Как се строи без пари

Когато пристигат в Райнино преселците от Румъния и от Македония заварват стар жилищен фонд. Основите на къщите са от нареден и споен с кал безформен ломен камък. Стените са изградени от кирпичи - неизпечени тухли, направени от глина, вода и слама. Съставките се омесват добре, получената смес се пълни в специални калъпи, за да добие паралелепипедна форма и се оставя да изсъхне на слънце. Друг вариант на стените на тогавашните къщи е върху основите да се изгради лека дървена конструкция, която се запълва с преплетени пръти, уплътнени с глина. Замазката е пак от глина, само че жълта. Тя пък се омесва с плява /ситната слама, която остава след отделянето на зърното от класовете/. Като финал на тази технология  идва варосването на стените отвътре, понякога и отвън.  По подобен начин сега се правят някои еко къщи. Покривите са скатни, на няколко по-заможни семейства, с керемиди, наричани, кой знае защо цигански /турски/, когато всъщност са римско изобретение. На всички останали покривите на къщите са от слама, както и на стопанските постройки в дворовете.

Дайте воля на въображението си и си представете, че наблюдавате някъде от високо Райнино през късната есен на 1940 г. С орлов, птичи или, ако повече ви харесва - поглед на съвременен дрон, ще видите едно сламено сиво, сгушено в мъглата селце; ще видите тесните му улички -  единствено централната частично е застлана с камък; но този камък е забележим само на места - засипан е от калта, изстъргана там от каруци и цървули, от всички краища на селото. Взорът ви ще открои три сгради - и трите са построени по време на румънското присъствие – на бившата застава, на местната управа и на помпата. Помпата се извисява и до с днес дървената си кула и щъркеловото гнездо и ако впрегнете фантазията си може, докато наблюдавате нея, да си спомните за Айфеловата кула. Приличат си тези две кули - само дето райнинската е дървена, а парижката няма щъркелово гнездо. И се различават - райнинската кула-помпа е била единствения водоизточник в този безводен район. От тук с вода се снабдявали всички околни села. Един дизелов двигател, като тези за нефтодобив, се обслужва от човек, на който почти всички са забравили фамилията и го знаят като Георги Помпаджията.Пред издигната и после извита надолу като чучур метална тръба се редят на опашка конски и волски каруци, за да напълнят с вода големи каци и  бъчви. Водата се изпомпва от 198 метра дълбочина.

В края на 50-те и през 60-те години на 20 век селото бързо се променя. За 15 – 20 години от кирпичените къщи и сламените покриви не остава нищо - хората си построиха тухлени къщи и ги покриха с цигли. Първоначално с трошено каменна настилка, а после и асфалтиран, пътят на юг  позволява осъществяване на автобусни линии към Исперих, Разград и Шумен и оттам – връзки с останалата част на страната. Построени са важни обществени сгради: училище, кметство и поща, читалище, магазин, сладкарница, хоремаг /съкращение от ХОтел, РЕсторант и МАГазин/. Начева се работа по развитие на художествената самодейност. Един-два пъти седмично гостува подвижно кино – пристига с една каруца операторът, изчаква да се стъмни и на стената в двора, където беше детската градина, оживява чудото на седмото изкуство. Селото е елекрифицирано и радиофицирано. Радиовъзелът е обслужван от Петър Стойчев, по-късно наречен Пешо Ревизора. Радиоточки има в доста домове и на няколко кръстовища по централната улица. Последните наподобяват по форма днешните мегафони. По тях се правят съобщения /заместват глашатаят с барабана!/, касаещи жителите на селото и се слуша програмата на радио София. Отначало електричеството се ползва основно за осветление, после се появяват първите радиоапарати, котлони и телевизори. Построява се водонапорната кула - водопроводни тръби опасват селото по всички улици. На 10 – 15 къщи правят по една чешма, на улицата. Разходът се плаща солидарно. Помпата престава да е онази важна част от бита на селото, минава в „резерва,“ под егидата на тогавашната Гражданска отбрана. По-късно хората вкарват вода в домовете си и необходимостта от обществените чешми отпада. Селската фурна е направена – огромно облекчение за жените - от нея всеки може да получи хляб срещу предоставените му от ТКЗС-то купони. Има купони за бял и за типов хляб. Появяват се верижните трактори, руските камиони „Молотовки“, вършачки, косачки, комбайни. Медицинският пункт е открит и се обслужва от Марин Фелдшера. Той куца с единия крак, което е повод една жена от селото да го попита: „Марине! Ти нали си доктор, защо куцаш?“.

През 50-те и 60-те години на миналия век хората от Райнино, с малки изключения, работят в ТКЗС. Това са тежки, следвоенни години. България, като съюзник на Германия във Втората световна война, съгласно клаузите на  Парижкия мирен договор от 1947 г., е задължена да изплати на Гърция 45 милиона долара репарации, чиито сегашен еквивалент надхвърля половин милиард долара. Този дълг се изплаща и с агнешко месо, чиято липса на българската трапеза образно е илюстрирана от ширещият се по него време тъжен анекдот: „ Как българина празнува Георгьов ден с агнешко? – Включва фурната, пуска си „Заблеяло ми агънце“ на Борис Машалов и сяда на масата да хапне, каквото бог дал“.

Системата на работа в тогавашното ТКЗС се определя от тези условия. Понеже възнаграждението за положения труд не става веднага с пари, на хората се раздават стоки и продукти в натура – жито, да си смелят брашно; фасул и други варива; нерафинирано олио; фуражи – за изхранване на животните от личните им стопанства и т. н. Тези стоки в края на годината се остойностяват и се приспадат от общо изчисленото  парично възнаграждение на всеки. Иначе за извършената от кооператорите работа им се начисляват трудодни.  Това е схема с отложено плащане. Когато стопанската година завърши счетоводните сметки се приключват от счетоводителя на стопанството Петър Налбантлъев, наследен от Иван Чинков. Експедират се т. н. държавни доставки - количества,  с които държавата осигурява изхранването на населението, фуражния баланс и изплащането на горе упоменатите репарации.  Рееализирана е на пазара произведената земеделска и животинска продукция. Счетоводителят  тегли калема и отсича, че един трудоден струва толкова и толкова и на тази база всеки получава изработеното в левове. Това обикновено става ноември-декември и е своеобразен празник за цялото село. Идва най-после денят, в който може да купиш я обувки, я дрешки, я книжка или някое лакомство за децата, да разходиш семейството си до някой град… Но и да  отделиш някой лев настрана, защото пред теб е още една цяла година безпаричие.

Постепенно хората се замогват и започват да мечтаят как ще построят нови и удобни къщи и ще заличат спомена за беднотията, свързан със старите.

Днес всички сме единодушни, че с каквото и да се заловиш ти трябват пари. Вероятно нашите предци от онова време са имали същото затруднение. Но вместо да се окайват и да свиват оправдателно рамене са намерили много хитроумен изход – вместо с пари да плащат с трудодни.

В Стопанския двор трябва да се строят складове, площадки за сушене на зърното, краварници, овчарници, пилчарници… Издирват се хора, които притежават съответните умения и е съставена строителна бригада.  Неин ръководите става Никола Джачков. Той включва като членове дядо Бончо, Ради Балайчето, Петър Чотрев, Чернико Петров и Чернико Григоров, Кольо Марков, Христо Страдалски и др. По-късно се присъединяват Рамис и бай Адем с конската каруца с два бели коня. Когато нямат работа в стопанството майсторите от бригадата си уплътняват времето като строят къщи. А желаещите от година на година стават все повече.

Подготовката за построяването на една къща е грижливо планиран процес, който продължава две-три години. Ако притежаваш урегулиран парцел, върху който да строиш е добре, но ако нямаш – ще трябва да си го купиш. После отиваш в строителния отдел в Исперих, за да декларираш намерението си и подадеш съответните документи. Там работи строителния техник Койчо, който има някаква връзка с Райнино и може да се надяваш на неговата благосклонност. Докато специалистите там чертаят планове, скици и издават разрешителни ти трябва да свършиш сто неща.

По това време раздаваха т. н. участъци в гората. Имаш задължение да прочистиш твоя участък. Заболели дървета, храсти и другата малоценна дървесина са обозначени. Сечеш само маркираното, трупаш на камара. Ако ти предстои да строиш къща отиваш  у дядо Андро,  до гьола. Там живее на квартира горският Георги Ботев, родом от Прелез. Той ще ти разреши да отсечеш и някои други дървета. Когато си готов с почистването на участъка идва горският, вижда какво си свършил и вместо да ти плаща, горското ти дава дърва за отопление. Но наред с това ти си осигурил и доста дървен материал, който се оставя да изсъхне добре и чак тогава може да го закараш в дърводелната. Там има гатер, банцинг и други машини, с които на облите дървета се придава подходящата форма за корди, попове, греди, мартаци. С какъв транспорт? Като изключим малкото на брой камиони и трактори с ремеркета най-масовото средство за транспортиране на товари от всякакъв характер е все още конската каруца с два впрегнати коня. Достатъчно е да получиш съгласието на съответния отговорник – звеновод или бригадир. Щом ти предстои да строиш – прибираш и вършината от твоя и още от няколко участъка, събираш и складираш слънчогледови и царевични стебла. Ще ти потрябват, когато започнеш да печеш тухлите. Пепелта от печките се събира някъде на сухо, тук на помощ идват съседи и роднини - те правят същото, за теб.

За да се подготви почвата, от която ще се правят тухлите също се изисква време. За тази дейност се говори с терминология, която е излязла от употреба – думите са познати, но съдържанието, което се влага в тях е съвсем различно от днешното. Обикновено още от есента се накопава  и разрохква пръста, за да може да се навлажни добре от дъждовете и снеговете. Пролетта идва важният човек, който притежава или обслужва онова чудодейно нещо, наречено преса и ти дава указания – дали да я прехвърлиш пръста, за да изпръхне, защото е много мокра или трябва да я навлажниш, защото е суха. Подравняват се площадките, където ще се правят банкетите за съхнене, канят се роднини, приятели и съседи да помагат. Когато всичко е готово започва правенето на суровите тухли. Предназначената за тухли пръст се разкопава с мотика и при нужда се полива, за да придобие необходимата влажност. Ръчната преса е пристигнала. Майстора пресьор отваря калъпа на пресата и разпилява вътре суха дървесна пепел, за да не лепне пръстта по стените му. Калъпа се пълни с пръст, майстора затваря калъпа. В същия миг един човек увисва на лоста и под действието на собствената му тежест хитроумен механизъм притиска влажната пръст от всички страни. После лоста се оставя да се вдигне на обичайното си място горе. Майстора отваря калъпа, вади две сурови тухли, които се поемат от някого и се редят на ръчна количка - платформа с едно колело. По две, по две - количката се напълва, за да я закарат на площадката за подреждане и съхнене. Там човек с по-специални умения реди в банкет суровите тухли една над друга така, че допирната им площ да е възможно най-малка, а циркулацията на въздуха да е най-голяма, което позволява по-бързото им изсъхване. Банкетите се покриват импровизирано с подръчни материали, керемиди или цигли, ако вече си се снабдил с тях или някой съсед ти услужи.

Когато тухлите изсъхнат те пак се подреждат по специфичен начин във формата на четириъгълна пресечена пирамида. В основата на пирамидата, между две противостоящи стени, се оформят няколко огнища - коптори. Тухлите се редят така, че топлината да може свободно да минава между тях. Цялото това съоръжение се измазва отвън и частично от горе с жълта глина, омесена със слама, за да се намали напукването, а с това и загубата на топлина . Запалват се копторите, гори се вършината и  другите събирани за целта горивни материали, като се поддържа постоянна висока  температура в продължение на около 24 часа. Този важен процес на изпичане на тухлите се наблюдава и коригира от някой, спечелил си славата на специалист в този занаят. По този начин черните глинени  тухли се  превръщат в здрав, червен материал за зидане. За всичко това е нужно участието поне на 10-на човека. В първите дни след това се наблюдава човек или животно да не пострада от изгаряне или да започне оттам пожар, а поне седмица наоколо се носи топло ухание.

Остава да се приготвят циглите. Най-близката фабрика за цигли е в Голям Поровец. За да се докарат в Райнино е нужно съгласието на някой от шефовете в ТКЗС да се ползва камион. Някой от шофьорите ще направи този курс – Стоян Проданов, Цвятко Ковачев, Костадин Филев или Бончо Марков. А за товаренето и разтоварването ще ти помогне всеки, още повече, ако също му предстои строеж.

С доставката на камък завършва изброяването на дейностите по подготовката за строеж на къща. Разбира се, тази последователност не е задължителна, всеки я прави както намери за добре и по приумицата на случая. Доставя се камък за запълване на основите и камък за цокъла. За цокъла е нужен по-едър камък – мек варовик, който се поддава на сравнително лесна обработка.

Всички документи вече са готови. Идва Койчо от Исперих и ти дава линия – забива колчета, които обозначават къде ще е тъй дълго очакваната къща. Стопанинът се прекръства и вика на помощ всички светии. Пристига бригадата на Бай Кольо Джачков, построила църквата, стопанските сгради на ТКЗС-то и  новите къщи на селото. С плана в ръце той дава своите разпореждания. Докато помагачите копаят основите най-сръчните майстори дялат камъка с причудливи метални инструменти –дарак, чук с остър връх, набити под ъгъл в дървено трупче в жлебове парчета от ръчна ножовка. Постепенно безформеният къс камък се превръща в цокъл с едно лице и още четири равни стени. Работата е пипкава – един човек на ден може да направи максимум два-три цокъла, но и отговорна – всеки камък трябва да е прецизно издялан и да си пасва идеално със съседните. Бракът е почти изключен – не бива стопанинът да се вкарва в излишни разходи! Даже пръста от изкопаните основи се използва за спойка.

Предпочитаните калджии по това време са двама – Георги Бугяна и Христо Димитров. Запрятат те крачоли, влизат в пръста боси и започват да бъркат кал. Не е лесно, защото К. Джачков не е склонен на компромиси дори в тяхната работа. Пълнят кофи с кал, които се поемат от помагачите, от ръка на ръка стигат до предназначеното място и се връщат обратно. Основите се запълват с ломен камък, споен с кал. Те са поне 70 сантиметра дълбоки – Бай К. Джачков е проучил, че в Райнино и в най-лютите зими земята не замръзва на такава дълбочина.  Отгоре се редят няколко реда дялан камък – цокъл. До тук са минали седмица-две. Получената вътрешна празнина се запълва с пръст. Идва ред на зидарията – зидането с тухли, споени с кал, става по-бързо и за няколко дни новата къща вече извисява стени с зеещи врати и прозорци, а след още толкова започва реденето на гредите за тавана. Пролуките между тях се запълват с къси дъски, пръти и други такива материали и после с кал.  Покривната конструкция е изцяло дървена. Върху мартаците се наковава ламперия от дъски, добити при биченето на дървения материал, върху ламперията – тачки, на които се крепят циглите. Преди да се започне реденето им на билото се закова окичен с цветя кръст от плодно дърво. Стопанката премята върху него нова риза с пазвата нагоре. Един от майсторите възвестява на цялото село, че строежът е стигнал най-високата си точка. Остава само да се положат циглите. Хората впрягат последни сили. Камъни и кал, тухли и кал, дървета и кал – всичко е минало през ръцете им. И сега за финал – цигли и …вездесъщата кал, под тях. Хоросан в тези къщи има на едно едничко място – замазани са капаците, които възпрепятстват теча от най-високите места на покрива.

Как се плаща на работниците? Няма договори, подписи и печати. Повечето хора, участвали в строителството, работят доброволно и безвъзмездно. Помагат. Те са роднини, съседи, приятели. И такива, които също ще строят и очакват новодомците да им отвърнат със същия жест. Идват да помагат дори хора от други села. На майсторите се плаща като стопаните отидат при счетоводителя и прехвърлят устно уточнен брой трудодни от своите на сметката на всеки от тях. Ей така, отиват, казват и всичко се урежда. После собствениците викат поп Тодор Ролев да освети новата им къща и дават банкет, на който канят всички участвали градежа.

Така за 20-на години от сламеното Райнино не остана почти нищо.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Афоризми 2

***

Не подценявайте нюансите в изказа на жените. Когато кажат „Моят съпруг…”  имат предвид едно, а когато оповестят „Моят мъж!” - казват съвсем друго.

***

Ако си дочул жена ти да казва за теб „И моят - също, и моят!” вероятността да те хвали практически е равна на нула.

***

Има мъже, които стръвно отстояват мнението си и го намират за неоспорима истина . Освен в случаите, когато опонент е жена им.

***

И клюкарството си има добрите страни - развива бдителността, слуха,  периферното зрение и въображението.

***

За всяко раждане и смърт се намират хора, които да се радват.

***

Чуждата смърт е добър повод да оплачем себе си.

***

Старците и техните внуци са като скачени съдове - докато първите се смаляват вторите се възвисяват .

***

Наличието или липсата свободен избор да си безразличен са два пътя към зависимостта.

***

Успехът и парите си приличат и по това, че често водят до оглупяване.

***

Идеологиите еволюират докато напълно се материализират.

***

Колкото повече е вложено в опаковката, толкова по-съмнително е съдържанието. Така е със стоките и с хората.

***

PR самореклама: "Ще те накарам да повярваш, че си намерил под вола теле. Нещо повече – че си намерил и под телето вол".

***

46-ят български парламент - босоног егоцентризъм на псевдо народни представители.

***

Неизбежната алтернатива на живота е смъртта - винаги предизвестен победител.

***

***

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Вентилатор

Поминуваме си двамата със съпружицата в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве. Поехме я ние тая  орис отдавна и половин век вече я носим. По този повод си спомних, че съпрузи е дума, взаимствана от старобългарския език и има значение на връзка, свързване, скрепяване, с цел да се тегли. Съпрузи едно време са наричали двата вола, впрегнати заедно в една кола.

Теглим ние нашата кола, а на нея през пролетта първо се появи едно голишарче. Станахме трима. Поотрасна му на него перушината, появи се още едно. Станахме четирима. Ние теглим колата, а птичетата чирикат и перата им растат. Трупат се дните от вятъра на времето, мина лятото, в косите ни взе да есенее. Заякнаха крилцата на лястовичетата ни, подскокнаха и летежът им ги отнесе далече-далече, както повей отнася узрели семена с надежда да пуснат корен в плодородна почва. В дома, където ги отгледахме, останахме пак двамата със съпружицата - две олисели стъбла на глухарчета без пух в края на земната им мисия. Както ни завеща свещеника на венчавката в невзрачната селска църквица достигнахме там, където само смъртта може да ни раздели.

Сега живеем в два свята.

Единият, като забравим къде са ни очилата. Той е мъгляв и неясен като лошо фокусирана фотография. В него дърветата изглеждат като нарисувани от неумела детска ръка, а хората са силуети и всички си приличат. Едва на разстояние от няколко крачки се сдобиват с физиономии и стават разпознаваеми. 

За вторият свят ни трябват очила. Наместваш ги внимателно, примигваш няколко пъти и се озоваваш в съвършено различна реалност с открояващи се контури и различими цветове. Очилата се превръщат в услужлив вентилатор, който издухва натрупаната с възрастта между теб и заобикалящия те свят зрителна мъгла. 

Сегиз-тогиз ни ощастливяват с присъствието си внуците. Те винаги пристигат с родителите си. Тогава апартамента ни се населва, оживява и гъмжи. Трополят подове, хлопат врати, чуват се разговори, напътствия, смях. В такъв един чудесен ден забелязвам, че семейната идилия сутрин се помрачава от нещо съвсем прозаично. Тогава едно място от апартамента става много желано и пред неговия праг понякога стават стълкновения. В бързината някой напира да влезе без да разбере, че помещението е заето. Обсъждахме го двамата стари скришом от наследниците, умувахме по разни варианти и накрая го измислихме – ще сложим вентилатор! 

Та, щракаш значи ключа, лампата светва и вентилаторът в тоалетната тутакси започва да работи, влизаш. Който е отвън ще види през пролуките как вътре светлината блести, а ако доближи ухо до вратата ще чуе и жуженето на машинката. Така всички ще са наясно кога това място за усамотение е заето и кога свободно. 

Викнахме електротехник, монтира той вентилатора, а ние започнахме да броим дните до Коледа, когато очаквахме да дойдат гостите. Най-после мигът настъпи и апартаментът се напълни. Насладихме се прекрасна вечер с богата гощавка и отлично настроение.

Сутринта рано-рано излязох в коридора и се засилих към тоалетната. „Бръм-м-м-м…“ – спря устрема ми вентилаторът. Отивам до входната врата да почакам. Чакам две, чакам три, чакам пет минути – никакъв признак, че потребното ми помещение се е освободило. Приближавам го - може пък да не съм чул: „Бръм-м-м-м…“. И свети! Пак отивам на входната врата. Внимателно отключвам, излизам на площадката до асансьора и плавно крача от единия до другия му край без да правя резки движения. Чакам, чакам... Реших, че съм чакал достатъчно и пак проверявам. И пак: „Бръм-м-м-м…“. Бре, да му се не види и простатата! Ще стане голям майтап! Пък може и по-голяма беля да стане, не дай боже! 

Събувам си чехлите и по чорапи се промъквам като крадец. Проверявам едната спалня, броя – всички са тук и спят! Проверявам другата, броя – и тези са тук и тези спят! Мама му стара, всички са в леглата! Само аз преплитам крака пред вратата с двете нули.

 Тихо проскърцване ме стряска и ме принуждава да се обърна с болезнена гримаса към вратата на кухнята. От там излиза благоверната ми съпружица и понесла като невидим ореол ароматен облак с мирис на липов чай шепне:

– Какво правиш!? Остави, ще ги събудиш! – И посяга да вземе чехлите, които крия зад гърба си.

– Нищо, нищо… Ще влизам в тоалетната, ама от кого е заета не проумявам. Вентилаторът бръмчи, лампата свети?! Чакам вече петнайсет минути! – шепна и аз.

– Ох! –казва тя и слага длан на устата си в безполезен опит да заглуши изпуснатото възклицание. – Забравила съм да угася!

– Забравила! - поглеждам я кръвнишки. – Този вентилатор да не ти е издухал ума!

– То май не само моя... Като висиш на зор пред вратата толкова дълго не се ли сети да почукаш? – не ми остава длъжна тя.

Щях да я пратя аз, където ѝ е мястото, ама не мога да търпя нито секунда повече. Тази е единствената причина да съм така опрощаващо сговорчив и да сложа точка на спора.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Стари познати

Наскоро откриха това заведение и реших да го посетя. Щеше ми се да  пораспусна малко в края на работната седмица и да послушам приятна музика. В петък вечер, както ми мина през ума на влизане, ресторантът беше пълен. Бях на път да се върна и да потърся друго място, но в този момент хората на една от масите се надигнаха и освободиха няколко места. Там остана да седи мъж, който ми се стори познат. Насочих се към него, той ме забеляза и помаха с ръка. Наистина се знаехме отдавна, но без да сме общували – познат от типа „Здравей-здрасти“. Сервитьорът дойде и постави пред него чаша с ракия и салата. Аз си избрах питие и докато чакам да ми го донесат разменихме с мъжа няколко думи. Изглеждаше ми малко позапуснат. От краткият ни разговор останах с впечатление, че Пламен е от хората, които могат да говорят с часове без да кажат нещо съществено. При това, ако съдя по израза на лицето му, беше във фаза, която предразполага към бъбривост.

– От работа ли се връщаш?

Очаквах да чуя нещо от рода на „Да, от работа“ или „Да, отбих се на път за вкъщи“. Пламен отговори мъгляво и си остави вратичка за продължение:

 – Работа… - каза той и млъкна. После отпи от чашата си и ме огледа преценяващо. – Работата днес е едно такова нещо, че който я има се оплаква от нея, а който я няма оплаква за нея! Та и моята така.

Поклатих глава неопределено. Изглежда този жест беше разпознат като знак да  продължи:

– С шефа, Ангел се казва, се познаваме още от ученици. Завършихме, разпиляхме се – всеки по своя си път. Срещахме се понякога с Ангел, по едно време даже се сближихме. Бяха години, когато се правеха големи пари, но аз нямах достатъчно за да се включа. Реших да тегля заем и го убедих го да ми бъде гарант. След това  стана една… С две думи – фалирах, не можех да си плащам вноските и банката си взе парите от поръчителите. Тайно от тях отидох да бера ягоди в Англия, но не издържах дълго. Върнах се и се регистрирах като безработен. След дълго чакане ми предложиха работа. Приех, отидох на посоченото място. Попълних изискващите се документи и чак като ми връчиха заповедта за назначение разбрах, че Ангел бил началника тук. Идеше ми да хукна и да бягам – не ще да е забравил как навремето го нататрузих да плаща вместо мен. Докато осъзная как съм се насадил той излезе от кабинета си, разпореди нещо на секретарката и ме видя. Не скри от нея, че се познаваме: „Е, започваш ли?” – попита. И преди да съм казал нещо ми подаде ръка: „Добре, но бъди разумен!” – и си влезе в кабинета. Мен лесно никой не може да ме смути, ама от тази му сдържана приветливост направо си загубих речника.

Заплатата не беше голяма, но бях благодарен и на толкова  – преди това почти цяла година се мотáх безработен.  Дни наред се чудех какво ли е намислил Ангел. Изведнъж ми просветна - тоя ме прие, за да си вземе парите, с които го завлякох! Едва дочаках първата си заплата, за да видя какво ще стане. Нищо! Изплатиха ми я цяла целеничка и никой не ме потърси за нищо. Сигурно беше ми останало малко достойнство, защото друго ме загриза под шапката. След дълги терзания реших, да отделям точно определена сума всеки месец и да му върна на човека парите.

 Работата налагаше понякога да се виждаме. Иначе отношенията ни си бяха   служебни, като между началник и подчинен. Държеше се резервирано, дори когато бяхме само двамата. Намирах поведението му за нормално, с оглед на позициите ни в ерархията. Но нито веднъж с нищо не показа, че си спомня за неприятния епизод от общото ни минало.

Пламен въздъхна и поклати глава, сякаш се укоряваше.

– Ама доброто бързо се забравя. Съвестта лесно отстъпва пред изгодата. Туй, българите, открай време дяволуваме, но  сега съвсем я подкарахме през просото. Все гледаме другите, а себе си не поглеждаме. Все другите ни виновни, а ние - прави. Погледни сега каква я вършим – лъжем, клеветим, крадем… Сякаш сме още онова племе с бръснати глави и кичур на темето - пъхаме пастърмата под седлото, препасваме меча, яхаме коня и, дето има една приказка, юруш на маслините! Всичко е наше! Падне ли ни на сгода, бастисваме го.  А седнем ли да броим плячката започваме да мрънкаме.

Отвори Фейсбук, кой да е форум или коментар и ще видиш, че съм прав. Всички влачат и всички мрънкат – и големи и малки, и жени и мъже, и милионери и пенсионери, и българи и цигани и… всички мрънкат. Думи, думи… А зад думите – нищо! Дела няма! Като се съберем с колеги, особено ако сме на чашка, и почваме да се оплакваме. Малки били заплатите, работата била тежка, младите били мързеливи, управниците мислели само за себе си… Аз, да не остана назад, и аз почвам да мрънкам.

Пламен отпи от ракията, взе си от салатата и продължи:

– Но истината е, че в предприятието не вършех кой знае какво. Аз бях единият от двамата доставчици. Длъжността ми беше такава, обикалях по села и градове и разнасях стока. Възползвах се от положението си, свършвах по някоя лична работа, докарвах си и нещо допълнително към заплатата – трудно се устоява на изкушенията за собствена облага. Излизах от предприятието когато си искам. Не веднъж съм го правил и без причина. Ей така, да се насладя на факта, че го мога. Че мога да преметна шефовете както си искам. И че те не подозират нищо. Ама не било така…

– Защо, уволниха ли те?

– Ще разбереш. А, наздраве! – доближи той чашата си в моята. – Каня го една вечер да се почерпим. Исках да знае, че съм му благодарен дето ме взе на работа и че събирам пари, за да си върна дълга. Но ме глождеше и един друг въпрос – заплатата на колегата, другият доставчик, беше по-висока от моята. Знаеш ли, всеки от нас има поне едно лакомо дяволче в себе си. Ей тука седяхме, на същата тази маса. Бях я запазил. Дойдох по-рано и пих една стотачка за кураж. Знаех отпреди  предпочитанията на Ангел. Поръчах бутилка от любимото му уиски малко преди да пристигне. Когато преполовихме шишето си рекох, че вече е готов и му викам: „Началство, да те помоля нещо…  Намислил съм да си оправим сметките и… каквото било – било. Но за да стане по-бързо няма ли възможност да ми увеличиш малко заплатата? Поне да се изравним  с колегата. На една и съща длъжност сме, едно и също вършим… Пък като събера парите ще се разплатим…“ Тук шефа ме прекъсна и направо ме закова на стената: „Да ти увелича заплатата!? Ти си мислиш, че работното ти време е загадка, която никой не може да проумее!? Нали те знам що за човек беше! Наблюдавам те и виждам, че не си се променил. – Изправи се рязко, стола зад него едва не се катурна. – Не ти искам парите! А за далаверите ти, откакто те назначих, знам повече, отколкото си мислиш. Не ти ща парите! Дръж си ги!” – Така ми каза! И с какво толкова го предизвиках? Не го бях виждал тъй  ядосан. Все едно заби юмрук в корема ми. Чашата му остана недопита. Обърна се и си тръгна. Най ме заболя дето не ми щял парите. Пък и аз вече бях направил главата. Стигна ли до там - нямам спиране! Пламнах! Не се стърпях и извиках: „ Ти ли бе! Ай сиктир от тука! Върви на майната си!”. Тогава не разбрах дали ме чу - вече беше на изхода. И не съм сигурен дали изрекох тези тежки думи за него или заради хората от съседните маси, отправили любопитни погледи към мен.

– И какво стана после?

– Какво стана? Не се ли сещаш? Аз пратих Ангел на майната му, а той мене ме  прати на борсата. И ме остави да се мъча с дяволите в себе си!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Миниатюри

За богатите и бедстващите

Живеем, мислим, реагираме... 

            Но на личностно ниво и за собственото си оцеляване, което не променя съществено нито нас, нито префинената господстваща система. При днешната демокрация създателите на блага получават малко над необходимото, за да поддържат собствените си и на своите семейства жизнени функции, гарнирани  с формални права и свободи, периодични кризи, ипотеки на жилища, кредити за автомобили и други иманентно присъщи на цивилизования свят достижения. Лъвската част от земните блага, както винаги е било, отива при богатите, които са станали заможни законно, подмолно или по наследство и обикновено леят пот  когато демонстрират благоденствието си. Системата непрекъснато генерира неравенства. Бедните стават все по-бедни и все повече, а богатите все по-богати и  все по-малко.

            Слушам, гледам и се удивлявам...

            Основателно или не, колкото повече са притежанията толкова по-високо е  самочувствието, докато съотношението му с интелекта, възпитанието и културата  преимуществено е обратно пропорционално.

            Наблюдавам, анализирам, търся тенденции, но намирам въпроси... 

            Организира се благотворителна акция за болни деца. Една българска старица с 40 години трудов стаж и треперещи ръце дарява от току-що изплатената ѝ пенсия една от десетте двайсетолевки. Новоизлюпен политик или бизнесмен /между тях май няма разлика?/ с протекции и месечен доход, който се изписва с шестцифрено число, дава 1000 лв. Всички, в т. ч. медии, го въздигат до небесата. За старицата с Паркинсон - от никого нито дума! Въпреки, че е  дарила 10 пъти повече, лишавайки се от жизнено важна за нея сума. А от хвалебствията политикът/бизнесмен изпада в умиление и финансира строителството на параклис, вероятно като индулгенция за откупуване на  съвест. 

            Не се ли натрапва извода, че като окрадоха де що имаше за крадене управниците ни сега се вторачиха в джобовете ни с намерение да измъкнат от тях колкото се може повече и после да /си/го разпределят? Като добрия цар от приказките, който сипе благодетелно жълтици по главите на оголяла тълпа, която го приветства и която същият този цар е довел до просия с данъци. 

            Колко и какъв морал има в действията ни? Знаем ли какво да правим със себе си? Знаем ли какво правим с България? Отнеха ли ни разума и обсебиха ли ни парите? Накъде вървим?

За поробителите и потребителите

Търговците измислят какво ли не примамки, за да привлекат купувачи. Хората започват  да купуват изгодно стоки предимно на промоция. Ефектът от тези действия се вижда в края на всеки отчетен период - търговците отчитат все по-големи печалби, а клиентите - все по-празна потребителска кошница. Поразровил този нелогизъм един местен вестник и излязъл с голямо заглавие на първа страница: „Половината търговци в нашия град са измамници.“ Следва гневна реакция на търговската гилдия с искане за опровержение. След няколко дни, пак на първа страница, с още по-големи букви вестникът излиза с опровержение: „Половината търговци в нашия град не са измамници“.

За независимостта на медиите

По новините на една несъществуваща телевизия: „Във връзка с извършения обир на банков клон, за който ние първи съобщихме, прокуратурата не образува досъдебно производство срещу известен извършител“.

За планетата на прашинките

Не съм съвършен.

Та кой ли би могъл да се похвали с такава характеристика ?

Ако имаше бог, любител на пороците,  досега отдавна да ме е причислил към свитата си.

Аз съм едно от милиардите същества с фантастичния шанс да се родя и да умра на Земята - тази прекрасна планета, по която ние, самонареклите се човеци, блуждаем като прашинки, търсейки своето място под слънцето.

Но аз съм жив, макар прашинка! Живея и се радвам на изгревите и залезите, възхищавам се на луната и се удивлявам от загадъчната яркост и недостижимост на звездите.

И понеже все още обитавам и се радвам на красотите на земния рай суетно си мисля, че щом съм жив значи съм нужен някому или за нещо и този неопознаваем свят все още не може без мен.

За двете Швейцарии

В Европа има две Швейцарии - една позната, известна, реална. Втората е българската Швейцария, по български бленувана и неосъществена. В първата има демокрация, във втората - демоКРАДЦИя.

За уроците на историята

Когато историята се повтаря, макар вариативно, означава, че не сме помръднали много в развитието си. И ще сме принудени да правим едно и също поколения наред, докато го направим толкова добре, че да не се налага да го повтаряме.

Lost Generation?

Като Lost Generation /Изгубено поколение/ определя връстниците си Хемингуей по време и след Първата световна война в романа си "Слънце изгрява".

            

            Изгубено, неосъществено, непригодно, виновно, загубено, пожертвано, пропаднало, заблудено, изкупително...? Какво е това българско поколение, което с такова настървение ликвидира съграденото от неговите бащи и майки и от самото него в края на 20-ти век? Как, кой и защо зачена и роди този мазохизъм, който води до самоунищожение!?

Експроприации

След девети септември 1944 година държавата ограби богатите, за да даде на бедните. След десети ноември 1989 година държавата ограби народа, за да създаде шепа богаташи.

             

ВНИМАНИЕ! ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ!

            Спирам колата до трафопоста пред блока и погледа ми фиксира надпис: "ВНИМАНИЕ! ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ. ОПАСНО ЗА ЖИВОТА".

            Вярно е, съгласен съм.

            Под ярко жълтата табела чета: "ТРАФОПОСТ ГЛОГ".

            "И това е вярно - продължавам диалога със себе си. – Усещам го като ГЛОГ-ов трън в петата си всеки месец, когато плащам тока".

            Но написаното по-нататък е съвсем неочаквано защото и през ум не ми е минавало, че ЕНЕРГО-ПРО ще направи такова самопризнание: "Електроразпределение Север АД"!

ВНИМАНИЕ!, всичко това води до ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ и е ОПАСНО ЗА ЖИВОТА.

В резюме, но в обратен ред, се получава следната неоспорима картинка: Елекроразпределение Север е АД за всички, които ползват услугите му; сполучливо са избрали да нарекат трафопоста си ГЛОГ, тъй като ежегодно сътворява поне 12 остри шипа за пети.

За ракията и бурето

Домашно произведената ракия отлежава в дъбови бурета, за да добие характерен  вкус, цвят и мирис. Лицензираните производители елиминират този процес като слагат бурето в ракията...  във вид на трески, които за благозвучност наричат чипс.

За годините и чорапите

Уж нищо не се е променило, но ме измъчва  някаква необяснима тревожност. Едва днес си дадох сметка, че се дължи на двуумението да се радвам или да тъжа, че сутрин , докато си обуя чорапите се задъхвам.

Етимология

ПАРЛАМЕНТ е съставна дума. Състои се от френското парле - ГОВОРЯ и българското менте - ЛЪЖИ. Менте пък произлиза от собственото име на депутата-хамелеон Данчо Ментата, който в демократична България натрупа стаж за пенсия като народен представител.

Знак за уважение

Днес, в условията на пандемия от Ковид 19, най-добрият начин да покажеш, че те е грижа за някого е да го избягваш.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Херния

Херния

Събудих се сутринта, седнах на леглото и както се протягах с изпънати нагоре ръце ме клъцна. Изправих се и усетих нещо полека да се стича към слабините ми. Сякаш някой беше разлял там топла течност. Бръкнах с ръка да проверя дали ризата ми не се е намокрила. Но не – това, което ставаше не беше върху корема, а в него.

Когато си навъртял толкова години болежки колкото щеш – обади се някоя, после се притаи и отстъпи място на друга. Но тази се появяваше за пръв път, не се знаехме и изненадващата ѝ поява ме смути. Безпокойството ми идеше от неизвестността – нямах обяснение какво може да се е случило. С поувиснал нос се облякох, после обичайното ежедневие ме повлече и почти забравих за сутрешния си дискомфорт. Но при всяко по-рязко движение болката напомняше за себе си. Ден така, два три… Боцне ме понякога, търпи се, но не минава. Няма как – ще трябва да се ходи на лекар! И без това дойде време да ми изписват лекарства.

Джипито ме накара да легна на кушетката, опипа внимателно корема ми отвсякъде и отряза:

– Болка при натиск, леко издуване долу вдясно към слабините. Херния!

– И какво следва? – питам притеснено.

– Поради някаква причина в коремната ти стена се е появил отвор, през който изтича коремно съдържимо - започва доктора. – Засега не виждам нищо тревожно. Но не означава, че ще е все така. Такова състояние може внезапно да доведе до усложнения. Не се лекува с медикаменти. Само операционно. Но няма защо да се плашиш. Тези операции са съвсем рутинни. Ще постъпиш в болница за няколко дни и ще те оправят. Но после ще трябва да се пазиш много – всяко по-сериозно натоварване може да доведе до рецидив. Моят съвет е да премислиш добре кога да се подложиш на операция. Не е задължително да бързаш, но не трябва и да отлагаш дълго. Колкото по-рано – толкова по-добре, за да не се налага да те оперират спешно – завърши той и ми подаде рецептурната книжа. Платих си потребителската такса и тръгнах към аптеката да си купя хаповете с отстъпка за сметка на здравната каса.

Аз съм нещо като „Мара подробната”. Преди известно време вкъщи протекоха крановете под душа. Повиках майстор, но след като изчетох инструкцията на производителя за монтажа и употребата им, която си седеше в запазената опаковъчната кутия. Е, ако за мен е задължително да знам как ще ми ремонтират някаква си водосмесителна батерия мислите ли, че ще пропусна да се осведомя изчерпателно как ще ми ремонтират нещо през и под собствената ми кожа?

Разбира се, мога да поговоря с хора, подложили се на такава интервенция, но къде-къде по-бързо ще стане през интернет! Написах в Гугъл „ингвинална херния” и получих 35 600 резултата за една секунда! Майко мила! Направо се удавих в морето от думи. После свих кръга до няколко форума по тази тема. В изобилието от мнения и препоръки се открояваше един детайл – без плащане под масата няма да мине! Един се вайкаше, че когато трябва не преценил обективно ситуацията и за втори път му се наложило да се подложи на същата операция. Тогава  опериращият лекар установил, че предишният му колега „забравил” да постави някакво платно. А мнението на друг препатил ми се стори обобщаващо: „Събирайте си ума, преди да постъпите в коя да е болница”. Очевидно подтекста на „Събирайте си ума…” беше „Събирайте пари…” .

Реших, че още едно мнение няма да е излишно. Звъня по телефона:

– Пешо, теб скоро те оперираха от херния, доколкото си спомням. Я ми кажи как стават тия работи, че и на мен ми предстои такава. Пък аз от двайсет години  болница не съм помирисвал.

– Така ли? Е, виж сега. Ще те закърпят. Лесна работа! Вземаш от онези пари, за които казваме, че са за черни дни. Отиваш за направление при личния лекар, после посещаваш някой хирург, аз мога да ти препоръчам един. Преглежда те той, пишат ти документите и влизаш в болницата. Чаршафи си вземи твои и разни други необходими неща. Знаеш какви, нали?... Точно така, да! Жена ти ще трябва да ти носи храна… Ами това е, в общи линии – няколко дни в болницата за подготовка, после те оперират и след още ден-два те изписват.

– А какво се плаща? Аз съм с непрекъснати здравно осигурителни права.

– Може да имаш права, но нямаш индивидуална сметка – вноските ти за здраве не са превеждани персонално на твое име, а са отишли в общия кюп. Така здравната каса плаща на болницата пътеката, или както там се нарича, обаче колко и как – само те си знаят. Но ако питаш какво плащаш  лично ти ще ти отговоря. Днес, за да отвориш врата не е достатъчно да почукаш, трябва и да платиш. Това е ключа – плащаш! Плащаш за лежането си в болницата, консумативи всякакви плащаш, ако ти слагат платно - плащаш, ако избереш доктор – плащаш, плащаш…

– А самата операция плаща ли се?

– Не би трябвало, нали уж си здравно осигурен! Но… ако искаш да ти обърнат нужното внимание и да си спестиш някои неприятности не е зле да пуснеш и за това тук-там някой лев. Благодарности под формата на скъпи бонбони и маркови питиета отдавна са отживелица.

Приеха ме в болницата в понеделник. Още в началото на престоя се убедих, че това място е лишено от всякакъв лиризъм. В моята болнична стая имаше още двама мъже, които чакаха операция. Явно се познаваха, защото долових да обсъждат с техни близки,  дошли им на свиждане, че е най-разумно да се даде, каквото и на когото ще се дава, преди да ги оперират. Толкова чух, защото  ме повикаха за изследвания, кардиограми, тестове, рентген… Иди там, плати за това, купи онова… Може да забравиш, че си в болница и да си помислиш, че си влязал в магазин. За улеснение на пациентите -клиенти количка за пазаруване не им трябва – тук крайния продукт, който получават срещу парите си не може да се постави в пазарска чанта, не може да се пипне, нито да се претегли на кантара или да се измери с метър. С други думи тук се плаща без да знаеш за какво. Пък и да научиш не е съвсем ясно дали си го получил – за това може само да предполагаш. Та, трябваше да платя и платното, което от съображения за сигурност не ми беше съдено да видя. Разбрах го от хирурга, който ще ме оперира:

– На Вас ли да дам парите за платното? – питам го. Към цената му съм добавил и няколко банкноти за доктора. След дълги колебания прецених, че така безпроблемно ще се впиша в общия хор на предварително благодарящите за медицински грижи, които може и да получат. При това без за поставям в неудобство нито него, нито себе си.

– О, не! –докторът разтваря като щит длани пред гърдите си. В никакъв случай! Ако разберат ще ме санкционират. Това вече е минало! Плащаш на касата. Ще ти издадат фактура. Платното ще го донесе куриер на дистрибутора направо в операционната.

Докторът прави недвусмислен жест, че разговорът е приключен. След секунди и двамата сме вън от кабинета му. В себе си отбелязвам, че всички тези предпазни мерки е логично да са следствие от разкрити преди тях случаи на нерегламентирани плащания. Крача в коридора посърнал, със съзнанието за провалена мисия. Сещам се, че просто трябваше да оставя парите на бюрото му и да си изляза, но… Не ме бива в тези неща! Ядосвам се, защото могат да ме оперират още утре, може да забравят да ми сложат платното или… не можах да измисля какво друго.

– Къде си тръгнал? – сепна ме гласът на симпатична жена в напреднала възраст с бяла манта и касинка. Излезе, че е моя позната, която работи тук.

– Отивам да плащам някакво платно, нужно при операцията от херния. Я поспри за малко, да те питам нещо…

От нея разбирам, че по силата на служебните ѝ задължения е запозната с моя случай. Платното ще помогне на поотслабналата  коремна стена да придържа вътрешностите ми да седят където им е мястото. Ще го поставят вдясно и долу  към слабините, върху дефектиралата част в корема ми.

 Докато я слушам си помислих, че скалпела ще играе доста близо до репродуктивния ми орган, който напоследък все по-често взе да вдига бялото знаме. От обясненията на сестрата ме хвана страх, но в същото време ми стана и смешно

– Нещо като арматура, която придава повече здравина -  споделих хрумналото ми сравнение:

– Да, нещо такова – съгласява се тя.

– И така и така лягам под ножа – казвам – да питаш доктора, дали няма  арматура, която да постави на едно деликатно място малко по-надолу.

Между леко повдигнатите вежди на сестрата застива въпросителна. После се усмихна, стори ми се мечтателно, и възкликна:

– Охо! Ако тук ставаха такива чудеса отдавна да съм проснала мъжа си на хирургическата маса. – Хайде, шегобиецо! Отивай да си платиш херниалната арматура, че трябва да си на леглото си за визитация!

По време на визитацията,  лекуващия лекар обяснява:

– Оперираме го с локална спинална анестезия. След почистване на оперативното поле ще направим десен параингвинален разрез на кожа и подкожие. Ще отворим ингвиналния канал…Ще намерим хернията…  Ще направим пластика по метода…

Аз се опитвам да осмисля чутото, но единственото, което разбирам е, че става дума за мен. Не след дълго в стаята влизат две санитарки и ми казват да се кача на едно легло с колелца.  Това е превозното ми средство до операционната. От леглото с колелца ме местят на широк плот, който би трябвало да е операционната маса - около и над нея виждам различна апаратура. Отбелязвам си на ум - четвъртък, 11 часа. Обездвижват ръцете ми в нещо като белезници, притискат  челото и гърдите ми с широки ремъци, всичко наоколо е облято в силна светлина. Иглата от спринцовката на анестезиологът ме боде някъде около гръбначния стълб, а пред очите ми се сменят кадри от филм, в който екзекутират с инжекция престъпник от САЩ. Частта от тялото ми под кръста постепенно става безчувствена, сякаш не е моя. Упойката ме  превръща  в торс, но с глава и ръце. Губя всякаква представа за времето, макар да съм в съзнание и да чувам какво си говорят наобиколилите ме хора с маски, ръкавици и синкави стерилни облекла.

Отново съм на онова устройство с колелца за обратния път към болничната стая. Минаваме през дългия коридор, после ме поставят в моето легло. Санитарките си отиват, аз отпускам глава на възглавницата и намирам смелост да посегна към превръзката на корема. Внимателният досег на пръстите ми с кожата предизвиква едва уловим гъдел, който ми казва, че чувствителността на упоената част от тялото ми се връща. Мъжът от съседното легло си е събрал багажа и се облича.

– Изписват ли те – питам го.

– Да, изписват ме. Пет дни. Болен-здрав, станат ли пет дни и те махат. Отивам да си платя хотела.

Вероятно от упойката още не съм съвсем на себе си, гледам го неразбиращо и се чудя за какъв хотел говори.

– Като спиш в някой хотел нали плащаш? Тези сигурно се мислят за хотел. Отивам да платя за петте дни, в които съм лежал тука и се прибирам да лежа в къщи – казва той от вратата.

На следващия ден ме изписаха. На петия ден, точно както твърдеше моят съсед по легло.  Казаха ми, че периодично превръзката трябва да се сменя, насочиха ме какви точно превързочни материали ще са ми нужни и от коя аптека да ги купя.

Отивам за първата смяна на превръзка. Сестрата от превързочната ме огледа от глава до пети, попита за името ми, помоли да почакам и излезе. След малко вместо нея влезе лекарят, който ме оперира. Подробно се осведоми за състоянието ми и се зае с превръзката. След като привърши ми каза кога точно да дойда следващия път и  да му се обадя – много държи пак той да смени превръзката и да прецени кога да ми махне конците от раната. Преди да се разделим си пожелахме приятен ден и приятелски си стиснахме ръцете.

Почувствах се много поласкан и бях на път да причисля този всеотдаен  професионалист към изчезващата категория на добрите хора, ако в този миг възпиращо не беше щракнало логическото ми реле.

В уречения ден и час аз отново лежа в превързочната, а докторът умело върши работата си. Извадих от джоба на панталона си 50 лева и скришом ги пуснах на кушетката. След като приключи докторът ми помогна да се изправя. Аз се облякох и пристъпих към него да се сбогувам, но той беше вперил очи в кушетката и не забеляза протегнатата ми ръка.

– Тук нещо е паднало, сигурно е ваше…

– О, това ли? Аз пък мисля, че е ваше, докторе!

– Така ли? – каза той и бързо скри банкнотата в джоба си.

След този ден с превръзките ми се занимаваше сестрата. Докторът повече не се появи. След време отидох да си получа епикризата. Срещнахме се в коридора, аз понечих да спра и да го поздравя, но той ускори крачка и се престори, че не ме е забелязал.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Сутрин в събота

             Будна съм, отварям очи. Зад мен е изтеклата учебна седмица. Чудесно, днес не съм на училище. Защо и в почивните дни се събуждам толкова рано? Можеше още да поспя!? Но пък мога да си полежа – събота е! Пред мен са два дни,  в които всички сме си вкъщи и които винаги очаквам с нетърпение.

Посягам към телефона и поглеждам встрани. Там трябва да е Андрей, но малкото ми братче, както може да се очаква, вече е станало. Покривката на леглото му е застлана, под изправената възглавницата се подава част от несръчно сгънатата му пижама.  Андрей прилежно показва вкъщи наученото в детската градина и винаги очаква похвала за старанието си.

Приглушен шум откъм вратата ме кара да извърна глава – оттам тихо наднича мама и проверява дали съм станала. Зад нея се чува къркоренето на кубинската кафеварка и се промъква упойващия дъх на липов цвят, примесен с аромат на топла  закуска. Това са познатите ми звуци и ухания на събота.  В събота изпълняваме ритуал, който се повтаря ежеседмично: докато пие първото си кафе тате вари чай, а мама пече баницата по рецепта на баба; аз се излежавам в леглото; Андрей възбудено снове покрай фурната.

– Мартинка! – усмихва ми се от вратата мама. – Време е да ставаш и да си оправяш леглото.

– Андрей! Стига си питал! Кога ще стане, кога ще стане… – чувам в същото време да недоволства тате. – Хайде, иди в другата стая и си пусни телевизора. Когато всичко е готово ще те повикам.

– А хрематика да включа ли? – пита Андрей. – В неговия речник климатикът е хрематик, а зеленикавото гущерче, което веднъж видя на дядовата къща - крокодил.

Андрей рядко пропуска ден да пита кога ще му купят телефон. Липсата му обаче сполучливо компенсира с гледане на телевизия. Мама и тате му налагат ограничения, но с нетърпеливостта и безчислените си въпроси той често пъти ги принуждава да нарушат наложената от самите тях възбрана.

Андрей приема тази благосклонност на тате с възторг и бурно изразява задоволството си:

– Да! Да! Yes!  – и с подскоци ту на единия, ту на другия крак отива при телевизора.

– Хайде, Марти! Побързай! – продължава настоятелно мама. Но аз още не съм излязла от унеса, предизвикан от една красива история, която току-що прочетох на телефона и продължавам да се излежавам. Прозаични дейности като оправяне на легла и сутрешен тоалет никак не си пасват с романтично-сънливото ми настроение.

– Мартина! Андрей! – звучи от кухнята призивния глас на тате.

– Тате-е, не ми се става. Не ми се оправят легла! Нека още малко да помързелувам…

– Повтаряй си: „Искам да си оправя леглото. Искам да си оправя леглото…” и като започнеш леността ще ти мине – помирително продължава мама.

– Не, мамо, не! Не желая да се хипнотизирам – смутолевям аз.

Андрей има неподражаемата способност внезапно да се появява там, където не му е мястото и то в най-неподходящия момент:

– Марти? Какво, не ти харесва? Закуската ли? Мамо, дай една птенджера! – ние с мама се споглеждаме и едва сдържаме порива си на необуздан смях.

Окуражен от мълчанието ни Андрей уверено продължава:

– Аз ще ти направя закуска! Ти сега се успокой. Ще ти направя невъображаема, истинска закуска. Ела тук да те гушна! Успокои ли се? Добре. Хайде сега, иди да си оправиш леглото!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.