БИВОЛИЦИ В ИСТАНБУЛ

Навлизам в европейската част на Истанбул откъм българската граница. Магистралата завива плавно, колата изкачва лек наклон и изведнъж на хоризонта блесва жълтия диск на слънцето. Свалям сенника, но това не ми помага особено - далеч пред мен лъчите му се промушват между високите здания, минават низко през предното стъкло и ме заслепяват. Умората от продължителното шофиране е замъглила ума и притъпила реакциите ми. Телефонът ми писука – подава ми сигнал, че батерията му е на привършване,  На всичкото отгоре устройството, с което мога да я заредя в колата е повредено. След малко ще съм и без джи пи ес.

Докато правя тази равносметка покрай мен притичват няколко табели за изход от магистралата. Ленивата ми мисъл  подсказва, че няма да е зле да  се отбия, да потърся нещо за хапване, да пийна кафе и чак тогава да продължа. Не ми се ще това да е някое претъпкано заведение на бензиностанция. Без повече колебания давам десен мигач, престроявам се и намалявам скоростта. В ляво, като залепени един за друг, свистят изпреварващите  ме автомобили и габаритните им светлини бързо се губят в далечината. Завивам, свалям стъклото, в купето нахлува свеж въздух. След последвалия остър вираж и стопа, се отправям на юг. Трафикът тук е малко по-спокоен. Около километър се движа покрай добре поддържани зелени площи и ниски храсти с широки корони. После се появяват първите сгради, които с превъртането на километража се редуват все по на гъсто и стават все по-внушителни, а автомобилната върволица все по-гъста.

По всички признаци личи, че това са наскоро урбанизирани територии, за да приютят бурно нарастващото население на огромния мегаполис. Очевидно съм далеч от мястото, наричано някога Византион, после Константинопол, Цариград и Стамбул - градът с главна буква, градът на проливите, който всички искат да владеят и пред стените на който са се разбивали амбициите на десетки мастити военачалници и са оставили костите си хиляди техни вòйни. Изпращам със съжаление последните писукащи издихания на телефона и поглеждам тъжно гаснещия му екран. От тук насетне се движа почти механично, без ориентири, минавам по булеварди, през подлези и по надлези. Надничам през стъклата - иска ми се да видя колкото е възможно повече и… едва не се забивам във внезапно почервенелите стопове на автобуса пред мен. Не бива да се увличам, крайно време е да свия в някоя пресечка. Но след минута разумът отстъпва на любопитството и аз продължавам да съм част от някаква странна река с два противоположно движещи се потока от ръмжаща ламарина. Най-после, с пределно изсмукани сили, отбивам в тясна уличка, изминавам стотина метра и паркирам. Отдъхвам за няколко мига, облегнат на седалката, с изопната назад глава и притворени очи. После повдигам вежди, оглеждам се във всички посоки и осъзнавам, че не знам къде съм. Слизам от колата да потърся помощ и неочаквано фиксирам фирмената  табела с надпис „Кafe ABRITUS”. Ако това не е знак на съдбата не знам какво друго е!

Обнадежден  стъпвам на тротоара и от него направо влизам в малко помещение. Двама мъже пият чай, друг държи химикалка и притиска с пръсти фиш на еврофутбол към плота, на който се е облегнал. И тримата ме проследяват с погледи, като че ли им е заръчано непременно да узнаят точния брой крачки, нужни ми да измина разстоянието от входа до бара. Четвъртият,  със  светла кожа, черни очи, ниско подстригана коса, тънки мустачки и нахлупена шапка ме посреща прав зад бара. Заставам срещу него и преди да съм отворил уста чувам:

– Добре сте дошъл, господине! Какво ще желаете? – Думите са изречени на безупречен български. Той повдига леко козирката на шапката си и се усмихва. Иска ми се да оприлича тази усмивка на една друга, но отлагам това за по-късно. Приближавам към витрината, където са наредени тави с милинки, тутманици, гевреци и други тестени изделия.

– Благодаря! Една баничка и двойно кафе, ако обичате.

– Карагьозов – протяга ръка през плота мустакатият. Той сваля шапката и обръща към мен цялото си лице, сякаш ми казва: „Виж ме добре, може би ще си спомниш!”. Името не ми говори нищо, но осанката, жестовете… В съзнанието ми се мярка неясна асоциация.

– Бай Мустафа! - провиква се Карагьозов. – Една гореща баница донеси! Като онези, които правеше навремето в разградския хлебозавод.

– Ей сега! – показва се в остъклено гише н встрани от бара прошарена глава. – Веднага, моля! Но-о-осим!

Карагьозов прави кафето и ме стрелка с присвити очи. Знам, че очаква реакция на отчетливо подчертаните думи  за разградския хлебозавод. Онези, тримата в кафенето, продължават да ме изучават и аз се питам: „Какви са тези хора? Каква е тази смесица от любезност и натрапчивост?”. Обзема ме безпокойство и  съжаление, че се подадох на инстинктите си и се отклоних от главния път с мъртъв телефон в джоба. Въвлякох се сам в авантюра, която не знам как ще завърши. Пристъпвам от крак на крак и за да прикрия смущението си започвам да разглеждам интериора. На поставка между кафе машината и микровълновата фурна един до друг са поставени две знаменца - българския трибагреник и турския полумесец. Тонколоните на музикалната уредба са монтирани горе, от двете страни на бара. По рафтовете са подредени разноцветни кутии с чай и кафе, опаковани вафли, бисквити и солети, пакетчета захар и бъркалки, бутилки с безалкохолни напитки и вода.

Готовото кафе Карагьозов занася на близката маса и ме кани да го последвам. Той сяда срещу мен. Лицето му е осветено от лампите над бара, силуета му се откроява в рамката на прозореца. Бай Мустафа се появява, слага пред мен чиния с димяща баница и ми подава ръка за поздрав. Останалите трима, които не спряха да следят действията ми, се приближават. Ръкувам се и с тях, разменяме обичайните в подобни случаи любезности, след което те си тръгват. През цялото време, всички тези хора не пророниха нито една турска дума. Отпивам от кафето и казвам:

– Струва ми се, че съм се изгубил в тази градска джунгла. Къде съм попаднал?

– Вие сте в Авджълар, район на Истанбул, известен като „българския квартал“. Голяма част от жителите му са български турци, от няколко преселения. Това кафене се посещава предимно от тях. Тук те слушат българска музика и споделят спомени от България в приятелска среда. Не се чудете, видяхме още като спряхте, че сте с българска кола и с разградска регистрация. Затова и тези момчета, които преди малко заминаха на работа, бяха така неприкрито заинтригувани.

– Ясно! Навярно не сте избрали случайно Абритус за име на кафенето?

– Не, аз също съм от Лудогорието. Селото ни се казва Веселина, близо е до Разград и стария Абритус. А мен познахте ли ме?

Очаквах този въпрос, но още не бях готов с отговора. Отхапвам от топлата баничка и напрягам мисълта си. Вероятно е мой възпитаник. Но как да запомниш всеки  от десетките випуски, минали през класната стая! Как да идентифицираш кой от всички е човекът срещу теб? На светлия фон на прозореца виждам ликът на Карагьозов като остарял портрет, по който може да се потрудя. На олисялата му глава рисувам дълга, кестенява коса, която закрива ушите и се спуска по врата. Вчесвам я надясно. Махам черните мустачки и оставям по брадата и горната устна сивкав мъх. Върху бялата  риза обличам униформено сако с емблемата на разградския икономически техникум. Изпъвам ситните бръчици около устата и очите, запалвам две безгрижни искрици в черните зеници, подмладявам усмивката и получавам ухилената физиономия на второкурсника Фахри. Спирам да дъвча и казвам:

– Ти си Фахри, но защо си Карагьозов?

Той е не по-малко учуден, отколкото аз бях, когато се озовах пред „Кafe ABRITUS”.

– В Турция много често се носят фамилии, напомнящи родовия или селищен произход  на носителите им. Когато дойдох тук, бях млад, нямах и тридесет години, исках да се интегрирам възможно най-бързо. Възприех местната традиция. Започвах нов живот и избрах да се впиша в новия си паспорт с нова фамилия. Дядо ми наричаха Караамет. Селото, от което дойдох - Веселина. Един път вече бях принуден да избирам име, различно от даденото ми при рождение. Сега пък обстоятелствата наложиха да го направя за втори път.  Фахри Веселинов някак си не пасва. Избрах старото име на селото, Карагьоз. Наименованието произхожда от не съвсем ясна връзка с театъра на сенките, който пътуващи артисти разигравали в хан близо до Веселина, на главния път за Шумен. Хареса ми тази алегория, която в някаква степен ме олицетворява – една част от живота ми мина като сянка, на която малко хора обръщаха внимание,  намирайки  я  безплътна… А вас ви познах още като слязохте от колата. Винаги ще ви помня като мой учител. От онези учители, на които ще съм вечно признателен. Помня подробности от вашите уроци, за които едва ли подозирате. Не веднъж съм изпадал в затруднения, когато наученото от вас ми е помагало. Всъщност по документи съм Карагьоз, но ви казах, че съм Карагьозов съвсем преднамерено, за да ви подскажа с това „–ов”, че не съм забравил откъде съм.

– Откога си тук, Фахри?

– От паметната за мен 1989. Дойдох тук с най-близките си хора. Те и техните душевни терзания пренесох от Веселина до Истанбул в купето на едно жигули. Всичкото ни богатство от вещи беше нахвърляно в ремарке, което влачех със жигулито. От това незабравимо премеждие ми остана само то. Пазя го, събира ръжда ей там, под едно покривало. Много преживелици имаме двамата –добри и лоши, тъжни и весели – всякакви! Пазя го, жигулито…

Три години обитавахме едно мазе, където преди това наши роднини, които ни приютиха, складирали въглища. Но сме им благодарни - те нямат вина за нашите неволи. Както вина нямат и обикновените хора в България. Корените на сполетелите ни трагедии са на места, върху които народите няма контрол. Нашата орисия е същата, като на преселците тракийци и добруджанци. На такова високо място се роди и лъжливата българска следа за атентата срещу папа Йоан Павел II. А за нашите деца, които изтекоха в Западна Европа, ще забравят майчиния си език и няма да се върнат кой е виновен? А мигрантските вълни, които сега ни заливат, кой ги предизвика? Едно вижда прозорливият човек пред пердето и съвсем друго зад него. Изчакайте, след час-два ще започнат да идват хора от нашия край – кой на кафе, кой на чай, кой за добра приказка. Разберат ли че имам гост като вас всички ще се изредят, ще искат да ви видят, ще ви разпитват за селата си. И  няма да чуете от тях за там ни една лоша дума. Много от дошлите тук, особено по-възрастните, измряха. Те си отидоха от този свят с отворени очи и с мъката, че не можаха да видят още веднъж родните си места. Но цветните градинките пред къщите и саксиите по домовете им си остават засадени със семена, донесени от България.

На бара чакат няколко деца. Фахри ги обслужва, подарява им по една дъвка и се връща:

– Тук, където и да отидеш тъпчеш върху история. Земята е камениста, безброй пъти е преобръщана, почва почти няма. Наскоро погребвахме чичо ми. Властите едва намериха място за гроб. Дълбаем го с кирки и с всяка копка вадим кости, керамични отломки, парчета от статуи, камъни, бетон, железа, найлон,  циментови чували… Ето ти хилядолетна история върху два квадратни метра!  Излиза, че тук и да изгниеш не можеш като хората! Последното желание на чичо беше синът му да донесе от Веселина шепа лудогорска пръст.

– Как се живее в Истанбул? - опитвам се да разсея налегналите го мрачни мисли.

– Като навсякъде - не е лесно! Но най-трудно беше първите четири–пет години. Докато се устроим със жилища. Бързо ми омръзваше да съм сред хора, все гледах да се усамотя, да размишлявам и да търся изход. Тогава разбрах, че дори заобиколен от тълпи човек пак може да е сам. Виж, работа намирахме без особени затруднения. Ценяха ни като образовани и добре квалифицирани кадри. Някои от нас заеха високо платени длъжности, други направиха собствени фирми и бързо забогатяха. И аз, с един познат, реших да се впусна в бизнеса. Бяхме доста напреднали  с подготовката, когато баща ми ни завари една сутрин да обсъждаме със съдружника бъдещите си планове. Постоя прав, огледа ни хубаво, видя кой какво има на масата пред себе си и ме дръпна настрани. С твърди нотки в гласа и в  характерния за него стил заяви: „Да правиш ортаклък с човек, който закусва с бира означава да фалираш преди да си започнал! Върви да си допиеш чая и мисли!” Послушах го и регистрирах кафенето сам. Започнах и втора работа, като шофьор. Отначало на камион, после на автобус. Наех бай Мустафа да ме замества, докато ме няма. Справяме се…

Но колкото повече години трупам, толкова по-ясно съзнавам, че живея в Истанбул тялом, но не и духом. Сърцето ми все повече се отдалечава от тук и все по-често пътува към Веселина. Трудно понасям това раздвоение, иде ми да крещя, но поемам дълбоко дъх и отронвам само едно тихо:”Еееех!”. И си блъскам ума - дали да не си купя някъде в селата покрай река Бели лом малка къщурка и да изживея в нея последните си дни?

Една вечер сънувах, че съм остарял, много остарял.  Застанал съм на висок хълм  до надгробния камък на дядо. Краката едва ме крепят, извива се вихрушка. По дрехите ми се сипят кафяви листа, по челото ми се пилеят кичури дълга, бяла коса. Долу, в селото, всички са наизлезли пред домовете си, гледат към мен и припяват траурно в многогласен хор: „Фахри ага се върна, Фахри ага се върна…”.

Думите му глъхнат, очите овлажняват, клепките се движат учестено нагоре-надолу. Той извръща глава встрани и млъква. За облекчение и на двама ни в кафенето влизат няколко човека. Веднага след това вратата с гишето зад бара хлопва. Бай Мустафа кима на новодошлите, идва при нас да прибере  непотребните ми вече чиния и чаша. Пита дали искам още нещо. Поръчвам си бутилка вода. Той ми я носи и се връща да обслужи клиентите. Аз се чудя от колко време съм тук и дали не е време да продължа прекъснатото си пътуване.

Фахри се съвзема. Първоначално гласът му като че ли идва някъде от далеч, но постепенно укрепва. Изказът му става по-уверен и разказът му, макар да поема неочаквана посока, отново ме увлича:

– Споменатият ми дядо по бащина линия Караахмед и една мома от нашето село се харесали. Той бил мургав, с черна коса и черни очи, тя – със светла кожа и руса коса. Тогава, през 1938 година, също имало изселване. И двете семейства щели да се отправят към Турция, но на различни места. Само че влюбените не искали да се разделят и се уговорили да избягат в Разград. Крили се там известно време, докато родителите им заминат, и се оженили. Върнали се във Веселина, но това, което заварили никак не било весело – родната къща на дядо била празна, нямало останала никаква покъщнина. Но нали са млади - имали се един друг - това им било достатъчно. Вечерта в дядовия двор, се случило малко чудо - неочаквано се върнала бащината му малакиня. На врата ѝ висяло разнищено въже – скъсала го, избягала - не пожелала да замине за Турция. В бабината къща пък намерили забравена една шевна машина Сингер. Баба я прибрала и започнала да шие разни работи на хората. Дядо отгледал малакинята, станала хубава биволица, впрягал я в талигата и си орял с нея нивата. Родила му дузина малачета, а с млякото ѝ отгледал децата си. С нея даже в ТКЗС-то влязъл. За тази биволица дядо винаги говореше като за важен член на фамилията. Тази биволица аз не помня, но помня една друга.

Сигурно съм бил десетина годишен хлапак. Дядо другаруваше с един човек от Широка поляна. Може би знаеше истинското му име, но както той, така и всички останали го наричаха  Курназа. Биволицата му родила женско малаче. Дядо още като го видял и го харесал, но мълчи, не казва на никой. Обаче все подпитвал за него и търсел сгоден случай да го види. Курназа усетил дядовия мерак, но и той дявол – почесвал се лекичко по темето и се правел, че нищо не забелязва. Минало се така едно лято, минало се и  второто и  през една октомрийска вечер дядо отиде да навести стария си приятел. На следващия ден се върна от Широка поляна с малакиня – Курназа му я подарил. Вървеше пред нея и  я водеше за юлар, изплетен от син сезал. Всички излязохме от къщи да ги посрещнем. Беше красиво животно с лъскав черен  косъм. Дядо се опита да я вкара в дама, но тя се дърпаше упорито, заби копита в земята и не можахме да я накараме да влезе. Принуди се да я върже на един дирек отвън. Сложи пред нея стиска зелена люцерна, но  биволицата само я помириса и повече не посегна.   „Ще свикне, търпение трябва, спокойствие. Тя е научена на широко. То и селото, дето се е родила, се казва Широка поляна. Животно, животно, но и то душа носи и разбира. За нея ние сме чужди, не ни е опознала. Ще ѝ говорите, ей! Все едно е човек” – поучаваше ни дядо. Той взе чесалото, погали я по врата и започна да я вчесва. Биволицата завъртя глава към дядо и облиза ноздри с грапавия си език. Може и да ми се е сторило, но в черните ѝ очи май че видях благодарност. Така се изниза зимата. Полека-лека биволицата се привърза към дядо, покоряваше му се от една дума и ходеше подире му като куче.

През пролетта, като се показа тревата, дядо почна да пайвантисва биволицата на голямата поляна в края на селото. С чук, който носеше под мишница, забиваше дълбоко в земята парче арматурно желязо и я връзваше за него с дълъг синджир.

Дали мириса на пролетния въздух или широкият простор в края на селото е подействал не знам, но като отишъл вечерта да я прибира дядо намерил желязното колче изтръгнато, а от биволицата няма и следа. Върна се вкъщи и каза: „Знам къде да я търся”. Впрегнаха с комшията коня, заминаха двамата нанякъде и се върнаха посред нощ. Вързана за климията, зад каруцата кротко вървеше биволицата. „Къде я намери?” – попита баба. „В Широка поляна. Върнала се при Курназа”. Това, иначе хрисимо животинче, полудява още няколко пъти. Юлара ли ще се изхлузи, синджира ли ще скъса– все намираше начин да се откачи и да избяга. И всеки път я намираха пред портата на Курназа в Широка поляна.

От 1989 година аз биволи не съм виждал, но с всичките си сетива предугаждам наоколо невидимото им присъствие. Може би защото няколко поколения от нашия род са имали вземане-даване с тях и това по неведоми пътища е достигнало до мен. Та, като дядовите биволици, понякога и аз пощурявам, иде ми да скъсам истамбулския пайвант, да избягам  и да се върна във Веселина.

Седим двамата един срещу друг с наведени глави и мълчим няколко дълги минути. После се размърдвам на стола, надигам се, бъркам в джоба си и питам колко ми струва сметката. Фахри също става и прави възпиращ жест:

–  Вашите пари тук нямат никаква стойност!

Искам да възразя, но той ме хваща за лакътя и ме води към колата. Сбогуваме се и потеглям. В огледалото за обратно виждане съзирам как Бай Мустафа и няколкото му клиенти са излезли пред „Кafe ABRITUS” и махат с ръка за сбогом.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права