Такива времена настъпиха...
В живота на всеки има етапи, в които се налага да се работи каквото и да е. И когато си „на попрището жизнено в средата” с достатъчно опит; когато си жертва на няколко умишлени ликвидации и изкуствени фалити; когато ти е обидно да се редиш на опашка за обещетение от трудовата борса; когато всичките ти предприемачески опити са разбити в алчността и безчестието; когато инфлацията гълта месечните ти приходи за няколко дни; когато загубиш ценностните си устои и се луташ в напълно непознато настояще с неясно бъдеще; когато семейството ти бедства и децата ти не могат да продължат образованието си, тогава…
Тогава си склонен да преглътнеш принципите си и да се захванеш с каквото и да е. И попадаш сред хора на същия хал, в обществена среда, от която няма как да избягаш. Абсурдното е, че тук всеки се спасява сам. Противоречи на всякаква логика, но ние го правим така! Защото сме българи.
Такива времена дойдоха…
И човекът неволно се връща към архаичните си корените. У него избуяват страсти, характерни за епохи, в които е бил част от дивата природа. Оцеляването остава единствената ни цел, това обезсмисля необходимостта да се преструваме на други. Цивилизованите маски падат, обкръжението ни вече е естествено и се превръща в огледало, което отразява неподправените ни физиономии.
В такова време получих назначение. Повсеместно нарушавано правило беше размерът на възнаграждението да се определя от количеството и качеството на вложения труд. В заведението, където започнах, си изкарвахме хляба с говорене. Поради преходността на времето, спецификата на работното място и липсата на безспорен начин за остойностяване на словото, изприказваното над норматива не се вземаше под внимание. Затова пък професионалните деформации, подсилвани от бурните политически събития плододаваха. Колегите говореха, когато работят и когато си почиват: обсъждаха, дискутираха, спореха, където и да се намират. Между тях с натрапчивото си желание да глаголства изпъкваше един. Да го наречем Васил Венцеславов.
Заплатите се осъвременяваха периодично, но ни веднъж не догониха растежа на цените. Това даваше основание на Венцеславов да заподозре държавата в заговор, принизявайки всеобщите затруднения единствено до собствената си личност.
– Тия искат да ме унищожат! Но не са познали. Ще им живея, пък!
В „тия” прозираше склонността му да не признава собствената си непригоденост и да търси причините за неудачите си у другите. В „Ще им живея, пък!” изпъква декларативна амбициозност, с която прикрива слабостите си.
Венцеславов четеше безсистемно. Тема на беседите му обикновено биваха впечатлили го пасажи от случайно попаднала му статия, книга или автор. Това, според него, беше достатъчно да го извиси. Той упорито търсеше, понякога манипулираше, и намираше своите слушатели. Не може да му се отрече, че притежава способността да интерпретира интересно, с умел подбор на изразни средства. Речта му беше интригуваща, доста убедителна, харесваше се на мнозина и най-много на Венцеславов. Той обичаше да слуша гласа си и в случаите на особено сполучлив изказ не пропускаше да възкликне:
– Еха! Как само прозвуча!
В такава минута следваше победоносен оглед на аудиторията, а убедеността в превъзходството над присъстващите ясно се изписваше на лицето му.
Несъгласието Венцеславов приемаше като несъстоятелна критика; изразено уместно мнение на минутата биваше посрещано с категоричното „Не, не…”, последвано от „Обаче…”; след което чуждото становище се въртеше, усукваше и предъвкваше, докато бъде обезличено, а после присвоено и префасонирано като теза Венцеславова. Поради това добронамерено предразположените да общуват с тази персона в началото снизходително му прощаваха, но в последствие го пренебрегваха и накрая го отбягваха.
Ако забележеше някой разсеян слушател, преди да продължи, Венцеславов го назоваваше по име или заставаше пред него, за да си гарантира вниманието му. Тези, които го познаваха по-отдавна, започваха да се отегчават. Това нараняваше егото му и нуждата да има кой да се захласва по красноречието му го принуждаваше да включва нови похвати за намиране на нови обожатели.
По същество Венцеславов си беше непоправим мечтател. Той непрекъснато бленуваше за житейски постижения, в които изпълнява главната роля. Впускаше се с ентусиазъм в такива измислени от него пиеси, вярваше безусловно в преславния си успех и проиграваше в ума си големия герой. Щом мислено стигне до края, за него начинанието биваше приключено. Никога не предприемаше действия, за да материализира идеите си. Вместо това тръгваше на поход за нови ментални предизвикателства, които щеше да приключи по същия безполезен начин.
– Името ми е Васил. Знаеш ли от къде произхожда?
– Гръцко, като повечето от именната ни система…
– Не само че е гръцко! То е царствено, производно на василевс. А когато след такова име сложиш фамилия, която съчетава венци със слава, разбираш, че носителят им е предопределен за велики дела. Та, не се учудвай, аз съм джентълмен, притежавам необходимата изисканост и изтънченост. Това са качества, които не се придобиват, те се наследяват. Навярно някой от предшествениците ми е бил благородник, ако не и крал.
След тази изцепка се случи така, че останах насаме с негов дългогодишен познат.
– Доколкото знам, с Венцеславов сте приятели. Разкажи ми, що за птица е тази особа? – помолих колегата
– Познаваме се от деца, – започна той – но не сме приятели. Приятелството предполага взаимност, а Васил винаги поставя себе си и собствените си интереси пред всички други. Същевременно е уязвим, страхува се от провали, не търпи критика, приема я като обида. Има своите слабости, кой ги няма, но той се опитва да ги прикрие, като измества акцента върху чуждите недостатъци. Некоректно! Това прави общуването с него трудно изпитание, а дългосрочното приятелство невъзможно.
Израснахме в една махала, бяхме съученици и състуденти. От известно време работим заедно. Познавам Васил, както познавам себе си. Той обича да е център на внимание. Въпреки, че говори много, не бих го нарекъл празноглав бъбривец. Не винаги е бил такъв.
– Не, празноглав не е, но дали е бъбривец може да поспорим. Интересно ми е къде се корени тази негова охота за говорене?
– Много е прозаично. Венцеславов е самотник. Когато в две трети от денонощието си сам мислиш за какво ли не. Думите се натрупват, мълчанието става непоносимо и търси изход. В нашия случай наблюдаваме избликът му на работното си място.
– Няма ли семейство?
– Има… или имаше, не знам как да го определя. В прецеденти като този, потърпевши са най близките. Васил не хареса момичето, за което синът му се ожени. Не прие този брак, нещо повече – има две-тригодишен внук, който досега не е виждал. Дъщеря му отиде да учи в друг град, жена му се премести да живее при сина им.
– Аха! Разбирам …
– Сам е, защото е нарцис. Своеобразен Нарцис. Влюбен е не в собствения си физически образ, който сам признава, че не се отличава с особена привлекателност, а в образа на високоинтелигентен аристократ, който си въобразява че е.
Димитър Колев
