ЕГИПЕТ 2
ЧАСТ ВТОРА
МУХАФАЗА ЧЕРВЕНО МОРЕ
Заел съм мястото си – моят наблюдателен пост, отделен от външния свят с едно автобусно стъкло.
Сега, когато вече мога да сравня,
западната част на Кайро ми се струва някак по-европейска със съвременните си
булеварди и архитектура. Тук, на изток
от Нил, с отдалечаване от центъра, все повече личи ориенталското влияние – сградите
сякаш се притискат една друга в опит да разширят пространството около себе си и
за сметка на тесните улички, задръстени от хора. Но ние пътуваме, улиците стават по-пропускливи, трафикът
намалява и започваме да се движим по-бързо. Минаваме през някакви предградия. Гледката
на мащабното жилищно строителство в покрайнините на Кайро е въздействаща. Тук
се строи със замах върху обширни площи, отвоювани от пясъците. По същество това
са същински, изцяло новопостроени градове-сателити, чиято цел е да приюти
взривоподобно нарастващото население. Според Сергей приходящите работници в
Кайро са между 2 и 3 милиона души.
Пейзажът продължава да се променя.
Опитвам се да запечатам в съзнанието си последните подробности от този
зашеметяващ град. Предстои ми среща с друг, бленуван феномен – пустинята
Сахара. Опитвам се да се съсредоточа, защото от светлата част на деня остават само
няколко часа. Всъщност Сахара непрекъснато е пред мен, още от пристигането ни.
Но човешката дейност я прави не толкова различима. Забелязах я покрай пистите,
докато самолетът кацаше. После, макар да ходех по нея, изчезна от полезрението ми. Бях зает да
наблюдавам сградата на летището, движението, постройките, улиците, хората и те фокусираха
вниманието ми. За пръв път бях в Африка и
бях любопитен. В стремежа си да видиш възможно най-много кой гледа в краката си?
Часовникът ми показва, че пътуваме над
час и половина. Вече сме извън Кайро и автобусът поема по новопостроен път. Той
е широк и удобен, движим се с прилична скорост, което ме прави оптимист, че оставащите
до Хургада незнайно колко от 450-те километра ще може да изминем за оставащото
време до 21 часа. Все още се срещат надписи на английски и аз забелязвам
разклон на пътя за Суец. Но ние продължаваме на юг и след малко от вляво се
разкрива със синевата си Червено море. Някъде в далечината се вижда отсрещният
бряг. Викам на помощ географските си познания, но се сещам за умната машинка в
джоба си. С общи усилия, аз и телефонът, установяваме, че Суецкият залив е тясна
водна ивица, белеещите се там скали са
на Синайския полуостров, а зад него е заливът Акаба.
Частта от Египет, през която минаваме е забележителна
с еднообразието си – отляво е Червено море, отдясно е Сахара. Отляво е гладка,
скучна, водна плоскост, отдясно – мръсно жълта, почти безцветна, леко нахълмена,
песъклива повърхност. Градовете и селата
са отдалечени едно от друго на 40, 50 и повече километри. По цели 150 километра преди Хургада няма ни едно населено място. „Но в залива трябва да има кораби, които
минават през Суецкия канал!” – сещам се. Оглеждам морето по-внимателно, за да
потърся потвърждение. Взирам се през стъклото и забелязвам няколко плавателни
съда с неясни очертания.
Криволичещата брегова ивица ту се приближава, ту се
отдалечава от трасето на пътя, а между
него и морето - пясък. Скоро той ми става безинтересен и пренасям наблюденията
си на отсрещната страна.
Но там, ако забележа нещо, то е в
далечината и с малко подробности, защото зрителният ми лъч минава над седалките
и над главите на седящите там хора, в най-добрия случай – между тях, а това не
подобрява кой знае колко видимостта.
На заден план в полезрението ми няма много за гледане. Да, това около мен е Сахара, но съм разочарован.
Не виждам така добре заснетите от телевизионни и филмови оператори и
въздействащи на зрителя бели или червеникаво-кафяви пясъчни хълмове. Не виждам никакви признаци
на процеси, които да формират острите ръбове по билата им. Няма ги бавно
движещите се кервани и техните водачи с характерното номадско облекло. Липсват и
следите, оставени от натоварените им камили. Няма и помен от животоспасяващите
оазиси с кладенци, езера и палми, описани от разни пътешественици. Да беше се
извил поне един малък самум – този сух и горещ вятър, който предизвиква пясъчни
вихри, та да доближи картината поне малко до предварителните ми очаквания.
Но тук, край морето, Сахара е друга и не
изглежда така романтична. Това е земя, осеяна с жълтеникави и сиви скалисти
хълмове. Между тях – пясък със същия цвят, но не много и е трудно забележим.
Няма растителност. На няколко места забелязах нещо, което я наподобява, но то е
сиво, почти черно, рехаво покритие и вместо да внася свежест в гледката ефектът
му е по-скоро обратен. Ако това, което
виждам през прозореца не е растителност твърде вероятно е да бъде някакъв продукт
на човешката дейност. А знаци, че тази дейност тук е активна има навсякъде.
Магистралата се строи и покрай нея се строи. Тук може да очакваш да видиш
бедуини, но ще срещнеш инженери и техници. Тук вместо камили се движат
автомобили и строителни машини. Мощни грейдери разчистват пясъка, трупат го на
огромни камари и разчистват място за багерите и камионите. Самосвали ръмжат
наоколо, натоварени или празни, сподиряни от облаци прах. Дали строителите
намират под пясъка някакъв лесно поддаващ се на преработка камък, но достатъчно
здрав, за да служи за готова основа, не знам. Но по всичко личи, че голяма част
от материалите за строителството на тази магистрала египтяните намират
непосредствено до нея. Хиляди и хиляди купчини от освободили се от товара си
самосвали са разхвърляни безразборно покрай аутобана, както би забелязал един
немски турист. Но изглежда това безредие не смущава местните - отпадните
материали, загрозяващи пейзажа наоколо си стоят така, без някой да се погрижи той
да добие по-естетичен вид.
Пътищата в Египет са без канавки,
водостоци, прецизни наклони и други подобни. Тези подробности са и ненужни –
тук дъждът е рядкост, а някои от месните араби умират без да са видели сняг.
Аномалии като тази от 13 декември 2013 се превръщат в легенди. На този ден
Пирамидите и Сфинкса, дори част от пустинята, побеляват, а камилите имат редкия шанс да се
потъркалят в снега за удоволствие на туристите. Камили в снега – това е все
едно да видиш бяла мечка насред Сахара! В Александрия обявяват извънредно
положение. В Кайро температурата сутринта е 3°С, пред деня тя е 7°С, което е
рекорд за най-ниска температура, измерена през последните 122 години. Затворени
са магистрали и пристанища. Регистрирана е смърт на човек починал от
преохлаждане.
Но иначе се строи с перспектива. Колкото
по на юг отиваме, толкова по-малко превозни средства пътуват. А магистралата е
все така с по пет-шест платна в едната посока. Покрай нея никнат разклонения,
бензиностанции, места за отдих с и без крайпътни заведения. Неизменно в стил,
който пази традициите и напомня за богатата и древна история на тези земи.
Наближим ли крайбрежието вляво от нас започват да се редят курортни селища.
Хотелите са в близост до пътя и понякога изминаваме доста километри,
преди да свърши поредицата на един собственик, което личи по наименованията. Не
се забелязва особена оживеност. Макар напълно завършени, с оформени алеи,
зеленина, храсти и цветя повечето от хотелите изглеждат пусти. Но осветлението
им работи - разточително и приканващо са
осветени фасадите, подходите, входовете, басейните. А навън все още е светъл
ден. Сега си спомних, че като спрат по някакъв повод обслужващите ни водачи на автобуси
не бързат да гасят двигателите и обикновено ги оставят да работят на свободен
ход. Опитвам се да свържа тези два факта. Вдясно въртят огромните си перки
стотици ветрогенератори. Намирам за логично техните и на отсрещните хотели собственици
да са едни и същи и поради това да не са много загрижени да пестят електричество.
Или енергоносителите тук не струват много или богатите египтяни са толкова
богати, че не обръщат внимание на тези разходи.
Друга, набиваща се в очи, особеност на
тази част от Египет са оградите. Огради има навсякъде и те ограждат хотелите,
ограждат предприятията, ограждат къщите, ограждат и празни терени, в които няма
нищо друго, освен пясък. Оградите навсякъде са солидни, високи и измазани и не
мога да разбера дали са от бетон, тухли или някакъв друг материал.
Но магистралата, по която се движим е без ограда и никъде не
видях огради и мантинели. Вероятно тук няма нито диви, нито опитомени животни, които да
пресичат и да застрашават безопасността на движението, а теренът е сравнително
равен, няма големи наклони и пропасти и не изисква да се поставят обезопасяващи съоръжения. Пътните знаци
са голяма рядкост, указателните табели вече са само на арабски и аз се отказвам
от опитите си да разбера къде точно се намираме. Денят е на привършване, слънцето се е скрило
зад билата на някакви хълмове на запад. Очертават се червеникави контурите на високо
възвишение, което внася още една поправка в представата ми за равнинна Сахара.
След като дълго и равномерно си се
движил със 100 – 120 километра в час ти се струва неочаквано, когато автобусът намали
скоростта си. Първото, което човек усеща е безпокойство. Защо? И липсата на
отговор смущава, след като знаеш, че се намираш в държава, която се управлява в
условията на извънредно положение. При това и понятие си нямаш къде е
най-близкото учреждение, където би могъл да потърсиш помощ при необходимост.
Гумите изтрополяват по обозначени с бяла
боя преднамерено направени дребни гърбици. Позадрямалите ми спътници се събуждат и
почти всички протягат вратове или се навеждат встрани от седалките, за да
погледнат напред по коридора на автобуса и да се опитат да разберат каква е
причината. Пред нас е постройка, нещо като арка, но с толкова пролуки, колкото
са платната на магистралата. До нея има спрени няколко коли, виждат се и
униформени служители. Недалеч вляво и пред нас различавам силуети на сгради –
очевидно селище – първото, което виждаме по пътя си, без да броим курортните и обособените
хотелски комплекси. Нашите екскурзоводи ни успокояват, като уточняват, че сме
на границата на две области, които тук се наричат мухафази. Процедурите като
тази са обичайни и са мярка за безопасност. Автобусът почти спира, служителят
на гишето дава знак на шофьора да продължи и той ускорява автобуса. Всички от групата заемат обичайните си пози и ние
продължаваме по дългият път към Хургада.
Отново прибягвам до услугите на телефона.
Утре ще съжалявам за това, но тази вечер все още не го зная. Виждам, че сме
преминали от мухафаза Суец в мухафаза Червено море, която е от най-големите по
площ в Египет. Простира се почти по целият изток на Египет, който се чертае от
Червено море, граничи на юг със Судан и на запад с Нил. Площта на тази област,
с административен център град Хургада, е над 200 000 квадратни километра -
почти две Българии.
Любопитна подробност е, че на границата
със Судан има една площ от 2060 км². Колкото и невероятно да звучи в наше време
това е terra nullius /"ничия земя"/.
Чудите се защо досега в този спор не се
е намесило някое от нашите, български първенюта. Ами много просто – защото там
няма какво да се ликвидира, да се реже за скраб, да се продава и препродава и
да се прилагат корупционни практики… Корупционни практики? … Дрън-дрън… Абе, да
си го кажем направо, с една дума – няма какво да се краде!
Иначе на магистралата и около нея нищо
не се е променило. Само дето се е стъмнило и това прави видими само
най-близките обекти. Но пък има светлини. Много населени места в мухафаза
Червено море
няма, но светлини има. Много светлини. Виждам ги на изток и на
запад. Казвам го така, защото пътуваме на юг и колкото и пътя да не следва строго
тази посока изток си остава отляво от мен, а запад - отдясно. На изток те са
луминисцентно бели, понякога – оранжеви, и струпани по много на едно място. На
запад категорично преобладават червените. В близост те са равномерно отдалечени една от друга и
колкото са по-далеч, толкова повече се сгъстяват. Но последното е измамно, с оглед особеностите на човешкото зрение. И са много, стотици. Едва на
следващата вечер, от терасата на хотелската си стая в Хургада, разбирам, че червените светлини обозначават местата на
високите ветрогенераторни пилони с огромните перки, а белите и оранжевите са на
множеството курорти, мотели, селища и съоръжения около нефтодобивни сонди,
осеяли крайбрежието. Всичко това внася нова корекция в предварителната ми
представа за безлюдната Сахара.
А на свечеряване, със
светлината на слънцето, изчезват и сенките. Някъде тогава и някак си неусетно
РАЙМО се превъплъти в мой образ и подобие и двамата станахме едно цяло, което
възприема света около себе си еднозначно.
СЛЕДВА
Димитър
Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии –
е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Няма коментари:
Публикуване на коментар