12. Черните щъркели идват през нощта

ПО ГРАНИЦАТА

Щерю горския се сдуши с румънските управници още като дойдоха. Прилепи се към  тях, угаждаше им и животът му потръгна. Началото сложи с изсичането на просеката за прокарване на границата. Една нощ тайно продаде дърва и прибра парите. После повтори, потрети… Мушкаше по някой лев в джоба на шефа на заставата, за да си мълчи. Услади му се тази далавера с дървата и полека-лека взе да гледа на общинската гора Ири Хисар като на своя.  Заедно с кмета търгуваха с дървесината, а в лицето на кмета си намери нов съдружник и с него деляха парите. С негова помощ Щерю накупи на безценица сума ти декари от одържавените ниви на избягалите от Райнино българи. Дигна още един кат на къщата си и стана третия човек в селото, след шефа на заставата и кмета, който се вози във файтон. Леснината, с която натрупа имот го уплашиха: „Много хубаво не е на хубаво! – опасяваше се той, но как да се откаже от такива благини? „Порасна му работата на горския! Надмина всички ни…” – мърмореше под носа си  бакалина Христо Петров. През тези сити времена Щерю се ожени за Петра и прибави като зестра още 20 декара към земята си. На другата година му се роди момиченце. Кръстиха го  Калина.

Калина беше красивата кукличка на мама и тате. Петра я обличаше с пъстроцветни дрешки, сплиташе косата ѝ, а на плитката връзваше кордела. Оправяше внимателно къдриците на челото, хващаше я за раменцата и я завърташе да я огледа отвсякъде, да не би нещо да е пропуснала. Калина не познаваше по-нежни ръце от майчините. От докосването бузите ѝ пламваха, а очите се изпълваха с признателност. Тя се притискаше към майка си и не искаше да се отдели. Ако отнякъде се появеше Щерю, майка ѝ я побутваше, за да го забележи. Личицето на Калина засияваше, тя хукваше насреща му, а той я хващаше под мишниците, вдигаше я над главата си  и  щастливият им смях изпълваше къщата.

Преди да дойдат румънците Щерю ходеше приведен и цялата му фигура излъчваше несигурност. Сега се възгордя. Щом се покажеше на улицата, изправяше снага и гледаше някак отвисоко.  „Недей да се пъчиш такъв! – опитваше се да го завърне жена му. – Зорлем ще накараш хората да те намразят”. Той се ядосваше: „Айде, холан! Тебе ще слушам, аз…  Женски приказки!” Но Петра излезе права! Местните българи взеха да ги гледат накриво, да ги избягват, а не рядко Щерю чуваше подире си обиди, закани и тлъсти псувни. От това първом му ставаше неприятно, но постепенно се примири – нито имаше кураж да се противи на заплахите, нито сила да се откаже от облагите. Инак годините се нижеха, имота му продължаваше да се множи, а той нямаше на кого да го остави. Ставаше все по-нетърпелив да се сдобие с наследник и колчем погледнеше плоския корем на Петра в гърлото му се надигаше неодобрение. Щерю взе да я хока за дреболии, а вечер да закъснява. Тя търпеше упреците и отсъствията му и не знаеше какво да мисли – дали утробата ѝ изсъхна или той нещо е станал нефелен? Скришом от него в късна доба ходи да ѝ баят, но полза не видя. Сетне ходи посред нощите и на  гледачка, при онази дето не се показваше на никой без дългия наниз алтъни на врата си. Цинцарката Щефана се взря в дясната ѝ длан и като отвори сбръчканата си уста сякаш удари Петра с юмрук в стомаха: ”Виждам тука една черта. Ши имаш син, ама по-убаво да нямаш…” Петра скочи така, че катурна стола на който седеше. Хвърли пред слисаната циганка приготвените отнапред леи, изскочи навън и се сля с чернилката на нощта.  Не искаше да повярва на чутото, не го сподели с никого, скъта го дълбоко в себе си, но сърцето ѝ се сви от лошо предчувствие. И когато със Щерю съвсем се отчаяха Петра забременя, лицето ѝ светна, одухотвори се и тя забрави злощастната поличба. Щерю тръпнеше като лист от вълнение. След дългото чакане, в дома му проплака момче.

Първите години от живота на Калина минаха като красив сън. Но когато се роди брат ѝ изведнъж всичко се промени. Майка ѝ по цял ден беше заета да кърми, да пере пелени, да готви и да чисти голямата къща. Сутрин набързо вчесваше Калинината коса, връзваше я с ластик и я пращаше на училище. Под грижите на майка си Илия растеше хубаво и здраво дете. Калина пак тичаше да посреща баща си, но той беше друг: „Уха-а! Колко си пораснала – не мога да те вдигна!”.  И бързаше да пусне Калина на земята. Нетърпеливо вземаше Илия, дълго-дълго го подрусваше на коляното си и му бърбореше. Огорчената Калина се оклюмваше и се свираше в някой ъгъл. След вечеря майка ѝ беше уморена и бързаше да ги настани в леглата. Илия заспиваше, а Калина стискаше клепки и чакаше да чуе как майка ѝ затваря вратата след себе си. Чак тогава отваряше очи,  дълго и ревниво гледаше в тъмното към брат си и се чудеше с какво той я превъзхожда, че получава повече обич.

Една вечер в дома им дойде румънският учител. Докато майка ѝ редеше масата той набързо се осведоми дали Калина си е научила уроците и се обърна към баща ѝ.  Тя очакваше учителят да потвърди  похвалите, които получаваше в училище, но вместо това той се скъса да описва колко умен и схватлив е Илия. „Това дете го  очаква бляскаво бъдеще и непременно трябва да го изпратите да учи в Букурещ”. Баща ѝ слушаше и очите му овлажняваха от възторг. Майка ѝ, с разтреперани ръце, допълваше чашата на даскала и местеше ненужно чиниите с мезета, които и без това си бяха най-близо до него. Никой не забеляза нито стичащите се по бузите сълзи на честолюбивата Калина, нито кога тя стана от стола и оскърбена излезе от стаята.

Наскоро след това посещение Илия го ухапа кърлеж.  Отзад, на свивката на коляното. Махнаха кърлежа, но остана малко червено петно, което не изчезваше. „Впрягай файтона и да го заведем в Тутракан на лекар!” – Уплашена, суеверната Петра стискаше мъжа си за лакътя, а в главата ѝ дрънчеше гердана с алтъните на Щефана. „ Айде, сега! Лекар! Не е нещо  незнайно. Случвало се е на кого ли не – гълчеше Щерю. - Ще се почесва още два-три дни и ще му мине!”. Но не му мина. Червеното петно се разрасна, коляното му се поду, после му се завали приказката и почна да залита. Окуця, очите му се изцъклиха, сам не можеше ни да яде, ни да пие. Девет години след като се роди Илия заприлича на голямо бебе. Майка му не се отделяше от него ни денем, ни нощем и сякаш забрави, че има дъщеря, която вече се момее и мъж, за които да се грижи. Студенина, сива и влажна  като есенна мъгла, се настани във всяко кътче на дома им. Понякога умът на безпомощния Илия като че ли се връщаше, за да каже нещо смислено и тогава обнадежденото  хлипане на майката се следваше от късащия сърцето плач на сина, наподобяващ мучене на добиче. В такива дни на отчаяние, за да не вижда и да не чува, Калина зажумяваше и притискаше с длани ушите си. Ако беше с тях, баща им бързаше да се махне – изхлузваше се през задния вход на къщата, пресичаше Крушака и се изгубваше в гората. Ходеше прегърбен като едно време и не се връщаше по цяла нощ. Тези му бягства постепенно зачестиха, той се отчужди от Илия, от жена си и дъщеря си. Почна да се заседява в кръчмата на Тодораки Енев и,  когато се почерпи повечко, се шушукаше, че се отбивал при една парясница от колонистите. Както го рисуваше мълвата, крушката си имала опашка и един ден той „забрави” да се върне у тях.

Всичко туй мина през погледа на Калина докато съзряваше. Доскоро не си даваше сметка, но сега се питаше как така красивият сън на живота ѝ неусетно се превърна в кошмар. Растеше в двуетажна къща, където не липсваше нищо. От южния прозорец на стаята ѝ се виждаха спокойните, зеленикави води на гьола. През лятото,  в плитчините  до  брега, харесваше да наблюдава хаотичното движение на стотиците попови лъжички, приличащи на запетайки, а вечер, в леглото, да заспива прехласната от  призивното крякане на жабешките им майки.  Големият двор зад дома им опираше на рядко осеяна с дървета поляна, която райнинци наричаха Крушака. Всяка пролет сред избуялата трева там се  кипреха диви цветя с невероятни багри. Калина обичаше да седи сред тях, да вдишва аромата на побелелите от цвят диви круши и да плете пъстри венчета. Там, където Крушака свършваше, започваше гората Ири Хисар, където  баща ѝ беше лесничей. Така беше… А сега майка ѝ остана да се мъчи сама, без мъж - ни разведена, ни вдовица - със сакатия Илийчо.  И с Калина, забравена от всички. Защо големият им дом се превърна в мрачна дълбина и какво ценно остана в него?

Може би всичко започна с черния щъркел?

В оня отдавна отминал ден майка ѝ седеше на пейката пред къщата. Беше се облегнала назад и от това огромният ѝ корем изпъкваше още по-забележимо. Калина приближи, хвана ръката ѝ, седна и без да каже нищо остави майка си да се наслаждава на прохладната привечер. Беше тихо, не потрепваше ни клонче, ни листенце.  Внезапно над покрива на къщата зад тях нещо изсвистя. Две кръстато разперени на тялото крила се извиха над водата, от него се отделиха два червени крака, докоснаха  стъклената повърхност на гьола и я набраздиха кръгообразно.

Да се разхождат в гьола щъркели беше нещо обикновено. Семейство бели щъркели имаха гнездо в центъра на селото и тук ловяха жаби за малките си.  Но този щъркел беше черен, бяло се виждаше съвсем малко и само по корема. От къщите наоколо наизскачаха любопитни. Всички гледаха как този рядък посетител гази във водата, бýчи тинята с човката си като с голяма червена губерка, по главата му играят златисто пурпурни и зеленикави отблясъци и хич не забелязва струпаната на брега тълпа.  Там си говореха с приглушен тон, не смееха да надигнат глас, за да не изплашат птицата и развалят мистерията: „Черния щъркел е рядкост и избягва да се показва  пред хората”; „Прав си, този нещо се е объркал. Аз съм виждал черни щъркели на реката, ама докато ги зърна и те изчезваха в гората!”; „Туй са чисти твари – на късмет е, на здраве и берекет!; „Не знам, не знам… Дано е за добро, ама съм чувал и друго – я градушка ще удари, я суша ще ни споходи или някой ще се помине… Да пази господ!”.

А щъркелът, сякаш свършил това, за което е дошъл, приклекна, разтвори крила и отлетя с изпъната шия -  черна стрела с червен връх. За миг се открои като  сянка на фона на бледнеещото небе. От лъчите на залязващото слънце, под маха на крилата му, ту блесваше, ту угасваше бял перушинест  тригълник.

Тази нощ, на разсъмване, Петра роди Илия.

Когато Илия го ухапа кърлежа Калина беше напълнила седемнадесет години. От тогава до сега слънцето изгрява и залязва много пъти. Всеки от тези дни за нея беше непознат урок, който трябва да усвои.  Не го ли научи следваха дълги нощи на мъчителен размисъл. С баща си гледаше да не се среща, а когато това ставаше неизбежно извръщаше демонстративно глава и не го поглеждаше. Той се опитваше да я спре, искаше да я заговори, но тя стискаше зъби, заобикаляше го като чумав, ускоряваше крачка и тичаше, за да се отдалечи по-бързо и да не ревне пред него. Майка ѝ си остана изцяло отдадена на недъгавия Илия. Отслабна, съсухри се, прежълтя, спеше малко, нощно време ходеше из къщи сякаш безплътна и незабележима като привидение. Някак си Калина успя да се нагоди към атмосферата на тези сложни взаимоотношения и да разбере, че трябва да реди живота си сама. „Каква ирония, – мислеше си понякога - да живееш в родния си дом като сирак… Но какъв сирак - с живи родители!?”. Ранната равносметка ѝ показа, че  все пак родителската подкрепа не ѝ липсва - има осигурен подслон, храна в изобилие, парите не си спомняше да са ѝ били в недостиг, пък и къде ли тук можеше да се харчат. Това ѝ стигаше! А  сърдечните тревоги, пред които сега е изправена, са си лично нейни и са свързани единствено с Петър.

Огледа се в голямото огледало. Леко изпъкналото чело беше бяло и чисто. Дългата коса се спускаше отзад по гърба, а отпред обрамчваше лицето и се разделяше на две от красиво заоблените рамене. Повдигна се на пръсти и забеляза как нежните извивки под талията загатват за съблазнителни форми. Карираната черно-бяла пола май ѝ беше отесняла. Постоя минута-две с длани върху корема си, после пъхна палци под колана на полата, завъртя я наляво-надясно и реши да не я сменя. Замисли се - по полата много не си личеше, но наедрелият ѝ бюст напираше да скъса  седефените копченца на бялата блузка.

Калина довърши тоалета си и се погледна още веднъж в огледалото. Днес беше Петков ден и в Райнино имаше сбор. От към центъра вече се чуваше музика. Това, изглежда, не пораждаше и най-малък трепет в душата на майка ѝ – преди малко тя мина покрай Калина, погледна я с невиждащ поглед и не попита нито защо се е пременила така, нито  къде ще ходи.

Калина излезе на улицата и се отправи към хорото. Щеше да срещне много и все празнично облечени хора. Усмихна се, като си помисли какви ще бъдат реакциите. По пътя щяха да я гледат и изпращат с очи, в които ще чете смесица от укор и възхищение. Щяха да се обръщат след нея и да я хулят. Щяха да ѝ натякват, че не е с носия, с каквато младите се обличаха на този ден. Щяха… Това не я тревожеше особено – отдавна тя и цялата ѝ фамилия бяха в устата на клюката. Че какво очакват от дъщеря на подлога на румънците? Така някои наричаха Щерю, а тя не беше сигурна дали още го брои за баща. Друго сега вълнуваше Калина -  непременно трябваше да се види с Петър и да му каже каква са я надробили.

Тя достигна насъбралото се множество, скупчено около танцьорите. Две хора се бяха извили – едно българско и едно румънско. Неделен ден и по празници кметът Марко задължаваше заселените в селото колонисти да идват на хорото с румънски носии. Началникът на румънската застава в Райнино Траян Петреску пък водеше войниците си да следят за реда и не допускат сбивания, каквито често ставаха между ергените. Калина обиколи навсякъде. Граничарите бяха тук, но Петър не се виждаше. Сред тълпата ѝ се мярна да минава файтонът на заставата. Проследи го до будката със захарен памук,  където той спря. Сърцето ѝ се разтуптя. Как ли ще приеме новината? Приближи, сложи крак на стъпенката,  той се обърна. Но не беше  Петър, а съвсем непознат войник.

– Кой си ти? Къде е Петър? – рязко попита Калина.

– Няма го Петър… вече от три… три дена...! – запъна се младежът, изненадан от  неочаквано появилата се зад него красавица. Тя залитна, момчето скочи от капрата да я подкрепи, но Калина се подпря на файтона и протегнатата му напред ръка увисна безполезно. - Пратиха го да служи на друго място, госпожице. – Войникът чукна  токовете на обувките си и козирува. – Не знам къде го пратиха…  Госпожице? - Но фееричното създание вече се  отдалечаваше, сля се и изчезна в тълпата от сборяни.

Петър беше едро момче, стърчеше с цяла глава над Калина. Двамата се запознаха на хорото тази пролет. В Райнино служеха десет-дванадесет граничари с техния командир. От всички само Петър беше българин, родом от село Черна, Тулчанско. Когато се появил на белия свят родителите му вече имали цели четири внучета. Наскоро след това и другите му братя и сестри се задомили и забравили за баща и майка. Приятелите на добродушния Петър му лепнали прякор - Изстърсака. „Майка ти тебе не те е искала, ама какво да прави…”. Подигравали му се кой къде го види и заради ръста – растял висок и слаб. Често го виждали замислен, подпрял гръб и стъпало на някой дувар, да стърчи на един крак като щъркел.

Петър навършил години и го взели в казармата. Старите му родители починали, а братята и сестрите разграбили родната им къща и му оставили само едно легло и маса с два стола. Сега возеше шефа си Петреску с файтон, а с една двуколка снабдяваше заставата с провизии. Виждаха се с Калина всяка неделя, а понякога и през седмицата, когато Петър идваше в селото да пазарува за войнишката кухня. През месеците откакто двамата се познаваха срещите им ставаха все по-желани, продължителни и нетърпеливи.

Една неделя през август Петър дойде на хорото с двуколката. И сега, както всеки път, около нея се бяха насъбрали ергени, опитващи се да привлекат вниманието ѝ. Петър спря до тях, поздрави ги и я повика настрана. Каза ѝ нещо,  тя кимна, после той я хвана за ръката и ѝ помогна да се качи в двуколката под разочарованите погледи на ухажорите.  Близко стоящите побързаха да изразят неодобрението си: „Какъвто бащата – такава и стоката му” – каза някой. „Тя крушата не пада далеч от корена си!” – допълни друг. „Пачавра!” – възмути се някаква жена и се пъхна между дъщеря си и младеж, да ги раздалечи на прилично според нея разстояние. Но камшикът на Петър вече плющеше над ушите на червената кобилка, колелата на двуколката трополяха по пътя, а празния сандък за провизии потракваше с капака си. След малко нехаещите за чуждото мнение влюбени излязоха извън селото. Петър каза, че бил свободен до вечерта на следващия ден, защото шефът му заминал по работа в Силистра. Спуснаха се по Излаза и после между хълмовете на Фучи кулак. Подминаха изоставената след прокарването на границата работилница на Керемедчи Йордан и поеха по пътя край реката.

Следите от големият дъжд преди седмица още личаха. Тогава река Царасар излезе от коритото си и заля зеленчуковите градини. Пороят беше заличил синорите и  образувал мочурливи участъци покрай двата бряга. Изскубнатите и влачени от буйната вода стъбла  на домати, пипер и друг зарзават, ведно с изпочупени клони и бурени, висяха на  снопове по бодливите стволовете на гледичиите. Новопоникнала трева заличаваше дирите по мокрия път и жвакаше под копитата на кобилката. Петър отби встрани, откачи я от стръките и я  върза да пасе.  Пресегна се и хвана Калина през кръста. Тя скочи от двуколката и се шмугна в обятията му. Хванати за ръка, двамата се  заизкачваха по каменлива стръмнина. Провираха се под низки дървета и между бодливи храсти. Задъхани излязоха на откритата поляна над Бялата канара. Пред очите им се ширна долината на река Царасар с криволичещата покрай нея бразда на границата. Те стояха прегърнати, наслаждаваха се на красивата гледка и се рееха в необятните простори на силните си емоции. В плътно притиснатите им тела се набираше напрежение, което разбираха, че ще трябва да освободят. Не знаеха кога ще стане това, но усещаха, че мигът е близо и го очакваха.

– Знаеш ли, някога, много отдавна, наричали това място Долината на обесените – каза замислено Калина.

От блатист разлив под отсрещната височина излетя двойка черни щъркели. Птиците се издигнаха високо над хълмовете, направиха пълен кръг, после постепенно се снишиха,  прелетяха над главите им и се изгубиха над дъбовата гора зад тях. Калина се наведе, приклекна и  повдигна ръце да се предпази. С тези движения тя се отдръпна от Петър и градусът на чувственост падна. Усети липсата на допира помежду им като хладен полъх, но в себе си призна, че в това само физическо отдалечаване освен инстинкт имаше и осъзната предпазливост – може би още не беше  съвсем готова и не искаше да бърза? А дали не ѝ повлия и поверието, че черните щъркели освен емблема на страстна обич и  символ за ново начало, може да са и  лошо знамение… 

– Не се страхувай, вече са далеч! – прошепна успокоително в ухото ѝ Петър и допря буза до нейната.

Тя нежно го отстрани и каза:

– Заведи ме в пещерата с кръстовете. Тя е тук, под Бялата канара.

Спуснаха се по утъпкана пътечка и стигнаха до няколко млади дръвчета, които правеха входа на пещерата трудно забележим от долината. Стените вътре, с  издълбани ниши, бяха почернели. На пода имаше нахвърляни сухи дърва, а до тях, между наредени в кръг камъни, сивееше пепел.  На тавана зееше димен отвор.. Припадащата навън вечер сгъстяваше  сумрака и Калина едва различи в дъното грубо скован нар, а над него - три малки кръста.  Някой беше ѝ разказвал, че са издълбани от монах отшелник, живял тук през средновековието. Петър застана зад нея и се загледа през рамото ѝ. Вместо християнски знак в кръстовете видя обикновени препречени линии, приличащи на кръстопът, който те кара да се питаш накъде да тръгнеш. Калина притвори очи и в съзнанието ѝ пробягаха една след друга асоциации за дом, легло, огнище,  пушещ комин, подскачащи деца…

Отметна глава назад, обърна се към Петър, сключи ръце на врата му и се притисна към тръпнещото му тяло. Той бавно се наведе, устните му опариха като с пламък челото, очите и бузите и изсипаха жаравата си върху нейните. От там огънят плъзна надолу, разгаряше се непредотвратимо и застрашаваше да я изпепели. Струваше ѝ огромно усилие да постави преграда от двете си длани на гърдите му и се отскубне. Ако времето на неизбежното беше дошло, мястото му не е тук! Щом ще става, да става подобаващо - да бъде истинско, красиво, запомнящо се! Калина направи няколко трудни крачки към изхода и без де се обръща помоли:

– Мръква се. Да тръгваме.

Докато стигнат в селото притъмня. Когато наближиха първите къщи Калина грабна кожените поводи от ръцете на Петър и плесна с тях охранения гръб на кобилата. Животното рязко ускори ход, Петър навири крака и едва не падна от седалката. Тя се разсмя на глас, смехът ѝ прокънтя късо, разчупи тишината и се загуби някъде зад тях. Калина караше двуколката в окрайнините на селото, докато стигне Крушака.  Там спря и хвърли поводите. Петър ги пое и започна да прозира случващото се. Тя скочи чевръсто на земята и отвори изплетен от дрянови шлипки вратник.

– Карай вътре!

Затвори вратника, хвана юздата на коня и го поведе. Тъмнината в безлунната нощ тук беше още по-гъста. Стигнаха до някакви постройки, зад които се издигаше  висока стена с покрив. Чак сега Петър позна Калинината къща. Разпрегнаха кобилата, вързаха я и ѝ дадоха сено.

– Ела! – прошепна Калина. Влязоха в къщата и се качиха на втория етаж.

– А майка ти?

– Кой го е грижа за мене? Тя си има други задължения …

Петър си тръгна на разсъмване. Прибра кобилата в конюшнята на заставата, влезе в спалното помещение и се пъхна в леглото. Спа непробудно през целия ден. Сънува как  запретнал крачоли, гази в някакво блато, а като погледне - краката му тънки, дълги и червени. Уж блато, а дълбоко. На дъното е   Калинината къща и в нея се дави Калина. Той бърка в дълбините, но не може да я стигне. Тя протяга ръце, той ги хваща  и я вади от блатото. Издигат се на високо, превръщат се в два черни щъркела и се реят в небето. Взират се в опустялата под тях Долина на обесените, а скала или дърво да си направят гнездо няма и няма…

Три месеца почти изминаха от този августовски ден. Неочаквано преместиха Петър да служи в Тутракан. Че е пратен в Тутракан Калина научи три седмици след сбора, през ноември. Него ден някой  викаше у тях. Излезе и видя спряна шейна, а в нея непознат мъж, загърнат в габин. „Ти ли си Калина? – попита той. - Аз съм Недьо, рибар съм и търгувам с риба. Нося ти подарък. Петър от Черна ти го праща, той служи на крепостта в Тутракан”. „Ами влез да се стоплиш – покани го Калина. - Да те почерпя с нещо”. „Няма, няма… Ще оставя хамсия в кръчмата на Тодораки Енев и ще бързам да се връщам, че да не замръквам по пътищата”. И тръгна.

Калина влезе в къщи, отвори пакета и извади голям дамски шал с ресни по края. От него падна сгънат на четири лист. На половин страница Петър пишеше, че го пратили да дослужва в Тутракан, но станало внезапно и нямало как тогава да ѝ се обади. Сега много се надявал да го пуснат в отпуск за Коледа и тогава щял да дойде да се видят.

Но Коледата се мина, мина се и Сурваки, а Петър нито дойде, нито писмо писа. В не една от самотните си нощи Калина осъмваше с намерение да хване пътя през гората Ири Хисар, да отиде в  Тутракан и да му се накара едно хубаво... Но като се събудеше и видеше натрупания сняг и заскрежените дървета, разбираше, че това са само празни бълнувания – с какво ще отиде и с кого? Към тревогите ѝ за Петър се прибавиха други. Зимните дрехи помагаха, но коремът ѝ растеше и трябваше да измисля какви ли не хитрини, за да го прикрива. Спря да ходи по седянки, въпреки настояванията на дружките ѝ. Избягваше да се показва пред хората, а когато нямаше как гледаше да излиза, когато по улиците има по-малко хора. Широките рокли и вълнените елечета я правеха дебела и неугледна и когато някой им идваше на гости тя започна да се намята с подарения от Петър шал. Съвсем ненадейно майка ѝ забеляза промяната. Започна да я оглежда с позабравен интерес. Сигурно нещо заподозря, защото рано една сутрин нахълта в моминската ѝ стая  и я свари да лежи. Калина изненадано се повдигна на възглавницата  и посегна към оставения наблизо шал. Петра стигна до леглото и дръпна юргана, преди Калина да свари да се прикрие с шала и майчиният ѝ поглед се впи в  изпъкналия корем.

– Откъде имаш този шал?

Неочаквания въпрос съвсем обърка Калина. Самообладанието, доколкото беше останало, се изпари. Тя притисна с една ръка шала към гърдите си, а с другата посочи корема си.

– Аха! Оня дългуч, Петър. От румънската застава! – Нищо от безразличието на майка ѝ не беше останало. – Кога ще родиш  копелето?

След нея сутрин Калина рязко промени държанието си. Защо и от кого да крие бременността си? Стореното не може да се поправи, пък и да може – тя вече не иска! Тръгна из селото изправена, нарочно се взираше във всеки срещнат и се опитваше да не обръща внимание на  зложелателите и одумките им. А Петър продължаваше да мълчи.

Като се запролети парясницата отпраши нанякъде. Щерю поседя в къщата ѝ още малко и се прибра при своите като посран.  Първо видя надутия корем на дъщеря си, но не каза нищо. Подмина я гузно: „Аз ли да я уча на морал!” и влезе при сакатия си син. Петра го изгледа свирепо и махна с ръка да се пръждосва. Занесе паница с храна, хляб и лъжица в пристройката зад къщата. Щерю се настани в нея, там на времето спеше ратая му. Изяждаше храната и слагаше празната чиния пред вратата. С часове лежеше, зяпаше киришите или се запиляваше от сутринта в гората и се връщаше чак по тъмно.

През март снегът почна да се топи, а с него сякаш се стопи и Петра. Жълтината под черния чумбер избледня, кожата на лицето ѝ стана прозирна и изострените скули заплашваха да я пробият. Нещо отвътре я ръфаше, изяде я съвсем, остави я без сила и я  събори. Лежа една седмица - ни на тоя, ни на оня свят - и издъхна. Калина се видя в чудо. Наближаваше да ражда, от Петър нямаше никаква вест, трябваше да се грижи за Илия, ами баща ѝ… Но още след погребението баща ѝ се качи при Илия, а жената на Иван Въжаря идваше всеки ден и помагаше с каквото може. Калина забеляза, че Въжарката се заседява все по-дълго при Илия. Тогава  баща ѝ  слизаше в пристройката да съзерцава тавана. Друга я мислил той, но тя го разбра късно. Може да се е почувствал виновен, може да не е издържал да гледа мъките на Илия или нейната бременност, може да се е почувствал излишен и ненужен… Но не дочака своя катарзис и десетина дни след смъртта на майка ѝ минал през работилницата на Иван Въжаря, избрал си въже, насапунисал го и се обесил на един дъб в Ири Хисар. Погребаха го без опело и направо от гробищата Въжарката и мъжът ѝ взеха Илия за храненик.

През май Калина се сдоби с момченце. Бабува ѝ Въжарката. Тя остана при родилката няколко дни, докато закрепне. Преди да си тръгне взе Илия в скута си и каза:

– Калинке, Калинке! Как издържа, какиното, досега! Да ти се чуди човек. Все ме беше страх да не пометнеш.  Утре е неделя. Кога ще го кръстиш? Е, ти си знаеш... Може баща пък му да ви  потърси … Ти си гледай детето. А за Илийчо не бери грижа – погали го тя по главата - ние с бат ти Иван си знаем работата.

Клатушкайки глава нагоре-надолу Илия попита:

– Како Калин-о, нал-ли щръкел-ите до-литат с бебе-бе-тата през деня. Аз з-з-ащо не видях щър-кела?

– Защото спеше. Този, за когото питаш, долетя през нощта!

Мина първата неделя след раждането, наближи втората. Калина буташе детската  количка, която майка ѝ получи като подарък от кръстниците за Илия. Прибираше се у тях и плачеше от отчаяние. Срещна я дядо Дечо и я спря. Закачи бастуна си на количката, измъкна от пеша на дрехата си парче конец и го пусна при бебето.

– Да му е хубав съня! Я кажи, булче, какво те мъчи. Такова юначе си имаш, а си се разревала!

– Да ти кажа, дядо Дечо, ама каква полза… Никой не ще да му стане кръстник, на юначето! – натърти тя. – Три дена обикалям вече! На кого ли не се молих! Попа не ще да ме погледне.

– Тъй, тъй… Ти у кръстника си ходи ли?

– Ходих. Като ме видяха и се скриха. Аз викам през оградата, а кръстницата наднича зад пердето и се прави на глуха и сляпа.

– Тъй… Аз да ти кажа, не вярвам от нашето село някой да се съгласи току-тъй. Да ме прощаваш, ама познаваме се… и си знаем вересиите. Инак сме набожни, ама сме  и едни дето вярваме и в магии и в … простотии. Ти като прегърнеш детето си на какво ти мирише?

– На бебе, на какво друго. На чисто и на мляко!

– Ти тъй, ама други казват, че некръстеното дете мирише лошо. Не, че са го помирисвали! То, който го е измислил, може друго да е имал на ума си, но… вери  всякакви. Вярата и заблудата вървят заедно! Затуй ме слушай, хубаво чуй дядо си Дечо! Има едно нещо в нашия край, останало още от турско. Случвало се е тогава не един път мома да забременее, невеста да я остави мъжа ѝ, щото е похитена. Родените после отрочета се считали греховно заченати. Аз не знам дали били грешници, но такива майки и децата им бивали отритнати от всички и никой не се наемал да ги кръщава. Пък некръстеното дете те считали за поганче. Та тогава са го измислили и още се помни! Излизали с детето извън село, връзвали люлката край пътя и който мине първи…

Към тях идеха няколко възрастни жени със скръстени под престилките ръце. Те забавиха крачка и наостриха уши, но Дядо Дечо вдигна ръка и помаха с пръсти на  Калина. Тя се наведе и той ѝ прошепна нещо в ухото. Жените отминаха: „Дъртак! Намерил с кого да се задява..”

- Ами който го види дали ще знае този обичай? – попита Калина.

- Ако е от нашия край – ще знае! Ти се моли да не е жена, щото детето ти е мъжко и мъж трябва да го кръсти. Моли се да не е някой в джоба си да няма ни една парà – тогава на детето главата ще е куха и ще си остане сиромах. Ако пък човекът е богат - и младенецът ще е такъв, ако е някой копанарин - ще скитосва по пътищата. Ха-ха-ха! Такива ми ти работи, Калинке! А, и тогава попа няма къде да иде, ще кръсти юначето. Айде, остани си със здраве.

На следващия ден Калина стана рано, напълни една торба с дрехи и тръгна. Ту буташе количката пред себе си, ту я влачеше подире си. Чак като стигна до бодливите гледичии осъзна, че е извървяла същия път към реката, по който миналия август минаха с двуколката на Петър. Спря да си поеме дъх. От друсането детето беше се уморило и заспало. Огледа се – наблизо имаше няколко върби. Избра една от тях с нисък, дебел клон, извади от торбата съшита от червена дамаска люлка и я върза. Внимателно настани бебето в люлката, пресече пътя и мушна количката в шубраците. До количката отъпка място, колкото да седне и зачака. Припомни си как миналата година с Петър, хванати за ръце, се изкачиха на  Бялата канара, гледаха как високо летят щъркелите,  влизаха в пещерата …

От унеса я извади плачът на бебето. Слънцето се беше дигнало. „Сигурно е огладняло, горкичкото.” Стори ѝ се, че чува да трака каруца. „Дали ще сваря да го накърмя? Ами ако пак заспи, който мине от тук как ще го чуе? Дали няма да го подмине?” Докато се чудеше от към Бялата канара се показаха главите на два коня. В каруцата зад тях седеше мъж. „Слава богу, че не е жена!...  Ама че съм глупава! От къде на къде? – коя друга, освен мене ще тръгне сама из тез джендеми!” А бебето се скъсваше от плач и риташе сърдито. Мъжът видя червената люлка и спря конете. Преди да слезе от каруцата от шубраците изскочи млада жена. Той учудено се огледа, но други хора не видя. Жената се изтъпанчи пред него, посочи го и извика:

– Ти ще си му кръстника!

Недю се почеса по брадата – това пък какво ще е?

– Господ те праща тебе, бат Недьо! Господ те праща!

– Калино! – позна я и той. – Ти акъл имаш ли? Какво дириш чак тука сам самичка!? - но тя тръгна устремно, грабна хълцащото от рев дете и без да се смути седна на земята и започна да го кърми.

– Не разбра ли – кръстник търся! И го намерих. Ти ще си! Чакай малко, да му сменя пелените, че се е наклепал до ушите.

– Ще чакам аз, ама до тук нищо не разбрах.

Докато разказваше неволите си Калина не се спря – нахрани го, пресуши го и го сложи в количката.  Недю я слушаше и се възхищаваше на енергията и красотата ѝ. „ Колко щастливи щяха да са с Петър.” – помисли си.

– А дядо Дечо, докато е жив, ще му целувам ръка и ще го почитам като кръстник!

– Калино, не съм чувал за този обичай, но ще ти стана кръстник. Познавах баща му, детето е сираче от преди да се роди. Защо да не го кръстя! Щом вече си ме избрала…

– Чакай, чакай! Как така сираче? – с разтреперан глас попита Калина.

– Ти не знаеш ли!? Не знаеш, а… Как тогава да го кажа, че да те заболи по-малко…

Калина стисна юмруци и присви устни:

– Давай направо!

– Не помня, казах ли ти като се видяхме предния път... Аз търгувам с риба. Ей тук – той посочи каруцата – нося един   сандък за кръчмата на бай Тодораки от вашето село. Снабдявам с риба и казармата в Тутракан. Наскоро, след като ти донесох шала ходих да им нося риба. Спирам до склада, а там вместо Петър виждам друг войник. Та той ми разказа… Петър сѐ се надявал да му дадат отпуск. Как ли не се молил на началника си – не и не! Трябвало да  потърпи до Коледа. Но Петър не можел повече да трае. „Трябва непременно да ида в Райнино!” Тебе сигурно е искал да види, какво друго …И една нощ, без на никого да се обади тръгнал. Яхнал  артелния кон  и тръгнал! Като стигнал форта до, едно село има там, Шуменци, в тъмницата конят хлътнал в една яма, паднал и не можал да стане. Вдигнал се шум. Петър оставил коня и хукнал. Постовете се развикали да спре и се предаде, но Петър продължил да бяга. Сигурно се надявал да се отскубне и да не го върнат обратно, кой знае…  Охраната почнала да стреля. Петър се оплел в бодливата тел и на сутринта го намерили изстинал…

Тутраканеца млъкна, раменете на Калина се тресяха неудържимо. Той почака-почака и когато тя почна да се съвзема размести сандъците и направи място. После каза:

– Днес нали е неделя? От тука направо отиваме в черквата…

Калина се качи и седна  в каруцата върху разстланите конски чулове,  Недю ѝ подаде бебето и натовари количката. После се качи и подкара конете.

– Кажи ми сега, Калино, какво име си му избрала.

– Петър.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права