Венци

 

В памет на Венцислав Стоянов

Обàди се Венци: „Пътувам от Беларус. Пристигам с влак в Русе. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?”. „Беларус ли? Какво търсиш чак в Беларус!” – питам. Но съобразявам, че този въпрос може да изясним по-късно: „Добре, ще дойда. Кажи ми в колко часа да съм на гарата.”

Работехме заедно, но не го бях виждал от седмици - беше сезонът на отпуските. Влакът спря, той се показа на една от вратите - беше един съвършено различен човек! Променено беше и облеклото, и походката, и стойката му. Луничките по одухотвореното му лице сега изглеждаха привлекателни и се усмихваше така, както не го е правил много отдавна. Настанихме се в колата и потеглихме.  След малко телефонът му звънна. Той го отвори, заслуша се в приятния женски глас с меко произношение и после каза: „Всё в порядке. Я в машине и еду в Разград.”…

==============================

    1. Искам рога

След политическите промени през 1989 година местим Общинският отдел „Просвета” в помещения на Средношколското общежитие. Подобно преместване е добър повод да се освободим от ненужната бумащина. Преглеждайки едно от бюрата намирам парче сив плат с дължина малко над метър, увит в кафеникава хартия, върху която с молив е записано: „за панталон”.

Пет-шест години преди това отдел „Просвета” се помещаваше в приземния етаж на къща на улица „Бузлуджа”. В първата стая е настанен началника на отдела, във втората - две жени, а в третата - трима мъже. Изборът на помещения, с изключение на първото, е по волята на обитаващите го на принципа пушачи-непушачи, но създава погрешното впечатление, че традициите на Делиормана във  взаимоотношенията между половете са пренесени в Лудогорието.

Малко преди осем часа аз се настанявам на работното си място. Както винаги нашият възрастен колега и наставник Недко Димов ни е изпреварил. Минута след това пристига Венци. С него сме почти връстници. Под мишницата си притиска нещо увито в кафява амбалажна хартия. Той оставя пакета на бюрото си и гледа озадачено подредените папки, но не казва нищо.  Включва електрическия котлон, поставя върху него джезве и след малко разсипва три кафета, които разнася по бюрата.  На всяко от тях, освен книжа, има по един пепелник. Към осем и тридесет часа изпитите от всеки кафета вече са две, а изпушените цигари най-малко три.

– Какво си купил – питам.

– Купил… Жена ми е купила този плат за панталон – показва ми Венци пакета и го пъха зад вратичката на бюрото си. – Бутна ми го сутринта в ръцете – да съм намерел шивач да ми вземе мярка и да го ушие!

Той вади химикалка от вътрешния си джоб и търси някакъв документ в хартиените купчини пред себе си. Движенията му стават припрени и започва да роптае:

– Да му се не види, кой ми е подреждал бюрото?

– Чистачката, кой друг – отговаря му Димов. – И добре е направила – бюрото ти беше образец за безпорядък.

– Ако ти си ѝ подсказал да го направи – не одобрявам! Преди си беше добре, сега не мога нищо да намеря и …

Някой чука. Димов казва: ”Да!” и обръща глава към вратата. Тя се отваря, в образувалата се пролука се показват два крака на високи токчета и в черна пола. По нагоре завесата от тютюнев дим затруднява наблюдението, но тримата все пак разпознават директорката на Техникума по биотехнологии Румяна Панова.

– Ау-у! Тук нищо не се вижда! Ще намина по-късно. – възкликва тя и затваря вратата.

Венци намръщено слуша заглъхващият звук от стъпките на директорката, гледа недоволен подреденото си бюро и казва:

– Рога искам аз, рога! Но да ми ги сложи не жената, а началникът ми.

Това беше неговият начин да изрази желанието си за заемане на по-висок пост в ерархията.

2. Как се купува каса бира

 От лятото на 1991 г. с Венци работим в териториалната училищна инспекция Разград – филиал на МНП. Прекият ни началник, заместник министър Розалина Новачкова, е заредена с ентусиазъм, който се опитва да прелее на подчинените си: „Ще реформираме образованието и ще го изведем до неподозирани върхове. Това е кауза! Имате всички права и ресурси. Над вас е само министърът, останалото е небе!”.

Работим под натиск – получаваме инструкции, изследваме процесите, правим анализи, пишем отчети и концепции… Но от ден на ден промяната става все по-трудна – върховете се тресат, сменят се правителства, настъпва инфлация, площадите се пълнят с недоволни хора.  Ликвидациите и съкращенията са ежедневие, безработицата засяга много семейства и техните деца. Образованието е изтикано на заден план. Други цели се преследват и други страсти се вихрят, за които народът е съвършено неподготвен. Постепенно темпото ни на работа спада, спохожда ни недоверие, промъкват се съмнения, трупа се  умора и разочарование.

По предложение на Венци набелязваме два дни в края на седмицата за риболов. На язовира в Ломци, Поповско, с преспиване. Ще сме четирима - аз, Венци, Николай Миланов и шофьора на инспекцията Денчо. Венци поема организацията – кой какво и колко ще осигури - въдици, стръв, палатки, постелки, храна, вода... Като изявен любител на течния хляб, както той нарича пивото, се самозадължава да купи каса бира.

Тръгваме в петък след работа. В уречения час пред домовете си ме чакат Денчо и Николай. Товарим багажа им и тръгваме за Венци. Спирам москвича пред аптеката срещу тях, но Венци го няма никакъв. Седим в колата и чакаме. Зад прозорците на апартамента му не се забелязва движение. Терасата му е пуста, там само някаква пластмасова въртележка от двулитрова бирена бутилка, измайсторена от Венци , потраква досадно при всеки порив на вятъра. Минават пет-десет минути, започваме да нервничим - времето тече, имаме  двайсетина километра път, а трябва и да устроим бивака си преди да се стъмни. Пресичам улицата, влизам във входа и натискам звънеца. От вътре се чува бодряшкото: „Влез! Отворено е!”. С вратата избутвам брезентова раница, прескачам спинингова въдица, спъвам се в някаква дреха и вероятно съм премигал многократно, за да се убедя, че това, което виждам е истина. Венци седи на масата в кухнята си и пие бира,  пред него е касата пълна с бутилки.

– Абе, Венци! Какво правиш! Не ти пука нито че чакаме, нито че закъсняваме!

– Как какво!? – чуди се Венци. - Аз нали трябваше да купя каса бира? За да купя двадесет бири ми трябват двадесет празни шишета. Обаче, като взех касата – гледам в нея две пълни! И първата мисъл, която ме споходи беше, че трябва да ги изпразня.

От тази неопровержима логика ядът ми се изпари на мига. Разсмях се и го питам:

– Добре де, не можа ли да купиш осемнадесет бири?

– Че на кого да му дойде на ума…

Пристигаме на язовира. Хвърляме въдиците, опъваме палатките, събираме дърва и палим огън. Вечерята е дълга и обилна - с аперитиви, салати и препечени на дълги шишове лакомства. Прекъсваме я само в случай, че някой рибок е налапал кукичката. С бутилка бира в ръка Венци се пъха в палатката и излиза от нея чак на сутринта. Останалите трима спим на смени.

Венци е патрицият с идеите. Осъществяването им е работа на плебса.

3. Случаят Лоара

След няколко седмично сърфиране в интернет Венци прозира възможностите му и изпада във възторг. Той остава все по-дълго в мрежата и не пропуска случай да сподели възхищението си. Беше по времето, когато  заплатите стигаха колкото да се преживее месеца, масовият GSM се побираше в дланта, а смартфоните бяха екзотична рядкост. Венци живееше сам – беше се развел, а децата му се бяха задомили. Имаше софийско жителство и не беше далеч от мисълта да се премести да живее в София. Оценяваше този период от живота си като тежък: „Когато съм пред компютъра се опитвам да забравя и да придам смисъл на някакво парче от самотното си денонощие. Останалата му част при мен са два отрязъка. Единият е изключение, а другият - шест бири. Изключението е, когато съм на работа и имам пълната възможност да общувам пълноценно. Колко и как го правя няма да коментирам. Шестте бири са вече иманентно присъща вечерна норма и предпоставка за добър сън.”

С чувството си за хумор, което при него по-скоро беше остроумие, Венци имаше сериозни попадения: „Пия си снощи биричката, подпирам брада на свития си юмрук и неусетно съм заспал. Колко време е минало не знам, но изведнъж се събуждам  с много  тревожно чувство. Отварям очи и виждам на масата пред мен пет празни и една преполовена бутилка бира. Ето защо съм се събудил, рекох си. Изпих я и се преместих на леглото да си доспя.”

Интересите му в интернет изглежда са били доста по-широки от безцелно сърфиране, защото една октомрийска сутрин Венци дойде на работа и заяви, че скоро ще си вземе отпуск,  за да ходи във Франция. Тази вест, съобщена с нотки на загадъчност, разпали любопитството на присъстващите. Колегите го засипаха с въпроси, но той отговаряше витиевато и не внесе повече яснота към казаното. Но те не го оставяха на мира и той всеки ден биваше притискан да добавя нови подробности. Така френската дестинация се превърна в най-дискутираната тема. Още отначало някои заподозряха, че става дума за жена. Най-накрая самият Венци беше принуден да признае, че това е така. Контактът бил осъществен в интернет, в сайт за запознанства. От тук насетне той почна да обмисля как да осъществи пътуването, като правеше разсъжденията си всеобщо достояние. Скоро щял да е наясно кога точно ще тръгне и с полет на коя авиокомпания.

С прикрита насмешка или привидно безразличие колегията го слушаше - все пак не са много случаите, когато някой раздвижва закърнялата гладкост на провинциалното блато. Планираните подробности Венци умело преплиташе с умозрителни представи и вариативни предположения. Ако не друго умението му да говори интересно беше неоспоримо. Дамата била от някакво градче по долното течение на Лоара. Притежавала обширното имение със старинна къща. На това идилично място Венци се пренасяше мислено и даваше воля на фантазията си. Сутрин тя му сервираше за закуска рохко яйце в чаша, което той трябваше да изяде по английски маниер с малка инкрустирана лъжичка. После косеше моравата пред къщата под пърхащия от любов поглед на мадмоазел, излегната на припек в удобен шезлонг.  Следобед се разхождаха под ръка между вековни дървета по посипани с бял пясък алеи.  Вечер отдъхваха в беседка сред ухание на цъфнали олеандри. В уикендите Венци ловеше риба в красивото езеро, ширнало се насред имението.

Това даде повод на шегобиеца Николай Драев да нарече тази история „Случаят Лоара”.

Веднъж един от тези мечтателни мигове беше немилостиво сринат от грубата реалност. Венци се загледа в краката си и възкликна: „Мамка му! Тези чепици съвсем са издали багажа, а по-свестни нямам… Час по-скоро трябва да си купя нови обувки!”. Това внезапно самопризнание отнесе като вихрушка романтиката на очакваните  преживявания по брега на Лоара и предизвика у присъстващите изблик на съчувствие. В следващите няколко дни Венци се сдоби с почти ново кожено яке и куфар за ръчен багаж с колелца, предоставени му за пътуването от двама колеги.  Питахме и се надявахме да каже кога най-сетне ще тръгне, но той свиваше неопределено рамене: „Чакаме…”

В настъпилото затишие в средата на ноември Венци внася леко оживление. Носи географска карта на Европа, на която с червен флумастер е начертал два маршрута. И двата започваха от Разград, но единия минаваше  през София, а другия през Букурещ. Събираха се в Париж и продължаваха към градчето на брега на Лоара. Няколко колеги го наобиколиха, но повечето останаха безразлични.

Венци продължи да идва на работа. Към края на месеца си взе един ден отпуск, очевидно не за да лети за Франция. Щял да ходи в София да навести брат си. Върна се, продължи да работи и съвсем спря да говори за Франция.

– Я ми кажи, според теб, ще отиде ли Венци във Франция – пита Иван Червенски.

– Той вече е ходил! – отговарям. – Минал е и по двата маршрута. Косил е ливадата пред къщата, ловил е риба в езерото, разхождал се е по алеите с бял пясък...

– Как така! Кога? – чуди се Иван.

– За да разбереш Венци ти трябва повече от обикновено познанство. Той си пада малко чешит и му харесва да теоретизира. Главата му е пълна с идеи, една от друга по-причудливи и красиви, но безполезни.  Той е дълбоко убеден в значимостта им, но никога няма да се заеме да доказва приложимостта им в практиката. Според него, за да свършиш една работа, е достатъчно да си я премислил детайлно, да е минала през съзнанието ти. Затова казвам, че е ходил във Франция, за него този въпрос е приключен.

Така и стана. Но „Случаят Лоара” продължи да витае в две версии.

Първата, че си взел един ден отпуск и ходил в София да се срещне с французойката, на която се представил за софиянец. Влязъл в лоби бара на хотела, където си уговорили среща. Познал я по снимката. Но бил неприятно изненадан - тя е контактувала с още един кавалер, който се оказал познат на Венци. Бил атлетичен мъж, с внушителна мускулатура и малко сиво вещество. За такива хора привържениците на тази версия припомняха, че Венци си има готова характеристика: „Природата също греши, понякога е нелогично разточителна и същевременно пестелива. Да създадеш такова силно тяло и да му дадеш толкова малко мозък е неоправдано.” Когато влязъл в бара и видял как онези двамата си държат ръцете, после стават и прегърнати се отдалечават към асансьора, бил съвсем наясно с намеренията им. „Да прекосиш половин Европа, за да се срещнеш с този безмозъчен тип!?” – недоумяващ и крайно разочарован бил Венци и без да се обади на брат си се върнал в Разград.

Втората версия звучеше по реалистично, но отстъпваше по пикантност и бързо загуби популярност. Венци отива в София на гости на брат си. Придвижвайки се към дома му вижда на отсрещния тротоар въпросната дама. Вади от джоба си принтираната ѝ снимка и хуква след нея. Настига я и се убеждава, че тя и жената от снимката са едно и също лице. Тя отрича, кълне се, че не го познава и заплашва да викне полиция. Венци се връща в Разград, рови се в разни сайтове и установява, че си е имал работа не с французойка, а с изпечена софийска интернет измамница.

И днес не съм сигурен дали тази виртуална жена наистина съществуваше или цялата история беше измислена от Венци. Той обичаше да оригиналничи.

==============================

…Но една друга жена е съвсем истинска. Тази, която промени визията му. Тази, която искаше да знае дали влакът му е пристигнал благополучно в Русе. Тази, която накара Венци отново да се усмихва. От Витебск, Беларус. Тамара.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.