По действителен случай
– Тате, ела бързо да видиш!
Тънкото гласче на седемгодишната ми дъщеря Едже[1] се задъхва от възхищение. Застанала на колене върху седалището на стола тя е притиснала носле към прозореца. Опитва се да върне прозрачността на запотеното от дъха ѝ стъкло като го трие с показалец. Аз се надвесвам над нея и чувам как стъклото звънти под тъничкото ѝ пръстче. Иска да чуя този звън, мисля си. Иска да сподели с мен, че е открила още една тайна на непознатия свят, който я заобикаля. Но не, тя сочи навън.
– Виж!
Избърсвам влагата с опакото на дланта си. Студената декемврийска вечер е охладила стъклото. На уличното осветление автомобилният трафик към и от летището е толкова натоварен, колкото е бил всеки път по това време. Въпреки това улицата, на която живеем, сякаш не е същата. Навеждам се още напред за да видя по-добре какво се е променило.
В този миг булевардът грейва с още светлини, дочува се музика. Фасадите на близките хотели, ресторанти и магазини засияват подканващо. Дърветата по тротоарите блесват с гирлянди, камбанки, поклащащи се стъклени топки и червени човечета с бели бради. Навързани разноцветни лампички, опънати над уличното платно, светят и изгасват, изобразявайки елхички, снежинки, златни звезди и звънчета. „Хо-хо-хо!...” – достига до слуха ни отнякъде. Едже възторжено ръкопляска. Ето какво е видяла моята принцеса, което аз не забелязах преди да се превърне в зрелищна феерия от цветове и звуци!
– Тате, ама какво е това!? – пита очарована дъщеря ми с повдигнати вежди и широко отворени очи.
– Коледна украса, принцесо. Тя е за тези туристи, които се придвижват от летището към града за да празнуват Коледа.
– Как се празнува Коледа?
– Дълго е за обяснение… Купуват елха, по нея окачват различни украшения като тези, които виждаш по дърветата навън. Всички сядат на масите, отрупани с различни гозби, питки и баници с късмети. По това, което им се падне, гадаят какво ги очаква. Под елхата подреждат красиво опаковани подаръци – всеки получава по нещо.
– Тате, ние ще празнуваме ли Коледа?
– Не. В тази страна малко хора празнуват Коледа, има други празници.
– А в България празнувахте ли Коледа?
– Докато бяхме в България Коледа не беше толкова голям празник и се празнуваше семейно само от вярващите християни. Имахме такива съседи, които носеха у нас да опитаме от коледните им ястия. Ние пък празнувахме Байрам и тогава отвръщахме на добрината им – дарявахме им от нашата празнична храна. Но подаръци нямаше. Подаръците ги раздаваше Дядо Мраз една седмица по-късно.
– Дядо Мраз ли? Разкажи ми...
– Да ти разкажа, принцесо. Беше толкова отдавна, че сега ми изглежда като невъзможна приказка. Вероятно съм бил на твоите години? Или не, по-малък съм бил, в детската градина, в българското село, където съм роден. То каква ли градина беше, не като сега... Голяма стая с играчки, една учителка и една лелка, която ни готвеше. По цял ден се занимаваха с нас, за да могат родителите ни да ходят на работа. Сутрин закусваме, после ни четат приказки, водим занятия, слушаме музика, рисуваме, обядваме, след това ни обличаха пижамите и ни настаняваха в леглата. Но най- много играехме… Като наближи Нова година кичехме сурвакници, с които да сурвакаме близките си. Учителката започна да ни учи и на песнички за Дядо Мраз, с която да го посрещнем на тържеството. Пееше и ни разказваше, че този белобрад старец живеел далеч-далеч, в някаква снежна страна. Бил много самотен и затова си направил за другар малко снежно човече. Вечерта го внесъл в дома си и си легнал. На сутринта се събудил и какво да види – снежното човече оживяло и се превърнало в красиво момиченце! Така се появила Снежанка. Оттогава тя живее при Дядо Мраз и му помага да раздава подаръците. На Нова година всяко дете получава подаръка, който най-много желае.
– Ами ако аз поискам… Тате, Дядо Мраз как разбира кой какъв подарък иска?
– Аха-а! – не сдържам възклицанието си и едва се овладявам да не прихна. Виж ти какво се върти в русата главица на хитрушата! – Писахме му писмо, принцесо. Не ние, учителката. Казахме какво искаме, тя записа желанията ни на листчета, пусна ги в един голям плик и го даде на пощальона да го занесе на Дядо Мраз.
– После какво стана?
– Чакахме. Нетърпеливо брояхме оставащите до Нова година дни. И се готвехме с голямо усърдие за тържеството. Още помня песничката, с която щяхме да посрещнем белобрадия старец:
Над смълчаните полета
пеят медени звънчета.
Писана шейна премина
бялата пъртина.
Зън, зън, зън, зън...
Но един ден преди тържеството заваля сняг. Валя цяла нощ. Докато заспя слушах как бурята навън бушува. Вятърът свиреше в комина и клоните на ореха скърцаха премръзнали. Сутринта седях на топло и гледах през прозореца как дядо ти, затънал до пояс, рине огромните преспи за да направи пътека към улицата. Целият беше побелял от сняг и аз си представях, че така трябва да изглежда Дядо Мраз. После спря да вали, но не ме заведоха в детската градина, а дядо ти и баба ти не отидоха на работа. Казаха, че пътищата били блокирани. Не знаех какво означава тази дума, но по бузите ми потекоха горчиви сълзи. Вече бях сигурен, че Дядо Мраз няма да дойде…
– О, тате! – Едже поривисто се обръща и увисва на врата ми. Устните ѝ потрепват, готова да заплаче.
– … Но той дойде! Бяхме се събрали за празненството в салона на читалището с родителите си, по-големите батковци и какички от училището. Украсявахме огромна елха. Както си закрепвахме свещичките бенгалски огън чухме звънчетата и изхвърчахме навън. Към читалището препускаше шейна с два алести коня. Под копитата им хвърчеше сняг, по юздите им блестяха метални копчета. На челата им бяха вързани пискюли, а отстрани се вееха панделки. В шейната седеше Дядо Мраз, облечен в червена мантия, с червена шапка, в ботуши с извити нагоре носове и дълга бяла брада. До него, в небесно-сини одежди, беше Снежанка. Те слязоха от шейната, Дядо Мраз метна голям чувал на рамото си и тръгнаха към входа на читалището. В салона всички им ръкопляскаха докато се качат на сцената. После Дядо Мраз бърка в чувала, вади пакет, подава го на Снежанка. Тя прочита нечие име и сияещото дете тича да вземе подаръка си. Аз получих камиончето, което много исках да имам, защото такова притежаваше най-добрият ми приятел от детската градина. Бях някъде из облаците – не помня ден преди този, в който да съм бил по-щастлив! Улисан да разопаковам и да се радвам на подаръка си така и не забелязах кога Дядо Мраз си е отишъл.
– Тате, хайде да напишем писмо на Дядо Мраз да ми донесе ролери като на Дилара!
– Далече е България, принцесо …
– Щом през големите преспи е дошъл заради теб, защо да не дойде заради мен!
– Ами… добре! Да напишем писмото, пък да видим какво ще стане. Ела!
Сядам на бюрото, вадя от чекмеджето принадлежности за писане. Едже се покатерва на коляното ми и от там попива всяко движение на химикалката по белия лист. Написвам няколко изречения, карам я да постави ръката си под тях и очертавам дланта ѝ.
– Като види ръчичката ти Дядо Мраз ще разбере, че писмото е от теб, принцесо. Готово! О-о-о! Как не се сетих до сега! Та ние живеем толкова близо до летището… Дядо Мраз може да пристигне със самолет! Тичай при мама да те приготви за спане.
В последния ден на декември тримата сме насядали на празничната маса. Има от всичко – агнешко с много подправки, пилаф с булгур, питки пиде, баклава, кейк с кестени, локум. Храним се и гледаме телевизия. Вече сме на десерта. Ядем сладко да ни е сладка новата година, както гласи поверието. От време на време над къщата ни свистят самолети. Ние отдавна сме свикнали с този шум и не му обръщаме внимание. Поглеждам към Едже. Днес тя цял ден ходи ту подир мен, ту подир майка си, пита за Дядо Мраз и не ни оставя, докато не получи потвърждение: „Ще дойде, нали? Кажи ми, че ще дойде!” Най-накрая успяхме да я убедим да не се тревожи, да престане да пита и да чака търпеливо. Сега седи на стола, очите ѝ се затварят, главата ѝ клюма. Жена ми ме поглежда умолително, аз кимам. Тя става, нарочно трака с чиниите и приборите, които ще отнесе към мивката. Едже се сепва, размърдва се на стола и пита:
– Дойде ли?
– Не, но ще дойде всеки момент. Опитай се да останеш будна още малко.
Жена ми се връща с купа нарове увити във фолио. Дава ми знак, че всичко е готово и сяда. Чакаме да чуем поредния самолет, но той се бави необичайно дълго. Дъщеря ми се измъчва в героични опити да не заспи. Стрелките на стенния часовник неумолимо приближават към дванадесетия час. Още минута и ще настъпи Нова година.
И тогава чудото се случва – шумът се появява неясно някъде далеч, после се усилва, става отчетлив, бързо наближава и трещи, сякаш покрива на къщата ще се срути над главите ни. Вазата с цветя на масата потрепва, кристалните чаши звънтят и гладката повърхност на питиетата в тях се накъдря. Тътенът ни кара да наскачаме от столовете. Едже се втурва в краката на майка си. Жена ми прави отчаяни знаци с ръка. Най-после проумявам призива ѝ, хващам дъщеря си за ръката:
– Бързо, ела с мен. Това сигурно е дядо Мраз!
Излизаме на улицата пред къщата.
– Виж, принцесо! – навеждам се към нея и соча просветващите светлини на хеликоптера. Грохотът постепенно заглъхва.
Един прозорец на втория етаж се отваря, в процепа белее ръка. Опакован в пъстра хартия пакет с червена панделка тупва на асфалта зад тях. Двамата се обръщат.
– Принцесо, виж какво пуснаха от хеликоптера!
Едже тича, грабва пакета, разкъсва опаковката, наоколо се разхвърчават парчета хартия и стиропор. Тя кляка на асфалта и вади от картонена кутия чифт ролери. Размахва ги и ми ги показва. Тънкото ѝ гласче, което се опитва да догони отдалечаващия се хеликоптер, кънти от щастие:
– Благодаря ти, Дядо Мраз! Знаех си, че няма да ме забравиш!
Притиснах малката принцеса към сърцето си, погледнах я в очите и в тях видях себе си в едно друго, отдавна отминало и невъзвратимо детство.
[1] Едже – име на момиче, означава принцеса.
Димитър Колев
