Казват, че за
да извървиш смислено пътя си на тази земя трябва да оставиш белег, който да
напомня за съществуването ти. Но какъв да е този белег? Едва ли има човек, който да не си е блъскал
главата над този въпрос. „За да останеш, за да си потребен…” [1] животът ти предлага хиляди
възможности. Коя от тях да предпочетеш? И след като си направил избора си ще
имаш ли сили и воля да я превърнеш в твой траен знак? Едно е да оставиш стъпките
си в пясъка на морския бряг и съвсем друго да изобразиш ловен танц на племето си на каменна стена. За
да имаш отпечатък във времето след теб трябва да съумееш да го впишеш в канавата
на бъдещето, като го превърнеш в свой отломък и вградиш в него целият си ум, сърце
и душа.
Велико тайнство е желанието „…да те има и след теб дори”[2].
Казват, че да създадеш живот с някого означава да дариш миниатюрна частица от
себе си на другия. Всъщност, един ден, осъзнаваме, че сме дали и къс от живота, който сме имали
преди това и не малък дял от живота, който ще имаме след това.
След като вече е станал, или не е станал, голям архитект или писател, учен или
пълководец, художник или политик, след като животът му е преминал безметежно в елитарна
среда или протекъл противоречиво в руслото на посредствеността всеки родител стига
до извода, че неговите деца са най-голямото му постижение и точно те са най-трайната
и най-важната диря, която е могъл да остави след себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар