Сезонът на шараните

Пенсионираният офицер Лисичков изчаква чистачката да се заеме с мозаечния под, а той се приближава до току-що избърсаното стъкло. Позицията за наблюдение е избрана след внимателна рекогносцировка и ползвана вече няколко години.

През прозореца на втория етаж на университета пъстрото множество долу се вижда като на длан. Повечето от младите момчета и момичета са дошли с родителите си, някои са с братята и сестрите си, има дори с бабите и дядовците си. Събрани са на групички, забелязват се и самотно стоящи. В част от чакащите лъха самочувствие, говорят на висок тон, други се стремят да скрият притеснението си, трети нервно сноват напред-назад и се оглеждат, като че ли им се иска да избягат, колкото се може по-далеч. От позицията на наблюдател за военния стратег Лисичков, макар вече от резерва, интерес представлява категорията на неуверените. Той поглежда часовника си.

Съвсем скоро кандидат студентите ще влязат в сградата. Отвън ще останат техните близки. Въпросът е колко от това гъмжило са научили и са решили да се възползват от услугите му. Това Лисичков ще разбере чак довечера, когато работната му смяна изтече. Ще влезе във входа на жилищния блок, ще отвори пощенската си кутия, ще вземе пуснатите  пликове и ще се прибере в къщи. Там, на спокойствие ще види от кого са и ще впише имената им в тефтерчето си. За днешния ден и за днешния изпит. А докато свърши изпитната кампания предстоят още много такива дни. След всеки изпит списъкът му с имена ще набъбва, а пликовете, колкото и изкушаващо да е, е останат неразпечатани и прибрани на сигурно място.

Изглежда долу отвориха вратите, защото тълпата се уплътни и се насочи към входа. След малко кандидат студентите нахлуха в предверието и се заизкачваха по стълбищата. Залите ги погълнаха, в коридорите останаха само квесторите. Хората отвън се отдръпнаха от входа, но  останаха да чакат, търсейки прохлада в сенките наоколо.

Нямаше какво повече да се види от наблюдателния пункт до прозореца. От тук насетне Лисичков ще следи кога учебния отдел ще обяви класирането. Това е събитието, което ще очаква. Като шеф на охраната той има достъп в сградата по всяко време на денонощието. Ще се възползва от тази си привилегия, когато всички служители са извън университета. Така ще направи необходимите отметки в тефтерчето си безопасно, далеч от любопитни погледи и без да предизвиква ничие съмнение. Ще сложи знак срещу имената на класиралите се. Ще направи това с класиралите се по всички специалности. Когато приключи ще има два списъка с имена - на приетите и на неприетите. Чак тогава ще може да се заеме с пликовете. И тях ще сортира в две купчини по същите признаци – на приетите и на неприетите.

Да се каже, че ползвания от Лисичков метод е изобретен от него няма да е съвсем точно. Всичко стана съвсем случайно. Докато чакат дъщеря им да попълни документите си за кандидатстване познати на Лисичков от селото на жена му го видели да излиза от кабинета на ректора на университета. На приемните изпити дъщеря им, която била от най-добрите ученички във випуска си, получила две тройки. Този резултат бил окачествен в селото като пълен провал. В семейството взаимоотношенията се усложнили – момичето се заключва в стаята си и не иска да вижда никого, майката плаче пред вратата и се моли дъщеря ѝ да не посегне на себе си. Бащата се чуди накъде да хваща и изведнъж се сеща. Слага няколко банкноти в плик, пали голфа и пристига на паркинга пред дома на Лисичков. Причаква го да се върне от работа, кани го да седне в колата и обяснява в каква беда е семейството му. „Помагай, в теб ми е надеждата…” Лисичков не поема наникъде, колебае се – не обещава, но и не отказва категорично. „Ще видим, ще видим …” – мънка, колкото да не мълчи, без никаква идея какво да предприеме. При ректора него ден беше на рутинно съвещание и съвсем не са близки, с каквото впечатление е останал неговия познат. В университета е отскоро, няма толкова доверен човек, на когото да се опре. Но бащата на момичето не знае това, търси причината за нерешителността на Лисичков в съвсем друга посока и тика синкав плик в ръцете му: „Остави, още нищо не съм направил…”

Лисичков се прибира в къщи, не споделя нищо със жена си, но срещата в колата продължава да занимава ума му. Изпитва угризение, че не покани човека в дома си и не взе името на девойчето. На другата сутрин намира в пощенската си кутия синкавия плик, който вечерта отказа да вземе. На него са написани трите имена на момичето, а вътре има пари. Лисичков се оглежда, пъха плика в джоба си. Сеща се за него след време, когато прибирайки се от работа пред тях го пресрещат момичето и неговите родители. Очаква упреци, а те му се усмихват и се надпреварват да му благодарят. „Направих, каквото можах…” – бил краткия му коментар, след като се отърсва от изненадата. Не беше си помръднал и пръста, както се казва. Всичко става от самосебе си, с малко късмет и за двамата. Оказва се, че добрите оценки в дипломата са били достатъчни момичето да набере необходимия бал и да бъде прието. А признателните на Лисичков познати не спират да превъзнасят заслугите му. „Готов съм да помогна на всеки, който има нужда.” – произнася без умисъл, почувствал се поласкан. Осъзнава значението на казаното веднага след това, но думите вече били хвърлени.

Как тази фраза е била възприета от неговите познати, как е достигнала до ушите на десетки други хора за Лисичков си остава загадка. Достатъчно му е да знае, че все повече са тези, които са я чували. Това си личи по увеличаващият се брой пликове в пощенската му кутия. По тях той прави своите списъци и това е единственото му усилие в тази посока през целия сезон на изпитната кампания. Не прави нищо друго, абсолютно нищо, освен да чака!

Когато сезонът приключи Лисичков се заема с най-приятната, финална част. Вади скритите в надстройката на гардероба пликове и разтваря тефтерчето. На всеки плик пише име.

Ако кандидат студента е в списъка на приетите Лисичков изпразва плика и прибира парите в кутията за тоалетни принадлежности, подарена му при пенсионирането. Удивително е, че по неизвестна нему формула, сумите всяка следваща година стават по-големи, а във всеки плик има една и съща сума.

Ако кандидатът е от неприетите Лисичков ще върне плика непокътнат, както е бил оставен в пощенската му кутия с извинението, че не е могъл да направи нищо повече.

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права

Интерниран

1.

Дойде лятото. Завърших втори курс с оценки, от които нямаше защо да се срамувам. Представях си как следващата година по същото време ще съм с диплом за средно образование и ще подготвям приемни изпити за някое висше училище. Казвам някое, защото още не бях направил избора си и точно сега не ми се искаше да задълбавам. Сега е ваканция, в съзнанието ми се беше загнездила друга, прочетена някъде мисъл, че животът започва на 17 години. Какво трябваше да започне изобщо не ми беше ясно, но че ще е нещо вълнуващо не се съмнявах. Разбира се, два месеца щях да съм на село при родителите си, щях да се хвана някъде на работа, но това е твърде прозаично, за да е част от приятните преживявания, които очаквах.

В ТКЗС-то работа много, но за младеж с претенции е някак си обидно цял ден да размахва мотика в компанията на жени с бели забрадки. Съвсем по мъжки изглежда заниманието на приятеля ми Христо, който е прикачник на трактор или на Иван, който работи във фуражната кухня към кравефермата. Да можех и аз да намеря нещо подобно… Терзанието ми отпадна съвсем неочаквано:

– Препокриваме оборите в стопанския двор – казва тате след като е приключил с вечерята си и се обръща към мен. – Говорих с хората от бригадата и със строителния техник Конов – нямат нищо против. Надникът ти ще е по-малък от нашия, но по-висок от този, ако работиш като полевъд при Андрей звеновода. При нас ще бъркаш хоросан, ще ковеш тачки, ще зидаш тухли, ще редиш цигли. Ще се учиш на строителство. Искаш ли?

– Искам!

Предложението, което баща ми прави изглежда толкова привлекателно, че бързам да потвърдя преди да съм осмислил какво точно ще върша. Усмивката, която, която цъфна на лицето ми не бях в състояние да изтрия за каквото и да говорихме след това. Легнах си развълнуван, дълго не можах да заспя. Когато се събудих родителите ми бяха на крак и заети с обичайните си занимания. Тате се въртеше по двора сред добитъка, мама шеташе из кухнята. След закуска тя ни изпрати чак на улицата. Крачех гордо до баща си, искаше ми се всеки срещнат да знае накъде съм тръгнал, но хората си имаха своите грижи и изобщо не се впечатляваха.

Строителната бригада към ТКЗС-то се състоеше от десетина майстори, до един самоуки. На групички по двама-трима те пристигнаха към осем часа. Познавах всички с изключение на един. За разлика от нас, придвижили се пеш, той дойде с мотор. Беше около четиридесет годишен, облечен в сако и панталон с безупречно изгладен ръб. Поздрави, погледна часовника си и извади кутия „Златна арда”. Изпуши цигарата си и влезе в стаята, която служеше за склад и съблекалня. След малко се появи със син работен комбинезон. Осанката, низко подстриганата коса и гладко избръснатото лице, рязко го отличаваха от останалите.

Първият ми работен ден като строител мина в стремеж да покажа, че притежавам достатъчно енергия и умения да се справя с отредената ми длъжност на помощник. Бригадата подменяше покривната конструкция на обор за отглеждане на дойни крави. Всеки от хората си знаеше мястото и нямаше нужда бригадирът да ги разпределя. Тази работа изисква специфични познания, каквито при мен липсваха, а такива изглежда не притежаваше и непознатия с комбинезона. Всички се качиха на покрива, той остана с мен долу.

Двамата подаваме фасонирани дървета, дъски, инструменти, правим всичко, което от горе ни разпоредят. Почти не говорим, разменяме по някоя дума само когато се наложи да стиковаме действията си. Към единадесет съм благодарен, че сме двамата - трудно бих се справил с тежките греди без неговата помощ. Дебелият им край напоследък е все в неговите ръце, но го прави така, че да изглежда като случайност. Между това не спря да разглежда часовника си. Наблюдавайки го несъзнателно и аз започвах да се взирам в своя, което не остана скрито:

– Искам да намаля цигарите, затова пуша на всеки кръгъл час – открехва леко завесата пред себе си.

В дванадесет взехме торбичките с храна и седнахме да се храним. Непознатият се преоблече, качи се на мотора и се изгуби по шосето към селото.

– Пешо Софиянеца отиде да се подписва – направи кратък коментар дядо Ради Балайчето. Останалите сякаш не го чуха и продължиха да дъвчат.

Нахранихме се и налягахме кой където намери. Аз си избрах помещението с хладилната вана, в която са съхранявали издоеното мляко. Пълният стомах, снощното недоспиване и днешното натоварване натежават, очите ми се затварят. Рояк мухи жужи под тавана, една от тях пикира покрай мен, прави широк обход и каца на бузата ми. Махам с длан да я прогоня, но тя се връща пак и пак. Покривам лицето си с кърпата, в която мама беше увила хляба, челото ми веднага се оросява с капчици пот, но поне мухите не ми досаждат. Унасям се.

В просъница чувам боботене. Това е Софиянеца, завръща се с мотора си. Часовникът ми показва два без десет. Мъжете се надигат с неохота, но не роптаят – и без това е време да се залавят на работа. Софиянеца пуши поредната цигара. Този следобед не можах да разбера нищо повече за него. Чак като се прибрахме у нас намерих сгоден случай да попитам:

– Тате, кой е този човек?

– Този човек се казва Петър Манчев, от София, военен инженер, полковник, бил е командир на танкова бригада. Участвал в заговора на Горуня за сваляне на Тодор Живков от власт. След като ги разкриват Пешо е разжалван и интерниран тук. Няма право да напуска селото без разрешение, затова всеки ден по обяд ходи в съвета да се подписва.

Така начена познанството ми с Пешо Софиянеца. Имаше периоди , в които работата беше много, имаше и такива, когато денят минаваше по-леко. Двамата продължихме да чиракуваме, както той се изрази веднъж: „Забелязваш ли? Най-образованите долу чиракуват на най-квалифицираните горе…” Постепенно Софиянеца стана по-приветлив и разговорлив. Аз свикнах и работата вече не ми тежеше толкова. През ваканциите селото се пълнеше с младежи и девойки, събирахме се вечер в читалището да гледаме филми, да слушаме музика, да танцуваме или просто да се видим и си поговорим.

Бях получил новия брой на списание „Космос” и от вечерни развлечения не ми оставаше време за него. Взех го със себе си на работата и през обедната почивка се заех да го прегледам. Софиянеца се върна както обикновено към два часа, видя ме да чета и ме засипа с въпроси за училището, за оценките и за интересите ми. Научи какви книги харесвам и кои автори са ми любими.

Един ден свършиха гвоздеите и някой трябваше да отиде до склада на домакина. Не беше далеч, работата можеше да се свърши и пеш. Софиянеца ме потупа по рамото и каза:

– Ела с мен!

Отидохме до склада с мотора. Взехме сандъчето с гвоздеите, закрепихме го на седалката между двамата и се върнахме. Като приключихме работния ден Софиянеца ми кимна да го последвам. Качихме се на ИЖ-ето и отпрашихме към селото. От тук насетне, с малки изключения, през цялата ваканция, аз имах привилегията да се връщам от работа на задната седалка на бат Пешовото ИЖ-е. Веднъж ходихме с него до Исперих, ей така, за нищо, само за да ни одуха вятъра. Една събота след работа стигнахме чак до Тутракан, разходихме се по крайбрежната улица, любувахме се на голямата река, купихме от един рибар две щуки. На връщане се отбихме в Антимовското ханче. Управителят не беше чувал преди него в хана да се е разпореждала някоя си Сарандовица.

 

2.

Изниза се лятото. Обличам бялата риза и куртката с петлици, обувам черния панталон, нахлупвам шапката с монограм над козирката. „Броените дни минават бързо” – казва мама придружавайки ме до автобуса.

Върнах се в училище. Учим няколко дни и както миналата и пò миналата есен до края на септември ще сме на бригада. Заменяме ученическите униформи с раздаденото ни работно облекло и се събираме в училищния двор. Строяваме се по паралелки. Пристига полевъден бригадир от местното ТКЗС и ни повежда.

Ако си ученик в средно професионално техническо училище по селско стопанство няма нищо по-естествено от това да те пратят на бригада да береш царевица. Блокът е в близост до селището, разстоянието до него изминаваме пеш. Преподавателят Нено Банков пристига с „Балкан”-чето. Директорът събира учителите, бригадирът ги инструктира. После те идват при нас, казват ни да си изберем ред и да застанем срещу него. Подреждаме се, образуваме дълга редица, последните са толкова далеч, че са неразпознаваеми. Всеки от нас днес трябва да обере един от километричните редове, които се губят някъде към хоризонта.

Започвам да работя. „Туп-туп-туп…” – расте блестящата жълта купчина. Курсовата ни следи да не пропускаме необран нито стрък. Слънцето напича, продълговатите листа съхнат, острите им ръбове драскат кожата като шкурка. От сухите царевични метлици над главите ни се сипе цветен прашец, полепва по лицата, пъха се в ръкавите и вратовете, смесва се с потта и щипе. Огромният масив оживява. Стъблата се поклащат, шумят, чуват се подвиквания, закачки, шеги, някой ходи между редовете, друг си свирука с уста.

Към обяд вече съм преполовил реда си. Девойката вляво от мен е изостанала. Отчупвам няколко кочана от нейния ред. Надигам се на пръсти да видя докъде е стигнала, правя няколко крачки встрани, надничам в междините. Платненката ми опира в някаква кълбеста издатина. Изведнъж издатината помръдва и се опитва да се провре между краката ми. Аз подскачам от изненада, вълна от адреналин ме удря в главата. ”Спокойно! Спокойно - мълвя след миг - това е само една стара костенурка”. Клякам до нея, тя спира да пълзи и прибира главата си в корубата.

– Приключвайте! – ехти наблизо гласа на директора. – На връщане съберете камарите с царевица и излезте на пътя.

– Това се яде! – не съм усетил кога Нено Банков е застанал зад мен.

Повдигам глава, за да разбера дали не се шегува. Лицето му е непроницаемо.

Банков се навежда, взема костенурката, стои изправен известно време, сякаш обмисля нещо.

– Като си изпълниш нормата ми се обади. – Погледът му е насочен някъде встрани от мен. Костенурката под мишницата му драска с нокти, размахвайки безпомощно с крака. Банков тръгва, изгубва се между редовете.

Събираме разпиляната царевица. От купчина на купчина излязохме на пътя. Там чака камион със спуснат заден капак. В каросерията млада жена с бяла манта раздава книжни пакети. Парче хляб, два домата, краставица, салам и кашкавал - това е обядът ни. Сменили са с прясна и водата в големите пластмасови бидони. Насядахме да се храним по тревата от двете страни на пътя.

Балканчето на Нено Банков не се вижда.

В късния следобед довърших реда си и излязох от блока. Директорът ни беше предупредил още сутринта, че упълномощени да ни освобождават са единствено курсовите ръководители. Те пък държаха това да стане колективно, когато целият им курс си е изпълнил нормата.

Прехвърлях в ума си случката с Банков. Всъщност съзнанието ми беше заето с това през целият следобед. Оглеждах се, докато чаках съучениците ми да привършат работата си, надявах се да го видя и да му се обадя, както ми беше поръчал, но не видях никъде нито него, нито мотопеда му. Когато ни освободиха и си тръгнахме вече бях стигнал до извода, че ме е забравил. С нотка на разочарование реших да приключа със случая. Точно тогава чух зад мен пърпоренето на балканчето му. Застигна ме и каза:

– Качвай се!

Отидохме в дома му. Банков прибра мотора и ме въведе в къщата. Влязохме в просторна стая с паркет, диван и два фотьойла. Имаше телевизор, имаше и радио, от което се лееше тиха музика. Върху ниска маса бяха поставени бутилки, чаши, прибори и две празни чинии с поставени в тях салфетки. Този обстановка рязко контрастираше със спартанското обзавеждане на квартирата ми.

Банков ме покани да седнем, наля си питие от шише с четвъртито дъно, предложи и на мен. Помислих си, че ме провокира, но реших, че след като ме е поканил все пак мога да си позволя една бира. Докато се опитвах да проумея причините за това великодушие, на вратата се появи Любка. Държеше в ръце поднос с две купи, от които се вдигаше пара. Постави ги в чиниите със салфетки. „Супата.”- промълви едва чуто и излезе, но след нея в стаята остана още една загадка.

– Наздраве! – чукна чашата си в моята Банков. Имах нужда от една глътка, за да се върна в реалността.

Любка беше хубавица. Висока, руса, с тяло, в което природата беше творила изобилно. Беше ми съученичка. В нейно присъствие никога не съм съумявал да остана безразличен. Винаги съм я поставял до мъж, който впечатлява, въздейства, внушава респект – с една дума импонира на Любка във всяко отношение. Банков, с десетте си години в повече, с кокалестото лице, слабата фигура и увисналите рамене никак не се вписваше в тази ми представа.

А Любка тук е като у дома си. Държи се свободно, донесè едно, отнесè друго, но не се застоява - сяда най-много за минута-две, намира си извинение и ни оставя. Тези ѝ действия ми се струват преднамерени, нагодено е сякаш и отношението на Банков към нея.

– А като ходихте в Тутракан с Петър Манчев срещахте ли се с някого? –попита Банков, когато за пореден път останахме насаме.

Ако сте си бъбрили с простички думи на това как е преминала ваканцията, в каква компания и с какви занимания този интерес изглежда съвсем невинен. Но когато въпросът докосна съзнанието ми застанах нащрек и се опитах да прикрия вълнението си с доливане на чашата, въпреки, че в нея имаше достатъчно течност. Този път Нено Банков не гледа встрани. Погледът му изгаря треперещата ми ръка, после очите му се впиват в моите.

– Не, не сме се срещали с никого, освен с рибарите… - свеждам глава. – През останалото време бяхме само двамата.

В настъпилата пауза мислите ми препускат. Въпросът, който Банков ми задава обяснява странностите в неговото и на Любка поведение и определя случилото се в този ден като предварително замислено театро. В него костенурката не е нищо повече от удобен повод, а супата – режисиран пълнеж без значение.

В разговора с моя домакин аз споменах неведнъж Софиянеца. Софиянеца! – така го наричах. Откъде Банков знае, че той се казва Петър Манчев?

Добре, че не ме попита за Ножарево. където имаше въдворени провинили се от цяла България. Отидохме там една вечер. Пропътувахме петнайсетина километра и спряхме на шосето в края на селото. Софиянеца се отдалечи към близката двуетажна сграда, от нея излезе човек, не можах да различа жена ли беше или мъж. Двамата се изгубиха в тъмното. Аз останах да пазя мотора. Знаех, че спътникът ми е женен и затова се чудех - свидетел на семейна изневяра ли съм или съучастник в конспирация с интернирани.

 

3.

Изтече и тази учебна година. Вече съм квалифициран специалист със средно образование. Алтернативите са две. Едната е възможна, другата - сигурна. Ако получа достатъчно добри оценки на приемните изпити ставам студент, ако ли не – гарантирано отивам в казармата. Мисля да кандидатствам зоотехника.

– Оценките ти по физика и математика са по-добри. С тях ще натрупаш по-висок бал, отколкото с биология и география.

Това са думите на Пешо Софиянеца, които натежаха. Той е вкъщи и тримата с баща ми обсъждаме къде да продължа образованието си. За електрическия стълб на улицата пред дома ни е вързан кон. След една година Софиянеца е станал технически ръководител на строителната бригада и е заменил ИЖ-ето със двуколка. Изглежда средата, в която попадаме неизбежно ни променя. От това възникват два въпроса. Зоотехника или физика? Работа в комплекс с високо продуктивни животни или в колектив с високо интелигентни хора?

Години по-късно живея в окръжен град и преподавам в гимназия. Един пролетен ден се прибирам след работа, вървя по тротоара и кроя планове за бъдещето. Срещу мен крачи Нено Банков. Не сме се виждали след онази история с костенурката. Остарял е, русолявата му коса е все така дълга, скрива ушите и врата, но е станала пепелява. Сакото му е разкопчано, виси на раменете, сякаш е с поне един размер по-голямо. Ще му се обадя, да видим дали ще ме познае. Той стига до сградата на Окръжното управление на МВР, смуква за последно от догарящата си цигара и мачка фаса в кошчето за смет. Вижда ме, проследява как го приближавам.

– Здравей! Как си? – произнася безизразно дежурните в подобни случаи фрази. Не ми подава ръка. По изражението на лицето не личи да си спомня много.

– Добре съм!

Докато говорим Банков гледа по неговия си начин някъде встрани.

– Вие тук ли работите? – питам на свой ред. Той повдига вежди.

– Имаш ли време? Защо не дойдеш да се видим?

След входа на управлението изкачваме няколко стъпала. На гишето дежурният милиционер записва данните от паспорта ми. В кабинета си Банков сяда зад бюрото, аз се настанявам на стола срещу него.

Сгрешил съм, че ще го затрудня – помни името и фамилията ми. Помни, че исках да ставам зоотехник и знае че съм учил друго. Пита за много неща – нормално, не сме се виждали от години. Но защо имам чувството, че съм на изпит – задава въпроси, на които знае отговорите. Дори на незададени като кои са ми съседите, колко пъти месечно посещавам родителите си, с кого общувам, имам ли любовница, кои са ми приятелите и кои недоброжелателите …

Е, добре, другарю Банков, ще Ви разкажа за мен всичко, което знаете! Ще Ви кажа, че нямам собствено жилище, да не говорим за вила и мечтата да си купя кола. Ще Ви кажа, че съпругата ми е в неплатен отпуск за отглеждане на дете, че съм обзавел квартирата си със заем от ДСК-а, че с една заплата едва смогвам да покрия разходите си …

– Виж какво! – прекъсва словесния ми изблик Банков. – Защо не постъпиш на работа при нас?

– Хм-м…

– Има свободно място, точно като за теб. Заплатата е почти два пъти по-висока, от тази, която сега получаваш. Като офицер от запаса ще запазиш званието си. Длъжността, за която говоря върви с ведомствен апартамент. Има и още, но за това ще говорим друг път.

– Ами…

– Ако те смущава униформата… От теб зависи! Ще служиш известно време, – хваща ревера на сакото си – може да те вземем при нас, цивилен.

– Ще трябва да помисля…

Банков се пресяга през бюрото и ми подава малко картонче.

– Това са телефони номера – служебен и домашен. До края на седмица трябва да решиш. Обади се ми се! И мисли!

Два дни мисля. Предложението на Банков решава всичките ми проблеми. Да, мога да му се доверя, ще имам подкрепата му. Обсъждаме с жена ми - тя свива рамене: „Условията са примамливи, но… какво да кажа… Не знам! Както решиш…”

Ще взема да си подам молбата! Но първо да се обадя на директора на гимназията. Нека да знае, така е коректно. „Иска ми се да останеш, но няма да те спирам, щом такова е желанието ти.”

Звъня на Банков: „Съгласен съм.” „Добре! Кажи на дежурния, че идваш при мен.” Отивам. Банков ме развежда по разни канцеларии, попълвам документи, подписвам където ми посочат. „Готово. Ще ти се обадим. Свободен си!” – казва възрастният майор от личен състав. Последните думи ми звучат като заповед.

– Ще ти се обадят след около месец - изпраща ме до изхода Банков. – Следва обстойно проучване. Но не се тревожи, всичко ще бъде наред.

Така и става. Обаждат ми се след двадесетина дни: „Честито! Одобрен сте. Елате в понеделник да си получите заповедта за назначение.”

Последния ден на март. Последните ми часове в гимназията. Сбогувам се с колегите и учениците си. От утре те излизат в десетдневна ваканция. Утре, неделя, аз ще отида на мач, да се поразсея, а в понеделник - на новото си работно място!

Стадионът е пълен. Преди футболистите от тунела излизат униформени милиционери. Разставят се по пистата с лице към публиката. Начален съдийски сигнал. Зрителите гледат мача, ръкопляскат, скандират, поощряват, свиркат, дюдюкат, реагират на всяка ситуация. Милиционерите са с гръб към терена, не поглеждат какво става зад тях. И в най-напрегнатите моменти на терена те продължиха да се взират в публиката.

След мача се прибирам в къщи и звъня на домашния телефон на Банков:

– Отказвам се. Отказвам се да работя при вас.

– Какво значи това? Защо!?

Как да му обясня, че след днешния футболен мач не искам да съм служител на реда. Че вече няма да ми хареса да нося милиционерска фуражка дори един ден. Не ми харесва, че в онази масивна сграда знаят всичко за мен. Че не желая да съм герой от милиционерските вицове. Че ще ми е невъзможно да понеса пренебрежението на обикновените хора. Че искам да си остана при учениците…

 

4.

Цяла седмица вече се въртя в къщи. Опитвам се да анализирам събитията от последния месец и не мога да преценя сгреших ли или постъпих правилно. Най-после ваканцията свърши, отивам в гимназията да съобщя на директора, че оставам. Срещам се с колегите, учениците ме поздравяват – приятно е да се завърнеш при своите. Но всичко това впоследствие ще преминава през съзнанието ми като прелюдия към неочакван обрат.

– Мястото ти е обявено за вакантно, но не мога да те назнача! – категоричен е началникът на просветния отдел.

– Защо, след като е свободно…

– Има друг кандидат, с когото не можеш да се конкурираш.

– Но…

– Искаш ли да бъда откровен? Добре! Но при едно условие - това, което няма да ти кажа, да си остане завинаги тук, между тези четири стени.

Аз кимам. Той издърпва чекмеджето на бюрото си, вади изписан на пишеща машина лист и ми го подава:

– Ето ти заповедта. Стои тук от една седмица. Назначен си за учител по математика и физика във Веселец. За една година. Не питай защо.

– За една година…

– Да. Живот и здраве, след една година, ако съм тук – ще видим…

– И за място в града нямам шанс?

– Никакъв…

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права