Иван

Иван Георгиев /Гаргара/ е ловец и голям почитател на всякакви видове меса, приготвени по всевъзможни начини. Самият той е превъзходен кулинар и не пропуска възможност да покаже готварските си умения.

"Отивам един път на имен ден на мой приятел от казармата – започва Иван да разказва. – Бая народ имаше – най-малко десетина души. Жена му сервира агнешко на пещ.  Аз слагам по средата на масата своя подарък - печен цял див заек, отстрелян и сготвен за случая, както аз си знам, лично от мен. Присъстващите гледат със съмнение. Каня ги аз, ама те в чиниите с агнешко бъркат. Един-двама се престрашиха и опитаха.  Хапвам си аз, пийвам си винцето … Като погледнах по едно време – тавата ми празна, заека ометен до шушка!

Срещам го из оня ден в Исперих същият този мой приятел. От случката със заека мина доста време  – продължава Иван. – Даже трудно го познах. Ако не беше се обадил – щях да го подмина! Ударихме на автогарата по една бира и преди да си тръгне за Кубрат той ми вика: „Ванка, довиждане! А в събота ще ми дойдеш на гости, както се разбрахме!“ И изведнъж току изтърси - аз бях забравил, ама той си спомни: „ Ха-ха-ха! И този път няма да носиш заек, че да не ми остане пак неизядено агнешкото.“ „Слушай, викам му, ти с агне ли ще ме гощаваш?“ „Защо, не ти ли харесва вече?“ – пита ме той. „Как няма да ми харесва – отговарям му. – Харесвам го аз агнешкото, че и отгоре! Но ме чуй хубаво! Ще опечете агнето цяло, в пещта. Аз агне, сготвено по друг начин не признавам! Като дойда да е готово! Вадите го горещо! Сервира го на масата жена ти, ти носиш един котел вино. От онези медните, ама калайдисани. Като надникна в него да му виждам дъното и да се оглеждам в като в огледало. Бъркаме, значи, в котела с по едно пръстено канче, аз ще ги донеса канчетата, изпиваме ги на един дъх. После сядаме и ... Ти започваш от главата, аз – от опашката. И се срещаме на врата! Като стигнем там, жена ти да сервира десерта, а ти отиваш пак да напълниш котела с вино, за да можем отново да се огледаме на дъното му и да видим на какво са заприличали физиономиите ни. После ще видим кой къде и с кого ще спи“

.........................................................................................................................

            Някъде около 1978 година Иван и Благой са изпратени да представят Райнино на Националния събор на селската младеж, която се провежда във Варна. Млади, момчета, едри, плещести, по на сто и нещо килограма. Благо е свит, срамежлив, рядко му се чува думата. Иван е по отворен, по приказлив и самоуверен.

С автобус отиват до Исперих. Качват се на влака, правят смяна на Самуил и рано-рано пристигат във Варна. Преди да се явят на определеното място, за да се присъединят към останалите, търсят къде да закусят. На един тротоар виждат черна дъска с меню и изнесени маси, застлани с покривки в народни мотиви. Сядат отвън, на тротоара, близо до един шкаф с наредени отгоре прибори. Прави им впечатление, че вилиците и лъжиците са доста по-големи от обичайното. Докато се чудят дали има тук сервитьори или не Иван казва:

– Благо, ще изсърбаме ние с теб тук по една чорба, ама да видим каква ще е. Както гледам,  за тези големи лъжици трябват и големи паници.
Благо мълчи.

Идва сервитьорката – жена на средна възраст, поръчват си те по една супа и набързо я излапват. В този ранен час други посетители няма. Сервитьорката ги наблюдава с любопитство. Иван ѝ прави знак, тя се приближава.

– Како, я донеси по още едно шкембе! – поръчва пак Иван.

Хапват си апетитно и втората чорба. Когато вече са платили сервитьорката пита:

– Хареса ви май шкембето, а момчета?

– Хубаво беше… Ама много са ви малки чорбите тука, бе како, не като в нашия край. Пък може и от лъжиците да е – с тез черпаци, докато се усетя и тя чорбата свършила!
Благо се усмихва едва забележимо.

– А от къде сте? – пита развеселена сервитьорката.

– От далеко сме ний, от Райнино, едно село до Исперих.

– А там все такива ли сте… - едва не казва „гладни“, но прави кратка пауза и бърза да продължи –  все такива големи ли сте?

– А-а-а! Не-е! В нашто село ние с Благо сме от най-малките!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.