Стари познати

Наскоро откриха това заведение и реших да го посетя. Щеше ми се да  пораспусна малко в края на работната седмица и да послушам приятна музика. В петък вечер, както ми мина през ума на влизане, ресторантът беше пълен. Бях на път да се върна и да потърся друго място, но в този момент хората на една от масите се надигнаха и освободиха няколко места. Там остана да седи мъж, който ми се стори познат. Насочих се към него, той ме забеляза и помаха с ръка. Наистина се знаехме отдавна, но без да сме общували – познат от типа „Здравей-здрасти“. Сервитьорът дойде и постави пред него чаша с ракия и салата. Аз си избрах питие и докато чакам да ми го донесат разменихме с мъжа няколко думи. Изглеждаше ми малко позапуснат. От краткият ни разговор останах с впечатление, че Пламен е от хората, които могат да говорят с часове без да кажат нещо съществено. При това, ако съдя по израза на лицето му, беше във фаза, която предразполага към бъбривост.

– От работа ли се връщаш?

Очаквах да чуя нещо от рода на „Да, от работа“ или „Да, отбих се на път за вкъщи“. Пламен отговори мъгляво и си остави вратичка за продължение:

 – Работа… - каза той и млъкна. После отпи от чашата си и ме огледа преценяващо. – Работата днес е едно такова нещо, че който я има се оплаква от нея, а който я няма оплаква за нея! Та и моята така.

Поклатих глава неопределено. Изглежда този жест беше разпознат като знак да  продължи:

– С шефа, Ангел се казва, се познаваме още от ученици. Завършихме, разпиляхме се – всеки по своя си път. Срещахме се понякога с Ангел, по едно време даже се сближихме. Бяха години, когато се правеха големи пари, но аз нямах достатъчно за да се включа. Реших да тегля заем и го убедих го да ми бъде гарант. След това  стана една… С две думи – фалирах, не можех да си плащам вноските и банката си взе парите от поръчителите. Тайно от тях отидох да бера ягоди в Англия, но не издържах дълго. Върнах се и се регистрирах като безработен. След дълго чакане ми предложиха работа. Приех, отидох на посоченото място. Попълних изискващите се документи и чак като ми връчиха заповедта за назначение разбрах, че Ангел бил началника тук. Идеше ми да хукна и да бягам – не ще да е забравил как навремето го нататрузих да плаща вместо мен. Докато осъзная как съм се насадил той излезе от кабинета си, разпореди нещо на секретарката и ме видя. Не скри от нея, че се познаваме: „Е, започваш ли?” – попита. И преди да съм казал нещо ми подаде ръка: „Добре, но бъди разумен!” – и си влезе в кабинета. Мен лесно никой не може да ме смути, ама от тази му сдържана приветливост направо си загубих речника.

Заплатата не беше голяма, но бях благодарен и на толкова  – преди това почти цяла година се мотáх безработен.  Дни наред се чудех какво ли е намислил Ангел. Изведнъж ми просветна - тоя ме прие, за да си вземе парите, с които го завлякох! Едва дочаках първата си заплата, за да видя какво ще стане. Нищо! Изплатиха ми я цяла целеничка и никой не ме потърси за нищо. Сигурно беше ми останало малко достойнство, защото друго ме загриза под шапката. След дълги терзания реших, да отделям точно определена сума всеки месец и да му върна на човека парите.

 Работата налагаше понякога да се виждаме. Иначе отношенията ни си бяха   служебни, като между началник и подчинен. Държеше се резервирано, дори когато бяхме само двамата. Намирах поведението му за нормално, с оглед на позициите ни в ерархията. Но нито веднъж с нищо не показа, че си спомня за неприятния епизод от общото ни минало.

Пламен въздъхна и поклати глава, сякаш се укоряваше.

– Ама доброто бързо се забравя. Съвестта лесно отстъпва пред изгодата. Туй, българите, открай време дяволуваме, но  сега съвсем я подкарахме през просото. Все гледаме другите, а себе си не поглеждаме. Все другите ни виновни, а ние - прави. Погледни сега каква я вършим – лъжем, клеветим, крадем… Сякаш сме още онова племе с бръснати глави и кичур на темето - пъхаме пастърмата под седлото, препасваме меча, яхаме коня и, дето има една приказка, юруш на маслините! Всичко е наше! Падне ли ни на сгода, бастисваме го.  А седнем ли да броим плячката започваме да мрънкаме.

Отвори Фейсбук, кой да е форум или коментар и ще видиш, че съм прав. Всички влачат и всички мрънкат – и големи и малки, и жени и мъже, и милионери и пенсионери, и българи и цигани и… всички мрънкат. Думи, думи… А зад думите – нищо! Дела няма! Като се съберем с колеги, особено ако сме на чашка, и почваме да се оплакваме. Малки били заплатите, работата била тежка, младите били мързеливи, управниците мислели само за себе си… Аз, да не остана назад, и аз почвам да мрънкам.

Пламен отпи от ракията, взе си от салатата и продължи:

– Но истината е, че в предприятието не вършех кой знае какво. Аз бях единият от двамата доставчици. Длъжността ми беше такава, обикалях по села и градове и разнасях стока. Възползвах се от положението си, свършвах по някоя лична работа, докарвах си и нещо допълнително към заплатата – трудно се устоява на изкушенията за собствена облага. Излизах от предприятието когато си искам. Не веднъж съм го правил и без причина. Ей така, да се насладя на факта, че го мога. Че мога да преметна шефовете както си искам. И че те не подозират нищо. Ама не било така…

– Защо, уволниха ли те?

– Ще разбереш. А, наздраве! – доближи той чашата си в моята. – Каня го една вечер да се почерпим. Исках да знае, че съм му благодарен дето ме взе на работа и че събирам пари, за да си върна дълга. Но ме глождеше и един друг въпрос – заплатата на колегата, другият доставчик, беше по-висока от моята. Знаеш ли, всеки от нас има поне едно лакомо дяволче в себе си. Ей тука седяхме, на същата тази маса. Бях я запазил. Дойдох по-рано и пих една стотачка за кураж. Знаех отпреди  предпочитанията на Ангел. Поръчах бутилка от любимото му уиски малко преди да пристигне. Когато преполовихме шишето си рекох, че вече е готов и му викам: „Началство, да те помоля нещо…  Намислил съм да си оправим сметките и… каквото било – било. Но за да стане по-бързо няма ли възможност да ми увеличиш малко заплатата? Поне да се изравним  с колегата. На една и съща длъжност сме, едно и също вършим… Пък като събера парите ще се разплатим…“ Тук шефа ме прекъсна и направо ме закова на стената: „Да ти увелича заплатата!? Ти си мислиш, че работното ти време е загадка, която никой не може да проумее!? Нали те знам що за човек беше! Наблюдавам те и виждам, че не си се променил. – Изправи се рязко, стола зад него едва не се катурна. – Не ти искам парите! А за далаверите ти, откакто те назначих, знам повече, отколкото си мислиш. Не ти ща парите! Дръж си ги!” – Така ми каза! И с какво толкова го предизвиках? Не го бях виждал тъй  ядосан. Все едно заби юмрук в корема ми. Чашата му остана недопита. Обърна се и си тръгна. Най ме заболя дето не ми щял парите. Пък и аз вече бях направил главата. Стигна ли до там - нямам спиране! Пламнах! Не се стърпях и извиках: „ Ти ли бе! Ай сиктир от тука! Върви на майната си!”. Тогава не разбрах дали ме чу - вече беше на изхода. И не съм сигурен дали изрекох тези тежки думи за него или заради хората от съседните маси, отправили любопитни погледи към мен.

– И какво стана после?

– Какво стана? Не се ли сещаш? Аз пратих Ангел на майната му, а той мене ме  прати на борсата. И ме остави да се мъча с дяволите в себе си!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.