КРИС, МАРТИ И ВЯТЪРА

Крис, 1986 година

Крис е на четири-пет години. Когато вечерта майка ѝ я взема от детската градина тя наблюдава как нещо разпръсква листата наоколо и ги събира покрай бордюрите.

– Майко, кой мете листата от асфалта?

– Вятърът.

– А какво е вятърът?

– Вятърът ли ... Защо питаш?

– Днес учихме песничка за вятъра.

Майка ѝ се замисля - как да обясни?

– Ти запомни ли песничката? Я ми изпей!

Вятърко листи в гората пилей

Косето-Босето вече не пей-

с пойните птички отлитна на юг.

Есен е вече пристигнала тук.

– Ами в песничката много добре е казано – вятърко листи в гората пилей. Но не само в гората – виж листата на тази брезичка. Тя се готви за зимата. Листата ѝ жълтеят и падат. Така е всяка есен - става студено и вятърът ги разнася.

– А защо не го виждам вятъра?

– Погледни дърветата. Чуй как шумят клоните – това е вятърът.

– Майко, отчупи ми едно вятърче. Искам утре да го покажа на децата.

=================================

Бариерите на железопътния прелез са спуснати. Няколко коли са спрели и чакат. Спираме и ние. След малко се чува свирката на локомотива и през очите ни се изнизва дълга композиция.

– Моят влак! Моят влак! Моят влак… – скандира зад мен Крис в такт с характерно тракане на вагонните.

Отминаваме прелеза. Необичайната тишина ме кара да нагодя огледалото за обратно виждане да отрази ставащото на задната седалка. Виждам замислената физиономия на дъщеря си и преди да реагирам тя пита:

– Татко, човекът, който кара трактор се казва тракторист, нали!

– Да!

– Човекът, който кара мотор се казва моторист.

– Така е!

– Значи, човекът, който кара влак се казва влакторист!

 

***************************************************

Марти, 2011 година

Дъщерята на Крис, Марти, е на четири-пет години. Докато се освободи място във Варна тя посещава детската градина, в която работи баба ѝ Маринка.

=================================

Марти си има любима кукла на име Жорко.

– Бабо, къде е Жорко?

– Не знам, потърси го!

– Търсих го, търсих го, но не можах да го натърся.

=================================

Излизаме на терасата. Марти ни следва. Духа мразовит вятър.

– По телевизора казаха, че ще застудее  – отбелязва Маринка.

– Ей сега ще проверим дали е паднала температурата или така ни се струва, защото духа вятър – правя няколко крачки и спирам до термометъра.

Марти застава пред мен, повдига се на пръсти и също се взира в скàлата. После се обръща към мен и пита

– Дядо, колко грама е температурата?

=================================

Като всяко дете Марти обича сладкиши. Надвечер излизат с баба си от детската градина.

– Марти, сега ще влезем в магазина.  Ще купим хляб и нищо друго!

– А като купиш хляб ще ми купиш ли близалка?

– Е, нали се разбрахме – ще купим хляб и толкова!

– Бабо-о-о… - готова е да ревне Марти.

– Добре де, ще ти купя близалка, но няма да я разопаковаш преди да си вечеряла. От магазина - директно вкъщи и вечеряме!

– Директно означава, че ще ходим при директорката ли?

=================================

Сядаме на масата в кухнята за закуска – баба, дядо и внуче.

 – Марти, дядо ти днес има рожден ден! Няма ли да го поздравиш?

–Благодаря, дядо!

Марти оглежда масата и бърчи нос разочаровано:  

– Бабо, нали каза, че дядо имал рожден ден. Къде е?

– Ето го дядо ти! До теб е!

– Не бе, бабо! Донеси рождения ден с набучените свещички дядо да ги духне.

=================================

 – Марти, кажи на майка ти, че брат ти си играе с една капачка. Да не вземе да я лапне и да се задави.

– Не, няма нужда. Те майките всичко знаят!

=================================

– Дядо, къде отива слънцето като се стъмни?

– Ти как мислиш? Не си ли виждала?

– Виждала съм как се скрива и през нощта става на луна.

=================================

Тези обувки, бабо, са момичешки, намери си бабешки.

=================================

Младите майки се усмихват по-добре от бабите.

=================================

Тези, дето продават запалки как пъхат огъня в тях?

=================================

Марти си играе на детската площадка и никак не ѝ се тръгва.

– Хайде, Марти, да си отиваме у нас, че взе много силно да духа.

– Кой духа?

– Вятъра – отговаря баба ѝ.

– Защо духа! Вятъра не може ли да се прибере у тях си?

=================================                                          

Валентин Чернев:

– Да поскитаме заедно! – рече ми вятърът, дето

под дъжда зад прозореца тъмен задавено хлипа,

  дето сухите тръни търкаля с пети през полето

и простира на ореха в клоните облачни дрипи.

                                                                                                                

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права.