КРИС, МАРТИ И ВЯТЪРА

Крис, 1986 година

Крис е на четири-пет години. Когато вечерта майка ѝ я взема от детската градина тя наблюдава как нещо разпръсква листата наоколо и ги събира покрай бордюрите.

– Майко, кой мете листата от асфалта?

– Вятърът.

– А какво е вятърът?

– Вятърът ли ... Защо питаш?

– Днес учихме песничка за вятъра.

Майка ѝ се замисля - как да обясни?

– Ти запомни ли песничката? Я ми изпей!

Вятърко листи в гората пилей

Косето-Босето вече не пей-

с пойните птички отлитна на юг.

Есен е вече пристигнала тук.

– Ами в песничката много добре е казано – вятърко листи в гората пилей. Но не само в гората – виж листата на тази брезичка. Тя се готви за зимата. Листата ѝ жълтеят и падат. Така е всяка есен - става студено и вятърът ги разнася.

– А защо не го виждам вятъра?

– Погледни дърветата. Чуй как шумят клоните – това е вятърът.

– Майко, отчупи ми едно вятърче. Искам утре да го покажа на децата.

=================================

Бариерите на железопътния прелез са спуснати. Няколко коли са спрели и чакат. Спираме и ние. След малко се чува свирката на локомотива и през очите ни се изнизва дълга композиция.

– Моят влак! Моят влак! Моят влак… – скандира зад мен Крис в такт с характерно тракане на вагонните.

Отминаваме прелеза. Необичайната тишина ме кара да нагодя огледалото за обратно виждане да отрази ставащото на задната седалка. Виждам замислената физиономия на дъщеря си и преди да реагирам тя пита:

– Татко, човекът, който кара трактор се казва тракторист, нали!

– Да!

– Човекът, който кара мотор се казва моторист.

– Така е!

– Значи, човекът, който кара влак се казва влакторист!

 

***************************************************

Марти, 2011 година

Дъщерята на Крис, Марти, е на четири-пет години. Докато се освободи място във Варна тя посещава детската градина, в която работи баба ѝ Маринка.

=================================

Марти си има любима кукла на име Жорко.

– Бабо, къде е Жорко?

– Не знам, потърси го!

– Търсих го, търсих го, но не можах да го натърся.

=================================

Излизаме на терасата. Марти ни следва. Духа мразовит вятър.

– По телевизора казаха, че ще застудее  – отбелязва Маринка.

– Ей сега ще проверим дали е паднала температурата или така ни се струва, защото духа вятър – правя няколко крачки и спирам до термометъра.

Марти застава пред мен, повдига се на пръсти и също се взира в скàлата. После се обръща към мен и пита

– Дядо, колко грама е температурата?

=================================

Като всяко дете Марти обича сладкиши. Надвечер излизат с баба си от детската градина.

– Марти, сега ще влезем в магазина.  Ще купим хляб и нищо друго!

– А като купиш хляб ще ми купиш ли близалка?

– Е, нали се разбрахме – ще купим хляб и толкова!

– Бабо-о-о… - готова е да ревне Марти.

– Добре де, ще ти купя близалка, но няма да я разопаковаш преди да си вечеряла. От магазина - директно вкъщи и вечеряме!

– Директно означава, че ще ходим при директорката ли?

=================================

Сядаме на масата в кухнята за закуска – баба, дядо и внуче.

 – Марти, дядо ти днес има рожден ден! Няма ли да го поздравиш?

–Благодаря, дядо!

Марти оглежда масата и бърчи нос разочаровано:  

– Бабо, нали каза, че дядо имал рожден ден. Къде е?

– Ето го дядо ти! До теб е!

– Не бе, бабо! Донеси рождения ден с набучените свещички дядо да ги духне.

=================================

 – Марти, кажи на майка ти, че брат ти си играе с една капачка. Да не вземе да я лапне и да се задави.

– Не, няма нужда. Те майките всичко знаят!

=================================

– Дядо, къде отива слънцето като се стъмни?

– Ти как мислиш? Не си ли виждала?

– Виждала съм как се скрива и през нощта става на луна.

=================================

Тези обувки, бабо, са момичешки, намери си бабешки.

=================================

Младите майки се усмихват по-добре от бабите.

=================================

Тези, дето продават запалки как пъхат огъня в тях?

=================================

Марти си играе на детската площадка и никак не ѝ се тръгва.

– Хайде, Марти, да си отиваме у нас, че взе много силно да духа.

– Кой духа?

– Вятъра – отговаря баба ѝ.

– Защо духа! Вятъра не може ли да се прибере у тях си?

=================================                                          

Валентин Чернев:

– Да поскитаме заедно! – рече ми вятърът, дето

под дъжда зад прозореца тъмен задавено хлипа,

  дето сухите тръни търкаля с пети през полето

и простира на ореха в клоните облачни дрипи.

                                                                                                                

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.

БАБО, КАК ДА ТИ ГО КАЖА?

–  Ало! Здравей, Андри!

– Здрасти, бабо.

– Как се справяш в училище?

– Ами... добре - отговаря Андрей, но така, че гласът му едва се чува. - И оценките ми са добри...

– А опознахте ли се вече, имаш ли си приятели?

– О, да! И момчета, и момичета! Да ти кажа, бабо, аз много си обичам училището -  оживява се Андрей. - Животът ми там е любов. Аз харесвам Яница от нашия клас, а Лора, от IVª харесва мен. Те, двете, обаче не си говорят, защото Лора казала, че ще ми направи магия.

– Магия ли? Каква магия! Ти си умно момче и не, не бива да вярваш на такива глупости.

– Аз не че вярвам, но се страхувам да не стане така, че повече да не харесвам Яница.

– Не, не! Магии има само в приказките. Не се притеснявай! А и Коледа наближава. Нали ще ни дойдеш на гости през ваканцията?

– Да, мама и тате казаха, че ще ме доведат.

– Андри, нали знаеш, през зимата не можем много да излизаме навън - студено е и...

– Да, знам.

– ...затова донеси някаква игра от твоите. Когато не сме навън ще си играем вкъщи.

– Бабо…  ще донеса аз, но… Бабо!

– Какво, не можеш да избереш ли?

– Не! избрал съм аз, но...Бабо! Чакай, нещо ми прекъсва телефона... Как да ти го кажа... Ще донеса една игра, много интересна, обаче...  бабо! Вие с дядо сте малко поостарели и ще ви е трудно да си играете с нея.

На Бъдни вечер цялата фамилия се събира, Андрей носи въпросната игра. Всички се включват в приготвянето на ястията, нареждат ги и сядат на трапезата. Андрей няма търпение:

– Бабо, хайде да поиграем!

– Не сега! Сега трябва да сме седнали на масата заедно и да не ставаме, защото...

– Добре де, ако някой позвъни на вратата как ще му отворим?

– Ще ходим приведени, за да родят житата много зрънца и да има хляб за всички хора... По-добре дядо да ти обясни.

– Я да оставим на мира караконджулите… - включва се дядо му. – Андри, ти знаеш ли, че тази вечер е вълшебна и може още сега да научиш името на момичето, за което ще се ожениш като пораснеш?

– Как?

– Ще станеш от празничната трапеза, но тайно, не трябва никой да те забележи! Ще излезеш навън и ще слушаш какво си говорят хората. Ако чуеш, че първото произнесено име на момиче  е това на Яница тя ще бъде…

– Това няма как да стане! – прекъсва го Андрей.

– Защо?

– Защото аз с Яница съм приключил… Тя не е готова за сериозна връзка!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.

Венци

 

В памет на Венцислав Стоянов

Обàди се Венци: „Пътувам от Беларус. Пристигам с влак в Русе. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?”. „Беларус ли? Какво търсиш чак в Беларус!” – питам. Но съобразявам, че този въпрос може да изясним по-късно: „Добре, ще дойда. Кажи ми в колко часа да съм на гарата.”

Работехме заедно, но не го бях виждал от седмици - беше сезонът на отпуските. Влакът спря, той се показа на една от вратите - беше един съвършено различен човек! Променено беше и облеклото, и походката, и стойката му. Луничките по одухотвореното му лице сега изглеждаха привлекателни и се усмихваше така, както не го е правил много отдавна. Настанихме се в колата и потеглихме.  След малко телефонът му звънна. Той го отвори, заслуша се в приятния женски глас с меко произношение и после каза: „Всё в порядке. Я в машине и еду в Разград.”…

==============================

    1. Искам рога

След политическите промени през 1989 година местим Общинският отдел „Просвета” в помещения на Средношколското общежитие. Подобно преместване е добър повод да се освободим от ненужната бумащина. Преглеждайки едно от бюрата намирам парче сив плат с дължина малко над метър, увит в кафеникава хартия, върху която с молив е записано: „за панталон”.

Пет-шест години преди това отдел „Просвета” се помещаваше в приземния етаж на къща на улица „Бузлуджа”. В първата стая е настанен началника на отдела, във втората - две жени, а в третата - трима мъже. Изборът на помещения, с изключение на първото, е по волята на обитаващите го на принципа пушачи-непушачи, но създава погрешното впечатление, че традициите на Делиормана във  взаимоотношенията между половете са пренесени в Лудогорието.

Малко преди осем часа аз се настанявам на работното си място. Както винаги нашият възрастен колега и наставник Недко Димов ни е изпреварил. Минута след това пристига Венци. С него сме почти връстници. Под мишницата си притиска нещо увито в кафява амбалажна хартия. Той оставя пакета на бюрото си и гледа озадачено подредените папки, но не казва нищо.  Включва електрическия котлон, поставя върху него джезве и след малко разсипва три кафета, които разнася по бюрата.  На всяко от тях, освен книжа, има по един пепелник. Към осем и тридесет часа изпитите от всеки кафета вече са две, а изпушените цигари най-малко три.

– Какво си купил – питам.

– Купил… Жена ми е купила този плат за панталон – показва ми Венци пакета и го пъха зад вратичката на бюрото си. – Бутна ми го сутринта в ръцете – да съм намерел шивач да ми вземе мярка и да го ушие!

Той вади химикалка от вътрешния си джоб и търси някакъв документ в хартиените купчини пред себе си. Движенията му стават припрени и започва да роптае:

– Да му се не види, кой ми е подреждал бюрото?

– Чистачката, кой друг – отговаря му Димов. – И добре е направила – бюрото ти беше образец за безпорядък.

– Ако ти си ѝ подсказал да го направи – не одобрявам! Преди си беше добре, сега не мога нищо да намеря и …

Някой чука. Димов казва: ”Да!” и обръща глава към вратата. Тя се отваря, в образувалата се пролука се показват два крака на високи токчета и в черна пола. По нагоре завесата от тютюнев дим затруднява наблюдението, но тримата все пак разпознават директорката на Техникума по биотехнологии Румяна Панова.

– Ау-у! Тук нищо не се вижда! Ще намина по-късно. – възкликва тя и затваря вратата.

Венци намръщено слуша заглъхващият звук от стъпките на директорката, гледа недоволен подреденото си бюро и казва:

– Рога искам аз, рога! Но да ми ги сложи не жената, а началникът ми.

Това беше неговият начин да изрази желанието си за заемане на по-висок пост в ерархията.

2. Как се купува каса бира

 От лятото на 1991 г. с Венци работим в териториалната училищна инспекция Разград – филиал на МНП. Прекият ни началник, заместник министър Розалина Новачкова, е заредена с ентусиазъм, който се опитва да прелее на подчинените си: „Ще реформираме образованието и ще го изведем до неподозирани върхове. Това е кауза! Имате всички права и ресурси. Над вас е само министърът, останалото е небе!”.

Работим под натиск – получаваме инструкции, изследваме процесите, правим анализи, пишем отчети и концепции… Но от ден на ден промяната става все по-трудна – върховете се тресат, сменят се правителства, настъпва инфлация, площадите се пълнят с недоволни хора.  Ликвидациите и съкращенията са ежедневие, безработицата засяга много семейства и техните деца. Образованието е изтикано на заден план. Други цели се преследват и други страсти се вихрят, за които народът е съвършено неподготвен. Постепенно темпото ни на работа спада, спохожда ни недоверие, промъкват се съмнения, трупа се  умора и разочарование.

По предложение на Венци набелязваме два дни в края на седмицата за риболов. На язовира в Ломци, Поповско, с преспиване. Ще сме четирима - аз, Венци, Николай Миланов и шофьора на инспекцията Денчо. Венци поема организацията – кой какво и колко ще осигури - въдици, стръв, палатки, постелки, храна, вода... Като изявен любител на течния хляб, както той нарича пивото, се самозадължава да купи каса бира.

Тръгваме в петък след работа. В уречения час пред домовете си ме чакат Денчо и Николай. Товарим багажа им и тръгваме за Венци. Спирам москвича пред аптеката срещу тях, но Венци го няма никакъв. Седим в колата и чакаме. Зад прозорците на апартамента му не се забелязва движение. Терасата му е пуста, там само някаква пластмасова въртележка от двулитрова бирена бутилка, измайсторена от Венци , потраква досадно при всеки порив на вятъра. Минават пет-десет минути, започваме да нервничим - времето тече, имаме  двайсетина километра път, а трябва и да устроим бивака си преди да се стъмни. Пресичам улицата, влизам във входа и натискам звънеца. От вътре се чува бодряшкото: „Влез! Отворено е!”. С вратата избутвам брезентова раница, прескачам спинингова въдица, спъвам се в някаква дреха и вероятно съм премигал многократно, за да се убедя, че това, което виждам е истина. Венци седи на масата в кухнята си и пие бира,  пред него е касата пълна с бутилки.

– Абе, Венци! Какво правиш! Не ти пука нито че чакаме, нито че закъсняваме!

– Как какво!? – чуди се Венци. - Аз нали трябваше да купя каса бира? За да купя двадесет бири ми трябват двадесет празни шишета. Обаче, като взех касата – гледам в нея две пълни! И първата мисъл, която ме споходи беше, че трябва да ги изпразня.

От тази неопровержима логика ядът ми се изпари на мига. Разсмях се и го питам:

– Добре де, не можа ли да купиш осемнадесет бири?

– Че на кого да му дойде на ума…

Пристигаме на язовира. Хвърляме въдиците, опъваме палатките, събираме дърва и палим огън. Вечерята е дълга и обилна - с аперитиви, салати и препечени на дълги шишове лакомства. Прекъсваме я само в случай, че някой рибок е налапал кукичката. С бутилка бира в ръка Венци се пъха в палатката и излиза от нея чак на сутринта. Останалите трима спим на смени.

Венци е патрицият с идеите. Осъществяването им е работа на плебса.

3. Случаят Лоара

След няколко седмично сърфиране в интернет Венци прозира възможностите му и изпада във възторг. Той остава все по-дълго в мрежата и не пропуска случай да сподели възхищението си. Беше по времето, когато  заплатите стигаха колкото да се преживее месеца, масовият GSM се побираше в дланта, а смартфоните бяха екзотична рядкост. Венци живееше сам – беше се развел, а децата му се бяха задомили. Имаше софийско жителство и не беше далеч от мисълта да се премести да живее в София. Оценяваше този период от живота си като тежък: „Когато съм пред компютъра се опитвам да забравя и да придам смисъл на някакво парче от самотното си денонощие. Останалата му част при мен са два отрязъка. Единият е изключение, а другият - шест бири. Изключението е, когато съм на работа и имам пълната възможност да общувам пълноценно. Колко и как го правя няма да коментирам. Шестте бири са вече иманентно присъща вечерна норма и предпоставка за добър сън.”

С чувството си за хумор, което при него по-скоро беше остроумие, Венци имаше сериозни попадения: „Пия си снощи биричката, подпирам брада на свития си юмрук и неусетно съм заспал. Колко време е минало не знам, но изведнъж се събуждам  с много  тревожно чувство. Отварям очи и виждам на масата пред мен пет празни и една преполовена бутилка бира. Ето защо съм се събудил, рекох си. Изпих я и се преместих на леглото да си доспя.”

Интересите му в интернет изглежда са били доста по-широки от безцелно сърфиране, защото една октомрийска сутрин Венци дойде на работа и заяви, че скоро ще си вземе отпуск,  за да ходи във Франция. Тази вест, съобщена с нотки на загадъчност, разпали любопитството на присъстващите. Колегите го засипаха с въпроси, но той отговаряше витиевато и не внесе повече яснота към казаното. Но те не го оставяха на мира и той всеки ден биваше притискан да добавя нови подробности. Така френската дестинация се превърна в най-дискутираната тема. Още отначало някои заподозряха, че става дума за жена. Най-накрая самият Венци беше принуден да признае, че това е така. Контактът бил осъществен в интернет, в сайт за запознанства. От тук насетне той почна да обмисля как да осъществи пътуването, като правеше разсъжденията си всеобщо достояние. Скоро щял да е наясно кога точно ще тръгне и с полет на коя авиокомпания.

С прикрита насмешка или привидно безразличие колегията го слушаше - все пак не са много случаите, когато някой раздвижва закърнялата гладкост на провинциалното блато. Планираните подробности Венци умело преплиташе с умозрителни представи и вариативни предположения. Ако не друго умението му да говори интересно беше неоспоримо. Дамата била от някакво градче по долното течение на Лоара. Притежавала обширното имение със старинна къща. На това идилично място Венци се пренасяше мислено и даваше воля на фантазията си. Сутрин тя му сервираше за закуска рохко яйце в чаша, което той трябваше да изяде по английски маниер с малка инкрустирана лъжичка. После косеше моравата пред къщата под пърхащия от любов поглед на мадмоазел, излегната на припек в удобен шезлонг.  Следобед се разхождаха под ръка между вековни дървета по посипани с бял пясък алеи.  Вечер отдъхваха в беседка сред ухание на цъфнали олеандри. В уикендите Венци ловеше риба в красивото езеро, ширнало се насред имението.

Това даде повод на шегобиеца Николай Драев да нарече тази история „Случаят Лоара”.

Веднъж един от тези мечтателни мигове беше немилостиво сринат от грубата реалност. Венци се загледа в краката си и възкликна: „Мамка му! Тези чепици съвсем са издали багажа, а по-свестни нямам… Час по-скоро трябва да си купя нови обувки!”. Това внезапно самопризнание отнесе като вихрушка романтиката на очакваните  преживявания по брега на Лоара и предизвика у присъстващите изблик на съчувствие. В следващите няколко дни Венци се сдоби с почти ново кожено яке и куфар за ръчен багаж с колелца, предоставени му за пътуването от двама колеги.  Питахме и се надявахме да каже кога най-сетне ще тръгне, но той свиваше неопределено рамене: „Чакаме…”

В настъпилото затишие в средата на ноември Венци внася леко оживление. Носи географска карта на Европа, на която с червен флумастер е начертал два маршрута. И двата започваха от Разград, но единия минаваше  през София, а другия през Букурещ. Събираха се в Париж и продължаваха към градчето на брега на Лоара. Няколко колеги го наобиколиха, но повечето останаха безразлични.

Венци продължи да идва на работа. Към края на месеца си взе един ден отпуск, очевидно не за да лети за Франция. Щял да ходи в София да навести брат си. Върна се, продължи да работи и съвсем спря да говори за Франция.

– Я ми кажи, според теб, ще отиде ли Венци във Франция – пита Иван Червенски.

– Той вече е ходил! – отговарям. – Минал е и по двата маршрута. Косил е ливадата пред къщата, ловил е риба в езерото, разхождал се е по алеите с бял пясък...

– Как така! Кога? – чуди се Иван.

– За да разбереш Венци ти трябва повече от обикновено познанство. Той си пада малко чешит и му харесва да теоретизира. Главата му е пълна с идеи, една от друга по-причудливи и красиви, но безполезни.  Той е дълбоко убеден в значимостта им, но никога няма да се заеме да доказва приложимостта им в практиката. Според него, за да свършиш една работа, е достатъчно да си я премислил детайлно, да е минала през съзнанието ти. Затова казвам, че е ходил във Франция, за него този въпрос е приключен.

Така и стана. Но „Случаят Лоара” продължи да витае в две версии.

Първата, че си взел един ден отпуск и ходил в София да се срещне с французойката, на която се представил за софиянец. Влязъл в лоби бара на хотела, където си уговорили среща. Познал я по снимката. Но бил неприятно изненадан - тя е контактувала с още един кавалер, който се оказал познат на Венци. Бил атлетичен мъж, с внушителна мускулатура и малко сиво вещество. За такива хора привържениците на тази версия припомняха, че Венци си има готова характеристика: „Природата също греши, понякога е нелогично разточителна и същевременно пестелива. Да създадеш такова силно тяло и да му дадеш толкова малко мозък е неоправдано.” Когато влязъл в бара и видял как онези двамата си държат ръцете, после стават и прегърнати се отдалечават към асансьора, бил съвсем наясно с намеренията им. „Да прекосиш половин Европа, за да се срещнеш с този безмозъчен тип!?” – недоумяващ и крайно разочарован бил Венци и без да се обади на брат си се върнал в Разград.

Втората версия звучеше по реалистично, но отстъпваше по пикантност и бързо загуби популярност. Венци отива в София на гости на брат си. Придвижвайки се към дома му вижда на отсрещния тротоар въпросната дама. Вади от джоба си принтираната ѝ снимка и хуква след нея. Настига я и се убеждава, че тя и жената от снимката са едно и също лице. Тя отрича, кълне се, че не го познава и заплашва да викне полиция. Венци се връща в Разград, рови се в разни сайтове и установява, че си е имал работа не с французойка, а с изпечена софийска интернет измамница.

И днес не съм сигурен дали тази виртуална жена наистина съществуваше или цялата история беше измислена от Венци. Той обичаше да оригиналничи.

==============================

…Но една друга жена е съвсем истинска. Тази, която промени визията му. Тази, която искаше да знае дали влакът му е пристигнал благополучно в Русе. Тази, която накара Венци отново да се усмихва. От Витебск, Беларус. Тамара.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.

Видимите стени и невидимите въжета

 

Доста години живях в преход от капитализъм към социализъм. Тогава слънцето изгряваше от изток. Лошото време и то идеше от изток. Например, студът пристигаше със североизточния вятър и първо заледяваше Силистра, Толбухин и Разград, а после останалите градове. Като свърши следдеветосептемврийския преход минаха още години в строителство на развит социализъм. И аха-аха да го приключим и от запад задуха Вятърът на промяната. С негова помощ разбрахме, че социализЪма сме го развили до последна степен. Абе, като един ръждив шуруп[1] сме го развинтили и той падна и пое към небитието.  С две думи сме му таковали такованката на светлото бъдеще. Ясно, според новото демократично мислене животът ми до тук е бил нищо и никакъв  си шуруп, който всеки върти, когато му скимне накъдето си иска.

Затова демократите още като пристигнаха смениха шурупа с техен bolt[2] с обратна  резба и казаха: „Досега сте въртели в погрешна посока. Махаме шурупа и ви даваме bolt. Ще ви оправим, но вече ще навивате на обратно и ще развивате пазарно стопанство. Веднага минавате в преход към новата нормалност по линия на обратната резба.” От тези навий-развий указания аз  лично не разбрах много – например, как като развиваме ще навиваме, ама… май беше обратно. Обърках се… После излезе, че не само аз съм объркания – след повече от тридесет години още сме в преход към демокрация, краят му не се вижда и джунглата става все по-непроходима. Оня, бай Тошовия преход, като свърши и го построихме после развития социализъм  ни казаха, че сме стъпили с единия крак на него, а с другия крак сме били вече в комунизЪма. Ние тогава много се ентусиазирахме и почнахме да питаме колко време ще стоим  разкрачени.

Тази подканващо сексуална поза е забелязана на мига от страните на залязващо слънце и най-вече от тази зад Атлантика. Те си оставили в Берлинската стена достатъчно наблюдателници и като видяха, че ние сме съгласни прегазиха Желязната завеса и се настаниха у нас като у тях си. Циклопи като Ричард Ран и отворени „благодетели” като  Джорж Сорос впрегнаха интелект, пари и нашенци в новия преход. Сигурно е толкова дълъг защото е обратен. Те и други работи взеха да стават на обратно. Например, сега сняг вали първо във Видин, Монтана и Благоевград, после в Разград, Силистра и Добрич, слънцето първо грее София, а  после и останалите градове.  

Седемдесет и кусур годишния си живот през отминалия социализъм и сегашния  капитализъм един мой връстник събра в няколко изречения: „Представи си, преди, аз живеех в кръг с определена площ, оградена от стени, кръгозора ми е ограничен. Сега тези стени са разрушени, кръгозора ми е до хоризонта, уж съм свободен, а съм вързан с невидими въжета.Те ме държат в кръг, който рядко е по-голям, обикновено е по-малък от предишния.

---

[1] Шуруп — разновидность самонарезающего винта.

[2] bolt  - fastener for screw connections /крепежен елемент за винтови връзки/.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Пенсионер в премеждие

 

Тази сутрин се събуждам, влизам в банята, поглеждам се в огледалото и… 

О, чудо! 

На върха на носа ми се мъдри едно чудесно акне. Еха-а-а! – възкликвам ентусиазирано. Младостта се завръща! Приглаждам белия перчем и скорострелно командировам жена си за едно денонощие при внуците.

Веднага звъня на една дама, с която много отдавна… е, нали се сещате. Тя доприпка обнадеждена, закачлива, нетърпелива  и…

О, срам!

Оказа се, че ако младостта експериментира с напредналата възраст върху точно определен орган, това не се отнася за останалите и най-вече за този, отговорен за мъжкото самочувствие.

Приет с усмивка, единодушният извод на участниците в приключението е, че природата понякога си прави неуместни  шеги със старците.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

12. Черните щъркели идват през нощта

ПО ГРАНИЦАТА

Щерю горския се сдуши с румънските управници още като дойдоха. Прилепи се към  тях, угаждаше им и животът му потръгна. Началото сложи с изсичането на просеката за прокарване на границата. Една нощ тайно продаде дърва и прибра парите. После повтори, потрети… Мушкаше по някой лев в джоба на шефа на заставата, за да си мълчи. Услади му се тази далавера с дървата и полека-лека взе да гледа на общинската гора Ири Хисар като на своя.  Заедно с кмета търгуваха с дървесината, а в лицето на кмета си намери нов съдружник и с него деляха парите. С негова помощ Щерю накупи на безценица сума ти декари от одържавените ниви на избягалите от Райнино българи. Дигна още един кат на къщата си и стана третия човек в селото, след шефа на заставата и кмета, който се вози във файтон. Леснината, с която натрупа имот го уплашиха: „Много хубаво не е на хубаво! – опасяваше се той, но как да се откаже от такива благини? „Порасна му работата на горския! Надмина всички ни…” – мърмореше под носа си  бакалина Христо Петров. През тези сити времена Щерю се ожени за Петра и прибави като зестра още 20 декара към земята си. На другата година му се роди момиченце. Кръстиха го  Калина.

Калина беше красивата кукличка на мама и тате. Петра я обличаше с пъстроцветни дрешки, сплиташе косата ѝ, а на плитката връзваше кордела. Оправяше внимателно къдриците на челото, хващаше я за раменцата и я завърташе да я огледа отвсякъде, да не би нещо да е пропуснала. Калина не познаваше по-нежни ръце от майчините. От докосването бузите ѝ пламваха, а очите се изпълваха с признателност. Тя се притискаше към майка си и не искаше да се отдели. Ако отнякъде се появеше Щерю, майка ѝ я побутваше, за да го забележи. Личицето на Калина засияваше, тя хукваше насреща му, а той я хващаше под мишниците, вдигаше я над главата си  и  щастливият им смях изпълваше къщата.

Преди да дойдат румънците Щерю ходеше приведен и цялата му фигура излъчваше несигурност. Сега се възгордя. Щом се покажеше на улицата, изправяше снага и гледаше някак отвисоко.  „Недей да се пъчиш такъв! – опитваше се да го завърне жена му. – Зорлем ще накараш хората да те намразят”. Той се ядосваше: „Айде, холан! Тебе ще слушам, аз…  Женски приказки!” Но Петра излезе права! Местните българи взеха да ги гледат накриво, да ги избягват, а не рядко Щерю чуваше подире си обиди, закани и тлъсти псувни. От това първом му ставаше неприятно, но постепенно се примири – нито имаше кураж да се противи на заплахите, нито сила да се откаже от облагите. Инак годините се нижеха, имота му продължаваше да се множи, а той нямаше на кого да го остави. Ставаше все по-нетърпелив да се сдобие с наследник и колчем погледнеше плоския корем на Петра в гърлото му се надигаше неодобрение. Щерю взе да я хока за дреболии, а вечер да закъснява. Тя търпеше упреците и отсъствията му и не знаеше какво да мисли – дали утробата ѝ изсъхна или той нещо е станал нефелен? Скришом от него в късна доба ходи да ѝ баят, но полза не видя. Сетне ходи посред нощите и на  гледачка, при онази дето не се показваше на никой без дългия наниз алтъни на врата си. Цинцарката Щефана се взря в дясната ѝ длан и като отвори сбръчканата си уста сякаш удари Петра с юмрук в стомаха: ”Виждам тука една черта. Ши имаш син, ама по-убаво да нямаш…” Петра скочи така, че катурна стола на който седеше. Хвърли пред слисаната циганка приготвените отнапред леи, изскочи навън и се сля с чернилката на нощта.  Не искаше да повярва на чутото, не го сподели с никого, скъта го дълбоко в себе си, но сърцето ѝ се сви от лошо предчувствие. И когато със Щерю съвсем се отчаяха Петра забременя, лицето ѝ светна, одухотвори се и тя забрави злощастната поличба. Щерю тръпнеше като лист от вълнение. След дългото чакане, в дома му проплака момче.

Първите години от живота на Калина минаха като красив сън. Но когато се роди брат ѝ изведнъж всичко се промени. Майка ѝ по цял ден беше заета да кърми, да пере пелени, да готви и да чисти голямата къща. Сутрин набързо вчесваше Калинината коса, връзваше я с ластик и я пращаше на училище. Под грижите на майка си Илия растеше хубаво и здраво дете. Калина пак тичаше да посреща баща си, но той беше друг: „Уха-а! Колко си пораснала – не мога да те вдигна!”.  И бързаше да пусне Калина на земята. Нетърпеливо вземаше Илия, дълго-дълго го подрусваше на коляното си и му бърбореше. Огорчената Калина се оклюмваше и се свираше в някой ъгъл. След вечеря майка ѝ беше уморена и бързаше да ги настани в леглата. Илия заспиваше, а Калина стискаше клепки и чакаше да чуе как майка ѝ затваря вратата след себе си. Чак тогава отваряше очи,  дълго и ревниво гледаше в тъмното към брат си и се чудеше с какво той я превъзхожда, че получава повече обич.

Една вечер в дома им дойде румънският учител. Докато майка ѝ редеше масата той набързо се осведоми дали Калина си е научила уроците и се обърна към баща ѝ.  Тя очакваше учителят да потвърди  похвалите, които получаваше в училище, но вместо това той се скъса да описва колко умен и схватлив е Илия. „Това дете го  очаква бляскаво бъдеще и непременно трябва да го изпратите да учи в Букурещ”. Баща ѝ слушаше и очите му овлажняваха от възторг. Майка ѝ, с разтреперани ръце, допълваше чашата на даскала и местеше ненужно чиниите с мезета, които и без това си бяха най-близо до него. Никой не забеляза нито стичащите се по бузите сълзи на честолюбивата Калина, нито кога тя стана от стола и оскърбена излезе от стаята.

Наскоро след това посещение Илия го ухапа кърлеж.  Отзад, на свивката на коляното. Махнаха кърлежа, но остана малко червено петно, което не изчезваше. „Впрягай файтона и да го заведем в Тутракан на лекар!” – Уплашена, суеверната Петра стискаше мъжа си за лакътя, а в главата ѝ дрънчеше гердана с алтъните на Щефана. „ Айде, сега! Лекар! Не е нещо  незнайно. Случвало се е на кого ли не – гълчеше Щерю. - Ще се почесва още два-три дни и ще му мине!”. Но не му мина. Червеното петно се разрасна, коляното му се поду, после му се завали приказката и почна да залита. Окуця, очите му се изцъклиха, сам не можеше ни да яде, ни да пие. Девет години след като се роди Илия заприлича на голямо бебе. Майка му не се отделяше от него ни денем, ни нощем и сякаш забрави, че има дъщеря, която вече се момее и мъж, за които да се грижи. Студенина, сива и влажна  като есенна мъгла, се настани във всяко кътче на дома им. Понякога умът на безпомощния Илия като че ли се връщаше, за да каже нещо смислено и тогава обнадежденото  хлипане на майката се следваше от късащия сърцето плач на сина, наподобяващ мучене на добиче. В такива дни на отчаяние, за да не вижда и да не чува, Калина зажумяваше и притискаше с длани ушите си. Ако беше с тях, баща им бързаше да се махне – изхлузваше се през задния вход на къщата, пресичаше Крушака и се изгубваше в гората. Ходеше прегърбен като едно време и не се връщаше по цяла нощ. Тези му бягства постепенно зачестиха, той се отчужди от Илия, от жена си и дъщеря си. Почна да се заседява в кръчмата на Тодораки Енев и,  когато се почерпи повечко, се шушукаше, че се отбивал при една парясница от колонистите. Както го рисуваше мълвата, крушката си имала опашка и един ден той „забрави” да се върне у тях.

Всичко туй мина през погледа на Калина докато съзряваше. Доскоро не си даваше сметка, но сега се питаше как така красивият сън на живота ѝ неусетно се превърна в кошмар. Растеше в двуетажна къща, където не липсваше нищо. От южния прозорец на стаята ѝ се виждаха спокойните, зеленикави води на гьола. През лятото,  в плитчините  до  брега, харесваше да наблюдава хаотичното движение на стотиците попови лъжички, приличащи на запетайки, а вечер, в леглото, да заспива прехласната от  призивното крякане на жабешките им майки.  Големият двор зад дома им опираше на рядко осеяна с дървета поляна, която райнинци наричаха Крушака. Всяка пролет сред избуялата трева там се  кипреха диви цветя с невероятни багри. Калина обичаше да седи сред тях, да вдишва аромата на побелелите от цвят диви круши и да плете пъстри венчета. Там, където Крушака свършваше, започваше гората Ири Хисар, където  баща ѝ беше лесничей. Така беше… А сега майка ѝ остана да се мъчи сама, без мъж - ни разведена, ни вдовица - със сакатия Илийчо.  И с Калина, забравена от всички. Защо големият им дом се превърна в мрачна дълбина и какво ценно остана в него?

Може би всичко започна с черния щъркел?

В оня отдавна отминал ден майка ѝ седеше на пейката пред къщата. Беше се облегнала назад и от това огромният ѝ корем изпъкваше още по-забележимо. Калина приближи, хвана ръката ѝ, седна и без да каже нищо остави майка си да се наслаждава на прохладната привечер. Беше тихо, не потрепваше ни клонче, ни листенце.  Внезапно над покрива на къщата зад тях нещо изсвистя. Две кръстато разперени на тялото крила се извиха над водата, от него се отделиха два червени крака, докоснаха  стъклената повърхност на гьола и я набраздиха кръгообразно.

Да се разхождат в гьола щъркели беше нещо обикновено. Семейство бели щъркели имаха гнездо в центъра на селото и тук ловяха жаби за малките си.  Но този щъркел беше черен, бяло се виждаше съвсем малко и само по корема. От къщите наоколо наизскачаха любопитни. Всички гледаха как този рядък посетител гази във водата, бýчи тинята с човката си като с голяма червена губерка, по главата му играят златисто пурпурни и зеленикави отблясъци и хич не забелязва струпаната на брега тълпа.  Там си говореха с приглушен тон, не смееха да надигнат глас, за да не изплашат птицата и развалят мистерията: „Черния щъркел е рядкост и избягва да се показва  пред хората”; „Прав си, този нещо се е объркал. Аз съм виждал черни щъркели на реката, ама докато ги зърна и те изчезваха в гората!”; „Туй са чисти твари – на късмет е, на здраве и берекет!; „Не знам, не знам… Дано е за добро, ама съм чувал и друго – я градушка ще удари, я суша ще ни споходи или някой ще се помине… Да пази господ!”.

А щъркелът, сякаш свършил това, за което е дошъл, приклекна, разтвори крила и отлетя с изпъната шия -  черна стрела с червен връх. За миг се открои като  сянка на фона на бледнеещото небе. От лъчите на залязващото слънце, под маха на крилата му, ту блесваше, ту угасваше бял перушинест  тригълник.

Тази нощ, на разсъмване, Петра роди Илия.

Когато Илия го ухапа кърлежа Калина беше напълнила седемнадесет години. От тогава до сега слънцето изгрява и залязва много пъти. Всеки от тези дни за нея беше непознат урок, който трябва да усвои.  Не го ли научи следваха дълги нощи на мъчителен размисъл. С баща си гледаше да не се среща, а когато това ставаше неизбежно извръщаше демонстративно глава и не го поглеждаше. Той се опитваше да я спре, искаше да я заговори, но тя стискаше зъби, заобикаляше го като чумав, ускоряваше крачка и тичаше, за да се отдалечи по-бързо и да не ревне пред него. Майка ѝ си остана изцяло отдадена на недъгавия Илия. Отслабна, съсухри се, прежълтя, спеше малко, нощно време ходеше из къщи сякаш безплътна и незабележима като привидение. Някак си Калина успя да се нагоди към атмосферата на тези сложни взаимоотношения и да разбере, че трябва да реди живота си сама. „Каква ирония, – мислеше си понякога - да живееш в родния си дом като сирак… Но какъв сирак - с живи родители!?”. Ранната равносметка ѝ показа, че  все пак родителската подкрепа не ѝ липсва - има осигурен подслон, храна в изобилие, парите не си спомняше да са ѝ били в недостиг, пък и къде ли тук можеше да се харчат. Това ѝ стигаше! А  сърдечните тревоги, пред които сега е изправена, са си лично нейни и са свързани единствено с Петър.

Огледа се в голямото огледало. Леко изпъкналото чело беше бяло и чисто. Дългата коса се спускаше отзад по гърба, а отпред обрамчваше лицето и се разделяше на две от красиво заоблените рамене. Повдигна се на пръсти и забеляза как нежните извивки под талията загатват за съблазнителни форми. Карираната черно-бяла пола май ѝ беше отесняла. Постоя минута-две с длани върху корема си, после пъхна палци под колана на полата, завъртя я наляво-надясно и реши да не я сменя. Замисли се - по полата много не си личеше, но наедрелият ѝ бюст напираше да скъса  седефените копченца на бялата блузка.

Калина довърши тоалета си и се погледна още веднъж в огледалото. Днес беше Петков ден и в Райнино имаше сбор. От към центъра вече се чуваше музика. Това, изглежда, не пораждаше и най-малък трепет в душата на майка ѝ – преди малко тя мина покрай Калина, погледна я с невиждащ поглед и не попита нито защо се е пременила така, нито  къде ще ходи.

Калина излезе на улицата и се отправи към хорото. Щеше да срещне много и все празнично облечени хора. Усмихна се, като си помисли какви ще бъдат реакциите. По пътя щяха да я гледат и изпращат с очи, в които ще чете смесица от укор и възхищение. Щяха да се обръщат след нея и да я хулят. Щяха да ѝ натякват, че не е с носия, с каквато младите се обличаха на този ден. Щяха… Това не я тревожеше особено – отдавна тя и цялата ѝ фамилия бяха в устата на клюката. Че какво очакват от дъщеря на подлога на румънците? Така някои наричаха Щерю, а тя не беше сигурна дали още го брои за баща. Друго сега вълнуваше Калина -  непременно трябваше да се види с Петър и да му каже каква са я надробили.

Тя достигна насъбралото се множество, скупчено около танцьорите. Две хора се бяха извили – едно българско и едно румънско. Неделен ден и по празници кметът Марко задължаваше заселените в селото колонисти да идват на хорото с румънски носии. Началникът на румънската застава в Райнино Траян Петреску пък водеше войниците си да следят за реда и не допускат сбивания, каквито често ставаха между ергените. Калина обиколи навсякъде. Граничарите бяха тук, но Петър не се виждаше. Сред тълпата ѝ се мярна да минава файтонът на заставата. Проследи го до будката със захарен памук,  където той спря. Сърцето ѝ се разтуптя. Как ли ще приеме новината? Приближи, сложи крак на стъпенката,  той се обърна. Но не беше  Петър, а съвсем непознат войник.

– Кой си ти? Къде е Петър? – рязко попита Калина.

– Няма го Петър… вече от три… три дена...! – запъна се младежът, изненадан от  неочаквано появилата се зад него красавица. Тя залитна, момчето скочи от капрата да я подкрепи, но Калина се подпря на файтона и протегнатата му напред ръка увисна безполезно. - Пратиха го да служи на друго място, госпожице. – Войникът чукна  токовете на обувките си и козирува. – Не знам къде го пратиха…  Госпожице? - Но фееричното създание вече се  отдалечаваше, сля се и изчезна в тълпата от сборяни.

Петър беше едро момче, стърчеше с цяла глава над Калина. Двамата се запознаха на хорото тази пролет. В Райнино служеха десет-дванадесет граничари с техния командир. От всички само Петър беше българин, родом от село Черна, Тулчанско. Когато се появил на белия свят родителите му вече имали цели четири внучета. Наскоро след това и другите му братя и сестри се задомили и забравили за баща и майка. Приятелите на добродушния Петър му лепнали прякор - Изстърсака. „Майка ти тебе не те е искала, ама какво да прави…”. Подигравали му се кой къде го види и заради ръста – растял висок и слаб. Често го виждали замислен, подпрял гръб и стъпало на някой дувар, да стърчи на един крак като щъркел.

Петър навършил години и го взели в казармата. Старите му родители починали, а братята и сестрите разграбили родната им къща и му оставили само едно легло и маса с два стола. Сега возеше шефа си Петреску с файтон, а с една двуколка снабдяваше заставата с провизии. Виждаха се с Калина всяка неделя, а понякога и през седмицата, когато Петър идваше в селото да пазарува за войнишката кухня. През месеците откакто двамата се познаваха срещите им ставаха все по-желани, продължителни и нетърпеливи.

Една неделя през август Петър дойде на хорото с двуколката. И сега, както всеки път, около нея се бяха насъбрали ергени, опитващи се да привлекат вниманието ѝ. Петър спря до тях, поздрави ги и я повика настрана. Каза ѝ нещо,  тя кимна, после той я хвана за ръката и ѝ помогна да се качи в двуколката под разочарованите погледи на ухажорите.  Близко стоящите побързаха да изразят неодобрението си: „Какъвто бащата – такава и стоката му” – каза някой. „Тя крушата не пада далеч от корена си!” – допълни друг. „Пачавра!” – възмути се някаква жена и се пъхна между дъщеря си и младеж, да ги раздалечи на прилично според нея разстояние. Но камшикът на Петър вече плющеше над ушите на червената кобилка, колелата на двуколката трополяха по пътя, а празния сандък за провизии потракваше с капака си. След малко нехаещите за чуждото мнение влюбени излязоха извън селото. Петър каза, че бил свободен до вечерта на следващия ден, защото шефът му заминал по работа в Силистра. Спуснаха се по Излаза и после между хълмовете на Фучи кулак. Подминаха изоставената след прокарването на границата работилница на Керемедчи Йордан и поеха по пътя край реката.

Следите от големият дъжд преди седмица още личаха. Тогава река Царасар излезе от коритото си и заля зеленчуковите градини. Пороят беше заличил синорите и  образувал мочурливи участъци покрай двата бряга. Изскубнатите и влачени от буйната вода стъбла  на домати, пипер и друг зарзават, ведно с изпочупени клони и бурени, висяха на  снопове по бодливите стволовете на гледичиите. Новопоникнала трева заличаваше дирите по мокрия път и жвакаше под копитата на кобилката. Петър отби встрани, откачи я от стръките и я  върза да пасе.  Пресегна се и хвана Калина през кръста. Тя скочи от двуколката и се шмугна в обятията му. Хванати за ръка, двамата се  заизкачваха по каменлива стръмнина. Провираха се под низки дървета и между бодливи храсти. Задъхани излязоха на откритата поляна над Бялата канара. Пред очите им се ширна долината на река Царасар с криволичещата покрай нея бразда на границата. Те стояха прегърнати, наслаждаваха се на красивата гледка и се рееха в необятните простори на силните си емоции. В плътно притиснатите им тела се набираше напрежение, което разбираха, че ще трябва да освободят. Не знаеха кога ще стане това, но усещаха, че мигът е близо и го очакваха.

– Знаеш ли, някога, много отдавна, наричали това място Долината на обесените – каза замислено Калина.

От блатист разлив под отсрещната височина излетя двойка черни щъркели. Птиците се издигнаха високо над хълмовете, направиха пълен кръг, после постепенно се снишиха,  прелетяха над главите им и се изгубиха над дъбовата гора зад тях. Калина се наведе, приклекна и  повдигна ръце да се предпази. С тези движения тя се отдръпна от Петър и градусът на чувственост падна. Усети липсата на допира помежду им като хладен полъх, но в себе си призна, че в това само физическо отдалечаване освен инстинкт имаше и осъзната предпазливост – може би още не беше  съвсем готова и не искаше да бърза? А дали не ѝ повлия и поверието, че черните щъркели освен емблема на страстна обич и  символ за ново начало, може да са и  лошо знамение… 

– Не се страхувай, вече са далеч! – прошепна успокоително в ухото ѝ Петър и допря буза до нейната.

Тя нежно го отстрани и каза:

– Заведи ме в пещерата с кръстовете. Тя е тук, под Бялата канара.

Спуснаха се по утъпкана пътечка и стигнаха до няколко млади дръвчета, които правеха входа на пещерата трудно забележим от долината. Стените вътре, с  издълбани ниши, бяха почернели. На пода имаше нахвърляни сухи дърва, а до тях, между наредени в кръг камъни, сивееше пепел.  На тавана зееше димен отвор.. Припадащата навън вечер сгъстяваше  сумрака и Калина едва различи в дъното грубо скован нар, а над него - три малки кръста.  Някой беше ѝ разказвал, че са издълбани от монах отшелник, живял тук през средновековието. Петър застана зад нея и се загледа през рамото ѝ. Вместо християнски знак в кръстовете видя обикновени препречени линии, приличащи на кръстопът, който те кара да се питаш накъде да тръгнеш. Калина притвори очи и в съзнанието ѝ пробягаха една след друга асоциации за дом, легло, огнище,  пушещ комин, подскачащи деца…

Отметна глава назад, обърна се към Петър, сключи ръце на врата му и се притисна към тръпнещото му тяло. Той бавно се наведе, устните му опариха като с пламък челото, очите и бузите и изсипаха жаравата си върху нейните. От там огънят плъзна надолу, разгаряше се непредотвратимо и застрашаваше да я изпепели. Струваше ѝ огромно усилие да постави преграда от двете си длани на гърдите му и се отскубне. Ако времето на неизбежното беше дошло, мястото му не е тук! Щом ще става, да става подобаващо - да бъде истинско, красиво, запомнящо се! Калина направи няколко трудни крачки към изхода и без де се обръща помоли:

– Мръква се. Да тръгваме.

Докато стигнат в селото притъмня. Когато наближиха първите къщи Калина грабна кожените поводи от ръцете на Петър и плесна с тях охранения гръб на кобилата. Животното рязко ускори ход, Петър навири крака и едва не падна от седалката. Тя се разсмя на глас, смехът ѝ прокънтя късо, разчупи тишината и се загуби някъде зад тях. Калина караше двуколката в окрайнините на селото, докато стигне Крушака.  Там спря и хвърли поводите. Петър ги пое и започна да прозира случващото се. Тя скочи чевръсто на земята и отвори изплетен от дрянови шлипки вратник.

– Карай вътре!

Затвори вратника, хвана юздата на коня и го поведе. Тъмнината в безлунната нощ тук беше още по-гъста. Стигнаха до някакви постройки, зад които се издигаше  висока стена с покрив. Чак сега Петър позна Калинината къща. Разпрегнаха кобилата, вързаха я и ѝ дадоха сено.

– Ела! – прошепна Калина. Влязоха в къщата и се качиха на втория етаж.

– А майка ти?

– Кой го е грижа за мене? Тя си има други задължения …

Петър си тръгна на разсъмване. Прибра кобилата в конюшнята на заставата, влезе в спалното помещение и се пъхна в леглото. Спа непробудно през целия ден. Сънува как  запретнал крачоли, гази в някакво блато, а като погледне - краката му тънки, дълги и червени. Уж блато, а дълбоко. На дъното е   Калинината къща и в нея се дави Калина. Той бърка в дълбините, но не може да я стигне. Тя протяга ръце, той ги хваща  и я вади от блатото. Издигат се на високо, превръщат се в два черни щъркела и се реят в небето. Взират се в опустялата под тях Долина на обесените, а скала или дърво да си направят гнездо няма и няма…

Три месеца почти изминаха от този августовски ден. Неочаквано преместиха Петър да служи в Тутракан. Че е пратен в Тутракан Калина научи три седмици след сбора, през ноември. Него ден някой  викаше у тях. Излезе и видя спряна шейна, а в нея непознат мъж, загърнат в габин. „Ти ли си Калина? – попита той. - Аз съм Недьо, рибар съм и търгувам с риба. Нося ти подарък. Петър от Черна ти го праща, той служи на крепостта в Тутракан”. „Ами влез да се стоплиш – покани го Калина. - Да те почерпя с нещо”. „Няма, няма… Ще оставя хамсия в кръчмата на Тодораки Енев и ще бързам да се връщам, че да не замръквам по пътищата”. И тръгна.

Калина влезе в къщи, отвори пакета и извади голям дамски шал с ресни по края. От него падна сгънат на четири лист. На половин страница Петър пишеше, че го пратили да дослужва в Тутракан, но станало внезапно и нямало как тогава да ѝ се обади. Сега много се надявал да го пуснат в отпуск за Коледа и тогава щял да дойде да се видят.

Но Коледата се мина, мина се и Сурваки, а Петър нито дойде, нито писмо писа. В не една от самотните си нощи Калина осъмваше с намерение да хване пътя през гората Ири Хисар, да отиде в  Тутракан и да му се накара едно хубаво... Но като се събудеше и видеше натрупания сняг и заскрежените дървета, разбираше, че това са само празни бълнувания – с какво ще отиде и с кого? Към тревогите ѝ за Петър се прибавиха други. Зимните дрехи помагаха, но коремът ѝ растеше и трябваше да измисля какви ли не хитрини, за да го прикрива. Спря да ходи по седянки, въпреки настояванията на дружките ѝ. Избягваше да се показва пред хората, а когато нямаше как гледаше да излиза, когато по улиците има по-малко хора. Широките рокли и вълнените елечета я правеха дебела и неугледна и когато някой им идваше на гости тя започна да се намята с подарения от Петър шал. Съвсем ненадейно майка ѝ забеляза промяната. Започна да я оглежда с позабравен интерес. Сигурно нещо заподозря, защото рано една сутрин нахълта в моминската ѝ стая  и я свари да лежи. Калина изненадано се повдигна на възглавницата  и посегна към оставения наблизо шал. Петра стигна до леглото и дръпна юргана, преди Калина да свари да се прикрие с шала и майчиният ѝ поглед се впи в  изпъкналия корем.

– Откъде имаш този шал?

Неочаквания въпрос съвсем обърка Калина. Самообладанието, доколкото беше останало, се изпари. Тя притисна с една ръка шала към гърдите си, а с другата посочи корема си.

– Аха! Оня дългуч, Петър. От румънската застава! – Нищо от безразличието на майка ѝ не беше останало. – Кога ще родиш  копелето?

След нея сутрин Калина рязко промени държанието си. Защо и от кого да крие бременността си? Стореното не може да се поправи, пък и да може – тя вече не иска! Тръгна из селото изправена, нарочно се взираше във всеки срещнат и се опитваше да не обръща внимание на  зложелателите и одумките им. А Петър продължаваше да мълчи.

Като се запролети парясницата отпраши нанякъде. Щерю поседя в къщата ѝ още малко и се прибра при своите като посран.  Първо видя надутия корем на дъщеря си, но не каза нищо. Подмина я гузно: „Аз ли да я уча на морал!” и влезе при сакатия си син. Петра го изгледа свирепо и махна с ръка да се пръждосва. Занесе паница с храна, хляб и лъжица в пристройката зад къщата. Щерю се настани в нея, там на времето спеше ратая му. Изяждаше храната и слагаше празната чиния пред вратата. С часове лежеше, зяпаше киришите или се запиляваше от сутринта в гората и се връщаше чак по тъмно.

През март снегът почна да се топи, а с него сякаш се стопи и Петра. Жълтината под черния чумбер избледня, кожата на лицето ѝ стана прозирна и изострените скули заплашваха да я пробият. Нещо отвътре я ръфаше, изяде я съвсем, остави я без сила и я  събори. Лежа една седмица - ни на тоя, ни на оня свят - и издъхна. Калина се видя в чудо. Наближаваше да ражда, от Петър нямаше никаква вест, трябваше да се грижи за Илия, ами баща ѝ… Но още след погребението баща ѝ се качи при Илия, а жената на Иван Въжаря идваше всеки ден и помагаше с каквото може. Калина забеляза, че Въжарката се заседява все по-дълго при Илия. Тогава  баща ѝ  слизаше в пристройката да съзерцава тавана. Друга я мислил той, но тя го разбра късно. Може да се е почувствал виновен, може да не е издържал да гледа мъките на Илия или нейната бременност, може да се е почувствал излишен и ненужен… Но не дочака своя катарзис и десетина дни след смъртта на майка ѝ минал през работилницата на Иван Въжаря, избрал си въже, насапунисал го и се обесил на един дъб в Ири Хисар. Погребаха го без опело и направо от гробищата Въжарката и мъжът ѝ взеха Илия за храненик.

През май Калина се сдоби с момченце. Бабува ѝ Въжарката. Тя остана при родилката няколко дни, докато закрепне. Преди да си тръгне взе Илия в скута си и каза:

– Калинке, Калинке! Как издържа, какиното, досега! Да ти се чуди човек. Все ме беше страх да не пометнеш.  Утре е неделя. Кога ще го кръстиш? Е, ти си знаеш... Може баща пък му да ви  потърси … Ти си гледай детето. А за Илийчо не бери грижа – погали го тя по главата - ние с бат ти Иван си знаем работата.

Клатушкайки глава нагоре-надолу Илия попита:

– Како Калин-о, нал-ли щръкел-ите до-литат с бебе-бе-тата през деня. Аз з-з-ащо не видях щър-кела?

– Защото спеше. Този, за когото питаш, долетя през нощта!

Мина първата неделя след раждането, наближи втората. Калина буташе детската  количка, която майка ѝ получи като подарък от кръстниците за Илия. Прибираше се у тях и плачеше от отчаяние. Срещна я дядо Дечо и я спря. Закачи бастуна си на количката, измъкна от пеша на дрехата си парче конец и го пусна при бебето.

– Да му е хубав съня! Я кажи, булче, какво те мъчи. Такова юначе си имаш, а си се разревала!

– Да ти кажа, дядо Дечо, ама каква полза… Никой не ще да му стане кръстник, на юначето! – натърти тя. – Три дена обикалям вече! На кого ли не се молих! Попа не ще да ме погледне.

– Тъй, тъй… Ти у кръстника си ходи ли?

– Ходих. Като ме видяха и се скриха. Аз викам през оградата, а кръстницата наднича зад пердето и се прави на глуха и сляпа.

– Тъй… Аз да ти кажа, не вярвам от нашето село някой да се съгласи току-тъй. Да ме прощаваш, ама познаваме се… и си знаем вересиите. Инак сме набожни, ама сме  и едни дето вярваме и в магии и в … простотии. Ти като прегърнеш детето си на какво ти мирише?

– На бебе, на какво друго. На чисто и на мляко!

– Ти тъй, ама други казват, че некръстеното дете мирише лошо. Не, че са го помирисвали! То, който го е измислил, може друго да е имал на ума си, но… вери  всякакви. Вярата и заблудата вървят заедно! Затуй ме слушай, хубаво чуй дядо си Дечо! Има едно нещо в нашия край, останало още от турско. Случвало се е тогава не един път мома да забременее, невеста да я остави мъжа ѝ, щото е похитена. Родените после отрочета се считали греховно заченати. Аз не знам дали били грешници, но такива майки и децата им бивали отритнати от всички и никой не се наемал да ги кръщава. Пък некръстеното дете те считали за поганче. Та тогава са го измислили и още се помни! Излизали с детето извън село, връзвали люлката край пътя и който мине първи…

Към тях идеха няколко възрастни жени със скръстени под престилките ръце. Те забавиха крачка и наостриха уши, но Дядо Дечо вдигна ръка и помаха с пръсти на  Калина. Тя се наведе и той ѝ прошепна нещо в ухото. Жените отминаха: „Дъртак! Намерил с кого да се задява..”

- Ами който го види дали ще знае този обичай? – попита Калина.

- Ако е от нашия край – ще знае! Ти се моли да не е жена, щото детето ти е мъжко и мъж трябва да го кръсти. Моли се да не е някой в джоба си да няма ни една парà – тогава на детето главата ще е куха и ще си остане сиромах. Ако пък човекът е богат - и младенецът ще е такъв, ако е някой копанарин - ще скитосва по пътищата. Ха-ха-ха! Такива ми ти работи, Калинке! А, и тогава попа няма къде да иде, ще кръсти юначето. Айде, остани си със здраве.

На следващия ден Калина стана рано, напълни една торба с дрехи и тръгна. Ту буташе количката пред себе си, ту я влачеше подире си. Чак като стигна до бодливите гледичии осъзна, че е извървяла същия път към реката, по който миналия август минаха с двуколката на Петър. Спря да си поеме дъх. От друсането детето беше се уморило и заспало. Огледа се – наблизо имаше няколко върби. Избра една от тях с нисък, дебел клон, извади от торбата съшита от червена дамаска люлка и я върза. Внимателно настани бебето в люлката, пресече пътя и мушна количката в шубраците. До количката отъпка място, колкото да седне и зачака. Припомни си как миналата година с Петър, хванати за ръце, се изкачиха на  Бялата канара, гледаха как високо летят щъркелите,  влизаха в пещерата …

От унеса я извади плачът на бебето. Слънцето се беше дигнало. „Сигурно е огладняло, горкичкото.” Стори ѝ се, че чува да трака каруца. „Дали ще сваря да го накърмя? Ами ако пак заспи, който мине от тук как ще го чуе? Дали няма да го подмине?” Докато се чудеше от към Бялата канара се показаха главите на два коня. В каруцата зад тях седеше мъж. „Слава богу, че не е жена!...  Ама че съм глупава! От къде на къде? – коя друга, освен мене ще тръгне сама из тез джендеми!” А бебето се скъсваше от плач и риташе сърдито. Мъжът видя червената люлка и спря конете. Преди да слезе от каруцата от шубраците изскочи млада жена. Той учудено се огледа, но други хора не видя. Жената се изтъпанчи пред него, посочи го и извика:

– Ти ще си му кръстника!

Недю се почеса по брадата – това пък какво ще е?

– Господ те праща тебе, бат Недьо! Господ те праща!

– Калино! – позна я и той. – Ти акъл имаш ли? Какво дириш чак тука сам самичка!? - но тя тръгна устремно, грабна хълцащото от рев дете и без да се смути седна на земята и започна да го кърми.

– Не разбра ли – кръстник търся! И го намерих. Ти ще си! Чакай малко, да му сменя пелените, че се е наклепал до ушите.

– Ще чакам аз, ама до тук нищо не разбрах.

Докато разказваше неволите си Калина не се спря – нахрани го, пресуши го и го сложи в количката.  Недю я слушаше и се възхищаваше на енергията и красотата ѝ. „ Колко щастливи щяха да са с Петър.” – помисли си.

– А дядо Дечо, докато е жив, ще му целувам ръка и ще го почитам като кръстник!

– Калино, не съм чувал за този обичай, но ще ти стана кръстник. Познавах баща му, детето е сираче от преди да се роди. Защо да не го кръстя! Щом вече си ме избрала…

– Чакай, чакай! Как така сираче? – с разтреперан глас попита Калина.

– Ти не знаеш ли!? Не знаеш, а… Как тогава да го кажа, че да те заболи по-малко…

Калина стисна юмруци и присви устни:

– Давай направо!

– Не помня, казах ли ти като се видяхме предния път... Аз търгувам с риба. Ей тук – той посочи каруцата – нося един   сандък за кръчмата на бай Тодораки от вашето село. Снабдявам с риба и казармата в Тутракан. Наскоро, след като ти донесох шала ходих да им нося риба. Спирам до склада, а там вместо Петър виждам друг войник. Та той ми разказа… Петър сѐ се надявал да му дадат отпуск. Как ли не се молил на началника си – не и не! Трябвало да  потърпи до Коледа. Но Петър не можел повече да трае. „Трябва непременно да ида в Райнино!” Тебе сигурно е искал да види, какво друго …И една нощ, без на никого да се обади тръгнал. Яхнал  артелния кон  и тръгнал! Като стигнал форта до, едно село има там, Шуменци, в тъмницата конят хлътнал в една яма, паднал и не можал да стане. Вдигнал се шум. Петър оставил коня и хукнал. Постовете се развикали да спре и се предаде, но Петър продължил да бяга. Сигурно се надявал да се отскубне и да не го върнат обратно, кой знае…  Охраната почнала да стреля. Петър се оплел в бодливата тел и на сутринта го намерили изстинал…

Тутраканеца млъкна, раменете на Калина се тресяха неудържимо. Той почака-почака и когато тя почна да се съвзема размести сандъците и направи място. После каза:

– Днес нали е неделя? От тука направо отиваме в черквата…

Калина се качи и седна  в каруцата върху разстланите конски чулове,  Недю ѝ подаде бебето и натовари количката. После се качи и подкара конете.

– Кажи ми сега, Калино, какво име си му избрала.

– Петър.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права