Ако тръгнете от Черна по пътя за Мачин и завиете вляво на първото шосейно отклонение след пет-шест километра ще навлезете в Туркоя. На запад селото опира в десния ръкав на Дунав, от изток е притиснато от висок хълм.
Щефан Мокану е едър мъж с широки рамене и дълги ръце. Той е добродушен, като повечето хора, отличаващи се с внушителния си ръст. Ходи срамежливо с наведена глава, не смее да погледне човек в очите, ще речеш, че все нещо търси. Дядо му на младини дошъл в Северна Добруджа от Фъгърашките планини със стадо овце да им дири паша. Харесала му мерата и водата наоколо. Направил си голяма търла (кошара) на високия баир край Туркоя и останал да живее в селото.
Щефан учил чобанлък при баща си още от малък, но повече му харесвало да гледа как вадят големи камъни от мраморната кариера на Италианеца. Една сутрин Щефан пак въртял стадото покрай каменоломната и си мислил, че скоро ще напълни 17-та си година, когато изведнъж най-охранената овца се проснала на земята. Добичето треперело, скърцало със зъби и от устата му се точила пенеста слюнка. Той ѝ сцепил ухото да изтече лошата кръв, но това не помогнало, докато се мръкне овцата умряла, а по поляната се натъркаляли още пет-шест нейни посестрими. Баща му се опитал да ги лекува с разни лекарства, но болните овце и шилета ставали все повече. Повикали комшията, стар турчин, той им казал, че това било кара-шап, иде от осланената есенна трева и зобта, каквито и илачи да дават файда няма. От цялото стадо се отървали само двайсетина овце. Семейството изведнъж обедняло, баща му се захванал да възстанови изгубеното, а през това време Щефан трябвало да търси друго препитание. Отишъл на кариерата, Италианеца го видял каква е канара и го наел.
За да отиде на работа в каменоломната Щефан трябвало да прекоси българската махала. Всеки път минавал по една и съща улица и забелязал, че като писне свирката на махленския чобанин от една порта излиза жена, облечена със зелен сукман. Той спирал, да не пречи на жената да изкара плашливата си коза. Веднъж от вратника изскочило яре, козата се върнала и жената се чудила с врещящото яре ли да се занимава или с блеещата по него коза. Щефан се спуснал, сграбчил ярето и помогнал на жената да натири козата. Тя застанала пред Щефан, той ѝ подал ярето и видял, че е съвсем млада и много красива. Ръката ѝ докоснала неговата, той се засрамил и лицето му заприличало на червеното мушкато, закичено в косата ѝ.
– Уф, какъв си голям! – рекла тя, врътнала се и си отишла.
От този ден насетне винаги изчаквал махленския чобанин, двамата минавали заедно покрай къщата на момата, а Щефан неспокойно се оглеждал да не изтърве кога тя ще се покаже на вратника.
Италианеца преместил Щефан в цеха, където раздробявали големите гранитни късове. По цял ден там правили павета и зажуми ли, по всички тях му се явявал изрисуван нейния образ. Престрашил се да я поиска за жена едвам на втората година. Баща му го заразпитвал чия дъщеря е тя, как се казва, той не можал да каже, посочил само къщата, където живее. Чак когато сватовниците се върнали научил, че името ѝ е Анастасия, по галено майка ѝ баща ѝ и викали Сия. Венчали се през 1940 година, една седмица преди Димитров ден. След сватбата при кмета на Туркоя дошла депеша и българската махала била изселена до крак в България. Сия останала, защото била женена за румънец.
Щефан бил добре платен на кариерата. Докато ергенувал, покрай родителите си, нямал грижа за издръжката си, спестявал спечелените пари, бил наясно, че според традицията малкият му брат ще наследи фамилната къща. Баща му казал, че ще му помогне да си направи своя. Като разбрал, че Щефан ще строи Италианеца му подарил камъка за основите. За едно лято дигнали дом близо до църквата и заживели отделно. С времето Щефан се поочупил, но си останал все тъй срамежлив и необщителен. Жена му се увъртала доволна около него и от ден на ден изглеждала все по-привлекателна. Туркойци не можели да се начудят как тази недодялан каменар е взел ума на толкова красива жена.
Всеки ден клюката в Туркоя намирала своите жертви. Злите езици подемали пусната от някого мълва, разчепквали я и я изоставяли в мига, в който се появи нова. За три години Щефан и Сия били неведнъж одумвани. Отначало затова, че не стъпвали в църквата, после, че станали много набожни и не пропускали служба. Сия ходела из селото весела и усмихната, сипела навред очарование и събирала завистливи погледи навсякъде, откъдето мине. Щефан се радвал на игривата ѝ хубост и бил готов на всичко, за да я запази единствено за себе си. Когато е на кариерата, по своя тих и незабележим начин, доказвал щастието си с усърдие в работата. На втората година двамата на няколко пъти обикаляли близките села, но при кого точно ходили и защо никой не разбрал. На третата година жените в Туркоя почнали да се питат: „Тази няма ли най-после да роди, че да погрознее като нас и мъжете ни да спрат да зяпат подире ѝ?”. Като знаели колко е безобиден Щефан мъжете не се посвенили да отидат и по-далеч в обсъжданията на брака му.
Траян, среден на ръст, русоляв, с трапчинка на брадата, също работел на кариерата. Преди да се ожени за кратко имал закачка със Сия. Една сутрин, без да се усети, че е наблизо, Щефан го чул да казва: „Ама Щефан като не може нека се обади, ще помогнем… Я глей – у нас три момчета съм ги натъркалял!”.
Пророкуванията, че дните на този брак са преброени не се оправдали, съпрузите продължили да си живеят както преди, без с нищо да показват, че клюките са им повлияли. Постепенно на интригантите им станало безинтересно да се занимават с отношенията на двамата и ги оставили на мира. За да ги подемат с нова сила през есента на четвъртата година от сватбата им.
Как са преживели Щефан и Сия тези три години те си знаят, всичко останало скрито зад стените на новата им къща. Ни молитви в църквата помогнали, ни баячки, ни врачки. Докторът в Мачин я прегледал и казал, че с нея всичко е наред, да не спират, някой ден непременно ще забременее. А месеците си минавали, бавно и тягостно, превръщали се в години, а тя си оставала празна. Веднъж Сия споменала, че иска да си вземат хранениче, сега пак заговорила за това. И тогава Щефан се престрашил да ѝ каже нещо, което отдавна тормозело ума му. В тази безкрайно дълга нощ двамата осъмнали със съдбоносно решение.
Рано на другия ден няколко чифта зорки очи видели Сия да отпътува с мъжа си от Туркоя и да се връща чак на другата сутрин. Това се повторило няколко пъти. Щефан бил пратен с Траян от Италианеца да помагат на тамошна бригада да павира централната улица на Мачин. Щефан през деня се превръщал в същинска хала, отхвърлял толкова работа, колкото никога досега, а като се върнел в у дома си ни ядял, ни пиел, цяла нощ сновял сам из стаята и се взирал ту в тъмния прозорец, ту в празното брачно ложе.
Недвусмислените признаци, че отдавна чаканото бебе е на път, се появили по Коледа, през пролетта станали съвсем видни, през юни се родило момче. Кръстили го Христаки[1]. За деветте месеца, докато износвала детето си, Сия поне девет пъти била сдъвквана и изплювана. Хорските усти не се уморили да клюкарстват и по-късно. Защо Христаки? Дàли име на детето си, което никой от близките им не носи! Откъде в тази къща се е взело бебе с толкова руса коса? Майката и бащата са чернокоси! Ха да видим, като порасне дали ще потъмнее!
На четири-пет години Христаки още бил рус. Останал си рус и на десет, и на петнадесет години. Растял малко грубоват, с изсечено като от камък лице. С приведената си фигура напомнял с нещо за баща си, но никога не достигнал неговия ръст. А носът и очите били същите като на майка му. Когато почнал да се бръсне забелязал на брадата си едва забележима трапчинка.
Христаки се оженил за Маричика. Родили им се момиче и момче. Щефан и Сия били ощастливени с две внучета. Кръстили ги с италиански имена – Кармен и Джовани. Няколко години след това Анастасия и Щефан Мокану починали. Семейството на Христаки и Маричика се преместило в Мачин. Никой от рода им не останал в селото. Бавно заглъхнала мълвата за порочно зачатие, бродеща като зъл дух из Туркоя и смущаваща години наред съня на селото. Има ли тя нещо общо с истината е тайна, която съпрузите Мокану отнесли със себе си.
[1] Христаки – име, производно на Христос
Няма коментари:
Публикуване на коментар