Зелен ден

ЗЕЛЕН ДЕН

Когато вечер мама ме сложи в леглото и угаси лампата в стаята ми свети светофарът. Светлините му влизат през прозореца и аз гледам как стените и таванът се оцветяват в различни цветове. Обаче бързо ми се доспива и очите ми сами се затварят. А сутрин като се събудя светофарът пак си свети. Тате ми обясни, че ако продължиш след  светофара стигаш до един голям магазин. Ние сме ходили, там може да си накупуваш разни работи и като ги наплатиш ти дават топчета, с които да си играеш с приятелите. Улиците трябва да се пресичат на пешеходните пътеки и ако има светофар се минава само, ако е светнал зелено. Светофарите показват на хората кога да преминават, за да не ги блъсне някоя кола. Когато тате ми обясняваше за светофарите мама дойде при нас, послуша какво си говорим и после ме попита зная ли къде живеем. Понякога е трудно да разбереш защо възрастните задават такива въпроси.

– Мамо, защо питаш!? Нали знаеш, че живеем до светофара!

Родителите ми се спогледаха и започнаха да се смеят. Не разбрах защо се смеят, обаче като видях, че те се смеят започнах да се смея и аз. Като се насмяхме хубаво тате ме взе на коленете си, а мама клекна срещу нас и ме хвана за ръцете:

– Вярно е, Гошко, че живеем до светофара. Но в този град има много светофари. Ти си вече голямо момче и трябва да знаеш къде точно се намира дома ни.

  И тогава мама и тате ме накараха да науча адреса и трите си имена. Казаха, че трябвало да ги знам и като ме питат да ги кажа. Обаче досега никой не ме е питал. Само една вечер дядо.

– Я да видим сега, Гошко, какво си запомнил?

 Станах прав, прибрах краката и ръцете, както ни учат да казваме стихотворения в детската градина.

– Аз се казвам Георги… Дядо, обаче, да те питам…

– Гошко! Нали сме се разбрали? Без "обаче"! - видях вдигнатия показалец на дядо и трябваше да продължа. Като казах всичкото дядо бръкна в джоба си и ми подаде един бонбон.

– Браво, Гошко! Точно така! Отивай да спиш!

Без малко да му кажа, че вече изядох два такива, но си замълчах, защото ще ги скрие на друго място и после няма да мога да ги намеря. Обаче се чудя на дядо - учи ме, че се казвам Георги пък ме нарича Гошко!

 Тази сутрин се събудих, но не от светлините на светофара, защото чух мама да ми говори нещо и да ме милва по челото. Много обичам да ме гали така с меките пръсти на бялата си ръка. Иска ми се да не спира, а аз да се обърна на другата страна и да си спя. Обаче тя повдигна лекичко главата ми - така прави винаги, когато не е зелен ден:

– Хайде, синчето ми! Събуди се! Хайде, миличко! Отвори клепачи... Ето така! - и ме гледа с широко отворени очи, за да ми покаже как. А аз обвих ръце около шията ѝ, притиснах буза до нейната и зарових лице в русите ѝ коси.

– Мамо, - прошепнах в ухото ѝ - притискаш ме в неловкост, когато ме гледаш така!

 Като ме държеше за рамената тя ме отдалечи от лицето си и изненадано попита:

– Какво, какво!?

– Е, може да ме гледаш, но не толкова силно! – успокоих я аз.   

Тогава мама ме притисна към гърдите си, аз почти изгубих дъх, обаче усетих как бързо тупти сърцето ѝ. Дългата ѝ коса, за която тате един път каза, че била като слънчева, приятно ме погъделичка по нослето. Мама ме целуна и както всяка сутрин, когато не е зелен ден, лекичко издърпа долнището на пижамата ми. Аз започнах да търкам с юмруци сънливите си очи и много ми се искаше да си похленча, защото знам, че ще ме вкара в банята. Докато ме мие пак ще се опитам да пухтя като дядо, когато плиска лицето си със студена вода. След това мама ми помогна да се облека, но ме остави да закопчея сам колана си, както правят всички големи момчета.

– Готови ли сте да тръгваме? – попита от вратата тате.

Излязохме в коридора и аз се загледах в големия календар на стената.

На мен винаги ми е много интересно да разглеждам снимките на календара. Под снимките пък има едни сиви и зелени цифри. Тате ми обясни, че на календара със сиво са написани дните, в които с мама са на работа, а със зелено – когато не са. После разбрах, че и мен ме водят на детската градина в сивите дни. Обаче в зелените дни сме си у нас и може да правим каквото си искаме. Тогава тримата се разхождаме заедно, люлеем се на люлките, гоним се и се смеем. Като се уморим отиваме в някоя сладкарница, ядем разни сладки работи и пием сок.

Докато мама ми завързваше обувките си спомних. Беше отдавна. Дядо стоеше намусен с ножицата пред календара и изведнъж скъса от него един лист. Аз само да смачкам някой лист от книжката, от която вечер ми четат приказки и веднага ми се разсърдват, а пък дядо ги къса и… Бързо изтичах да кажа на баба какви ги върши дядо.

Баба се усмихна, сякаш нищо не е станало:

– Дядо ти не прави нищо лошо. Той се муси пред календара, защото вижда, че е остарял с още един месец. Един лист е един месец. Когато месеца свърши той къса листа, нарязва го с ножицата и си прави бележки. Записва си в тях каквото му кажа да купи от магазина. Защото хората като остареят започват да забравят.

Тогава бях малък и не ми стана много ясно какво ми обяснява баба, но разбрах, че ако си откъсна  един лист от календара никой няма да ми се кара.

Мама ми облече синьото яке и аз пак погледнах към  календара. Сега там има една снимка на деца, които си правят снежен човек, а под снимката са написани сивите и зелените дни.

– Тате, утре ли е зелен ден?

– Защо питаш?

– Ами, нали ми обеща когато е зелен ден да отидем в парка и да се замеряме със снежни топки.

– Добре… Днес е петък. Значи - утре е! Но сега нямам време за приказки. Побързайте! – погледна той към мама.

Като пътувахме по стъклото на колата започнаха да се лепят снежинки. Ние имаме опел. Един път, като паркира, тате ми разреши да седна на неговата седялка и видях, че вдига двеста километра. Дядо пък ми показа как да познавам шкода, пежо и разни други коли, но не съм виждал колко вдигат.

Тате спря до детската градина зад реното на Ивчо от нашата група. Щом излязохме от опела веднага се затичах - много ми се искаше да се отъркалям в снега, но мама бързаше за работа и не ми позволи. Хвана ме и свали от гърба ми раничката с крокодилчето. През това време аз хващах летящите покрай нас снежинки, които веднага се разтопяваха в ръцете ми .

Мама ме въведе в занималнята. Преди да ме остави ѝ поръчах довечера да ме вземе първи. Тя каза: „Добре!”. Обаче няколко пъти ми е обяснявала колко много е заета и ако закъснее да ме вземе първи няма да ѝ се сърдя.

Госпожата ме заведе при играчките. Извади шарената кутия и я постави пред мен:

– Гошко, ето, поиграй си с робота.

Тогава на вратата на занималнята се показа Алекс с баща си. Алекс се казва Александър. Той ми е приятел.

– Алекс, ела! - повиках го аз. – Ела, да сглобим робота.

– Не искам. Вчера си играх с него и не го харесах. Тате каза, че ще ми купи по-хубав, дето е с по-силни батерии и върви като истински!

– И аз ще кажа на моя тате да ми купи като твоя робот, пък! Даже по-хубав!

– Щом е така днес ще съм ти сърдит и повече няма да играя с теб! – обърна ми гръб Алекс.

Не забелязах кога Ивчо е дошъл при нас, но Алекс се обърна с гръб и към него, завъртя се и отиде при другите деца. С Ивчо сглобихме частите на робота и го светнахме от копчето. Роботът почна да мига с червеното си око, но не тръгна да върви и ние го оставихме на килима. Довечера ще питам тате и мама откъде са ми купили частите и как са ме сглобили така, че да мога да вървя.

После госпожата ни накара да седнем на столчетата и започнахме пак да учим онази песничка за Нова година.

Когато вечерта родителите на децата започнаха да пристигат ние с Ивчо гледахме през прозореца. Аз познах мама по бялото палто още отдалече и отидох  да кажа „Довиждане” на госпожата.  Мама ме гушна и ме попита дали днес съм бил послушен. Тя всеки път, като ме вземе от детската градина, все това ме пита. Като излязохме навън уж беше се стъмнило пък беше много светло. Над улицата висяха пъстри украшения, разни играчки, големи и малки лампички, като тези, с които окичихме елхата у нас. Някой беше направил дърветата по тротоара много красиви, снежинките се гонеха в небето и падаха по хората, колите, къщите и по сините ръкави на якето ми.

– Мамо, тази вечер тате няма ли да дойде?

– Няма. Той се обади по телефона, че ще се върне по-късно. Виж колко е хубаво, навсякъде! Ще си отидем пеш, не е толкова далеч.

По тротоара вървяха много хора. Аз исках да стъпвам, където снегът е повече и се клатушках наляво-надясно. Така обувките ми правеха интересни отпечатки. Обърнах се да ги разгледам. Тогава покрай мен мина един чичко с две големи чанти и без малко да ми събори шапката. Мама ме дръпна за ръката:

– Георги, дръж се за мен! – Когато мама се ядоса ме нарича Георги. – Пречиш на хората да вървят спокойно!

Аз се приближих до нея и се сетих:

– Мамо, утре нали е зелен ден?

– Да, утре е събота. А в неделя ще посрещаме Нова година.

– А ще направиш ли утре пак да закусим с напечени филийки, намазани с масло?

– Разбира се, че ще направя! И чай ще направя!

– И после тримата ще отидем да се замерваме със снежни топки! Нали мамо?

– Ще отидем, да! Само се моли да не е много студено.

 Стигнахме до светофара и застанахме до железния му стълб. Мама ме хвана за ръката. По улицата пред нас колите минаваха една подир друга. Докато чакаме аз ги сочех с пръст и мърдах устни: „Пежо, не я знам, не я знам, пежо, , форд, не я знам, опел… Опел! Този е същия като на тате! Не е тате… В колата се вози една лелка с черна коса”.

Погледнах пак след опела, но зад него вече имаше други коли и червените им светлини бързо се отдалечаваха. Светофара светна зелено и тръгнахме.

– Мамо, този не беше ли тате!

Мама сигурно щеше да ме попита за кого питам, обаче си извърна главата на другата страна и продължихме да крачим.

– Не! Не! Така ти се е сторило! – чух я след малко да ми отговаря, но едва познах гласа ѝ, сякаш не беше тя.

Докато пресичахме улицата зад нас се чу: „ Ба-а-а-м!”. Всички се обърнахме. Черна мазда беше блъснала една шкода - бяла, също като палтото на мама. И двете коли бяха допрени до железния стълб на светофара, до който стояхме преди малко.  Мама веднага ме грабна на ръце и ме притисна към тялото си. По зачервените ѝ бузи се стичаха пъстри капчици, които много приличаха на сълзи. Над рамото на мама видях, как светофара за малко светна и после угасна съвсем. Колите се събраха на куп по средата на кръстовището и не можеха да тръгнат наникъде. „ Ба-а-а-м!” -  чу се пак. Мъничка синя кола се подхлъзна, излезе от пътя и се блъсна в едно дърво. Фаровете се счупиха и  върху смачканите ламарини падна една гирлянда със звезда. Но с мама бяхме стигнали до нашия блок и вече не се виждаше много.

Като влязохме у нас мама ме сложи да седна на шкафа за обувки, влезе в тяхната стая и веднага затвори вратата. Аз останах на шкафа да я чакам да ме преоблече с унашните дрехи, но тя не дойде. После от кухнята излезе баба и ме видя, че съм сам.

– Дядо! Ела тук да видиш кой си е дошъл!

– Ха! Гошко ли е това? Тъкмо се питах кога ще се върне, че да сложим в коридора новия календар.

– Дядо, пък да знаеш! Стана катастрофа и нашият светофар се повреди. Обаче…

– Знам, знам, но без „обаче” – прекъсна ме дядо. – Чух сирените и видях през прозореца. Ще го оправят светофара.

– Дядо, обаче, пострадалите как ще се оправят?

–Не се тревожи. След два дни е Нова година! Купил съм нов календар и ти ще ми помогнеш да го поставим. Виж,– показва ми дядо - какви красиви картини има за всеки месец!

– Дядо, не го искам този! Искам си стария календар!

– Защо, дядовото… Кажи ми, – избърса той сълзите ми с ръка – кажи, кажи. Защо?!
– Защото на новия календар няма нито един зелен ден.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

3 ноември 2019, България, Разград

– Дай две бири, половин кило от този салам, 4 вафли и ... - изброява и сочи с едната си ръка мъжът пред мен, а с другата размахва резедава банкнота с образа на Пенчо Славейков под носа на магазинерката.

– И ти ли бе! Стига с тия 50 лева! Теб, дето не съм те виждал с повече от 5 лева днес плащаш с 50? Нямам да ти върна... Цяла седмица стана вече! Чет нямате! Касата ми се напълни само с педесетолевки! Иди някъде да ги развалиш!

Днес е 3 ноември 2019 година. България. Балотаж, една седмица след изборите за кметове и общински съветници. Стоя си кротко на опашката в кварталния магазин и слушам укорите на продавачката. Стискам в запотената си длан 10-те лева, чудодейно непохарчени няколко дни преди Свети Седми - на седмо число всеки месец изплащат пенсиите. Ненадейно, като онзи Хамлет, ме връхлита едно двуумение и започвам да се терзая - какво да купя!?

Хляб или вино ?

Ако купя хляб ще съм сит, но ще ми се изплъзне истината... Нали казват, че във виното била истината! Обаче, ако разбера истината за тази триумфална вечер на днешните избори ще си легна гладен! Човекът пред мен се отдръпва, продавачката въздъхва облекчено пред вида на смачката ми десетолевка и ме гледа въпросително. Съвсем спонтанно и по соломоновски казвам:

– Една кутия средец!

– Искаш да кажеш РОТМАНС - поправя ме тя.

– Да де, да... - смутолевям.

Вече съм навън и разпечатвам цигарите. Тази нощ ще се напуша едно хубаво... Мога и без хляб. И вино не ми трябва!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Катърите на дядо Станко

Героите и събитията в този разказ са изцяло плод на въображението.

Първо да ти кажа - от гагаузите съм. Не знам как точно е станало, чувал съм, че много отдавна било, за малко да ни потурчат. Гагаузите, както се знаят, били насилени да говорят по турски, но си запазили имената и християни останали. Турците не ги оставяли на мира и напирали да ги правят мюсюлмани. След една война гагаузите тръгнали подир руснаците и стигнали до Бесарабия. Заселили се, живели там, колкото живели, не им харесало. Земята раждала малко и се преместили отсам Дунава, в Добруджа. Полека-лека забравили турския, но в Черна, туй вече и аз го помня, макар хич да не хортувахме по турски, другите все ни гледаха изпод вежди и ни нямаха много вяра. Еле пък да се залюбят някои от местните с наша мома или ерген - големи разправии ставаха. Правят-струват бащите им, все гледат да ги разделят и младите рядко се случваше да се вземат.

С катъри се белосвам откакто се помня. Катъра е як като кон, не придиря много храната, лаком е и каквото му туриш в яслата - изяжда го. Тъй съм научен от тати - вземи си един катър и си гледай пашалъка. Защото за коне всеки припира, а на катъра  рядко някой ще хвърли око. Моят дядо, бог да го прости, той почина в Черна, разказваше, че като бил млад често през селото минавали  войскари. Като мернат някой хубав кон и го вземат. Ей така, като едното нищо! За плащане дума не отваряли, най много да оставят някоя изпосталяла кранта, дето бере душа и не я бива ни за каруца, ни за рало. А на катърите не посягали. От тогава ний все катъри гледаме. Видиш ли катър нейде да знайш, че чорбаджията му е от гагаузята.

Като ни казаха, че ще ни изселват беше есенно време. Като стигнахме с шлеповете в Тутракан заваля сняг. Настаниха ни тука, в Райнино. Къщите на колонистите изтърбушени - нямат ни врати, ни прозорци. На покривите мишките си свили гнезда в сламата. Вънка спира да вали, вътре тече. Голям студ брахме и голям глад изкарахме, едвам устискахме да се запролети. Оземлиха ни с по четирийсе декара земя. Земята тука е богата, черна като катран и каквото и да бучнеш - вирее. Хубаво, ама военно време. Младите мобилизираха, а да орат и да сеят останаха жените и старците. Как да е, оживяхме, върнах се от фронта и се хванах за плуга. На власт вече бяха комунистите. Таман се позакрепихме малко и хоп! - ново двайсе! Почнаха да правят ТКЗС. Най-напред влязоха голтаците и Стоян Кръстев - най-богатия, с шестстотин декара земя. Чудна работа! - ще речеш, ама тъй беше. Къде с добро, къде насила натикаха ни в стопанството. От цялото село не склони само Акпунарлията.

Но остави го него - на хората им мъчно! Много им се насъбра. От един тормоз в Румъния се отървахме, тука на друг налетяхме. Свиди им на хората всичко, ама най-жал им за конете. Преселецът коне гледа като децата си - гладен и жаден ще ходи той, ама конете му да са сити! Отсреща е къщата на Карадимчетата. Две жребчета имаше Стефан - очите ти да останат! Извежда ги той от дама, ще ги кара в текезесарската конюшня. Бърка в джоба си и ги зобѝ с жито от шепата си, а сълзите му се търкалят по страните. Жена му Дона се държи за дирека на портичката и вие на умряло. Той пуфти, скърца със зъби и попържа. То да бяха османлии, да бяха руснаци, да бяха шваби, румънци - иди-дойди. Ама българи на българи да сторят такова нещо - бива ли! Ония, както разправяше дядо за едно време, вземали само конете, пък тия взеха нивите и с тях подбраха и конете, барабар с каруците и амуницията. И овцете взеха, и кравите, и... всичко, всичко! Дворовете ни опустяха. Останаха едни кокошки да ровят из торищата. То после излезе, че било за добро, от доброто кой бяга, ама откъде да знае човек. Даже Акпунарлията, и той, дето с три вола и един дръглив кон мъчи земицата си десетина години като частник видя накъде отиват работите и сам си подаде заявлението. Пък тогава взе, че умря, завалията, и не дочака да се види текезесарин. 

Инак, да ти кажа, и при мене не стана лесно. Дърпах се аз, чудих се, отлагах ... Загубих си съня, ни ми се яде, ни ми се пие. Опротивя ми всичко, почнах да се муся и да се карам де с кого сваря. Среща ме Дялю, с него ергенувахме в Черна, лоша дума не съм чул от човека ни там, ни тука. "Добър ден"- рече и се спря да приказва, пък аз на нáпреки: "За тебе може да е добър, ама за мен - не е!". И го подминах, а той гледа след мене и се чуди на ума ми. На жената пък почнах да опявам за щяло и нещяло, манджите ѝ взеха да ми нагарчат. Тя търпя, търпя, претегли ме на кантара си и тук ходи, там ходи - все покрай децата се върти. Вечер почна да си ляга при тях - до там я докарах, да ги пази от баща им... Страх я беше горката -  почнах да посягам и на тях. Мина що се мина, той и оня с кожената куртка, дето спеше в кметството, и той не ме оставяше на мира и накрая кандисах. Рекох - ей тъй, на мене си - където всички, там и аз. Мислех, че съм се изхитрил, като си продадох катърите на пазара в Главиница. Един само оставих. Де да знаех, че дядо ми пак ще излезе прав, ама аде... Акъл! Оставиха ми го - не вземали катъри. Нов живот щели да строят и нямало да се белосват с такива инатливи... как го каза онзи с кожената курка и каскета? А-а-а, безплодници, вика.

Вярно, после, след години се замогнахме. Вдигнаха се нови къщи, напълниха се с дечурлига и разните му там градски измишльотини, позагладихме косъма. Властта поотпусна малко пайванта. Отделно от кокошките хората си завъдиха кой овца, кой коза, кой телица. По едно прасе, къде с щир и лобода, къде с тикви и булашик, всеки гледаше в кочината си. Гьола в селото, до Коста Съботянина, се напълни с патки и юрдечки. С катъра си носех дърва от гората, наоравах си лозето и мамулите, дето ни даваха от текезесето за лично ползване. А комшията си купи кола - булгар рено, и с нея ходи на работа. Аз пък се залових да гледам петнайсетина овце и бая полза видях от тях. Агнета държавата купуваше като топъл хляб и добра цена даваше - продавали ги на арабите. Преди година, като остригахме овцете само от парите, дето взех от вълната купих на сина моторетка. И с моторетката си взех още една беля на главата, сякаш другите ми дертове са малко, ама за това после ще ти разправям.

Е, дума няма - по-добре заживяхме, ама...  Сигурно си чувал - има една приказка, че многото добро не е на добре. И тъй стана - как се извъртя, не мога ти кажа. Ялов като катър излезе новия живот на онзи с куртката... И да знайш, туй дето все не можем да прокопсаме от лакомия иде. Тя дъно няма! Ей такива усти сме отворили и тъпчем ли тъпчем, солука си чак затъкваме. Туй, да гледаш все да си връз другия, все ти да си горен, от нечестивия е дадено, аз ти гарантирам. Ей, нá! Моят хубостник, сина де, преди да се научи да казва "мамо" дърпаше играчките от сестра си и крещеше: " Туй мойто!". Ако един направи нещо всеки път се намират двама, дето да го развалят. Сега щели да ми връщат нивите... Абе айолу, за къв чеп ми са сега!? Как да ги гледам с един катър, одъртял като мене. Ти мене остави, мойта е изпята, ама вий младите как ще се оправяте след тъз разсипия и тоз хайдутлук? Като гледам каква яловщина ни е напитила сега хич не ви облазявам - все едно да се надяваш от катър да се роди кобилка.

С текезесето беше, каквото беше - мина и замина. Ама един дерт имам още от Черна. Почна се той тогава и до ден днешен ме стиска за гръцмуля. Дете имах - едно момиче. Син нямах. От мене да го знаеш - женското е чужда стока. Докато се усетиш - току порасте, на ергените им замирисва на фуста и почват да ти препикават плета. Гарантирам!  Друго си е сина, булката  много не беше съгласна, ама ... нали ти казах - жената е друга направа. Ако ми даде господ син, мисля аз, ще има кой канче вода да ми донесе и внуче да ми чурулика на старини. Тъй, тъй - викаш ти, ама от черния калпак, дето носех тогава, взех бели косми да изтръсвам...  Е, слава на дядо Господ! Роди ми се син! Кръстихме го Ангел - ангел небесен сякаш ни помогна да се сдобием с него. Тя и жената тъй му се радваше: "Ой, на мама ангелчето, ой на мама ангелчето..." Дойдохме и заживяхме в България. А синът, нали толкоз го чакахме и толкоз го искахме, че само устата си да отвори и бързахме да му угодим. Като заколи кокошка в Света неделя  жената сипва на мене копан и на него копан - зер  и той мъж, и той гащи връзва! А и нали надежбата ни у него! Сестра му, като гледа нас, взе и тя да го котка. Днес тъй, утре тъй, докато разберем туй гевезе взе предята и ни се качи на главата. Дъщерята порасна, дойдоха да я искат и се сватосахме с Гурбанчетта. Останахме тримата. Докато ходеше на училището, ако двама се сбият - той третия. Има ли ошушкана череша - Ангел бил там. Има ли окрадени полози с яйца- Ангел ходил за вафли от магазина . Окуцее ли някое куче - стопанина му дири Ангел. С една прашка ходеше на врата, джобовете му  издути от дребни камъчета, тежат - гащите си ще загуби. Сума ти прозорци изпочупи.  Биеше врабчета и ги даваше на котката, тя не сварваше да ги изяде и ги заравяше в градината. Тъй порасна - по сокаците и с белЍте си, а книга рядко похващаше.

Стария катър, дето не ми взеха в текезесето взе, че умря. Ходих чак до Сушево да взема друг от един татарин. Хубав катър, млад, хареса ми се и направихме пазарлъка. Купих го аз, и на сметка го купих! Уж бил научен, пък като рекох да го впрегна в каруцата - не ще! Посегна да му сложа хамута  - дърпа се, вири си муцуната, ситни и задницата си все към мене върти - ще ме стъпчи. Сложих му един чул на главата, мушнах хамута и му наместих  палдъма. Ама как да сложа юздата? Дръпнах полека чула, колкото да му видя устата. Че като тръсна глава тъз проклетия,  като се ококори! Изцвили и се изправи на задните си крака. Хвърли едно чифте и ме прасна по капачката на коляното. И като хукна! Събуряса ме на земята, аз са прискундих, а той потроши вратника и изхвърча на пътя. Оттогава окуцях - осакатях и ходя с патерица. Вечерта катъра се върна, аз го прибрах, турих му букаите и бой, бой... За теб лъжа, за мен истина - оправи се хайванчето и почнах да го впрягам. От туй ли беше, от друго ли - не знам - даврандиса се. Сега върви послушен като стар вол.

Все по него време, като купих катъра, Ангел навърши години и вече не щя да стъпи в училището. Изкласи! Източи се тоз пергишин, на един бой с мене стана. Срещнал го даскала, дето живееше на квартира у Недю яйчаря и му казал да се запише, че да си изкара свидетелство за основно образование. Пък Ангел му теглил една солена попържня и му рекъл да си върви, от дето е дошъл. Чапрашик човек! Пратих го да пасе овцете, да не яде хляба бадева. Белким, като е залисан с тях по поляните по-малко ще са му щуротиите. Ама не! - човек едно мисли, пък то друго става... Надвечер, по хладното, овцете най-пасат, аз съм още по къра,  майка му и тя не се е върнала, а Ангел бърза да ги запре. Натири ги в двора и вече не го търси. Сякаш бил вързан - тича на центъра. Събират се там, по пейките до кръчмата, момчетии като него и дявол знае какво правят. По едно време почна да ги влачи у нас да играят карти. Намъкват се в стаята и се заключват, амен-амен до съмнало. Какви карти играят не знам, ама един път като я заредиха - цяла седмица тъй. Дремя си аз у фаята и ги чувам как се дърлят. Вино ли пият, ракия ли? Някой път дигнат врявата, ще стигнат до бой. Пробудя се и ще потропам на вратата. Ангел я открехне леко и пита: "Тате, ти що не спиш?". Но не ме пуска да вляза. По петляно време онези си заминават и ги виждам как се кандилкат в мрачината. Викам на жената: "Ще ги спра! Няма да ги пускам вече в къщата си".

На другия ден слънцето напекло - той спи. Отивам да го дигна, бутам го по рамото. Едвам отваря клепачи, мълчи като пукал и ме гледа като катъра, когато ме ритна в коляното. Взе да се надига, а очите му ще ме промушат. Из един път ме достраша, че ще ме удари, ама само изсумтя. Не знам какво щеше да стане, ако не беше дошла майка му. "Ангеле! - вика - Приготвила съм ти торбата. Долу съм ти сипала  една паница бобена чорба, да се наядеш, че тогава да изкараш овцете". Пък той: " Не ща боб! Аз боба го мразя от Румъния".

Келеш! Като дойдохме тука беше ей толчав, едвам прохождаше, сопола си не можеше да избърше пък мразел боба от Румъния. Айде холан! Идеше ми да му завъртя една по врата, ама като го погледнах и се стърпях - настръхнал като таралеж! Излязох навънка да не го гледам. Жената му даде торбата с хляба и водата, той я нарами и се загуби в пушилката подир овцете.

Ей! Не ми се разправя! За хора не ни зачита! Много-много не приказва, ама като изръси една ще ти държи ти влага цяла неделя. И с добро опитвахме, и с лошо - оправия няма! Уж чува какво му набиваш в главата, пък после я кара по неговата. Инат, голям инат излезе тоз чапкънин! Сякаш рога му поникнаха, пък акъла му изфиряса! Знам аз вече как се стигна до тука, ама защо ми е? С ръка на сърцето ти казвам! Лошотията, направи ли си място у човека тъй дълбоко пуска корен, че няма изкореняване! Ангеле, Ангеле... Никак не ти приляга името, татьовото, друго трябвало да ти турим, ама откъде да знам аз... Пък и туй, дето ми се върти сега в главата не е за човек име...

Както и да е... Изпроводихме Ангел с овцете. Аз още не съм се освестил, и не щеш ли - иде у нас пъдарина Любчо. Тъй и тъй, бай Станко, твойто момче вчера изтървало овцете в кооперативните бостани. "Голям зарар станал, не знам как ще се оправяш с председателя." "Как тъй ги изтървал ва, той да не е спал?"- креснах му аз, сякаш той е кабатлия. "Не, не е спал, бай Станко - мънка Любчо Македонеца и надига фуражката над челото си. - Виждам аз от няколко дена едни хайлази да ходят при него. Карти играли..." Пак с тез карти! И като ми причерня пред очите, грабнах камшика и викам на жената: "Ивано, стой тука и да не си мръднала. Ще го намеря аз тоз непрокопсаник и ще му дам едни карти тъй, че ще ме помни цял живот. Да ме срами той пред хората! Как ще му плащам поразиите!? Ще ми вземат трудодните, дето с куция си крак съм се влачил понивите и от пръста съм извадил!". "Въх! Станко, не отивай. Чакай малко - как тъй да остана! Андрей звеновода нареди да си взема мотиката и да ида да копаме царевицата до лозята." - мъчи се да ме възгещиса тя. "Абе ти чуваш ли какво ти казвам или не чуваш? Да му се не види и работата и намярата! В тъз къща кой командва, ма - аз или Андрей!? Да си налягаш парцалите, че да не почна от тебе!". 

Молех се само като го видя моя нехранимайко да не ми мине яда. Мушнах патерицата на рамото си, яхнах катъра, сритах го в ребрата и на кушия настигнах Ангел. Той като ме видя тутакси разбра какво го чака и хукна да бяга. Аз подире му! Без малко да го сгазя с катъра. Презрамката на торбата му се скъса, шишето тупна на земята, тапата му отскочи и водата взе да бълбука. Ангел се обърна и аз с целия си яд го дернах с камшика през ръцете. Той се сви, спря и посегна да ма дръпне за куция крак и да ме събори, ама аз го ръгнах с патерицата по гивися и не можа. "Верицата ти гагаузка!... - редя ги аз и плющя с камшика където сваря. - Овцете у бостаните, ти карти ши ми играйш! До гуша ми дойде от тебе. Или ставай човек, или хващай гората". Бой, бой...

На другия ден му дадох катъра. Хем да го пасе, че да не яде по цял ден на ясла, хем да завръща овцете с него, че бая бях го наложил. От тогава сякаш крутоляса. Беше по жътва, сутрин ги изкарваше по изгрев, вечер не бързаше да се връща. Въртеше овцете из стърнищата - намираха те там и трева, и клас, и разпиляно от комбайните зърно. Минаха тъй два-три месеца. Викам си - тоз беладжия май ще  влезе в пътя. Продадохме агнетата, продадохме после и вълната. Ангел вика: "Тате, ще ми купиш ли мотор? ". Купих му мотор. Взех му аз туй пъркало, ама де да знам, че за да го кара трябвало да има документ. Ходих да търся кмета Йордан - той заминал за Разград. Затуй се отбих в училището да питам откъде да го извадя тоз въжишки документ. Има там едно даскалче от село, та подирих него. Заведе ме човека при директора, ровичкаха с него из някакви книжа и после даскалчето ме пита: "Бай Станко, момчето ти има ли шестнайсе години?". "Има. И повече. Наесен ще го пращам в казармата" - казвам. "Хубаво, но пак не може. За да си вземе книжка трябва да изкара курс за мотопедисти, но няма да го приемат, защото не е завършил седми клас. Образование се иска!"

Върна се Ангел вечерта с овцете и аз го почвам от вратника: "Ти, такъв-онакъв, кой клас изкара? Докато другите деца учеха ти ловеше гарджета из клонаците. Казвах ти аз да не хайлазуваш и да залягаш над уроците, че един ден ще станеш пишман, ама кой да чуе. Имаш ли хабер, че за да караш мотора ти трябва  книжа?". "Имам." - вика. "Ами знаеш ли, че за нея ти трябва да си завършил седми клас?". " Знам" - отговаря ми мойта пушлама. "Хубава работа! Ами сине майчин, като знаеш защо не ми каза, да не харчим пари бадева?" - взех да омеквам аз. "Той, Кирчо, има книжка.Той ще го кара мотора, пък аз ще се возя отзаде му на седялката."Бре, мама му стара - викам си на акъла -  много му знай устата! Аз за Кирчо ли съм броил толкоз пари?". И го оставих - аз каквото и да кажа Ангел тъй я докарва, че все е отгоре. Не се излиза на глава с него. 

Есенес чух, че чистили гората и който иска му давали участък да си събере вършина. Търся Чернико горския: "Ми-и, ела утре да ти отмеря един парцел". Отивам на другия ден, парцела се случи до сечещето.  Викам му: "Чернико, да кажа на Ангел да докара овцете, тъй и тъй ще сечем, да поядат малко шума, пък аз да идвам с катъра, че с тоз куция крак съм за никъде". "Може -вика горския. - Ама трябва да си нащрек! Аз казвам на теб, пък ти кажи на Ангел. Пазете овцете и катъра да не влязат в сечището и да опасат фиданките, дето миналата есен залесихме. Иначе ще има глоба!".  "Слушай, - рекох му - за катъра гарантирам! За Ангел - не! Грях ми е на душата - син ми е, но вяра му нямам. Ще взема с мене Колю Фучеджийчето, хем да ми помага, хем да ги наглежда".   

Да ти кажа, надежбата ми беше в казармата. Да дойде есента, викам си, ще заколя едно агне, ще събера комшии и роднини, и неговите картаджии ще извикам. Ще му направя една  новобранска и да заминава. Може пък там да му вкарат ума в главата. Ама не би! Върна се от казармата, там други мурафети научил. Лишкуни цяла зима, нищо не похваща! Вечер се наяде и не изтърва да излезе. Някой път изчезне, по два-три дена го няма. Сестра му пометна на два пъти, окахъри се, поболя се и почина. Погребахме я пролетта. Майка ѝ не изтрая и отиде подир нея. Наскоро след туй Ангел се запиля нейде по градовете. Останах да кукувам сам-самичък с катъра. Четири години и кусур! - нито идва да ме навести, нито се обажда. До онзи ден.

Седнал съм аз надвечер на пейката пред къщи  и подпирам сакатия крак с патерицата, че не мога да го свия хубаво в коляното. Отгоре се зададе една червена кола. Наближи-наближи, гледам аз - кола като кола! Ама не съм я виждал тъдява и се питам къде ли ще спре. Пък тя спря баш пред мене. От нея слиза - кой мислиш? Ангел! Здрависахме се, седна при мене, разменихме някоя приказка и аз му викам да влезем вкъщи. "Добре, тате! Ще влезем, но нека първо да отида до центъра, намислил съм една работа и трябва да се видя с някои хора. Довечера съм тука - ще седнем, ще поговорим и ще ти обясня всичко." Хубаво, хубаво... Ама и тъй, и тъй ще ходиш надолу, влез вътре и вземи пари. Под мушамата на масата в кухнята съм ги сложил, скоро взех пенсията. Купи там нещо да се почерпим довечера." "Добре, тате! Ще купя, но пари аз имам, няма да взема от твоите. Ще вляза само да пия една студена вода, че съм ожаднял."

Влезе и набързо излезе, запали колата и замина, а аз останах да го чакам на пейката. Чакам и през главата ми минават всякакви - каква ще е тая работа, дето Ангел я намислил? Преди замина с рейса, сега си иде с кола! Е, не личи да е нова, ама кола! Може пък... ще видим, ще видим...

Сега да дойде, после да дойде - смрачи се. Да влизам, викам си вътре, че захладня. Взех да се надигам, едни фарове зад мен присветнаха, после осветиха цялата улица и угаснаха. Той ще е, няма кой друг да спира тука по това време. Като стигнах до портичката Ангел ме превари и я отвори. Носи една чанта.

Влязохме в къщи, аз бръкнах в долапа за шишето с ракия, а той извади от чантата сирене, салам, лимоната. Изми два домата и ги наряза. Седнахме на масата. "Ха наздраве и добре си ми дошъл!" - каня го аз. Чукнахме се и го питам: "Кажи сега къде ходиш, какво правиш?" "Ще ти кажа, - вика - има време. Решил съм да остана..." И почна надълго и нашироко да ми обяснява как ходил при кмета и какво си приказвали. До навеса на билкарина, дето рейсовете спираха навремето, има една стаичка. Сега тя била празна и Ангел уговорил да я вземе и да прави магазин. Ама парите не му стигали и затуй тази вечер ходил да търси Ненчо, дето държи барчето, да му даде на заем.

Из един път ми стана драго - най-после и Ангел да е наред с хората! "Колко пари не ти стигат? - питам. – Аз съм скътал някой лев, то сега без пари човек не може и да умре." Ангел мълчи. "Ама трябва да идем до Исперих, тука няма откъде да теглим." Казах му какви пари мога да дам. "Ще стигнат ли?". "Няма да стигнат, тате, но не искам да те въвличам в мойте работи. Иначе ще помогнат много!". "Ти един път да почнеш, - викам му - полека-лека ще му намериш колая. Нали гледам - сигур си взел седми клас - кола караш, ще носиш стока с нея. Все нещо ще припечелваш. Може и булка да си намериш, не ти е минало времето. Пък и аз на внуци да се порадвам... Вземи ги, вземи парите, аз не съм чужд. От чужд човек не можеш взе сега пари как да е...". "Добре, тате! Ще помисля. Ще те разходя утре до Исперих и ще видим. Да си починем сега, че стана късно."

Сутринта напоих катъра и му сложих в яслата цял куджак сено. После се умих, облякох си чисти дрехи. Ангел, и той пременен, излезе от стаята. Подаде ми патерицата и ме настани в колата. Рекох му да спре до комшията, да му кажа да наглежда къщата, докато ни няма. Като стигнахме спирката пак го накарах да спре - да видя къде ще отваря магазина. През мръсните джамове и от паяжини не видях много, ама отвън има фасон и е на центъра. След туй продължихме. Отдавна не се бях возил на лека кола! Докато се озърна и стигнахме в Исперих. Теглих парите, намушках ги в джоба си и го закопчах с една сигуранция  да не ги изръся някъде. Върнахме се в Райнино и Ангел вика: "Тате, дай да свършим някоя работа, има време докато се мръкне." "Работа да искаш, - казвам - само да ти се работи!". Тръгнах към дама и се чувам как си свирукам с уста! Тъй ми олекна на душата, че ми иде да подскачам от радост, ама не става с патерицата. Имах половин декар люцерна, дето беше почнала да цъфти. Впрегнахме катъра, сложихме косите и - там! Вечерта се прибрахме каталясали, теглихме колата зад къщата и затворихме вратника. Сипах пак по една ракия и тогава се сетих, че в залисията парите останаха в новите ми дрехи. Дадох ги на Ангел, легнахме си и за пръв път от много години насам тъй сладко не съм спал. Не разбрах кога се е съмнало, не съм чул и хлопките на чардата, дето се събира на гьола.

Както си лежа ни заспал, ни буден чувам някой бий по вратата: "Бай Станко! бай Станко!.." Станах да отворя - той комшията Стефан. "Бай Станко, - вика - катъра ти избяга! Напи се на гьола с вода и хвана към Крушака!". "Тъй ли? Амчи как е излязъл!". "Да ида да го върна?" - вика Стефан. "Остави го, - казвам - ще пратя Ангел да го прибере." Влизам в стаята дето спи Ангел - няма го Ангел! Като видях разфърляния креват и нещо ме клъцна под лъжичката. Излязох на двора - колата и нея я няма, вратника седи разчекнат. Пръждосало се Ангелчето... Набърже всичко ми се избистри, ама викам си да проверя още едно място. Влязох  в къщи, надигнах мушамата - от пенсията тоз багабонтин ми оставил пари, колкото за единия хляб!

Седнах на един стол, хванах се за главата и без да се усетя се разревах като.. като някой такоз... Пък очите ми - сухи! Не плачех за парите. Остави ги тях на пущините! За майка му плачех, за сестра му плачех. И за неродените ми внуци плачех. За Ангел ли? Не знам, не знам... За него не ме питай. Стомаха ми тогава на турпак стана, сърцето ми замръзна, издрънча и се счупи. Душата ми се изпразни, осакатя. Да знаеш - за сакат крак патерици колкото щеш. За саката душа патерица няма да намериш!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Равенство

Внукът ми завърши първи клас и ми дойде на гости.

– Дядо, да излезем!

– Рано е. На площадката няма деца, още спят.

– Нищо, ще играем двамата.

Излизаме.

Играем  първо с топката, после с федербала. Много си приличаме с еднакво несръчните си действия и в двете игри. На внука все още не му достигат умения, аз пък съм ги губил прогресивно в обратното броене някъде след 40-те.

Ако  притежава усет и пренебрегне повече от 60 годишната ни разлика страничен наблюдател може да реши, че двамата сме на еднаква възраст.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Китайски неволи

- Днес ще се разходя по магазините - казва жена ми, приглаждайки посивялата си коса.

- Какво ще купуваш? - питам.

- Понеже на теб вече ти е трудно да дъвчеш, а на мен вече не ми е лесно да готвя, реших да улесня и двама ни, като купя един блендер.

           Такъв железен аргумент ми действа като боксьорски удар право в беззъбата челюст. Правя несвястно движение с глава за да съкратя неразумно дългата пауза и едва с усилие идвам на себе си:

- Ами...добре - звуча колебливо - Хубаво си го измислила. - Но не се бави много, че да не си изтървеш сериала... - казвам на глас загрижено и малко по-бодро, а си мисля, че ако тая жена се отплесне по магазините месечният ни бюджет ще се озове в катастрофален дефицит.

След няколко часа половинката ми се завръща усмихната:

- Ела, да ти покажа...

Поглеждам покупката, слагам очилата, чета привидно задълбочено, но такова старание се оказва излишно, защото забелязвам, че жена ми влиза в съседната стая.

- Поредния китайски боклук! - процеждам тихо през зъби, за да не ме чуе.

            Незнайно как и кога, промъкнала се незабележимо зад мен, тя пита от упор:

- А ти какво очакваш да купя с китайската ти пенсия!?

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Афоризми 1

Непотената парá е пáра.

Един мъж започва да остарява, когато започне да превръща жената от чувствен обект в естетическа категория.

Има правопропорционална зависимост между продължителността на една връзка изхарчените по това време пари.

Любовта идва през очите, попада в сърцето, минава през джоба и си отива пак през очите.

Жена се избира вечер, а съпруга сутрин - преди сутрешния ѝ тоалет.

Жена се избира за една вечер, съпруга - и за през деня.

Щастието в един брак е уравнение, което е решимо само с поведението на съпрузите.

Мистиката е продукт на безнадежността.

Чудесата са възможни единствено във въображението.

Мечтите са начин да избягаш от реалността.

Няма по-убедителна истина от изстраданата.

Измамно е да се твърди, че познаваш някого преди да си видял изявите му в социалните мрежи.

Благоразумието винаги ни прави съучастници на доброто или... на лошото.

Наложените от държавата закони са отвлечена форма на насилие, чиято крайна цел е да възпита покорство у масите и оправдае експлоатацията им.

В устата на звездите и прогнилите зъби са златни.

И най-голямата глупост в устата на властника става бисер на мисълта.

Когато умният прави глупости той го знае, докато глупавия не го разбира.

"Човек се превръща в това, което яде". Отнася ли се и за човекоядците?

Нашите деца – това сме ние, без оковите на възрастни, получени докато остаряваме.

Нашите деца са нашата проекция в бъдещето.

Подлецът се страхува от това, което сам би сторил на мястото на своя опонент.

Невъзможно е да разбереш другия, докато не се озовеш в неговото положение.

Хората се делят на три категории - създатели, консуматори и всевъзможни вариации между тях.

Целта на отредената ми прашинка живот е да извървя достойно пътя си към небитието.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Фамилиите в Райнино

Как лети времето и колко бързо светът препуска в него!

Невероятно е, че от първия SMS до днес са минали едва 25 години.

Разгръщам стар указател за служебни и домашни телефони на Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, София 1987 г. за Разградски окръг. Скучна книга, както народният гений е забелязал, колкото да я четеш не можеш да откриеш главния герой. Това е време без мобилни връзки – безGSM-ми,  айфони и смартфони. Без интернет.

През 1987 г.  Райнино, с кмет Христо Байков, вече има АТЦ – автоматична телефонна централа, която позволява чрез шайбата на домашния си телефон над 200 абоната да набират и да разговарят с когото пожелаят в България. Достатъчно е да знаят кода на съответното селище и още някои незначителни подробности.

Преди това  всеки извън селищен разговор, дори от домашния ти телефон, минава през пощата. Ако пък нямаш домашен телефон и искаш да говориш с някого от Шумен например, отиваш там и поръчваш разговора.  Стоян Началника ти приема заявката. В уречения  час трябва да си на линия. Със слушалки на главата Началника размахва едни гъвкави кабели с текстилна оплетка и с метални накрайници, които ту пъха, ту вади от гнездата им в една дървена кутия: „Ало, Исперих! Исперих ли си? Дай ми Разград. „ След време: „Ало, Разград? Имам разговор с Шумен…“ и т. н., докато те прати в специално пригодена за целта кабина в коридора на пощата. Грабваш слушалката и говориш, а като свършиш – отиваш да платиш на Началника.

През 1987 г със служебни телефони разполагат кметството /4 бр./ , училището /4 бр/, Производствения участък към АПК Исперих /аграрно промишлен комплекс/ , детската градина и здравната служба, магазина и ресторанта/кръчмата, когото всички знаят като „Хоремага“, шивашкия цех и районният МВР инспектор, по-късно и цеха към завод „Добруджа“ Исперих.

Любопитната част от указателя обаче са домашните телефони. По-точно фамилиите на техните притежатели. Ето част,  чийто подбор е продиктуван от рядко срещано и твърде необичайно звучене:

Бажлякови, Бекерови, Геджеви, Блекман, Джячкови, Гудеви, Драгошинови, Дръндарови, Ейкови,  Келиферови, Кемечеджиеви, Корунови, Коюнджиеви, Линкови, Мутеви, Опанови, Пепелянкови, Сестримски, Фучеджиеви, Ченкови, Чинкови, Чотреви, Чучкови, Цигуларови.

Друга част от жителите на Райнино не са документирали тук принадлежността си към фамилните наименования  на своите предци, произлезли било поради упражняваните от тях професии, било поради участието им в запомнящи се събития или по някаква съвсем неочаквана причина:

Страдалски, Налбантлъеви, Консулови, Кирекчиеви, Попазулови, Бързучкови, Мангуцови, Ранчеви… И още: Шишманчетата, Камбурчетата,Караманчетата, Кърлиговите.

Всяка от фамилиите, упомената или не по-горе, заслужава внимание.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Бай Кръстьо

Всяко селище притежава свой уникален колорит. Райнино не прави изключение. Най-често тази краска е придадена от неговите  шегаджии - непоправими оптимисти, чието поведение се определя от насмешливият им поглед върху ежедневието, което по-често е тъжно, отколкото радостно. Когато ги чуе, човек може да се просълзи от смях, а не рядко и да му загорчи, когато хубаво се е посмял. Авторитетът им на смехотворци е извисен до степен такава, че всяка произнесена от тях дума предизвиква сред слушателите им взрив на одобрителен смях. Дори когато се опитат да кажат нещо сериозно всеки си мисли, че това е някаква много хитро скроена от тях шега.

Бай Кръстьо е добряк, който на никого нищо не отказва: трябват ти дърва – гората е голяма, има за всички; на магаренцето ми ребрата можеш да преброиш, изяде плета ми от слънчогледови стебла – в стопанския двор зърно мно-о-ого!; овчиците ми гладни ходят – в ТКЗС-арските ниви паша колкото щеш! 

...............................................................................

 Назначили бай Кръстьо за горски надзирател. Поработил той няколко години. Обикновено винаги в добро настроение, напоследък почнал да ходи все по-умислен. Вика го един ден директорът на горското стопанство:

            – Кръстьо! Какво така си се оклюмал? Болен ли си? Нещо в къщи ли не е наред?

            – Ма-ани, ма-ани, началство… По-добре да не знаеш! – мънка бай Кръстьо.

            – Защо! Кажи, може да помогна!

            – Можеш, ама как да ти го рекà?

            – Кажи, кажи!

            – Другарю началник! Ке требе да ми дадеш нов участък в гората…

            – Как така! Защо нов!?

            – Ами тоя, дето ми даде да го пазя, миналата година му се свършѝа дърветата…

............................................................................................................................

            Бай Кръстьо е пазач в стопанския двор на ТКЗС-то. Денем той де почива, де някоя работа из тях свърши.  А вечер пази ожънатото през деня, оставено на площадките отвън да съхне.

Идва на проверка председателят на стопанството. Среща се с тоз-оня и отива при бай Кръстьо:

– Слушай, Кръстьо! Има сигнали, че Марин, каруцарят, като дойде вечер разпряга конете и ги оставя в дама. Ама после не си тръгва веднага, а отива на площадките и си пълни джобовете с зърно. Наобикаляй там на мръкване и го наглеждай какво прави.

След два-три дена председателят идва да види как се изпълняват разпорежданията му. Тук бай Кръстьо, там бай Кръстьо – няма го никакъв пазача на кооператимното зърно!  Ама че работа! Обикаля председателят стопанския двор, търси! Най-после го намира на площадките – сладко-сладко похърква на камарата с жито.

– Ей, Кръстьо! Ставай бързо! Защо спиш!? Така ли ще хванеш Марин?

Бай Кръстьо търка очи и мърмори недоволно:

– Е-е-е! Па що да го хващам? Да ми се сърди човеко! Той, Марин, като знае че съм тук нема да дойде…

....................................................................................................................................

Горещ летен ден. Върви бай Кръстьо по улицата. На гърба си крепи голям, бял пластмасов бидон. Каскета му се е килнал на една страна, главата му е неудобно притисната напред, по лицето му тече пот и той едва вижда къде върви.

– Здрасти, бай Кръстьо! Къде ходиш в този топлик? – среща го негов съселянин.

Бай Кръстьо спира.  Поизправя врат да види кой пита, шапката му се свлича и пада, но той не я поглежда и много внимателно сваля на земята бидона. На дъното му се плиска някаква полупрозрачна течност.

– Ходѝх аз, където ходѝх, ама защо ходѝх! Нищо не излезе, мамицàта му! Ама Атанас Драгошината ми взе парите…

– На казана си бил, да вариш ракия? И какво толкова ценно носиш в този бидон, та така го пазиш, сякаш може да се счупи?

– Кавгата нося, кавгата!

....................................................................................................................................            Бай Кръстьо пасе трите овце от личното си стопанство край  текезесарската овощна градина. Овцете пощипват от тревата, но повече налитат на зеленото жито отсреща, а той се прави, че не ги забелязва. Притаил се зад една клоната череша наднича полския пазач бай Любчо. По едно време вече не изтрайва, нахлупва на главата си фуражката с червена петолъчка, намества на рамото си старата манлихера без патрони и се измъква от укритието си.

Бай Кръстьо хич не му дреме от представителя на местната власт и не се помръдва да изкара овцете от житото.

– Абе, Кръстьо!  Ако не те е страх от мене, барем се зàсрами от кàпата ми.

– Хи-хи-хи! Да ти се пѝкам в кàпата!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Иван

Иван Георгиев /Гаргара/ е ловец и голям почитател на всякакви видове меса, приготвени по всевъзможни начини. Самият той е превъзходен кулинар и не пропуска възможност да покаже готварските си умения.

"Отивам един път на имен ден на мой приятел от казармата – започва Иван да разказва. – Бая народ имаше – най-малко десетина души. Жена му сервира агнешко на пещ.  Аз слагам по средата на масата своя подарък - печен цял див заек, отстрелян и сготвен за случая, както аз си знам, лично от мен. Присъстващите гледат със съмнение. Каня ги аз, ама те в чиниите с агнешко бъркат. Един-двама се престрашиха и опитаха.  Хапвам си аз, пийвам си винцето … Като погледнах по едно време – тавата ми празна, заека ометен до шушка!

Срещам го из оня ден в Исперих същият този мой приятел. От случката със заека мина доста време  – продължава Иван. – Даже трудно го познах. Ако не беше се обадил – щях да го подмина! Ударихме на автогарата по една бира и преди да си тръгне за Кубрат той ми вика: „Ванка, довиждане! А в събота ще ми дойдеш на гости, както се разбрахме!“ И изведнъж току изтърси - аз бях забравил, ама той си спомни: „ Ха-ха-ха! И този път няма да носиш заек, че да не ми остане пак неизядено агнешкото.“ „Слушай, викам му, ти с агне ли ще ме гощаваш?“ „Защо, не ти ли харесва вече?“ – пита ме той. „Как няма да ми харесва – отговарям му. – Харесвам го аз агнешкото, че и отгоре! Но ме чуй хубаво! Ще опечете агнето цяло, в пещта. Аз агне, сготвено по друг начин не признавам! Като дойда да е готово! Вадите го горещо! Сервира го на масата жена ти, ти носиш един котел вино. От онези медните, ама калайдисани. Като надникна в него да му виждам дъното и да се оглеждам в като в огледало. Бъркаме, значи, в котела с по едно пръстено канче, аз ще ги донеса канчетата, изпиваме ги на един дъх. После сядаме и ... Ти започваш от главата, аз – от опашката. И се срещаме на врата! Като стигнем там, жена ти да сервира десерта, а ти отиваш пак да напълниш котела с вино, за да можем отново да се огледаме на дъното му и да видим на какво са заприличали физиономиите ни. После ще видим кой къде и с кого ще спи“

.........................................................................................................................

            Някъде около 1978 година Иван и Благой са изпратени да представят Райнино на Националния събор на селската младеж, която се провежда във Варна. Млади, момчета, едри, плещести, по на сто и нещо килограма. Благо е свит, срамежлив, рядко му се чува думата. Иван е по отворен, по приказлив и самоуверен.

С автобус отиват до Исперих. Качват се на влака, правят смяна на Самуил и рано-рано пристигат във Варна. Преди да се явят на определеното място, за да се присъединят към останалите, търсят къде да закусят. На един тротоар виждат черна дъска с меню и изнесени маси, застлани с покривки в народни мотиви. Сядат отвън, на тротоара, близо до един шкаф с наредени отгоре прибори. Прави им впечатление, че вилиците и лъжиците са доста по-големи от обичайното. Докато се чудят дали има тук сервитьори или не Иван казва:

– Благо, ще изсърбаме ние с теб тук по една чорба, ама да видим каква ще е. Както гледам,  за тези големи лъжици трябват и големи паници.
Благо мълчи.

Идва сервитьорката – жена на средна възраст, поръчват си те по една супа и набързо я излапват. В този ранен час други посетители няма. Сервитьорката ги наблюдава с любопитство. Иван ѝ прави знак, тя се приближава.

– Како, я донеси по още едно шкембе! – поръчва пак Иван.

Хапват си апетитно и втората чорба. Когато вече са платили сервитьорката пита:

– Хареса ви май шкембето, а момчета?

– Хубаво беше… Ама много са ви малки чорбите тука, бе како, не като в нашия край. Пък може и от лъжиците да е – с тез черпаци, докато се усетя и тя чорбата свършила!
Благо се усмихва едва забележимо.

– А от къде сте? – пита развеселена сервитьорката.

– От далеко сме ний, от Райнино, едно село до Исперих.

– А там все такива ли сте… - едва не казва „гладни“, но прави кратка пауза и бърза да продължи –  все такива големи ли сте?

– А-а-а! Не-е! В нашто село ние с Благо сме от най-малките!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.