Вентилатор

Поминуваме си двамата със съпружицата в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве. Поехме я ние тая  орис отдавна и половин век вече я носим. По този повод си спомних, че съпрузи е дума, взаимствана от старобългарския език и има значение на връзка, свързване, скрепяване, с цел да се тегли. Съпрузи едно време са наричали двата вола, впрегнати заедно в една кола.

Теглим ние нашата кола, а на нея през пролетта първо се появи едно голишарче. Станахме трима. Поотрасна му на него перушината, появи се още едно. Станахме четирима. Ние теглим колата, а птичетата чирикат и перата им растат. Трупат се дните от вятъра на времето, мина лятото, в косите ни взе да есенее. Заякнаха крилцата на лястовичетата ни, подскокнаха и летежът им ги отнесе далече-далече, както повей отнася узрели семена с надежда да пуснат корен в плодородна почва. В дома, където ги отгледахме, останахме пак двамата със съпружицата - две олисели стъбла на глухарчета без пух в края на земната им мисия. Както ни завеща свещеника на венчавката в невзрачната селска църквица достигнахме там, където само смъртта може да ни раздели.

Сега живеем в два свята.

Единият, като забравим къде са ни очилата. Той е мъгляв и неясен като лошо фокусирана фотография. В него дърветата изглеждат като нарисувани от неумела детска ръка, а хората са силуети и всички си приличат. Едва на разстояние от няколко крачки се сдобиват с физиономии и стават разпознаваеми. 

За вторият свят ни трябват очила. Наместваш ги внимателно, примигваш няколко пъти и се озоваваш в съвършено различна реалност с открояващи се контури и различими цветове. Очилата се превръщат в услужлив вентилатор, който издухва натрупаната с възрастта между теб и заобикалящия те свят зрителна мъгла. 

Сегиз-тогиз ни ощастливяват с присъствието си внуците. Те винаги пристигат с родителите си. Тогава апартамента ни се населва, оживява и гъмжи. Трополят подове, хлопат врати, чуват се разговори, напътствия, смях. В такъв един чудесен ден забелязвам, че семейната идилия сутрин се помрачава от нещо съвсем прозаично. Тогава едно място от апартамента става много желано и пред неговия праг понякога стават стълкновения. В бързината някой напира да влезе без да разбере, че помещението е заето. Обсъждахме го двамата стари скришом от наследниците, умувахме по разни варианти и накрая го измислихме – ще сложим вентилатор! 

Та, щракаш значи ключа, лампата светва и вентилаторът в тоалетната тутакси започва да работи, влизаш. Който е отвън ще види през пролуките как вътре светлината блести, а ако доближи ухо до вратата ще чуе и жуженето на машинката. Така всички ще са наясно кога това място за усамотение е заето и кога свободно. 

Викнахме електротехник, монтира той вентилатора, а ние започнахме да броим дните до Коледа, когато очаквахме да дойдат гостите. Най-после мигът настъпи и апартаментът се напълни. Насладихме се прекрасна вечер с богата гощавка и отлично настроение.

Сутринта рано-рано излязох в коридора и се засилих към тоалетната. „Бръм-м-м-м…“ – спря устрема ми вентилаторът. Отивам до входната врата да почакам. Чакам две, чакам три, чакам пет минути – никакъв признак, че потребното ми помещение се е освободило. Приближавам го - може пък да не съм чул: „Бръм-м-м-м…“. И свети! Пак отивам на входната врата. Внимателно отключвам, излизам на площадката до асансьора и плавно крача от единия до другия му край без да правя резки движения. Чакам, чакам... Реших, че съм чакал достатъчно и пак проверявам. И пак: „Бръм-м-м-м…“. Бре, да му се не види и простатата! Ще стане голям майтап! Пък може и по-голяма беля да стане, не дай боже! 

Събувам си чехлите и по чорапи се промъквам като крадец. Проверявам едната спалня, броя – всички са тук и спят! Проверявам другата, броя – и тези са тук и тези спят! Мама му стара, всички са в леглата! Само аз преплитам крака пред вратата с двете нули.

 Тихо проскърцване ме стряска и ме принуждава да се обърна с болезнена гримаса към вратата на кухнята. От там излиза благоверната ми съпружица и понесла като невидим ореол ароматен облак с мирис на липов чай шепне:

– Какво правиш!? Остави, ще ги събудиш! – И посяга да вземе чехлите, които крия зад гърба си.

– Нищо, нищо… Ще влизам в тоалетната, ама от кого е заета не проумявам. Вентилаторът бръмчи, лампата свети?! Чакам вече петнайсет минути! – шепна и аз.

– Ох! –казва тя и слага длан на устата си в безполезен опит да заглуши изпуснатото възклицание. – Забравила съм да угася!

– Забравила! - поглеждам я кръвнишки. – Този вентилатор да не ти е издухал ума!

– То май не само моя... Като висиш на зор пред вратата толкова дълго не се ли сети да почукаш? – не ми остава длъжна тя.

Щях да я пратя аз, където ѝ е мястото, ама не мога да търпя нито секунда повече. Тази е единствената причина да съм така опрощаващо сговорчив и да сложа точка на спора.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.