Дойде и неговия ред, след четиридесет години. Предстои
тържеството. Ще има поздравления, подаръци, пожелания...
Ще искат от него слово. Какво да им каже?
Роди се в малко селце, но от него не се получи съвсем
селянин. Увличаше се от рисуването, но не стана художник. Един ден баща му го
видя да разпъва стара хармоника и му
купи нов акордеон, но от него нов Ибро Лолов не произлезе. В училище получаваше
добри оценки, но нямаше любим учебен предмет. В къщи се справяше с възложените му
задачи без особени затруднения. С каквото и да се заемеше правеше го с лекота, но
интересите му непрекъснато се меняха. Захващаше се с едно, стигаше до някъде,
омръзваше му, начеваше друго. След време изоставяше и него, за да започне трето,
четвърто… Умееше много неща, но в поведението му имаше някаква свенливост. Не натрапваше
постиженията си и не обичаше публичността. Неизменно се намираше някой, който
да се възползва от тази му непретенциозност и да го постави в сянката си.
След осми клас реши да учи за строител, но се озова
в селско стопанско училище в друго, по-голямо село. Известно време там се мъчи
с очукан тромпет, но като тромпетист не
се изяви. Затова пък се сдоби със зрелостно свидетелство и квалификация по животновъдство.
Предричаха му бъдеще в зоотехниката, но неочаквано за всички той пожела да кандидатства
физика. От тази авантюра не излезе нищо.
Действителността, разбра той, може и да е груба, но е логична… Последва задължителната
военна служба, където вечер можеше да разсъждава за миналото и да мечтае за
бъдещето. В поделението инициира сформирането вокално инструментален състав, но
не направи кариера като нито на певец, нито на китарист. Суровият войнишки
живот му помогна да преоцени качествата и заложбите си и го научи да отстоява
достойнството си. След уволнението си от казармата записа математика, но я
изучава само няколко семестъра.
Завърна се в малкото селце и веднага започна работа.
Беше бетонджия, докер на камион, работник в потребителна кооперация,
счетоводител, ревизор, приемчик на тютюн, а между това и футболист. След един
запас му предложиха длъжност в града, но съмненията не му даваха мира - тя, ако беше толкова хубава, точно на него ли
ще я дадат? Не знаеше дали рискува с този избор, но се съгласи. Попадна на
място, което изостри сетивата му, принуди го да е бдителен за всяко действие, дума
и жест. Мисълта му постоянно раждаше въпроси и търсеше отговори. Учителка по
стокознание е със син химикал, за да е той в тон с цвета на роклята ѝ или това
е случайно? Не е ли глупаво да се изнася с камиони извън града снега от
тротоарите, след като той така и така ще се стопи? Какво портиерът не харесва на домашно изплетената
му фланела и заявява, че ще го пусне в ресторанта само ако е с костюм и
вратовръзка?
Заживя в града, но не стана гражданин. Години наред селото
продължи да го дърпа за сакото. Не можеше да забрави селското простосърдечие, прихлупените къщи и
звънците на прибиращите се вечер стада. Високите сгради и градския шум го
потискаха, пречеха му да диша свободно и да вижда простора. Междувременно се
задоми, родиха му се деца, завърши история, но не преподава тази учебна
дисциплина нито ден.
– Не си глупав,
работиш добре, харесван си, уважават те – казваше му негов познат, олицетворение
на градския тарикат. – Но аз съм по-оправния! И знаеш ли защо? Има у теб едно
селянче. Ами стъпчи го най-после в калта с градските си обувки и излез на булеварда!
Днес се сбогува с учениците си. Сега колегите му,
начело с директора, се изреждат един по един. Застават пред него с цветя и
предварително премислени думи: „ Желая ти …; Най-добрия човек, когото…; В
спомените ми ще останеш като личността с най-много …; Хубав човек!; Незаменим
професионалист и колега; Благодаря, че имах шанса да работим заедно; Бъди …; От
теб научих толкова много ...; Добър приятел; Отзивчив към чуждата болка; Децата
ти имат баща за пример; Съпругата ти трябва да се гордее с теб; Щастлив съм, че
те познавам; Нека…; Помниш ли как бях я
закъсал, а ти ми помогна …” …
Той приема прегръдките и целувките, ръкостисканията
и славословията. И изведнъж в мозъка му като светкавица проблясва мисъл, която го
хвърля в изумление. Той губи дар слово, започва да трепери, краката му
отмаляват. С усилие успява да запази равновесие и да прикрие слабостта си. Но защо толкова се диви, защо да им се сърди! Те са
добронамерени, не го правят с лошо чувство. На такова място, по такъв повод, какво
друго да очаква? И той го е правил. Но чак сега осъзнава колко е нелепо..
Ето
последният от редицата се отдръпва. Сега е редно и той да каже нещо. Пристъпва
от крак на крак, мълчи. Само устните му леко потрепват, но не отронват нито
дума. Слепоочията му туптят точно както преди четиридесет години:
„Толкова много цветя!? Красиви цветя и красиви думи!
Защо в тях не откривам себе си? Аз ли
съм това!? Защо не мога да се позная? За кого се говори само добро и нищо друго?”
Иска му се да изкрещи: „ Хора, жив съм! Аз само се
пенсионирам!? Жив съм!”
Но вместо това вади от джоба си лист хартия. Добре,
че се е подготвил. Перифразирал е леко прочутото писмо на академик Балан, с което
ей сега ще прогони заупокойното настроение и ще накара присъстващите да се
просълзят от смях:
„Господин Директоре,
С душесмут окосъзрях вестилище, че е сторена
изпъдица на самоличността ми от училището ми обично, поради негодие старешко.
То раздруса душепокоя ми и ме подтикна към попържни матерни и други мръснословия.
Защото ако ме съзрете, ще заключите, че съм очебийно душесвеж, сърцемлад и в
прекрасно якотелесие. Никакво коленослабие и кръстонемощие не са ме споходили!
Гълталището ми, коремието ми и по-долните телесни
добавки са в изправност. Сърцетупът ми е нормален, кървотласъкът е естествен, а
любощенските ми подсети - непрестанни…”
Разгръща листа и намества очилата. Примигва няколко
пъти да отстрани влагата от очите си. Никой не забелязва как две бистри капчици
падат върху стъклата, разстилат се и разкривяват изписаните върху листа букви. В
приглушената светлина на залата присъстващите виждат как той вместо да започне
да чете пъха листа обратно в джоба си и тръгва между масите. Поднася по едно от
подарените му цветя на всеки, застава на отреденото му почетно място и вдига първата
наздравица.
„Е, добре! – мисли си след първата чаша. – Какво
толкова? Сега ще хапнем, ще пийнем и ще се разотидем. На следващия ден те ще са
сред учениците, а аз ще си остана в къщи… От заложбите, които имах не съумях да
оползотворя в пълнота нито една. А може би така трябва – ако осъществявахме
всичките си намерения нямаше да има за какво да мечтаем. Защо станах учител? Кой
знае, възможно е никой да не може да избяга от призванието си ….”
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар