Сега гледам отвисоко.
Разгръщам книгата на
живота си и бродя в миналото. Колкото по-малка е цифрата, обозначаваща поредността
на страниците, толкова по-назад се връщам. Пожълтялата им повърхност е осеяна с
петна като кожа на столетник.
Чета и пак се лутам по
пътищата, които съм проходил. Вървя,
криволича и съпреживявам… себе си.
Сякаш това не съм аз!
Неравни са крачките ми
- ту колебливи, ту уверени. По
кръстопътища и хребети, по равнини или чукари. Противоречиви са мислите ми – и тогава
и сега. Ту се извисявам, ту се препъвам; ту скърбя, ту тържествувам.
Не знаех тогава дали
изборът между множеството пътечки и разклонения е верен, не знам и сега. Стореното
вчера не може да бъде поправено днес. Погледнато сега е бяг от пролетното
минало през лятното израстване и есенното съзряване към зимния покой. Тогава е
било пътуване към бъдещето.
Но сега гледам отвисоко.
И в съзнанието ми се
натрапва причудливата мисъл, че през цялото време съм пътувал в обратна посока
- по маршрут от младостта към старостта, от изгрева към залеза и от началото
към края.
Дали това, на което
днес стоя е възвишение или изровена от
пороите падина? Все едно, прекрасно е, че имам привилегията да видя
овехтялата си младост с очите на старец.
И ми предстои да разгръщам още листи от книгата на живота си. Те са бели, не са
номерирани и чакат да бъдат изписани.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар