Хлябът

 

Не зная как е било в големите градове. В годините на моето детство беднотията в селото, където израснах, и в селищата наоколо, беше потресаваща. Бащите ни се връщаха от фронта и едва оставили пушките, поемаха плуговете от ръцете на съпругите си. Смениха униформите с дращещите като шкурка шаечни дрехи и войнишките чепици с цървули от неощавена кожа. Никой не се учудваше, ако срещне жена или дете, обути с това допотопно средство.

Семействата ни бяха многолюдни. Във всяка къща растяха по три-четири, че и повече деца. Малките износваха дрехите на батковците и каките си. Често преправените одеяния на бащите и майките служеха вярно на синовете и дъщерите. В последвалите по-късно по-добри времена беше в реда на нещата обувките ни да са гумени галоши, ботуши или шушони, дрешките ни да са с кръпки, а обядът ни да е комат сух хляб с постна чорбица.

Учебниците си носехме през рамо в пъстри торбички, ушити от домашно тъкан плат. Тръгвахме към училище от кирпичени домове с пръстени подове, застлани с рогозки от царевична шума, събирана по беленки. Рогозките се изплитаха на стан през дългите зимни вечери от близки и познати. Мама им благодареше с почерпка от подсладена, узряла царевица на зърна, която къкреше на печката цял ден.

Изхранването в тези следвоенни години беше трудно дело. За хляба си всяко семейство се грижеше само и го приготвяше у дома.

Пещи имаше във всяка къща. Пещта беше сложно и капризно сводесто съоръжение без комин, не за ума и ръцете на всеки. Изкусни зидари ги правеха от подбрани изпечени тухли, жените ги измазваха отвън с жълта пръст, примесена с плява. Оставяха отпред отвор за опалване и зареждане, а отгоре – отдушник за регулиране на температурата. За гориво целогодишно събирахме и трупахме на камари вършина, слънчогледови и царевични стъбла. Преди всяко използване на пещта запълваха с кал появилите се в мазилката пукнатини, заредеше ли се – капака се замазваше старателно, за да не излиза топлината. Майсторлъкът от този момент се състоеше в преценката колко време да се пекат добре омесените и втасали хлябове, за да не прегорят, но да не останат сурови и да се получи онази хрупкава, набрашнена коричка, опияняваща сетивата. Върхът на блаженството идваше чак накрая – мама да разчупи току-що извадения от пещта самун, да подаде на всеки от тримата си сина димящо парче хляб, с пъхната по средата бучка сирене и цялата тази вкусотия, украсена с шарена сол…

Житото беше малко, поради ниските добиви и репарациите, наложени на България от победителите във Втората световна война. Част от тях са 45 милиона щатски долара, съгласно Парижкият мирен договор от 1947 г., които трябва да изплатим на Гърция. До края на 1964 г. България издължава до последен цент тази огромна сума, чиито сегашен еквивалент надхвърля половин милиард долара. За да се справи с това и в същото време да осигури хранителни продукти за населението, правителството събира така наречените държавни доставки. С онова, което му остане, народът трябваше да преживява както намери за добре.

И преди и след кооперирането на земята брашното достигаше до хората в една разновидност. Ако отидеш на мелница, връщаш се с брашно и трици. Брашното за хората, триците за животните. Приготвянето на една пещ хляб с месенето, втасването и печенето отнемаше на майките и бабите ни почти цяло денонощие и се изяждаше от домочадието за около седмица. Маята всеки си приготвяше сам. Брашно, вода, мая, малко сол – това е всичко! Не знам как този домашен хляб изтрайваше до следващото печене без да мухляса! За да се пести пшеница, нерядко насъщният съдържаше примеси от царевица, ръж и ечемик.

Заместител на хляба беше качамакът, в нашия край му казваме мамалига. Прави се от царевично брашно и вода. Понякога вместо вода слагаха мляко от домашно отглежданите животни. Ако се замеси царевично тесто, добави се мазнина и сирене и се изпече във фурната, се получаваше  нещо като баница, която преселците от Северна Добруджа наричат малай /заемка от румънски/.

Днес тези брашна минават за деликатесни. Да се влагат тогава не беше нито диетичен, нито, гастрономически каприз, не. Ползваха се поотделно или в комбинация по една единствена причина – пълнеж за количество. Те олицетворяваха недоимъка, в чиято обезсилваща хватка хората оцеляваха до пролетната коприва и лапада. С подобна оскъдица българинът се е сблъсквал не за първи път. Може да се предполага, че след подобно презимуване някъде в миналото някой за пръв път е възкликнал: „Няма страшно! Хванахме се за зеленото!”

Виждал съм мои близки да се кръстят и благоговеят преди да посегнат към хляба. Баба събираше падналите в скута ѝ трохи в шепа и ги изсипваше в устата си. Ако някое от децата избърза и мине по непреметения след хранене под, получаваше напомняне от дядовия бастун: „Серсемин! Грехота е да тъпчеш хляба!”

В края на 50-те и началото на 60-те години на 20-ти век ТКЗС-та се замогнаха и изградиха в почти всяко българско село обществени хлебопекарни. Срещу получени от стопанството купони /пари се плащаха чак в края на стопанската година/, хората получаваха хляб. Днес пращате децата си да купят хляб от магазина с пари, тогава нашите родители ни пращаха да вземем хляб от фурната с купони. Тънката разлика в нюанса е, че хората тогава се олицетворяваха като съсобственици на селската фурна и на хляба в нея.

От плещите на отрудените жени отпадна едно от най-тежките им домашни задължения. Облекчение беше и за мъжете, на които повече не им се налагаше да ходят на мелница. Неудобството, докато се стигне до свободна продажба по-късно, беше за пришълците – техните купони в чуждо село не се признаваха. Но варианти се намираха и никой не оставаше гладен – хората бяха гостоприемни.

Отначало хлябът беше един вид – еднакви за всички хлябове по един килограм. С механизацията на селското стопанство и въвеждането на високодобивни сортове пшеница фурната започна да пече два вида хляб. Десетина годишен да съм бил, на купончето от зелена хартия пишеше, че един черен хляб е на стойност 15 стотинки. Белият хляб пък струваше 18 стотинки и се получаваше срещу отпечатан на бял картон купон.

От ранна утрин по улиците и над покривите на къщите се носи мирис на прясно изпечен хляб. Беше нещо, което неизменно улавяхме с обонянието си. На гишето пред пекарната се извива дълга опашка от деца и възрастни. Още преди хората да са тръгнали на работа хлебарят Андрей Гагаузов изважда първата фурна с горещи хлябове, реди ги в големи дървени щайги и ги зачислява на продавачката Таса Ненчева. Тя прибира подадените от нетърпеливите чакащи купони в сандъче с няколко преградки и срещу тях раздава хляб. Децата повличат пълните чанти, преплитайки крака. Рядко някой, дори старец на преклонна възраст, ще устои на изкушението да пъхне един хляб под мишница и докато се прибере вкъщи да чопли и предъвква сладко хапка по хапка.

Постепенно и почти неусетно през 60-те години консумацията на черен хляб намаля и дори изчезна. Хората започнаха да ходят на фурната с велосипеди, мотори, дори с леки коли. Купони за черен хляб се търсеха и се печатаха все по-малко. Фурната започна да го пече един-два пъти седмично. Неговата себестойност и тази на килограм фуражно зърно не се различаваха особено. В края на този период доста хора започнаха да хранят с него домашните си животни. Сигурно поради леснината, с която го получаваха, хората забравиха за тежките години, а уважението и преклонението пред хляба остана някъде в миналото.

Селските хлебопекарни, с пухкавите си бели хлябове, се превърнаха в символ на прогреса, дадоха надежда и укрепиха вярата, че животът по селата отива на добре. Белият хляб беше най-добрият пропагандатор на онова време, а създадената около него оптимистична атмосфера беше по-въздействаща от всяка идеология.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права