В Райнино през 50-те и 60-те години на миналия век

 

След преселването си в Райнино дядо ми Георги за година време се местил няколко пъти от къща на къща, докато купи имот от някой си Апостол, в северната част на селото, до гьола. Дворният парцел беше от около три декара, с лек наклон на изток. Под него имаше път и ниско място, където при валеж от всички посоки се събираше вода. От другата страна беше централната улица, която започваше от Крушака, пресичаше цялото село по средата и стигаше до стопанските постройки на ТКЗС-то. Между нея и гьола имаше обширна поляна, на която се събираха махленските стада овце и говеда, за да тръгнат на паша към гората и по излазите извън село. Околовръст, освен нас, живееха Коста Съботянина, Киро Помпаджията, Христо Драгошинов, Стефан Димитров, Чернико Горския, Велико Шивача, баба Стойка, Васил Софрониев, Йордан Шмекера, Андро Цеков и Съба Бобева.

При по-силен дъжд стичащата се покрай нас вода образуваше бълбукащи вади, напълваше гьола, минаваше отсам плета и заливаше част от градината със зеленчуци. Къщата ни беше иззидана с кирпич и измазана отвън с жълта глина. Вътре мазилката беше от същата глина, но забъркана с мекина[1] и после варосана няколко пъти да побелее. Построена на най-високото, почти по средата на оградения с окастрени пръти парцел, тя имаше две стаи. Минаваш през портичката, пресичаш предния двор и стигаш пред къщата. На лицевата ѝ страна има входна врата. В първата стая, преди да се родят двамата ми братя, живеехме всички – аз с родителите си, баба и дядо. Един прозорец гледаше на юг, през него се виждаше напукания ствол на стара джанка. В горещините търсехме прохладната ѝ сянка и се освежавахме с възкиселите ѝ плодове. Под нея дядо Георги дялаше сапове за брадви и търнокопи. Тази стая беше едновременно кухня, всекидневна и спалня. Пръстеният под беше застлан с рогозки от царевична шума. До по-късата стена, вляво от входа, имаше зидана от червени тухли печка с чугунена плита[2]. Интериора допълваха един нар, два кревата, газена лампа, кандило и два стола с облегалки. Когато тръгнах на училище седалището на единият от тях ми служеше за ученическо бюро. Хранехме се на софра, мама и баба сядаха направо на пода, а мъжете – на трикраки столчета. В средата на стаята имаше място колкото да се разминем.

По тясна пролука, образувана между леглата се отиваше до зелената врата на „новата стая”. В нея имаше легла със завивки, синьо боядисана маса и няколко стола. Над масата, с два гвоздея, забити в меката кирпичена стена, беше окачен пешкирник с обла пръчка, върху която за декорация висеше вафлена кърпа. На тясната поставка пред огледалото – игленик, гранчета с бял и черен конец, костен гребен, фиби, химически молив, цилиндрична кутийка и дреболии, с неизвестно за мен предназначение. От двете страни, върху орнаментно стъкло с червени рози, бяха наредени стари снимки, правени в Румъния. Зад вратата имаше дървена ракла. Нейният капак беше застлан с домашно тъкана дамаска. Вътре, внимателно сгънати и посипани с нафталин, мама съхраняваше някакви пакети, увити в бяло платно. По-късно разбрах, че това са две напълно комплектовани добруджански носии – една за мъж и една за жена. На дъното баба държеше загърнати в американ два ката нови дрехи, предназначени за нейното и на дядо последно пътуване.

В ранни сутрини съм виждал как мама внимателно отмята завивката. Боса и със спусната коса, тя взема дрехите си и отива в „новата стая”. Пристъпва тихо и гледа свенливо в краката си, както аз правех, когато се срамувам. Въздухът покрай нея се раздвижва и до ноздрите ми достига познатото от прегръдките ѝ ухание. Бялата риза прошумолява и тя се скрива зад зелената врата. Един по един стават и излизат навън баба, дядо и тате. Само мен сънят още ме държи в леглото. Очите ми се затварят, но искам да остана буден, защото знам, че след малко зелената врата ще се открехне и в пролуката ѝ ще се покаже мама. Тогава, през тясната цепка на стиснатите ми клепки ще я видя съвсем различна – изправена, стройна, с поруменяло лице и коса, сплетена в две плитки. Ще забележи, че се преструвам на заспал, ще се надвеси над мен и ще остане така щастливо усмихната. Аз няма да издържа дълго, ще прихна и ще заровя лице във възглавницата. После ще се разсмея на глас, а тя ще ме грабне с топлите си ръце и ще ме притисне към гърдите си.

Зелената врата на „новата стая” възприемах като портал към някаква друга реалност. Със свежия си зелен цвят тя се открояваше сред непретенциозната мебелировка и посивелите от дим стени на всекидневната. В първите години от живота ми аз бях убеден, че „новата стая” притежава магическата сила да превъплащава хората. От нея мама излизаше красиво преобразена. В нея стояха изпрани и изгладени новите ни дрехи, които обличахме само по празници. Когато ни дойдат гости се хранехме в „новата стая” на синьо боядисаната маса, застлана с пъстра мушама. В новата стая сякаш всички ставаха по-тихи, по-внимателни, по-доверчиви и по-уважителни един към друг. В ранното детство само в новата стая ми се е случвало някой от гостите да ми подари курабия, сушени плодове или дребна монета.

Тате имаше четирима братя и три сестри, мама – четирима братя. Всички бяха задомени, с по три-четири деца. Посети ли ни някой от тях се налагаше да търсим допълнително маси и столове от съседите. Масите редяхме покрай леглата, за да се ползват за сядане. За да им е по-удобно предлагахме на гостите възглавници. Понякога се събираха много хора, местата не достигаха, тогава правехме пейки с талпи, сложени на столове и постлани с черги. Щом се настаним дядо, когото всички почитаха като най-възрастен, се обръщаше към мама: „Булка, донеси сега да се почерпим и да хапнем каквото дал господ”. Понякога даденото от господ съвсем не беше достатъчно, но в онези оскъдни години никой не упрекваше никого.

На Сирни Заговезни, аз носех на баба наръчи царевични стъбла с обрана от животните шума, които тя гореше в пещта, смесвайки ги с вършина. Мама точеше кори за баница, ръсеше ги с домашно сирене и ги диплеше в тавите. Отгоре ги заливаше с яйца, разбити в мляко и ги пъхаше в опалената пещ. Вечерта къщата ни се напълваше с чичовци, вуйчовци, сваковци, стринки, лели, вуйни, братовчеди и братовчедки. Редяха се на опашка пред баба и дядо, целуваха им ръка и искаха прошка. По някое време мама донасяше тавите с гореща баница и започваше голямото ядене. Възрастните се гощаваха на синята маса в „новата стая”, а децата – на кръглата софра в другата стая. После при нас идваше дядо и връзваше да виси от тавана на червен конец ръбесто парче бяла халва. „Почвайте!” – даваше той начало на състезанието. Със сключени отзад ръце се надпреварвахме кой пръв ще захапе сладкото лакомство. Немирната бучка ни биеше през устите, лепеше се по носовете и косите ни, ние се облизвахме и вдигахме врява до бога. Усмивка, каквато можеше да се види само няколко пъти в годината, беше застинала на лицето на дядо. Той следеше да не нарушаваме разяснените ни от него правила и предупреждаваше всеки, който се опита да хитрува, с леко побутване с бастуна.

Тези необикновени вечери се превръщаха в празненства, сравними със селския сбор и Гергьов ден. Тогава постното делничното меню от вида „каквото дал господ” се превръщаше в ароматна супа и печено месо с ориз и булгур. Аз можех да си припомня вкуса на червената лимонада от шише с порцеланова запушалка и не се замислях, че кокошките в курника или агнетата в кошарата са намалели.

Ако някой останеше да нощува, за него мама постилаше в „новата стая”, като освен на леглата на някои от гостите се налагаше да спят на пода. Къщата беше без сундурма[3] и покрита със слама. Този допотопен покрив се обновяваше всяка година след жътва. Обувките си събувахме отвън, пред вратата. Ако внезапно завали и не сварим да ги приберем, трябваше да ги редим вътре, подпрени на тухлената печка да съхнат. Едно лято, преди да тръгна на училище, баща ми събра пет-шест човека да му помагат. Махнаха сламата и прогнилите мертеци и направиха на къщата нов покрив със стари турски керемиди. Удължиха и стряхата над входната врата. После вдигнаха пристройка – предверие с нова пещ, огнище и една стая, където се настаниха да живеят отделно от нас баба и дядо.

На поляната пред дома ни се събирахме за игра хлапетиите от махалата. Тичахме подир малка гумена топка, играехме на криеница и прескочи кобила. Зад къщата имахме плевня, обор, кошара с няколко овце и кочина от дебели дъски. В обора отглеждахме дребна крава с остри като шила рога и сиво магаре, зестра от дядо Стоян, бащата на мама. В един пролетен ден, когато сламената му дажба беше силно ограничена, магаренцето се изхитри да изгризе междинната ограда от слънчогледови стъбла. Всички кокошки начаса се прехвърлиха от двора в градината и изровиха до зрънце лехата със засят от баба слънчоглед. Водеха ги два непрекъснато враждуващи петли, временно сключили примирие. Дядо Георги беше майсторил тази ограда и аз се питах какво ли наказание ще се стовари на главата на беладжиите. За мое удивление вечерта вместо укори с камшика, дългоухия Сивчо получи порция хубаво сено. Донесе го дядо отнякъде, на рамо, в изплетения от дрянови шлипки[4] кош.

Но пък в тенджерата на тухлената печка се озова черния петел със златисти пера по гърдите. Възможно е в съдбите на опростеното магаре и злощастния петел да се е намесил някой светия, защото нея неделя баба и дядо ходиха на църква. А може между всички събития от онзи мартенски ден да липсва връзка, няма как да съм сигурен – кой ще седне да ми обяснява на мен мотивите за постъпките си… Но, както вече споменах, месо на софрата си тогава слагахме само по специални поводи.

От задния двор се излизаше на необитаемо място, едната страна на което опираше на пътя покрай гьола. Беше обрасло с бъзак и магарешки бодил, висок човешки бой – усойно място, което детското ми въображение населваше с фантастични чудовища. Аз се страхувах да го доближа, но съм виждал как по-големите момчета вадеха от сенчестите му дебри яйца. За тези яйца често възникваха разправии чия е провинилата се птица и чие е правото да ги притежава. Обикновено спорът завършваше миролюбиво пред магазина на потребителната кооперация. Там босоногата банда, с овесени през вратовете прашки с ластици от вътрешна велосипедна гума, разпределяше шепата бонбони, получени от магазинера срещу предаденото яйце.

През деня в гьола блаженстваха патки и юрдечки. Плуваха на ята, браздяха зеленикавата от жабуняк вода на вълни, които се разширяваха клиновидно зад тях и постепенно се губеха. Друг път тези водоплаващи птици се гмуркаха със стърчащи над водата опашки или се гонеха, пляскайки с крила. Понякога патоци от различни ята изпъваха шии, съскаха като змии един срещу друг, влизаха в ожесточени двубои и се скубеха безмилостно, окуражавани от пронизителното крякане на патешките им хареми. В тези битки наоколо хвърчаха пера, вятърът разнасяше нежен пух, окачваше го по тръните и го събираше на бели ивици във водата покрай брега.

По някаква си тяхна причина имаше вечери, когато от гьола излизаха пълчища пъпчиви жаби. С подскоци те пресичаха прашния път, тръгваха по поляната, влизаха в градината и се разхождаха между цветята в мамината градинка. Квакането им понякога се чуваше току до вратата, аз лежах на леглото в тъмното и не знаех дали са отвън или са се промушили в стаята.

Един ден, по залез слънце, пред вратника спряха две текезесарски каруци, натоварени с камък. Тате беше намислил да строи нова къща и носеше камък за основите. Излязохме всички и се включихме в разтоварването. Уморена, баба си легна рано, легнахме си и ние. Дядо задряма на трикракото столче, подпрян на стената до печката. Аз бях в леглото и наблюдавах как приличната на нахапана ябълка луна осветява клоните на джанката и наднича към мен през прозореца. Жабите пак се чуваха да квакат, но някак си по-приглушено, сякаш се бояха да не прогонят сребристото очарование на нощта. За миг си представих как лежат в топлата вода с разперени крака, а на повърхността блещукат стотиците двойки на изпъкналите им очи. Те предпазливо надуват бузи, многоустият им хор ме понася и лекичко ме спуска в покоите на Морфей[5]. И тогава, някъде в окрайнините на селото, някой запя. Беше песен, която чувах за пръв път, но толкова красива, че ми се искаше никога да не свършва:

Ясен месец веч изгрява
над зелената гора.
в цяла Странджа…

Напрегнах слух, седнах в леглото, взрях се в прозореца. Май че и жабите от гьола млъкнаха. Клоните на джанката леко се раздвижиха, листата потрепнаха и погълнаха следващите думи на песента. Мелодията заглъхна и се изгуби в далечината. Ушите ми писнаха от тишина.

Когато тръгнах на училище, чух как говорят учителите и прочетох първите си книги осъзнах, че вкъщи и по улиците на Райнино се говорят три езика - български, турски и румънски. Три езика, отдалечени от литературните си образци, под формата на три взаимно проникнали се диалекта. Езикът на преселците от Северна Добруджа беше консервиран български от предосвобожденската епоха, а този на дошлите от благоевградско и пазарджишко – с характерните особености на югозападните говори; мюсюлманите от уста миллет говореха трудно разбираем и за турците турски. Другоселец би се удивил: в някакво забутано и никому неизвестно селце чува двама мъже да общуват на турски; към тях се приближава трети, поздравява ги с bună seara и те обръщат на румънски; след малко тримата започват да спорят разпалено, но вече на български. Когато се обсъжда нещо, което децата не бива да чуват, възрастните преселци го правят на румънски. С приятеля си Кари, който знаеше малко български, дядо Георги говореше на турски, а със сват си Злати, свекъра на дъщеря му Марийка, си припомняха младините на румънски.

След като селото беше електрифицирано по стълбовете опънаха допълнително още две жици и на няколко възлови места в селото закачиха приличащи на големи фунии високоговорители. Скъпите радиоапарати тогава не бяха по джоба на всеки и хората масово си накупуваха радиоточки. Тази малка бакелитова кутийка казваше колко е часа, от нея можеше да се чуе какво става из България и по света. Кога ще раздават парцелите за бостани, в кой ден идва подвижното кино, кой косил от текезесарската люцерна, какви са глобите за недекларирано вино, кога ще е репетицията на самодейците към читалището… И още сума неща правеше „клюкарчето” - така умилително хората наричаха радиоточката. Тя ги събуждаше сутрин в зори, говореше им, свиреше и пееше и ако не я спрат не млъкваше до късно вечерта. „Порасна му работата!” – казваха за Пешо Николининия, завеждащ селският радиовъзел. Той инсталираше радиоточките по домовете, четеше съобщенията по микрофона, правеше литературно музикалните програми с ученици от училището, а през останалото време всички точки в селото неуморно излъчваха програмата на радио София.

Понрави му се на дядо Георги тази чудесия, чуеше ли народна музика сядаше под точката да слуша. Две от дъщерите му също живееха в Райнино и след като баба почина той започна да ги посещава по-често. Връща се веднъж у нас, размахва бастуна срещу тате и недоволства: „Тъз точка да я смениш! Донкинта по цял ден народни песни пее, пък нашта – едни опери само от нея…”

Когато Гагарин излетя ни изведоха от класните стаи, съобщиха ни голямата новина и ни освободиха да си ходим. Аз тичам у нас, захвърлям книгите и тетрадките и виждам дядо седнал под точката. „Дядо, чу ли? Гагарин обиколи земята с космически кораб! – декламирам възторжено чутото в училище и подскачам покрай него. – Директорът на училището каза, че скоро човек ще стъпи на луната!”. „Застани! И стига си врещял! Ще стъпи… - кръсти се дядо – Ще разсърдите вие господа, ама няма да съм жив…”.

Дядо се оказа пророк само за втората половина от предсказанието си. Но макар от тогава да са изтекли толкова години не е късно да се окаже прав и за неговата първа част.

През същата тази Гагаринова пролет тате реши, че е готов да строи и започна градежа на новата къща. Парцела беше малко по-нагоре от нас. Приготвените с ръчна преса тухли чакаха зидарите – готови, изпечени, в копторите на празното място зад старата къща. Фасонираните греди и дъски бяха повдигнати над земята и подредени да не се кривят. Строителната бригада към ТКЗС построи новата къща с три стаи и един коридор за едно лято. Част от трудодните на мама и тате, изработени в кооперативното стопанство, бяха прехвърлени на майсторите – този беше единият от начините да се плати. Но да се измаже и обзаведе, „за да сме и ние наред с хората” бяха нужни още четири години. Най-после се нанесохме. Дядо Георги поживя в отредената му стая, ухаеща на прясна вар, малко повече от година. На осемдесет и шест години го облякоха с приготвените от баба дрехи и го настаниха във вечното му жилище на Крушака. Аз вече бях средношколец в шинел с жълти бронзови копчета. Носех петлици и шапка с отличителните знаци на селско-стопанското училище в Завет.

[1] Мекина – ситна слама от осил и листа на житни растения.

[2] Плита – плоча.

[3] Сундурма – в добруджанските къщи, които са предимно едноетажни, сундурмата е леко издигнато, покрито пространство пред  входа, понякога и по цялото протежение на къщата.

[4] Шлипка – тънка, дълга и гъвкава пръчка.

[5] Морфей – Древногръцки бог на сънищата.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Слепота

 

Недовиждам понякога. Не защото зрението ми е лошо и го коригирам с очила, с тях разчитам ситно изписаните букви по етикетите в магазина, различавам планетите и звездите в нощното небе.

Понякога съм сляп и не достигам до дълбоката същност на нещата. За да го направя не ми трябват очила и телескопи, а сетива, които да провокират ума и въображението. Понякога ги имам, друг път – не. С невидимия дух, който винаги броди зад видимата материя, понякога се срещам, друг път – не.

Живея на шестия етаж в жилищен блок с много входове. Нашият вход гледа на север, съседния – на запад. Отпред има квадратна площ, която никога не се огрява от слънцето. Зиме и лете там е сенчесто, усойно място. Есента, когато се нанесохме, дойдоха работници, засяха райграс, храсти и дървета. Храстите не преживяха пролетта, много от дърветата изсъхнаха през лятото. Оцеляха два кестена, три-четири брези и бързо растящ дървесен вид, внесен от Канада, както тогава заяви бригадирът на озеленителите. Дръвчетата източиха тънки стъбла и се устремиха към небето, жадни за светлина и топлина.

Днес застанах на прозореца в кухнята, за да погледам отвисоко какво става пред входа. През зимата между клоните се виждат гаражите, детската площадка и кварталната бакалия. През пролетта дърветата спускат зелена завеса от листа и за събитията долу съдя по  шума и човешката глъч.

Някой хлопна вратата на кола, запали двигателя и форсира. Надничам да разбера кой е, но не виждам много, дърветата ми пречат. Кога брезите са успели да израснат до седмия етаж? Кестените ги конкурират, техните листа са покрити с ръждиви петна, от какво ли боледуват? Надвесих се над  перваза, в наситения с дим и прах градски въздух ноздрите ми уловиха приятен аромат. Обходих с поглед – никъде наблизо няма липа!

Една вейка с масленозелени листа и тъмносива кора се поклаща току под прозореца ми. Невероятно! Между белокорестите брези се е промушила липа, маха с клони и ми се усмихва с бледожълти цветове! Цъфнали са само най-горните ѝ клонки. Колко пъти погледът ми през прозореца е блуждал покрай нея без да я зърне? Колко пъти съм минавал пред входа покрай тази омайница без да я забележа? За петнадесет години, откакто живея тук, поне по два пъти дневно, значи, поне 10 000 пъти! 10 000 пъти слепота!

Догодина липата ще порасне още, ще наднича в кухнята ми, аз ще отворя прозореца, ще я докосна с ръка за поздрав и ще се наслаждавам на благоуханието ѝ!

Нямам търпение да чакам асансьора, слизам пеш по стълбите пред входа. Ами тя, липата, си е там, и хич не прилича на хилава фиданка. За петнадесет години стволът е наедрял, кората по него се е напукала, поклаща се леко, здраво е забила корени в земята. За да я видя е трябвало само да извърна глава, когато минавам…

Изглежда канадският гостенин се чувства прекрасно на наша територия. Наоколо са се появили и други негови събратя, посипали са из тревата семена с перести крилца, някои от тях са покълнали в пролуките между тротоарните плочи. Май ще ни се наложи да спираме разпространението на този агресивен пришълец! Засега някой е разчистил издънките покрай дънера му, посипал е мястото с пясък и е наредил саксии с нацъфтели мушката. Саксиите са така умело декорирани, че от далеч е невъзможно да различиш истинските от изобразените цветя. Кой ли е? Вероятно някой съсед, с когото не се поздравяваме…

Обръщам се и тръгвам към входа. Прозорците на мазите, които едно време се водеха противоатомни скривалища, сега са с метални капаци, украсени с изрисувани планински пейзажи и старобългарски къщи.

Кой е художникът, създал тази красота? Колко още тайни се крият в и над този квадратен къс земя между два входа?

Връщам се в апартамента, неволно пак се озовавам в кухнята. Две свраки се спотайват в клоните на брезите. Щом отворих прозореца се почувстваха застрашени, но не отлетяха. Неочаквано едната се килна встрани и увисна, размахвайки отчаяно крила. Помислих, че ще падне, но тя успя да се закрепи. С клатушкате и неумели подскоци двете се прехвърлиха на по-далечните клони. С крясък отнякъде се появиха още две птици с черно-бяло оперение. „Първите са още малки сврачета и се учат да летят, – помислих си – дойдоха да ги надзирават разтревожените им родители”…

В съзнанието ми бавно изплува мъгляв спомен. Беше неотдавна, през април, тогава дърветата още не се бяха разлистили и през клоните можеше да се види как двойка свраки си правят гнездо. Избраха разклонение близо до върха на най-високата бреза. По-едрата отлетя, направи два-три маха, потърси къде да кацне. На земята или във въздуха тя е малко тромава и несръчна. Намери някаква клечка, занесе я до недовършеното гнездо, другата изрази задоволството си с одобрителен крясък. По-дребната не ходи далеч, като партньора си, избира наблизо тънки вейки, пречупва ги с човка и ги реди на гнездото с елегантни движения. После повдига глава и се оглежда, сякаш търси одобрение. В късите ѝ подскоци има преднамерено кокетство и естествен чар.

Птиците се трудиха седмица и повече, гнездото доби внушителен вид, брезата взе да пъшка под тежестта му. Дърветата се разлистиха, закриха гледката, вече не знаех какво точно правят, виждах само как прелитат, чувах как се предупреждават с къркорещи звуци, когато някой излезе да разхожда кучето си.

…Сврачетата подскачаха два-три дена по дърветата. Движенията им ставаха все по-сигурни, почнаха да прелитат от клон на клон. После изчезнаха, но не за дълго. Наскоро ги мярнах да кацат по дърветата около гнездото, в което се излюпиха.

Сега чакам идния април. Ще наблюдавам какво става около гнездото. Може би тези, които го строиха, догодина ще го подирят, за да отгледат още две сврачета.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Над мен – звезди!

Ще предам този монолог така, както ми го разказа един друг старец.

Даскалувах по него време в Икономиката, такова беше тогава популярното название на Икономически техникум в града. Чак не ми се вярваше, че докато съм бил в това (за учениците, но и за мен!) училище, стъпил на земята, цели осем пъти съм обиколил слънцето. На трийсет и кусур лазарника бях, възраст зряла, дето се вика Христо̀ва, която предполага, че съм поумнял и укротил хлапашките си щения. При това с две деца, едното на седем години, другото на пет-шест месеца. Докато жена ми е в отпуск по майчинство с малкото ще помага на голямото да преодолее бариерата между детската градина и началното училище. Живеехме във ведомствена гарсониера, в близост до автогарата, в жилищен блок, точно срещу входа на училището, където синът ми щеше да е първокласник.

Предишната година си купихме нова кола и се канехме през лятото да отидем някъде на почивка, за пръв път без да тичаме подир автобуси и влакове. През юни тези ни мечти бяха помрачени от невзрачно известие в пощенската кутия: „ Явете се …” и т. н., посочено е къде, кога и в колко часа. Във военното окръжие ми връчиха заповед за едномесечен опреснителен курс в Школата за преподготовка на запасни офицери Враца. Така правеха с учителите, изчакваха да свършат учебните занятия в училищата. Разбира се, престоят ми в школата щеше да се счита за платен служебен отпуск. Не беше нещо извънредно, запасняците ни събираха всяка година, по план, за по два-три дни, седмица или повече. Тези, с офицерско звание, имаха у дома си комплект военни дрехи и при повикване пристигаха в поделенията униформени.

Обучението ни във Враца си вървеше скучно и безинтересно. След закуска ходехме на лекции, после обяд и обедна почивка, два часа самоподготовка, вечеря, свободно време и сън. Да са минали десетина дни, излязохме от столовата, тютюнджиите вадим цигарите и се отправяме към местата за пушене. Песента от високоговорителите, разположени така, че да се чуват навсякъде из школата, секна по средата. Говорител на програма „Хоризонт” с метален глас съобщи че: „…на 21 юли … почина … беззаветно вярната дъщеря на Партията и народа Людмила Живкова.”

Да кажа, че съобщението беше отминато с безразличие няма да е вярно. Наострихме слух, но по радиото не казват нищо повече. Пускат траурна музика. Докато тя звучи ние допушваме цигарите и се разотиваме. Някой и да е искал да отвори уста вероятно не е намерил подходящите думи или се е побоял да ги изрече открито пред непознати, събрани от всички краища на България.

Всеки знаеше коя е Людмила Живкова. Беше популярна личност, обичана от едни и мразена от достатъчно други. С нея бяхме от едно поколение. Виждам, че се усмихваш, ще кажеш, че това е единственото нещо, по което си приличаме. И ще бъдеш прав. Но тогава мислех за друго. Че е починала твърде млада, че човекът е същество крехко, че няма значение какъв си приживе, щом дойде, смъртта не те пита чий си и какъв пост заемаш.

Смъртта на различните хора се отразява по различен начин на останалите. Някои умират незабележимо, за кончината им научават и скърбят само най-близките. След последния час на други бият камбани, звучат реквиеми и, може би, тъгуват милиони. Но това не винаги е защото първите са по-недостойни, а вторите по-заслужили…

Още същия следобед спуснаха националния флаг наполовина. Ние отидохме в учебния корпус за самоподготовка, но никой от преподавателите не дойде. На следващата сутрин изкараха всички на големия плац. Говори началника на школата. Словото и извънредната му поява бяха заради вчерашното събитие. След развода офицерите изчезнаха някъде. Ние се въргаляхме в леглата цял ден, бездействието ме тормозеше.

Следобед минах покрай вещевия склад, вратата зееше отворена. Видях вътре старшината да снове между рафтовете. Чакай, викам си, да се отбия, беше споменал, че е от лудогорския край, да го питам от къде точно. Разприказвахме се, а той не спря да сгъва клинове и куртки, очаквал някакъв шеф да го инспектира. Предложих да му помогна. В този следобед, и в свободното си време през още няколко дни, подредихме склада.

Животът в школата тръгна в обичайното си русло, обучението ни беше възобновено. За занятието по топография трябваше да получа някакви карти от секретна секция. Капитанът, който отговаряше за нас, ме пресрещна в коридора и ме дръпна настрани.

– От вчера старшината от вещевия склад ме преследва. Нямаме такава практика, но обстоятелствата тези дни са особени. Така че, считано от утре, съм ти разписал три денонощия домашен отпуск.

Беше ми приятно да чуя тези думи. Виж го ти, моят земляк! Не е забравил стореното добро, а за мен каква по голяма награда от тази да прегърна съпругата, синчето и малката си дъщеричка.

– Разрешете да отпътувам още тази нощ, другарю капитан. Иска ми се да се върна колкото се може по-бързо при семейството си…

– Добре! Ще предупредя дежурния на портала да те пусне след вечерна проверка.

Врачанската гара ме посрещна безлюдна. Отвън един локомотив, направляван от стрелочник със свирка, шареше напред-назад – разтикват по коловозите няколко вагона. В гаровата постройка нямаше хора, ако не броим служителката зад билетното гише. Целта ми е Мездра, от там хващам бързия влак за Варна, слизам на Попово, където чака автобус, който рано сутринта ще ме стовари в Разград. Разписанието не ми вдъхва оптимизъм, влакове има, но преди десетина минути е заминал този, който прави връзка с бързия за Варна.

Пристигам в Мездра. Качвам се на първия влак, който отива на изток. Той е до Горна Оряховица. Като стигна там – ще видим, важно е да съм по-близо до дома! В Горна Оряховица си купувам билет, в Русе съм към три часа. В съседство е автогарата. Зная, че по това време автобус за Разград няма, но да проверя все пак, може да са пуснали... Не мога и да се разочаровам, установявам неизбежното. Връщам се към жп гарата, минавам покрай спряло на паркинга такси, шофьорът сваля стъклото с надежда да го наема, но аз го подминавам – такъв лукс джоба ми не би понесъл!

Вървя по перона на гарата. Преди малко коловозите пустееха, сега на първия е спряла дълга композиция, вратите на вагоните са отворени. От надписа върху табелите разбирам, че това е влак от Ленинград за Варна. Аха, значи минава през Разград! Издебвам стюарда, когато е с гръб към мен и се шмугвам в най-близкия вагон. Минута след това пневматичните врати се затварят. Шумът от заключването им щраква в ушите ми като капан. На път съм да изпадна в ступор, тежест някаква пристиска гърдите ми. Напъхах се тук без да мисля… Вдишвам дълбоко и се оглеждам. Къде ще се крия, ако ме видят? В някое купе? Изключено! Кой знае на какво ще налетя, това е спален вагон?! Остава тоалетната.

Потегляме. Пъхам се в нужника и се спотайвам да мине проверката на билетите. „Така-так, така-так, така-так…” - бият колелата на влака в сглобката на релсите. Бавно се точат минутите, дишането ми се нормализира. Часовникът показва, че от четиридесет минути съм доброволен затворник в миниатюрна подвижна килия. Тишината наоколо си е същата, освен онова „Така-так, така-так…” друго не се чува. Но видимостта ми е нулева – как ще разбера, че съм пристигнал в Разград? Не мога да остана тук, но и не смея да изляза, може да ме види кондукторът. Ха! И какво, като ме види, ако не проверява наред, откъде ще знае, че съм без билет!? Да не би да помни всички! Ще го давам редовен пътник с непроницаема физиономия, който диша чист въздух в коридора. Само че хич ме няма в преструвките… Да бях си взел поне пижамата, но откъде да знам, че ще ми потрябва! Впрочем, този експрес ще спре ли в Разград?

Открехвам вратата и надничам с едно око. Коридорът е пуст. Изхлузвам се от тоалетната, отварям първият прозорец и се надвесвам навън. Вятърът попива потта от челото ми. Минаваме покрай някакво селище, успявам да прочета: „Гара Сеново”. Наближаваме, но до Разград има още поне двайсетина минути.

И тогава ме връхлита чувството, че досегашните ми премеждия ще се окажат дреболия пред неприятностите, които ми предстоят. Този експрес ще си пътува за Варна и в Разград няма да спре! Какъв международен пътник ще се качи там и за къде?! И аз ще се озова скоропостижно във Варна?

Тормозен от такива мисли блуждаещият ми поглед фиксира прозиращи в тъмното очертания на хълмове, които са ми познати. За да разширя кръгозора и осъзная по-бързо видяното свалям стъклото на прозореца до долу и се взирам навън. Ето я гората, комините на стъклозавода, надлеза, познатата каменна сграда, светлините на града в долината… Профучаваме през разградската гара. Обзема ме отчаяние, което прераства в негодувание срещу всички влакове по света. След толкова перипетии да си на една крачка от дома и вместо в града на Бели Лом да се озовеш на Черноморския бряг… Иде ми да увисна с две ръце на внезапната спирачка. „Спри! Спри! Спри!...” – да се разкрещя, в невъзможност да контролирам емоциите си, но оставам бездеен и безмълвен – ослушвам се. Нещо се случва! Навлизаме в гора, после в участък с купища вършина, нахвърляна между издънки от пънове. Спирачките проскърцват, убиват скоростта. Влакът спира насред нищото. Вратите остават заключени. Никой не се показва от купетата. Само аз стърча в коридора.

Не зная, има ли сила мисълта? А родените от нея думи? И как, ако я има, тази сила влияе на международните експресни влакове?

Зяпам през прозореца и изведнъж в главата ми светкавица. Отърсвам се от изненадата, прехвърлям през прозореца единия крак, после другия и увисвам навън като прана дреха. Скачам на чакълестото трасе, прескачам две релси и влизам в гората. Приклякам зад един храст и разгръщам листака му да видя какво става.

Иде още един влак. Локомотивът осветява пътя си с голям фар. Лъха мирис на дизел, стъпалата ми улавят леки вибрации. Композицията изтрополява по релсите с двайсетина вагона. Затова, значи, сме спрели, да се разминем. Товарния влак се отдалечава, пътят на експреса е освободен и той тръгва към морето.

Надигам се и се оглеждам. Там, където бяха влаковете има осветена невзрачна постройка и няколко коловоза. Провървя ми – гара Ясеновец! Ще се върна обратно по линията, до железопътния прелез, от него до Разград е около шест километра.

Качвам се на трасето и тръгвам. Стъпвам по траверсите. Така е по-лесно и няма как да сбъркам посоката. Три-четири лампи, монтирани на високи пилони ми помагат. Но ако от някъде се появи влак… Май ще е по-добре да сляза долу, пак ще следвам линията, ще отнеме повече време, но там ще е по-безопасно.

Слизам и тръгвам през гората. Залитам по неравностите, спъвам се, пречат ми храстите и високите треви. И тази лампа пред мен е като прожектор! Свети точно в очите ми, заслепява ме, не виждам къде стъпвам!

– О-о-о-о! – изригва от гърлото ми стон. Болка, недоумение, тревога. Животински страх!

Впивам длани в някакъв клон, ошмулвам стиска листа; летя, лампата изчезва; премятам се и пльосвам по задник в локва вода. Протягам ръка, пръстите ми докосват черна и влажна стена. Някъде горе се завърта тъмен кръг с мигащи звезди.

Съвзех се на дъното на дълбока и тясна яма. Поизчистих с длан лицето и врата от посипалата се по мен пръст. Кръгът над главата ми е станал светъл, няма звезди и вече не се върти. Изправих се на крака, опипах се – цял съм, не усетих болка. Съмнало се е. Дупката е дълбока човешки бой, предназначена за въргалящият се наблизо бетонен стълб. По стените ѝ стърчат отсечени коренища, хванах се за един, стъпих на друг и изпълзях на повърхността. Проснах се на тревата да отдъхна.

Да съм извървял стотина метра и излязох от гората, хванах пътя между два ожънати блока. Слънцето току-що беше изгряло, усещах топлата му ласка по гърба си. Следвах смешно удължената си сянка, крачех все по-обнадежден. Вече се чуваше шумът на колите по шосето. След малко излязох на Исперихския път. Бариерите на жп-прелеза бяха спуснати. Ще поседна на тази пейка, рекох си, ще поседя да мине влакът, заради който всички са спрели,  все някой от чакащите ще се смили да ме вземе на стоп. Служителят на жп-прелеза изпрати влака и притича да вдигне бариерите. Колите тръгнаха, аз станах от пейката и излязох на асфалта.

Никой не спря. Надничаха учудено през стъклата и ме отминаваха. Не ме взеха и онези, които ме застигнаха надолу по пътя, но аз вече не им се сърдех – знаех защо. Нямах нужда от огледало, за да видя, че съм в окаян вид, откъдето и да ме погледнеш – кални обувки, мокри дрехи, почернели от мръсотия ръце и лице. Тогава разбрах кога и за кого се употребява израза „изпаднал германец”.

След две прекрасни денонощия у дома отпътувах за Враца. С новия москвич. Сам, от Разград до Враца пътувах сам. Ако досега, като притежател на тази кола, не бях оставял никого на пътя, този път го направих. Противно на волята си. Озадачените стопаджии нямаше как да знаят, че това е моето отмъщение, а те са невинни жертви на отношението ми към международните експресни влакове.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Туркоя

Ако тръгнете от Черна по пътя за Мачин и завиете вляво на първото шосейно отклонение след пет-шест километра ще навлезете в Туркоя. На запад селото опира в десния ръкав на Дунав, от изток е притиснато от висок хълм.

Щефан Мокану е едър мъж с широки рамене и дълги ръце. Той е добродушен, като повечето хора, отличаващи се с внушителния си ръст. Ходи срамежливо с наведена глава, не смее да погледне човек в очите, ще речеш, че все нещо търси. Дядо му на младини дошъл в Северна Добруджа от Фъгърашките планини със стадо овце да им дири паша. Харесала му мерата и водата наоколо. Направил си голяма търла (кошара) на високия баир край Туркоя и останал да живее в селото.

Щефан учил чобанлък при баща си още от малък, но повече му харесвало да гледа как вадят големи камъни от мраморната кариера на Италианеца. Една сутрин Щефан пак въртял стадото покрай каменоломната и си мислил, че скоро ще напълни 17-та си година, когато изведнъж най-охранената овца се проснала на земята. Добичето треперело, скърцало със зъби и от устата му се точила пенеста слюнка. Той ѝ сцепил ухото да изтече лошата кръв, но това не помогнало, докато се мръкне овцата умряла, а по поляната се натъркаляли още пет-шест нейни посестрими. Баща му се опитал да ги лекува с разни лекарства, но болните овце и шилета ставали все повече. Повикали комшията, стар турчин, той им казал, че това било кара-шап, иде от осланената есенна трева и зобта, каквито и илачи да дават файда няма. От цялото стадо се отървали само двайсетина овце. Семейството изведнъж обедняло, баща му се захванал да възстанови изгубеното, а през това време Щефан трябвало да търси друго препитание. Отишъл на кариерата, Италианеца го видял каква е канара и го наел.

За да отиде на работа в каменоломната Щефан трябвало да прекоси българската махала. Всеки път минавал по една и съща улица и забелязал, че като писне свирката на махленския чобанин от една порта излиза жена, облечена със зелен сукман. Той спирал, да не пречи на жената да изкара плашливата си коза. Веднъж от вратника изскочило яре, козата се върнала и жената се чудила с врещящото яре ли да се занимава или с блеещата по него коза. Щефан се спуснал, сграбчил ярето и помогнал на жената да натири козата. Тя застанала пред Щефан, той ѝ подал ярето и видял, че е съвсем млада и много красива. Ръката ѝ докоснала неговата, той се засрамил и лицето му заприличало на червеното мушкато, закичено в косата ѝ.

– Уф, какъв си голям! – рекла тя, врътнала се и си отишла.

От този ден насетне винаги изчаквал махленския чобанин, двамата минавали заедно покрай къщата на момата, а Щефан неспокойно се оглеждал да не изтърве кога тя ще се покаже на вратника.

Италианеца преместил Щефан в цеха, където раздробявали големите гранитни късове. По цял ден там правили павета и зажуми ли, по всички тях му се явявал изрисуван нейния образ. Престрашил се да я поиска за жена едвам на втората година. Баща му го заразпитвал чия дъщеря е тя, как се казва, той не можал да каже, посочил само къщата, където живее. Чак когато сватовниците се върнали научил, че името ѝ е Анастасия, по галено майка ѝ баща ѝ и викали Сия. Венчали се през 1940 година, една седмица преди Димитров ден. След сватбата при кмета на Туркоя дошла депеша и българската махала била изселена до крак в България. Сия останала, защото била женена за румънец.

Щефан бил добре платен на кариерата. Докато ергенувал, покрай родителите си, нямал грижа за издръжката си, спестявал спечелените пари, бил наясно, че според традицията малкият му брат ще наследи фамилната къща. Баща му казал, че ще му помогне да си направи своя. Като разбрал, че Щефан ще строи Италианеца му подарил камъка за основите. За едно лято дигнали дом близо до църквата и заживели отделно. С времето Щефан се поочупил, но си останал все тъй срамежлив и необщителен. Жена му се увъртала доволна около него и от ден на ден изглеждала все по-привлекателна. Туркойци не можели да се начудят как тази недодялан каменар е взел ума на толкова красива жена.

Всеки ден клюката в Туркоя намирала своите жертви. Злите езици подемали пусната от някого мълва, разчепквали я и я изоставяли в мига, в който се появи нова. За три години Щефан и Сия били неведнъж одумвани. Отначало затова, че не стъпвали в църквата, после, че станали много набожни и не пропускали служба. Сия ходела из селото весела и усмихната, сипела навред очарование и събирала завистливи погледи навсякъде, откъдето мине. Щефан се радвал на игривата ѝ хубост и бил готов на всичко, за да я запази единствено за себе си. Когато е на кариерата, по своя тих и незабележим начин, доказвал щастието си с усърдие в работата. На втората година двамата на няколко пъти обикаляли близките села, но при кого точно ходили и защо никой не разбрал. На третата година жените в Туркоя почнали да се питат: „Тази няма ли най-после да роди, че да погрознее като нас и мъжете ни да спрат да зяпат подире ѝ?”. Като знаели колко е безобиден Щефан мъжете не се посвенили да отидат и по-далеч в обсъжданията на брака му.

Траян, среден на ръст, русоляв, с трапчинка на брадата, също работел на кариерата. Преди да се ожени за кратко имал закачка със Сия. Една сутрин, без да се усети, че е наблизо, Щефан го чул да казва: „Ама Щефан като не може нека се обади, ще помогнем… Я глей – у нас три момчета съм ги натъркалял!”.

Пророкуванията, че дните на този брак са преброени не се оправдали, съпрузите продължили да си живеят както преди, без с нищо да показват, че клюките са им повлияли. Постепенно на интригантите им станало безинтересно да се занимават с отношенията на двамата и ги оставили на мира. За да ги подемат с нова сила през есента на четвъртата година от сватбата им.

Как са преживели Щефан и Сия тези три години те си знаят, всичко останало скрито зад стените на новата им къща. Ни молитви в църквата помогнали, ни баячки, ни врачки. Докторът в Мачин я прегледал и казал, че с нея всичко е наред, да не спират, някой ден непременно ще забременее. А месеците си минавали, бавно и тягостно, превръщали се в години, а тя си оставала празна. Веднъж Сия споменала, че иска да си вземат хранениче, сега пак заговорила за това. И тогава Щефан се престрашил да ѝ каже нещо, което отдавна тормозело ума му. В тази безкрайно дълга нощ двамата осъмнали със съдбоносно решение.

Рано на другия ден няколко чифта зорки очи видели Сия да отпътува с мъжа си от Туркоя и да се връща чак на другата сутрин. Това се повторило няколко пъти. Щефан бил пратен с Траян от Италианеца да помагат на тамошна бригада да павира централната улица на Мачин. Щефан през деня се превръщал в същинска хала, отхвърлял толкова работа, колкото никога досега, а като се върнел в у дома си ни ядял, ни пиел, цяла нощ сновял сам из стаята и се взирал ту в тъмния прозорец, ту в празното брачно ложе.

Недвусмислените признаци, че отдавна чаканото бебе е на път, се появили по Коледа, през пролетта станали съвсем видни, през юни се родило момче. Кръстили го Христаки[1]. За деветте месеца, докато износвала детето си, Сия поне девет пъти била сдъвквана и изплювана. Хорските усти не се уморили да клюкарстват и по-късно. Защо Христаки? Дàли име на детето си, което никой от близките им не носи! Откъде в тази къща се е взело бебе с толкова руса коса? Майката и бащата са чернокоси! Ха да видим, като порасне дали ще потъмнее!

На четири-пет години Христаки още бил рус. Останал си рус и на десет, и на петнадесет години. Растял малко грубоват, с изсечено като от камък лице. С приведената си фигура напомнял с нещо за баща си, но никога не достигнал неговия ръст. А носът и очите били същите като на майка му. Когато почнал да се бръсне забелязал на брадата си едва забележима трапчинка.

Христаки се оженил за Маричика. Родили им се момиче и момче. Щефан и Сия били ощастливени с две внучета. Кръстили ги с италиански имена – Кармен и Джовани. Няколко години след това Анастасия и Щефан Мокану починали. Семейството на Христаки и Маричика се преместило в Мачин. Никой от рода им не останал в селото. Бавно заглъхнала мълвата за порочно зачатие, бродеща като зъл дух из Туркоя и смущаваща години наред съня на селото. Има ли тя нещо общо с истината е тайна, която съпрузите Мокану отнесли със себе си.

---

[1] Христаки – име, производно на Христос

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.