На 70 плюс

  

Седемдесет - прекрасна мъжка възраст,

достигне ли я всеки мъж, е бог…

 

Маргарита Петкова

 

Абе! Бог, … друг път. Чурук работа е тази...

Омръзнали са ми юбилеи и празници и хич не ми се ще да идва ни рожден, ни имен ден. Не ми се слушат празни приказки и несбъдни пожелания. Знам, че нито здравето ми ще се подобри, нито успехите ми ще се множат. Ще си остана със спомените за доброто време на младостта. Отдавна съм изкачил своите висини, сега слизам. И колкото пò се отдалечавам от върха, толкова е по-трудно да се крепя по нанадолнището, все по-силно ме тегли земята, едно падане може да е последно.

Излизам сред хората, оглеждам се – всички са по-млади от мен. Познати виждам тук-там, приятели – още по-нарядко… Я направил двайсетина крачки, я не – изплезвам език, гърдите ми засвирват като ковашки мях. Мотае ми се главата – скочило е кръвното. Присвива ме стомаха – киселини ме мъчат. Наболяват ме коленете – времето май се разваля. Влачи се по тротоара връзката на обувката ми, сядам на близката пейка да я завържа. Сега пък простатата ме напъва. Не мога да се изправя, без да си помогна с ръце.

Влизам в отсрещното кафене, поръчвам си чай и се оглеждам за тоалетна. Събличам балтона и закачам бастуна на закачалката. На масата виждам рекламна брошура на наклонената кула в Пиза. Защо ли ми трябваше да я разглеждам! От съчувствие и съпричастност, навярно – с една съдба сме с тази кула, изкривени. Ще ида, викам си, преди да съм ритнал камбаната, да видя как се крепи тази старина толкова време без да падне, може пък това да ми помогне някак си. Изваждам от портмонето личната си карта да видя дали не е изтекъл срокът ѝ на валидност. Не е. Редовна е, че и безсрочна даже.

И взех да се питам: защо ли е безсрочна? От грижа за възрастните хора, разбира се; похвално е – да не ги вкарва в излишни разходи! Защо пък да са излишни!? Ние като сме пенсионери не сме ли равноправни на другите граждани? Уха-а, че, това си е направо дискриминация. Значи, така! Не ще държавата повече да се разправя с мен! По този начин съвсем по йезуитски ми намига, че вече ме е отписала и хич не очаква да доживея до следващата подмяна на документите за самоличност? Ще видим тази работа…

Изсърбах си чая, пъхнах скришом брошурата в джоба си и направо отидох в туроператорската агенция. Попаднах там на много любезни хора. Аз предплатих за екскурзията до Пиза, а те ми направиха здравна застраховка за по-висока сума, отколкото на останалите туристи. Почувствах се специален.

След три дни отпътувахме. Като стигнахме в Пиза ни вкараха в един ресторант. Първо ще обядваме, казаха, после ще разглеждаме наклонената кула. Менюто било предварително уговорено – пържола по италиански. Добре, но моите зъби за пържоли не стават, ако ще и по френски да са! Излапах само гарнитурата.

Как стигнах до тук ли? Ще го обясня математически. Отговорът е в едно просто уравнение - сума от две събираеми, чийто сбор е равен на 25.

Чувал съм, че нормалните хора имат 32 зъба. Изглежда, че аз никога не съм бил в тази категория, защото моите зъби и в най-зрялата ми възраст бяха на брой 31. После един по един, докато трупах стаж, ми изпадаха мъдреците. Рекох си, че така е редно – защо му е на един пенсионер да е мъдър?! И бройката се срина на 27. Сигурно от тогава съм почнал да оглупявам. На всичкото отгоре една част от тези 27 отказаха да ми служат. Като ме пенсионираха веднага изприпках при личния си зъболекар с наброените накуп шест учителски заплати. Той ми каза, че ако към тази сума прибавя само още към две хилядарки може да замени негодните ми зъби с нови така, че пак да си останат 27. Беше много загрижен и прие взетото от мен с мънкане решение да ги съкратим на 25 за самоубийствено. Как тъй, недоумява, ти знаеш ли какви последствия може да има това върху здравния ти статус въобще? Дай да ти направим едно хубаво, 27-бройно зъбочене! Ще го направиш ти, викам си, ама аз не съм сигурен дали ще ми трябва.

Чакам да станат протезите, жена ми ме храни с кашички, чорбички, пюрета, настъргани с ренде салати и други такива буламачи. Тъпча ги аз в храносмилателния си тракт,  а на ум си припомням вкуса на жарени, пържени и печени на скара стекове, карета и контрафилета. Най-после дойде ред да си сложа чисто новите зъби.

Първата ми работа беше да си купя пържола. Само че от това не последва очакваното удовлетворение. Налапах дъхавото парче месо като див хищник, въртя глава, дърпам с ръце – не става, не ми се отдава да разкъсам сочното парче като едно време. Помогнах си с ножа – сега пък не мога да я сдъвча, пустата му мръвка! Замислих се и се сетих да броя. Броих, броих… – 14 мои, автентични, леко поразклатени, костни образувания и 11 чужди, пластмасови, до един натоварени с функция за отхапване, която не изпълняват! За да не ми разваля фасадата пък докторът съкратил дъвкателните кътници...

Подир това потресаващо фиаско, на няколко пъти, ми се налага пак да търча при зъболекаря. След всяко посещение спестената от пържоли сума за един миг изчезваше в чекмеджето на доктора, а аз се главоблъсках с решаването на същото онова уравнение с 25. Сега събираемите са 10 и 15 с тенденция второто от тях да се увеличава за сметка на първото.

Преминавайки през какви ли не перипетии седемдесет плюс годишните неизбежно стигат до извода, че бъдещето винаги е по-близо, отколкото ни се иска, а с края на живота ни започва вечността, която сме прекъснали за кратко с появата си на този свят.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права