираме сменените кърпи превъплатени в два лебеда с влюбено преплетени вратове. Вложеното усърдие си личеше навсякъде в стаята. Тръгнахме към ресторанта за обяд и в коридора, близо до стената, забелязахме количката на чистачката. Като наближихме хлопна вратата на една от стаите, оттам се подаде една мургава ръка и взе нещо от количката. Оказа се, че грижа за хигиената по стаите е поверена на мъж. Той ни видя и попита на руски дали сме доволни. Окопитих се от изненадата и отговорих положително: „Да да! Конечно! Спасибо!”. После си давам сметка, че целият персонал на хотела е само от мъже и нито една жена. Аз се намирам в дълбоко религиозна мюсюлманска страна! Аз съм на брега на Червено море и съвсем близо на отсрещния е Мека, където се е родил Мохамед!  Кой правоверен тук ще пусне жена си да слугува на някакви си неверници?

Една сутрин Марина пренарежда по неизвестна за мен причина личния ни багаж. Истинската жена, където и да се намира, рядко е в състояние да се освободи от навиците си на домакиня и грижовна съпруга. Тя намира в една от чантите ни непълна пластмасова  кутия с бонбони и благодетелно решава да ги остави на хигиениста вместо пари. Когато се връщаме в стаята намираме бонбоните на масата до телевизора, а леглото - без влюбени лебеди. Марина после го пита защо не е взел тези сладки лакомства, ако не за него поне за децата си. Той издува с език едната си буза, сочи я с показалец и на завален руски обяснява, че го боли зъб. Вероятно това беше неговият начин да изрази неудовлетворението си от замяната на няколко египетски лири с тяхната шоколадова еквивалентност. Но беше повод и за нас да преоценим отношението си.

Плажът

Да си на плаж през октомври-ноември в Хургада е като да почиваш в Бургас в края на август. Дните са безоблачни, температурата на водата и въздуха не се различават особено. Но и разликите не са малко. По което и време на деня да дойдеш винаги ще намериш свободно място, където да се разположиш. Плажът на хотела няма пясъка на нашето черноморие - този е малко по-глинест. Стабилно забити метални пилони крепят тръстикови чадъри и масички, някои с пепелници, а между тях са наредени удобни шезлонги. На границата между плажа и водата е насипан дребен чакъл, който възпрепятства отмиването при отлив на трамбования и заглаждан всяка сутрин пясък. Тук няма спасители със свирки и предупредителни знамена – морето е чисто, плитко и безопасно. Но има охранител, чиято задача е да следи на плажа да не идват летовници от други хотели, да подържа реда и бди за сигурността на почиващите. Сутрин, до брега, дълбочината е 50 -60 сантиметра, след няколко часа морето се отдръпва и на места се показва пясъчното дъно.  Наблюдавайки отлива ми се стори не толкова фантастична притчата как Червено море се отворило пред Мойсей за да отидат евреите на другия му бряг.
Табели с изписани правила предупреждават, че всеки преминал отвъд шамандурите, които са на стотици метри навътре и зад които се забавляват уиндсърфистите, го прави на свой риск и своя отговорност. Една накичена камила и водачът ѝ целодневно шарят по плажа, търсейки клиенти. Млади момчета и момичета ходят между летовниците и им предлагат емоции с моторни лодки, водни ски, плажен волейбол и футбол. Чува се музика, която напомня, че наблизо има бар с освежителни напитки.

Почиващите тук араби ползват  за къпане повече басейните. Стори ми се, че съзнателно се събират покрай няколко от тях, за да са заедно и  по-далеч от останалите гости на хотела. На   плажа са по-малко и ще ги отличите от другите като цели фамилии с деца и внуци под сенките на чадърите. Също както и на басейните къпещите се жени са с „бански костюми”, които излагат на показ единствено стъпалата и лицата или, ако са с бурка, само очите им. Не правят изключения дори малки момиченца на по 7 -8 години. Интересно е да се види как 5 – 6  такива жени, хванати за ръце влизат в морето близо до брега, после правят кръг и като клякат и стават,  топват се във водата и се плискат една друга като деца.  Като излязат стоят на слънце, за да изсъхнат черните им костюми. С голямо любопитство скришом наблюдавах как жена с бурка пие кафе. Тези жени после ще видите облечени с много консервативни и съобразени с местните традиции спортни комплекти - реплики на Найк и Адидас; или облечени с  дънки, маркови блузи и якета да ядат ориз с пръсти в ресторанта, наред с мъжете и децата си, пренебрегвайки поставените пред тях прибори. Но в Египет човек не бива  да се чуди дори да срещне и копт /местен православен християнин/ с чалма. Мъжете може да се движат няколко крачки пред жените си, подчертавайки публично властващото си положение в семейството , но не се свенят да обгрижват  децата си по всякакъв начин.

Има и не толкова закостенели в поведението и облеклото си египтяни. Те са по-освободени и това си личи навсякъде – и в ресторанта, и на плажа, и на улицата, и където и да ги видиш. Дали тези разлики определят религиозната или племенната им принадлежност,  стандарта им на живот и дòсега с останалия свят, нивото и характера на образованието им не се наемам да анализирам.

Всъщност няма нужда от много наблюдения и дълбоки анализи. Разслоенията на обществата не са нещо ново и се наблюдават  навсякъде и по всяко време. Например в един автобус с български туристи. Когато на път за Хургада спираме за почивка до едно крайпътно заведение една част от пътуващите пазаруват,  поръчват си храна и питиета и намират това за напълно нормално. Други се задоволяват с кафе или чай и също като разхождащите се покрай автобуса, които нищо не си купуват, поглеждат унило или завистливо към първите. Чакат с нетърпение пътуването да завърши, за да получат предплатената си вечеря. Повечето са се примирили с ориста си, но има и желаещи да са в групата от 7 - 8 мъже и жени, които не пропускат случай да демонстрират благополучие. Така върви светът. Фараони и роби, аристократи и плебеи, феодали и крепостни, капиталисти и наемници, работодатели и работници – това са само други наименования на богатството и бедността.  Те са като скачени съдове - расте ли едното, расте другото и обратно... Аристократите можеха да избират дали да си  доплатят да отидат до Луксор, да видят Карнак и колосите на Мемнон или да останат на плаж; за плебса остана безалтернативния плаж.

Хургада, селцето от няколко рибарски общности, наброяващи 200 – 300 души е открито за туризма около 1990 г. Тези хора тогава живеят в бедни рибарски хижи и едва се препитават с уловената риба. Днес Хургада е модерен 250 хиляден град и голям египетски курорт.

По същото време разпадът на Източния блок и събитията в България оставят дълбок отпечатък в съзнанието на нейните граждани и определят нейното бъдеще. Много бяха вярващите, че макар спечелено с малко времето от червено завинаги ще остане синьо; че на Балканите съвсем скоро ще се появи още една Швейцария; че ще се заредят само хубави дни за българската демокрация; че  приватизацията  ще изхвърли на бунището лошия стопанин   държавата и у нас ще се изсипе рогът на изобилието; че Европейският съюз и НАТО ще решат всичките ни проблеми; че...

Аз не знам в пълнота какво Египет е създал за тези 30 години, но знам колко ние създадохме и колко унищожихме.  Аз не знам колко чужди и наши милионери създадохме, но знам за милиони с нищо не провинили се хорица да доизживяват с няколко български левчета дневно. Аз не знам колко работни места закриха в България така наречените стратегически инвеститори, колко са и къде отиват техните печалби.  Но знам колко са възможностите за работа в Разград и какво загубиха емигриралите и неемигриралите негови граждани.

Как така се получи, че ние, българите, уж по-умните, по-напредничавите,  европейците, изравнихме със земята построеното от предците ни, вместо  да създадем поне една своя Хургада.

Но всички горни хвалебствия за видяното в Египет не са защото сме толкова зле, а защото сме по-зле от гърците. И защото не сме добре поне колкото литовците. Аз вярвам, че такова чудо е възможно. Ако Хургада е едно чудо чудно ли е, че в 12 часа на обяд може да  си на плаж там, а вечерта на същия ден да спиш в собствения си дом в Разград.

Така видях Египет през прозореца на петзвездната ми хотелска стая, така го описах. Египет от висотите на пирамидите и красотите на червеноморска Хургада. Не видях другият Египет. Този , който остана вън от полезрението ми, препречвано от високата стена пред хотела в Гиза.

           Част първа може да прочетете ТУК:
https://razkazidk.blogspot.com/2018/12/blog-post.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Египет 2

ЕГИПЕТ 2

ЧАСТ ВТОРА

МУХАФАЗА ЧЕРВЕНО МОРЕ

Заел съм мястото си – моят  наблюдателен пост, отделен от  външния свят с едно автобусно  стъкло.

От центъра на Кайро  потегляме за Хургада – голям курорт и административен център на мухафаза /област/ Червено море. Разстоянието е  малко над 450 километра и по  думите  на нашите водачи ще  пътуваме около шест часа, за да  пристигнем там около 21 часа. Значителна част от времето по този маршрут ще изразходваме, за да прекосим половин Кайро в югоизточна посока и после да се отправим на юг по крайбрежната магистрала. Гмурваме се в трафика и автобуса веднага се оказва заклещен от всички страни. На моменти рязко увеличаваме скоростта си на придвижване, а друг път едва помръдваме и дори спираме.  Тази неравномерност и това, че когато автобусът ускори, превозните средства в пътната лентата до нас изостават ме кара да мисля, че някой отново се грижи за нашата безопасност и по-бързото ни придвижване. Спирам да наблюдавам колите и съсредоточавам вниманието си отвъд тях.

Сега, когато вече мога да сравня, западната част на Кайро ми се струва някак по-европейска със съвременните си булеварди и архитектура. Тук,  на изток от Нил, с отдалечаване от центъра, все повече личи ориенталското влияние – сградите сякаш се притискат една друга в опит да разширят пространството около себе си и за сметка на тесните улички, задръстени от хора. Но ние пътуваме,  улиците стават по-пропускливи, трафикът намалява и започваме да се движим по-бързо. Минаваме през някакви предградия. Гледката на мащабното жилищно строителство в покрайнините на Кайро е въздействаща. Тук се строи със замах върху обширни площи, отвоювани от пясъците. По същество това са същински, изцяло новопостроени градове-сателити, чиято цел е да приюти взривоподобно нарастващото население. Според Сергей приходящите работници в Кайро са между 2 и 3 милиона души.

Пейзажът продължава да се променя. Опитвам се да запечатам в съзнанието си последните подробности от този зашеметяващ град. Предстои ми среща с друг, бленуван феномен – пустинята Сахара. Опитвам се да се съсредоточа, защото от светлата част на деня остават само няколко часа. Всъщност Сахара непрекъснато е пред мен, още от пристигането ни. Но човешката дейност я прави не толкова различима. Забелязах я покрай пистите, докато самолетът кацаше. После, макар да  ходех по нея,  изчезна от полезрението ми. Бях зает да наблюдавам сградата на летището, движението, постройките, улиците, хората и те фокусираха вниманието ми. За пръв път бях в Африка и  бях любопитен. В стремежа си да видиш  възможно най-много кой гледа в краката си?

Часовникът ми показва, че пътуваме над час и половина. Вече сме извън Кайро и автобусът поема по новопостроен път. Той е широк и удобен, движим се с прилична скорост, което ме прави оптимист, че оставащите до Хургада незнайно колко от 450-те километра ще може да изминем за оставащото време до 21 часа. Все още се срещат надписи на английски и аз забелязвам разклон на пътя за Суец. Но ние продължаваме на юг и след малко от вляво се разкрива със синевата си Червено море. Някъде в далечината се вижда отсрещният бряг. Викам на помощ географските  си  познания, но се сещам за умната машинка в джоба си. С общи усилия, аз и телефонът, установяваме, че Суецкият залив е тясна водна ивица, белеещите се там  скали са на Синайския полуостров, а зад него е заливът Акаба.

Частта от Египет, през която минаваме е забележителна с еднообразието си – отляво е Червено море, отдясно е Сахара. Отляво е гладка, скучна, водна плоскост, отдясно – мръсно жълта, почти безцветна, леко нахълмена,  песъклива повърхност. Градовете и селата са отдалечени едно от друго на 40, 50 и повече километри. По цели 150 километра преди Хургада няма ни едно населено място. „Но в залива трябва да има кораби, които минават през Суецкия канал!” – сещам се. Оглеждам морето по-внимателно, за да потърся потвърждение. Взирам се през стъклото и забелязвам няколко плавателни съда с неясни очертания.

Криволичещата брегова ивица ту се приближава, ту се отдалечава от  трасето на пътя, а между него и морето - пясък. Скоро той ми става безинтересен и пренасям наблюденията си на отсрещната страна.

Но там, ако забележа нещо, то е в далечината и с малко подробности, защото зрителният ми лъч минава над седалките и над главите на седящите там хора, в най-добрия случай – между тях, а това не подобрява кой знае колко видимостта.

На заден план в полезрението ми няма много за гледане. Да, това около мен е Сахара, но съм разочарован. Не виждам така добре заснетите от телевизионни и филмови оператори и въздействащи на зрителя бели или червеникаво-кафяви пясъчни хълмове. Не виждам никакви признаци на процеси, които да формират острите ръбове по билата им. Няма ги бавно движещите се кервани и техните водачи с характерното номадско облекло. Липсват и следите, оставени от натоварените им камили. Няма и помен от животоспасяващите оазиси с кладенци, езера и палми, описани от разни пътешественици. Да беше се извил поне един малък самум – този сух и горещ вятър, който предизвиква пясъчни вихри, та да доближи картината поне малко до предварителните ми очаквания.

Но тук, край морето, Сахара е друга и не изглежда така романтична. Това е земя, осеяна с жълтеникави и сиви скалисти хълмове. Между тях – пясък със същия цвят, но не много и е трудно забележим. Няма растителност. На няколко места забелязах нещо, което я наподобява, но то е сиво, почти черно, рехаво покритие и вместо да внася свежест в гледката ефектът му е по-скоро обратен. Ако  това, което виждам през прозореца не е растителност твърде вероятно е да бъде някакъв продукт на човешката дейност. А знаци, че тази дейност тук е активна има навсякъде.

Магистралата се строи и покрай нея се строи. Тук може да очакваш да видиш бедуини, но ще срещнеш инженери и техници. Тук вместо камили се движат автомобили и строителни машини. Мощни грейдери разчистват пясъка, трупат го на огромни камари и разчистват място за багерите и камионите. Самосвали ръмжат наоколо, натоварени или празни, сподиряни от облаци прах. Дали строителите намират под пясъка някакъв лесно поддаващ се на преработка камък, но достатъчно здрав, за да служи за готова основа, не знам. Но по всичко личи, че голяма част от материалите за строителството на тази магистрала египтяните намират непосредствено до нея. Хиляди и хиляди купчини от освободили се от товара си самосвали са разхвърляни безразборно покрай аутобана, както би забелязал един немски турист. Но изглежда това безредие не смущава местните - отпадните материали, загрозяващи пейзажа наоколо си стоят така, без някой да се погрижи той да добие по-естетичен вид.

Пътищата в Египет са без канавки, водостоци, прецизни наклони и други подобни. Тези подробности са и ненужни – тук дъждът е рядкост, а някои от месните араби умират без да са видели сняг. Аномалии като тази от 13 декември 2013 се превръщат в легенди. На този ден Пирамидите и Сфинкса, дори част от пустинята, побеляват, а камилите имат редкия шанс да се потъркалят в снега за удоволствие на туристите. Камили в снега – това е все едно да видиш бяла мечка насред Сахара! В Александрия обявяват извънредно положение. В Кайро температурата сутринта е 3°С, пред деня тя е 7°С, което е рекорд за най-ниска температура, измерена през последните 122 години. Затворени са магистрали и пристанища. Регистрирана е смърт на човек починал от преохлаждане.

Но иначе се строи с перспектива. Колкото по на юг отиваме, толкова по-малко превозни средства пътуват. А магистралата е все така с по пет-шест платна в едната посока. Покрай нея никнат разклонения, бензиностанции, места за отдих с и без крайпътни заведения. Неизменно в стил, който пази традициите и напомня за богатата и древна история на тези земи. Наближим ли крайбрежието вляво от нас започват да се редят курортни селища. Хотелите са в близост до пътя и понякога изминаваме доста километри, преди да свърши поредицата на един собственик, което личи по наименованията. Не се забелязва особена оживеност. Макар напълно завършени, с оформени алеи, зеленина, храсти и цветя повечето от хотелите изглеждат пусти. Но осветлението им работи -  разточително и приканващо са осветени фасадите, подходите, входовете, басейните. А навън все още е светъл ден. Сега си спомних, че като спрат по някакъв повод обслужващите ни водачи на автобуси не бързат да гасят двигателите и обикновено ги оставят да работят на свободен ход. Опитвам се да свържа тези два факта. Вдясно въртят огромните си перки стотици ветрогенератори. Намирам за логично техните и на отсрещните хотели собственици да са едни и същи и поради това да не са много загрижени да пестят електричество. Или енергоносителите тук не струват много или богатите египтяни са толкова богати, че не обръщат внимание на тези разходи.

Друга, набиваща се в очи, особеност на тази част от Египет са оградите. Огради има навсякъде и те ограждат хотелите, ограждат предприятията, ограждат къщите, ограждат и празни терени, в които няма нищо друго, освен пясък. Оградите навсякъде са солидни, високи и измазани и не мога да разбера дали са от бетон, тухли или някакъв друг материал.

Но магистралата,  по която се движим е без ограда и никъде не видях огради и  мантинели. Вероятно тук няма нито диви, нито опитомени животни, които да пресичат и да застрашават безопасността на движението, а теренът е сравнително равен, няма големи наклони и пропасти и не изисква да се поставят  обезопасяващи съоръжения. Пътните знаци са голяма рядкост, указателните табели вече са само на арабски и аз се отказвам от опитите си да разбера къде точно се намираме.  Денят е на привършване, слънцето се е скрило зад билата на някакви хълмове на запад. Очертават се червеникави контурите на високо възвишение, което внася още една поправка в представата ми за равнинна Сахара.

След като дълго и равномерно си се движил със 100 – 120 километра в час ти се струва неочаквано, когато автобусът намали скоростта си. Първото, което човек усеща е безпокойство. Защо? И липсата на отговор смущава, след като знаеш, че се намираш в държава, която се управлява в условията на извънредно положение. При това и понятие си нямаш къде е най-близкото учреждение, където би могъл да потърсиш помощ при необходимост.

Гумите изтрополяват по обозначени с бяла боя преднамерено направени дребни гърбици. Позадрямалите ми спътници се събуждат и почти всички протягат вратове или се навеждат встрани от седалките, за да погледнат напред по коридора на автобуса и да се опитат да разберат каква е причината. Пред нас е постройка, нещо като арка, но с толкова пролуки, колкото са платната на магистралата. До нея има спрени няколко коли, виждат се и униформени служители. Недалеч вляво и пред нас различавам силуети на сгради – очевидно селище – първото, което виждаме по пътя си, без да броим курортните и обособените хотелски комплекси. Нашите екскурзоводи ни успокояват, като уточняват, че сме на границата на две области, които тук се наричат мухафази. Процедурите като тази са обичайни и са мярка за безопасност. Автобусът почти спира, служителят на гишето дава знак на шофьора да продължи и той ускорява автобуса. Всички  от групата заемат обичайните си пози и ние продължаваме по дългият път към Хургада.

Отново прибягвам до услугите на телефона. Утре ще съжалявам за това, но тази вечер все още не го зная. Виждам, че сме преминали от мухафаза Суец в мухафаза Червено море, която е от най-големите по площ в Египет. Простира се почти по целият изток на Египет, който се чертае от Червено море, граничи на юг със Судан и на запад с Нил. Площта на тази област, с административен център град Хургада, е над 200 000 квадратни километра - почти две Българии.

Любопитна подробност е, че на границата със Судан има една площ от 2060 км². Колкото и невероятно да звучи в наше време това е terra nullius /"ничия земя"/. Мястото се нарича Бир Тауил (Bir Tawil), което в превод от арабски означава “Висок кладенец“. Към него претенции няма нито Судан, нито Египет.  Земя с безплоден, извънземен пейзаж; ни вода, ни нефт – само скали и пясък. Както се досещате, претенденти за владетели на тази пустош не липсват. През 2014 г.  американецът Хийтън забива там собствено знаме, самообявява се за крал на кралство Северен Судан и провъзгласява дъщеря си Емили за принцеса.  Няколко месеца след това двама руснаци отиват на Бир Тауил и, като не намират знамето на американеца, забиват свое. Така кралство Северен Судан набързо става царство Средна земя с цар Дмитрий, а неговият другар става княз. Назначават си и министър-председател, той пък написва закон, който забранява жени да шофират на територията на царството /не че има къде!/. Но цар Дмитрий Жихарев  е  джентълмен – той не отнема титлата на  принцеса Емили, за да не убие тази детска мечта! Спорове между двамата "владетели" има колкото искате, но досега те са мирни и не са били придружавани от военни действия. Като оставим настрана иронията статутът на Бир Тауил може да се реши само, ако бъде признат от съседите си или от Организацията на обединените нации.

Чудите се защо досега в този спор не се е намесило някое от нашите, български първенюта. Ами много просто – защото там няма какво да се ликвидира, да се реже за скраб, да се продава и препродава и да се прилагат корупционни практики… Корупционни практики? … Дрън-дрън… Абе, да си го кажем направо, с една дума – няма какво да се краде!

Иначе на магистралата и около нея нищо не се е променило. Само дето се е стъмнило и това прави видими само най-близките обекти. Но пък има светлини. Много населени места в мухафаза Червено море няма, но светлини има. Много светлини. Виждам ги на изток и на запад. Казвам го така, защото пътуваме на юг и колкото и пътя да не следва строго тази посока изток си остава отляво от мен, а запад - отдясно. На изток те са луминисцентно бели, понякога – оранжеви, и струпани по много на едно място. На запад категорично преобладават червените.  В близост те са равномерно отдалечени една от друга и колкото са по-далеч, толкова повече се сгъстяват. Но последното е измамно, с оглед особеностите на човешкото зрение. И са много, стотици. Едва на следващата вечер, от терасата на хотелската си стая в Хургада,  разбирам, че червените светлини обозначават местата на високите ветрогенераторни пилони с огромните перки, а белите и оранжевите са на множеството курорти, мотели, селища и съоръжения около нефтодобивни сонди, осеяли крайбрежието. Всичко това внася нова корекция в предварителната ми представа за безлюдната Сахара.

А на свечеряване, със светлината на слънцето, изчезват и сенките. Някъде тогава и някак си неусетно РАЙМО се превъплъти в мой образ и подобие и двамата станахме едно цяло, което възприема света около себе си еднозначно.

СЛЕДВА

МУХАФАЗА ЧЕРВЕНО МОРЕ, II  Хургада ТУК:
https://razkazidk.blogspot.com/2018/12/5-2.html

Част I  КАЙРО може да прочетете ТУК.

                                                                 

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Египет 1

ЕГИПЕТ

ПЪТЕПИС В ТРИ ЧАСТИ

На черната дъска е поставена голяма карта на света. Едно райнинско момче е стъпило на подиума пред нея и очаква поредните въпроси на директора на училището Лазар Радев.

            – Покажи ми река Нил! После – къде е Египет и накрая ще ни разкажеш всичко, което знаеш за тази държава?

             Слабичката ръка на момчето несигурно проследява лъкатушещата синя лента на реката върху картата и после по границите на Египет. Класът така е притихнал, че се чува сухото скриптене на дървената показалка върху пъстрата хартия.

            – Ами Египет… Египет е известен с Пирамидите. Най-прочутата от тях е тази на Хеопс…

            – Достатъчно!

Директорът вписва оценката, подава бележника и казва:

            – Седни си на мястото!

            Райнинското момче не очаква кой знае какво, защото знае, че директорът Радев е много пестелив  с оценките. Вижда четворката в бележника си, на лицето му се изписва разочарование. Свива устни и безвучно се заканва: „Един ден ще отида в Египет и ще видя пирамидите!”.

 После заключва тази юношеска тайна дълбоко в сърцето си, без да я споделя с никого. До днес.

            Този епизод от училище възкръсна когато заех мястото си в самолета за Кайро. Споменът за заканата на РАЙнинското МОмче се надявах да ме спохожда непрекъснато в Египет. Така се появи РАЙМО и с него често си беседвахме, докато бях там.

ЧАСТ ПЪРВА

КАЙРО

Като човек, който се стреми никога да не оставя нещата на случайността, преравям педантично десетки сайтове и стотици страници за Египет и кой знае защо си припявам позабравената песничка „Ех, Канада”. Така, още преди отпътуването имах своя версия за това, което ме очаква. Като всяка друга информация естествено и тази за Египет беше повлияна от белезите на субективността. Затова по-късно не се изненадах, че възприетото със сетивата ми за краткия престой там повече се разминава, отколкото съвпада с предварително изградената ми представа.

С чартър от Варна в 12 часа на обяд летим два часа и половина до Кайро. Кацнахме там в 13 и 30. Макар да сме в един и същ часови пояс часовата разликата е налице защото в Европа още въртим стрелките на часовниците си напред-назад всяка пролет и есен. Ами добре! – тъкмо ще „спечелим” цял един час време! Но след малко разочаровано се сещам, че българската демокрация не дава нищо току-така и на връщане в България дори тази фиктивна печалба ще ни бъде отнета: ще тръгнем от Хургада в 15 часа, ще летим 3 часа и половина, но във Варна тогава ще е 19 и 30…

Стана малко объркващо, но често ми се случва, ей-така, безпричинно сякаш,  да съчетавам думи или части от тях, да ги подреждам в изречения и да се получават едни безсмислици, които не е лесно да изхвърля от паметта си.

„Значи не е толкова далече” /https://textove.com/klub-nlo-eh-kanada-tekst/ - отвя ме в друга посока този песенен рефрен. Воят на двигателите се усили, колесарите вече са се отлепили от пистата и самолетът и мисълта ми се устремиха на юг и нагоре към облаците. Усещането е като непознато освобождаване. Сякаш разкъсах невидими въжета, които дълго и болезнено са пристягали крайниците ми и са направили невъзможно движението, а черепът ми е бил окован от манипулиращ мисълта механизъм. Неволно разтрих слепоочията и ръцете си над китките. Тръгнахме, няма шега! И тогава, някъде от дълбоко, сред звуците на шеговито–драматичната песничка, изплува удивено въпросителното:

„РАЙМО!?”

Краят на октомври е, хладно е, небето е мрачно и сякаш всеки миг ще завали. Не след дълго се гмурнахме в тази плътна сивота, в салона притъмня. Машината продължаваше да се издига и слънцето изведнъж светна в малкото прозорче до Марина. Сега забелязвах, че гледката ни се ограничава от лявото крило на самолета. Ако отдолу облачността ми приличаше на пепеляв похлупак, картината отгоре е съвсем, съвсем различна.

Тук облаците са фантастични скулптури, поместени в една необозримо висока и просторна изложбена зала. Но както залата, така и експонатите са в непрекъснато, макар незабележимо движение. Създателят им със сигурност е неподражаем творец, който не тормози фантазията си с никакви ограничения. Безразборното им на пръв поглед наслагване при внимателно вглеждане постепенно се превръща в закономерност, която натрапва впечатлението, че всеки опит за външна намеса ще предизвика хаос. Движението на самолета добавяше още динамика в  привидното еднообразие на панорамата и аз можех да ѝ се насладя от различни гледни точки. Взирах се в далечното пространство и безуспешно се опитвах да разбера защо и как, там някъде в безкрайността, където няма хоризонт, слънчевите лъчи, облаците и синьото небе взаимно се проникват и сливат, за да родят тази красота в синьо-бяло?

Бяло, бяло, бяло! - искряща белота, тук-там със сиво-синкави сенки и оттенъци, които я правят още по-бяла.

В познатия ни свят няма две еднакви неща и аз знам, че видях това, което повече никой нито тогава, нито сега, нито когато и да било би могъл да види – то никога няма да се повтори. Ако в същият този миг някой друг го е наблюдавал, то той е видял нещо съвсем различно, защото се е намирал в друга точка на пространството, възприемал е картината от друг ракурс и пречупена пред неговото съзнание. Всъщност, той е наблюдавал нещо съвсем различно. И опитаме ли се да го опишем то ще е непълно пресътворение на един застинал във времето миг, на един  незначителен фрагмент от неизчерпаемото природно творчество.

 Да съжалявам ли, че не видях от високо Мала Азия и Морето по средата на земята?

„…Ех, Канада, еех, Канада, ще продам червената си Лада…” – стигнал е до припева беззвучния глас в главата ми. „Канада ли? Каква ти Канада!?”. Първо, не е „ех, Канада”, а  е „Еха-а!, Египет”. Второ, колата не беше червена Лада, а червен Голф. Трето, билета не е за Монреал, а за Кайро. И за пирамидите, и за Египетския музей, и за фабриката за папируси, и за корабчето по Нил, и за плажовете на Хургада, и за коралите на Червено море, и за Долината на царете, и за мен и за... 
„РАЙМО!”.

Марина ми дава знак да погледна пак през кръглото прозорче. Облачността е започнала да изтънява и оредява. На моменти погледите ни успяват да се проврат покрай облаците и да зърнат някакви сиви стереометрични струпвания с жълтакави петна между тях. Поглеждам часовника си и изненадан отчитам, че сме във въздуха повече от два часа.

           – Хубаво щеше да е някой да съобщава повече подробности

откъде минаваме…  – изразява съжалението си Марина.

            Аз, нали съм попрочел това-онова, тутакси се възползвам да се направя на гид:

            – И какво мислиш, че щеше да чуеш? – питам пренебрежително. – „Ще прелетим над Турция и Средиземно море и ще стигнем африканския бряг”. – И евентуално имената на няколко от по-големите градове.

            Виждам, че Марина не е много впечатлена и продължавам:

            – Гледай сега. Можеше и да добавят още нещо, но със сигурност … Нали знаеш, че сме тръгнали да видим едно от Седемте чудеса на древния свят. Но много се съмнявам, че щяха да се сетят за другите. Ако я нямаше тази облачност под нас, ако те бяха запазени поне колкото Пирамидите, с малко въображение можеше да твърдим, че сме видели още четири от тези чудеса, защото прелетяхме наблизо покрай тях.

             – И кои са те?

            Този глас е мъжки и иде от дясно. Притежателят му е младеж, който явно трудно понася пътуването и нервно се върти на седалката, като често-често отпива от бутилка с вода.

            – Храмът на Артемида в Ефес, Мавзолеят в Халикарнас. Родоският колос и Александрийският фар – отговарям с подлежащ апломб.

            В този момент високоговорителят приканва всички пътници да заемат местата си и закопчеят коланите, защото скоро ще кацнем в северната част на Кайро.

В близост до изхода на международното летище ни очаква Сергей. Той ни води към очакващия ни автобус под погледите на десетина полицаи и войници, въоръжени с пистолети и автомати Калашников. Видяното ме прави по-наблюдателен и тогава забелязах наблизо няколко мъже със сини ризи и костюми, които оглеждаха обстановката с характерните „нехайни” погледи.

„РАЙМО! Какво правим тук?”.

Вече сме натоварили багажа си, настанили сме се в автобусите, а Сергей припомня програмата на пребиваването ни и се опитва да разведри угрижените ни физиономии:

 – Египет е полупрезидентска република, правят се избори, но положението сега е извънредно, поради засилената терористична дейност напоследък. Полицаи ще виждате навсякъде и ще ги разпознавате лесно по белите униформи. Не им противоречете, изпълнявайте разпорежданията им. Ето, тук до автобуса, има един и ще тръгнем когато той каже. Това може да е след три минути, но може да е и след три часа. Снимки правете само след като сте се убедили, че няма забрана. Не ви препоръчвам да се отделяте от групата и да правите самостоятелни придвижвания. За ваше успокоение охраната на чуждестранните туристи е на ниво. Ще забележите, че пропусквателни пунктове със съответната апаратура, има навсякъде, където ще отидем, в това число и в хотелите. И ако се придържате към указанията ни няма защо да се безпокоите.

„О-ох! Египет?”

Ако не се е смилил пророка Мохамед то това е направил стоящия до автобуса полицай, защото преди Сергей да довърши тръгваме за настаняване в Mercure Cairo Le Sphinx Hotel. Хотелът е на 35 км от летището, така че ще преминем през 20 милионния Кайро в югозападна посока и ще отидем на западния бряг на  Нил за да стигнем до Гиза, където са наричаният в древността Град на мъртвите и Пирамидите.

Пътуването през Кайро е истинско приключение. За няколкото часа, които бяха нужни да стигнем от летището до хотела, останалите в съзнанието ми следи и днес са сложна смесица от любопитство, възторг, недоумение, удивление, разочарование. Най-силно ми въздейства контрастът между нищетата и лукса, който е видим и зад стъклото на автобуса: до схлупените кирпичени къщурки на бедняци се извисяват модерни палати на местни богаташи.

С навлизането ни във вътрешността на мегаполиса  трафика става все по-оживен. Булевардите са с по четири-пет платна в едната посока, но не забелязвам маркировка и са буквално задръстени от коли, отстоящи на сантиметри една от друга. Виждат се какви ли не марки и модели, даже и познатите ни Лади и Жигули. Тази желязо-пластмасова лавина едва-едва пъпли. Сред нея, провирайки се между колите, пресичат пешеходци. Пешеходните пътеки и тротоари са екзотична рядкост. Няма светлини и светлинни сигнали!  Тук най-важното устройство било  клаксона. Чуеш ли го означавало едно или няколко от следните неща: завивам, зад теб съм, чакай малко, дръпни се от там, идвам, пъхам се пред теб, махай се и др. п. С малки изключения автомобилите са с охлузени ламарини, изпочупени стопове и мигачи, изкривени брони. Собствениците не обръщали особено внимание на тези повреди, защото и да ги отстранят след няколко дни поправките нямало да си личат. Въпреки тази бъркотия жертвите на пътни инциденти били пренебрежимо малки. И логично – след като движението става преимуществено на 1 и 2 скорост! За цялото пътуване от летището до Гиза забелязах 10-на светофара, но само един работещ и пред него, наред с другите участници в движението, пристроени и в очакване да светне зелено, двама водачи на… четири колесна каручка с бяло магаре!

Не знам колко би продължило пътуването ни от летището до хотела, ако автобусът ни не беше поставен да се движи в условията на почти специален режим. Една полицейска кола отпред понякога стопираше движението, за да минем, докато други две постоянно бяха зад нас – третираха ни едва ли не като ВИП персони.

РАЙМО! Мархаба /Здравей/, Кайро!

Жилищните сгради в Кайро, и навсякъде в Египет, много често са недовършени, със стърчащи над последните етажи арматурни железа. Не рядко и без прозорци. От фараонът Бебо II, както самоиронично се титулува другият наш екскурзовод, от Александрия, живял известно време в България и владеещ приличен български, научаваме на какво се дължи този парадокс. Според египетското законодателство сградите без покрив се категоризирали като недовършени и за тях не се дължал данък. Успоредно с това причината била и в тамошните нрави. Когато един баща строи дом правел го едноетажен. Втори етаж строяли синовете му, третият - внуците и т. н.  Оформя се една фамилна сграда. Промяна на нормативната уредба в полза на фиска би означавало посегателство върху една отколешна традиция, което държавата не смее да направи.

Египтяните  обитават главно  долината на Нил и крайбрежните зони. Населяват едва 5 -6 % от територията си. Повече от половината живеят в селата, има и бедуини,  разпръснати в пустинята. Затова правителството инвестира в строеж на жилища в градовете и на други места, където може да осигури работа.  Тези жилища се предоставяли преференциално с цел интегриране на тези категории хора, които значително са изостанали в материално-битово и културно отношение. Сградите без прозорци означавали, че те са държавна собственост и не са населени. 

С разрастването на Кайро Гиза от град на мъртвите фараони се е превърнал в квартал на столицата. И въпреки, че тук ежедневно минават хиляди туристи от цял свят Гиза днес се счита, включително и от местните, за гетото на Кайро. Нещо като пловдивското Столипиново. Тук няма да видите контейнери и кошчета за боклук / както впрочем и из цял Кайро, с изключение на районите, където са разположени правителствените учреждения, банките и посолствата/. Сергей твърди, че няма и фирма, която да се грижи за сметосъбирането. Където и да погледнеш какви ли не отпадъци се разнасят от вятъра, трупат се по ъглите, до стените на полусрутени и лъскави сгради, до оградите, около очуканите автомобили и уличните дървета. И всичко това покрито с дебел слой жълт прахоляк. Мимоходом отбелязвам смисъла на предупрежденията да спазваме безупречна лична хигиена,  да ползваме антисептични средства,  да пием само бутилирана вода с доказан произход и дори зъбите си да мием с нея.

Хотелът Mercure Cairo Le Sphinx е 5*, предоставя всички условия за пълноценен отдих, но като качество те са далеч от обещанията в сайта му. След като се настанихме реших да съчетая чаша египетско кафе с една българска цигара с английски бранд.  Дръпнах пердето и с малко изобретателност и голямо усилие успях да отворя вратата на терасата. Но вместо очакваната гледка към Пирамидите, стъпил върху трамбован сахарски пясък, се изправих пред непрогледна висока стена, пред която имаше някакви хилави храсти, устремени към светлината нагоре.  Категоризацията на хотелите тук явно е по други критерии, но може причината да е скрита и зад засилените мерки за безопасност на туристите. Хубавото е, че сме близо до Пирамидите и пътуването до тях няма да е с ново преминаване през града.

С храната в ресторанта осъществихме първият си досег с арабската кухня. Оказа се, че тя не се различава много от българската. Повлияна е  от турската, но по редица вкусови признаци, подредбата и етикета при сервиране заключих, че нашите домакини се съобразяват с европейския ни произход.

Във фоайето пред ресторанта, допълнихме впечатленията си с гледане на дервишки танци, изпълнени от местни артисти.

Въпреки това не можахме да изчистим докрай обхваналата ни неудовлетвореност от видяното на египетска земя през този ден. „РАЙМО, РАЙМО…” – сякаш съжалително пригласяше протяжния пискун на дервишката флейта, докато отивахме към хотелската си стая. С Марина се съгласихме да приемем всичко като едно авантюристично изживяване с екзотичен оттенък и добър край, което вече е зад гърба ни.

След топлата сутрешна вана посегнах към четката за зъби, но установих, че след тоалета на Марина бутилираната вода е свършила. До обявения час на тръгване минутите бяха недостатъчно за да поправя този недостиг и подходих творчески – спомних си, че на дъното на шишето, което отворих снощи преди лягане беше останала достатъчно бира. Няма да описвам поразяващият ефект от комбинацията паста плюс бира, предпочитам това изобретение да не споделям с никого, както впрочем не го направих и с Марина.

            Рано-рано натоварихме багажа си на очакващия ни  автобус с вече познатия шофьор, Сергей и Бебо II. Нямаше да се връщаме повече в този хотел. Предстоеше ни интензивна програма с посещения на няколко от най-известните забележителности на Кайро и дълго пътуване до Хургада.

Когато цял живот си мечтал да видиш Пирамидите, когато те вече са пред очите ти и с всяка изминала минута си все по-близо, и по-близо, и по-близо… Не се противих и оставих емоцията да бушува. Усещах я с всичките си сетива и с всяка своя клетка. 

  Колкото повече автобусът ни приближаваше, толкова по-внушителни изглеждаха тези невероятни творения и толкова по-малки и незначителни ставаха шаващите около тях фигурки от човешкото гъмжило. При това нещо се беше случило и при нас. Извърнах се назад, погледнах напред и встрани и изведнъж схванах, че в автобуса владее пълна тишина – чува се само равномерното боботене на двигателя. Изчезнала беше онази глъчка от споделящи помежду си хора, когато нещо ги е възхитило. Всички бяха  вперили погледи в тези каменни величия и мълчаха. От изписаното по лицата им създателят на бюста на Нефертити можеше да направи пребогата колекция от най-разнообразни изражения - всеки съпреживяваше дòсега с това древно чудо по свой собствен начин.

И понеже кръвта ми е българска и генетично ми е заложен потенциал на ненадминат разрушителен нагон не можех да не поръзсаждавам малко по типично нашенски. Голямата пирамида на Хеопс се извисява тук от около 4 600 години. Как така е оцеляла!? Та тя е можело да бъде разрушена поне 4 600 пъти! Не че някои не са опитвали – няма я гладката външна облицовка, вътрешността ѝ е ограбвана многократно, липсва върхът ѝ – но гарантирам, че тези опити са били без участието на български граждани. Затова тя продължава да си стои почти цяла и да удивлява с дълговечната си трайност. Как, ведно с неостаряващата ѝ слава, е вграден и този възпиращ респект?!

Той, Хнум-Хофу, Хеопс, Хуфу или както там се е казвал, може да не е бил от най-успешните египетски владетели, но със сигурност е използвал доста сполучливо сивото вещество под фараонската си шапка, за да чуваме и днес безсмъртния му шепот от отвъдното чрез Голямата пирамида.

 Е, РАЙМО? Щеше ли да се съгласиш да забравиш вчерашния ден, ако знаеше какво ти предстои днес и да прекараш нощта дори на паркинга пред  хотела?

Минахме през малка фабрика, където научихме какво е картуш и как се е използвало  растението папирус. Освен хартия древните египтяни са правили от него дрехи, черги, кошници, върви, мебели. Ползвали са го в медицината и парфюмерията, за храна и украса, като материал в строителството на жилища и направата на лодки. В тази фабрика има и малка изложбена зала, където може да си харесаш сюжет върху папирус и да поръчаш да ти го надпишат с йероглифно посвещение по твой текст.

И пред сградата на това малко, но доходоносно предприятие, където непрекъснато спират и тръгват автобуси с туристи, не мина без местните амбулантни търговци. Те, както и навсякъде в Египет, са много енергични и ако не проявиш необходимата твърдост винаги си тръгваш с нещо непотребно. Особено активно е едно босоного, десетина годишно хлапе, което настойчиво тика в ръцете ми пакет с пъстри химикалки. Сподирян от него се дръпвам малко встрани и по-далече от неговите сънародници. Оглеждам се, преценявам обстановката за безопасна и казвам строго:

– Ешли! Селям! /Изчезвай! Довиждане!/.

За моя изненада тези две от предварително заучените 20-на арабски думи действат веднага – хлапето ме стрелва с две примигващи черни очи и заднишком се отдалечава. Но изведнъж ми става жал за този смугъл и чернокос рошльо и, без повече да измъчвам полиглота у себе си, му правя красноречив знак с едната си ръка да спре, а с другата бъркам в джоба си:

– Ела, ела! Не се бой!

Ако бях забравил ръкотворния си жест щях да кажа, че българският език има има същото въздействие върху египтяните, като арабския. Хлапето боязливо се приближи. Аз пъхнах някаква дребна доларова банкнота в ръцете му, а незабелязано стоящата зад мен до този момент Марина го възнагради с шепа бомбони. Детето смутолеви нещо като „Thank you!” и се изгуби в тълпата.

Така, РАЙМО!

След бързия обяд в приятната обстановка на едно закотвено на Нил корабче тръгнахме за Националния египетски музей.

Проправяме си път в натовареното движение, за да стигнем някъде в сърцето на Кайро и Сергей поема ролята си на добросъвестен гид:

– Градът, в който ще срещнете хора от всички  континенти и раси, е съхранил огромно количество от наследството на древен Египет, но в него са творили  история и християни, и мюсюлмани и евреи. Тук са били асирийци, перси, гърци, римляни, византийци, араби, османци, французи, англичани.  Тук може да видите неизброимо число джамии, но и църкви на православните копти. Нужно е много време, за да разбереш и наситиш сетивата си с  богатствата на Кайро….

Видимият навън свят е като екран с еднопосочно движение на кадрите – отново съм забил чело в правоъгълното стъкло на автобуса.  Какво толкова? Трафик, клаксони, хора, коктейл от шумове, мръсотия…  Вече ми е познато от вчера – хаос! Но Кайро не бива да се подценява. Той винаги е в състояние да те постави на изпитание с неговата непредсказуемост.

Тъкмо да споделя с Марина, че сме навлезли във видимо по-цивилизован квартал и в стъклото, току под носа ми, се изпречва камион с натоварени телета. Няколко минути след това камионът изостава, а ние минаваме покрай огромен пазар за животни. Изумителна е тази пъстра картина от безразборно паркирали на голяма пясъчна „поляна”  всевъзможни превозни средства. Ветреят се мръсни чергила със и без цвят, изпод импровизирани навеси излизат и се вият нагоре кълбести пушеци и разнасят наоколо невъзможен букет от мириси. Живи  копитни, преживни, рогати, пернати, дългоухи и какви ли не още твари са примесени със суетящи се между тях мургави мъже. Тук, разбира се, са и вездесъщите камили!

Ха! РАЙМО!

Бебо II взема микрофона, почуква го с пръст два-три пъти и разказва:

– Това е един от многото пазари за живи животни в Кайро. Бедуините са тези, които отглеждат и продават най-много камили. От камилите получават мляко, вълна, месо, ползват ги като товарни. Живеят  в пустинята, имат свои селища. Понякога пътуват с дни и седмици. Имат си места, където оставят храна, вода, дрехи. Но никой не ги краде. Бедуините са страхотни следотърсачи. Те могат да проследят крадеца по пясъчните дири в пустинята на десетки километри и като го открият, правят така, че повече да не му иде на ум да пипа чужди вещи.

Бебо II прави пауза, наслаждава се от ефекта на думите си и продължава:

– Да ви кажа и още нещо за камилите. Те са много агресивни и жестоки животни. Но никога не посягат на човек. Защо ли? Защото зрението им е така устроено, че виждат хората огромни, като великани. И се страхуват. Няма бедуин, който да е пострадал от камила.

Дали това, второто, е истина /не намерих научно потвърждение/ или бедуинска легенда? А може би местен фолклор, подет и разпространяван, поради недостатъчно познаване на живота и нравите бедуините?

Но ние продължаваме по пътя си и улиците и сградите по тях действително стават по-чисти и по-приветливи. Виждат се витрини на магазини,  тротоари с дървета, зеленина, добре облечени пешеходци, даже пътна маркировка и указателни табели. Появяват се надписи на многоетажни постройки, указващи офисите на световни гиганти в производството, търговията и финансите. Бебо II говори и за разположените тук театри, университети, молове, паркове, мостове  и  други забележителности.

Пресичаме Нил по един голям мост и вече сме на източния бряг. Единствения жив „фараон”, когото познавам с име Бебо II от Александрия казва, че ще е водачът ни в музея и после ще ни придружи до Хургада. Добавя, някак си не на място, че за да не плащаме двойно и тройно за картушите с златно и сребърно покритие можем да ги поръчаме при него.

От площад Тахрир пред погледите на охраняващи полицаи, под стъклените очи на камери и през някакво сканиращо устройство влизаме в обширния двор на музея. Тук ще изчакаме реда си. Слънцето припича здраво, температурата е над 30°С. Търсим прохлада под сенките на няколко дървета в добре оформена градинка с храсти и цветя. От някъде се появиха три млади момичета, кой знае как попаднали тук, с характерни за монголоидната раса лицеви черти и ни раздадоха слушалки.

Бебо II:

– Аз ще говоря, вие ще слушате в слушалките и така няма да пропуснете нищо от казаното сред шума и многолюдието в залите на музея. Преди да влезем да ви кажа, че след като бъде завършен, всички експонати от тук ще бъдат пренесени в новия музей. Той ще бъде най-големият археологически музей в света. Строи се в Гиза, близо до Пирамидите и ще се казва Велик египетски музей. На входа му вече сложиха тежащата 80 тона и висока 12 метра статуя на прочутия фараон Рамзес Втори.

Египетския музей има най-голямата в света колекция на древноегипетското изкуство. 1 700 са само експонатите от гробницата на Тутанкамон и са разположени в 12 помещения, едно от които е т. н. златна стая. Но музеят не е от най-големите. В залите и складовете му с площ 15 000 м² има над 120 000 експоната /В Ермитажа те са 2000 000, в Забранения град в Пекин – 1 500 000/…

Асимилирайки  чутото за площи от декари и брой експонати на местата за съхранение на артефакти от човешката  история, едва сега успях да проумея смисъла на, примерно,  „…еди кой си откри в библиотеката на Ватикана…”. Как може да се твърди, че някой е открил нещо в библиотека, след като друг някой преди това го е занесъл там!? Съобщения от този род винаги са ме озадачавали. Досега. Сега се питам колко седмици или месеци, ще са нужни, за да се види  /не в Забранения град!/, а в Египетския музей /не всичко изложено и складирано!/, а само това, от което човек се интересува.

Следва

Част II , Натиснете ТУК
МУХАФАЗА ЧЕРВЕНО МОРЕ

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.