АДÀШИ

Петък е. Най-после идва краят на работния ден. Паля москвича и тръгвам. Отивам да наобиколя възрастните си родители.

След по-малко от час шофиране метална табела ми показва, че съм близо до целта на пътуването си. Минавам покрай ръждясал руски комбайн – останка от някогашното  ТКЗС.  Веднага след това в периферията на погледа ми се нижат наредените покрай пътя къщи. Свечерява се. Входът на закритата детска градина е опасан  с дебел синджир и заключен с катинар. Тополите, наредени покрай оградата като стражи, пропускат между клоните си лекия ветрец, поклащат се леко и скръбно проскърцват, сякаш ми се оплакват.

Пресечката вляво на главната улица е замрежена от пепелак. Той пълзи изпод краката на стадо овце и кози, издига се нагоре, събира се в сив облак и бавно се разстила в градините и дворовете, задържа се върху покривите и листата на дървета, лепне по гърбовете на животните  и дрехите на хората. Застанали пред домовете си, до открехнатите вратници, стопаните лъчат и прибират стоката си. Човешката глъч от беззлобни мъжки попържни  и  настойчиви призиви на жени е  примесена с припряното блеене на търсещи  майките си агнета и ярета. Облечена в черно бабка,  чука по оградата си с тояжката, която ѝ служи за бастун - мъчи се да прогони изправено на задните си крака пръчле, което безмилостно  гризе цветовете на кичеста ябълка.

– Ца! Майнѝ са от там, брадат дяволе! Ца бре! Болест да та тръшне, дано!

Стигам площада пред кметството. На пейките пред читалището са насядали неколцина старци. Измежду тях скача млад човек и отривисто ми маха с ръка да спра. Отбивам колата встрани и слизам.  Митьо Камбурчето сграбчва дясната ми длан с двете си ръце и я разтърсва продължително.

– О-о-о! Мара ба, адаш! А добря дошъл!

Това е неизменният поздрав, с който този шегобиец, сладкодумен разказвач и добряк  ме приветства всеки път щом се видим. Започне ли да говори думите се ронят от устата му звуково и интонационно така променени, че първо ти обсебват вниманието, а после, колкото и да си увесил нос, не може да не се усмихнеш - адаша е способен от най-баналната случка да направи смешка. Често съм се възхищавал на способността му с няколко изречения да развесели и най-унилите си събеседници. Речта му, примесена с русизми – отглас от едно друго влияние, сега би звучала архаично, но тогава придаваше на изказа актуален колорит. Винаги имаше в запас няколко вица, които той наричаше хуморески, и които, разкрасени от изобретателното му въображение,  разказваше с увлекателно умение.

Има период от българската история, в които така наречената художествената самодейност беше на почит и всеки, с някаква що-годе дарба, при добро желание, можеше да намери изява на разни импровизирани, училищни или читалищни сцени. От многото смехории, сътворени от адаша, една е оставила ярка следа в съзнанието ми. Беше пародия на „Каменарче” от Хр. Смирненски, която завършваше така:

„…— Хей, дургарю, ти какво така тука с чука!

С това трясък и скри?

— Аз ли? Един път ще прекара, аркадаш, тука,

Един път в този камаси!”

Между съселяните си Митьо Камбурчето беше известен и като Камбата, но в негово присъствие рядко някой използваше това обръщение. Имаше не един случай, в който, от постоянна употреба на прякора, райнинци забравяха кръщелното име на човека. Но прякорът на адаша не беше такъв и не му прилягаше особено.  Много  пъти съм размислял, но никога не открих причина той да бъде оприличен на този непопулярен по онова време в Райнино зеленчук. Питам го как се е сдобил с такова прозвище. Обяснява ми, че негов съученик чул и видял уловими само за собствените си уши и очи прилики между камбур и камба.

– Адашка! Ти имаш ли разградско жителство?

– Имам. Защо?

– Значи, можеш да си купиш жилище в Разград, да работиш и да си живееш там …

Аз понечвам да му отговоря, но той ме запраща в съвсем друга посока:

– …а щъркелът не може, нали?

– Щъркелът ли? – повдигам вежди озадачен.

– Щъркелът, да…

И пак се отплесва нанякъде:

–Ти знаеш ли кой сега е кмет на нашето село? Не знаеш… Ние си го избрахме, победи с деветдесет и нещо и … не помня вече с колко процента. Е, не ми е ясно с кого толкова се бори, след като друг кандидат нямаше, ама победи… стана кмет  човекът.

– Ясно. Но какво общо имат тук щъркелът и кметът!?

 – Ще ти кажа! Ама ей тези старчоци тук – сочи към пейката – не вдяват какво им обяснявам.

Митьо Камбурчето прави дълга, драматична пауза, върти очи от мен към старците и обратно.  Те, подпрели бради на бастуните си, примигват сълзливо и чакат  да чуят поредната му лакърдия. Най-после адаша отваря уста:

– Погледни сега към гнездото. Е-е-й там, на дървената кула на помпата, с която вадили вода за селото, докато било в Румъния. Гледаш ли? А, така! Виждаш ли щъркела? Виждаш… А защо е един, питаш ти… Питат ме и тези тук комсомолци – посочва той пак старците - защо щъркелът е един, а не са два? Защо другият не е дошъл и този тук е сам като парясник? Сега ще ви кажа. Ей, дедушки! Другият щъркел не е дошъл, защото кмета не му е дал жителство. Ясно? Анадънму? Затова!

Адаша обръща гръб на старците, хваща ме за лакътя и ме повежда към училището, където вечер се събирали да се видят и се пораздвижат. Аз се колебая дали да тръгна с него или да продължа към родния си дом, но кога друг път ще мога да срещна свои стари познайници?

– Виж сега… Аз знам, че ти знаеш, че това за жителството сега не важи. Нали сме вече демократи… уж де! Но онези дядовци не го знаят. Ако пък някой от тях е чул, че са го отменили, вече е забравил. Абе, няма значение… Важното е майтап да става! – усмихва се той.

Влизаме в тревясалия двор, където посадените от нас като ученици дръвчета са се превърнали в огромни борове, забили върхове в небето. Спираме пред бетонната чешма, където учителите ни задължаваха да си мием обувките на дългите корита /защо ли сега не ми се виждат толкова дълги!/, преди да влезем в класната стая. Ушите ми писват от детски викове, глъхнат от трополенето на множество крака по коридорите… Отдавна отминалите години  нахлуват в главата ми със спомени, един от друг по-цветни, и ме засипват като вихрушка. Разтърсвам глава, за да се върна в настоящето. Мисля си, че началото на края на всяко селце започва със закриване на училището. За един педагог няма много неща по-тъжни от училище без ученици. Изпочупените прозорци ми заприличват на избодени очи, които никога повече няма да видят какво става по широкия бял свят.

По-надолу десетина млади мъже ритат топка. Двамата с адаша сядаме наблизо до тях и направо върху тревата. Някои от запотените играчи притичват при нас, ръкуваме се, разменяме набързо по някоя дума. Други ни поздравяват с пестеливо кимане или ръкомахане.

Адаша ми поднася пакет „Арда” с филтър, черпи ме: „Запали.” Палим и двамата. Тънките струйки дим от цигарите ни се издигат в неподвижния въздух право нагоре и едва се забелязват в синкавия здрач. Тъкмо да му предложа да си тръгваме той бърка в джоба си и слага на земята пред нас две миниатюрни пръстени пепелничета. Допушваме цигарите, смачкваме фасовете и почти ритуално ги изсипваме наблизо в кой знае как оцеляло кошче за смет, което никой не почиства. Протягам ръка да върна пепелничето, но адаша прави възпиращ жест и казва:

– Задръж го, за теб е. Да си имаш спомен от един калджия – иронизира той професията  си на керамик, добита в специализирано средно училище в град Попово.

Мачът приключва и на групи от по няколко човека всички си тръгват. Ние с адаша се връщаме на площада и се подпираме на паркирания там москвич.

– Адашка!  Помниш ли колко мои писма пристигаха у вас? И твои у нас!

– На кого тогава му е дошло на ум да ги брои… – отговарям.

– Прав си! Но няма начин да не помниш как ни объркаха повиквателните. Сякаш беше вчера… На 12 септември 1968 година у нас идва бат Андрей, завеждащият Военно отчетното бюро в Свещари. Ти ли си, вика, Димитър Николов Георгиев. Аз съм, казвам. Ето ти повиквателната. Влизаш в казармата на 21 септември, събота. Ще служиш в Грудово. Разтупка ми се мене сърцето, мама се разплака, всички в къщи се оклюмаха. Да се стягате, ей, вика тате, че ще правим новобранска вечер. Телеграми има да се пращат, гости да се канят, маси и посуда да се събира, да се готви ядене и пиене да се купува… Стягаме се ние, къде ще ходим. За четири-пет дни всичко е готово, остава да съберем хората и хоп! На 18 сутринта Андрей пак иде. Дай повиквателната. Сбъркали сме, вика, не била за теб. Имало тук друг Димитър с баща Кольо Георгиев. И ти я донесоха на тебе.

– Преди да си тръгна - казвам - и аз да те питам нещо.

– Питай!

– Кажи ми, защо, като се срещнем винаги се обръщаш към мен с „адаш”? Нито веднъж не съм те чул да ме назовеш по име.

– Защото си ми адаш. Ти си Димитър и аз съм Димитър. Адаши са бащите ни. Адаши са и дядовците ни. Троен адаш си ми ти, така да се каже. Като кажа „адаш” все едно произнасям тези три имена. Ей за това!

Сбогуваме се. Адаша си тръгва. Аз сядам в колата и паля двигателя. Натискам съединителя и посягам към скоростния лост. Адаша се връща, отваря вратата и се навежда към  мен:

– Хм-м! И още нещо! Ти знаеш, че адаш е турска дума, но какъв е произхода ѝ? Не те изпитвам. Състои се от две думи. „Ад” от турски се превежда като име, а „даш” е  другар.  Адаш буквално означава име на другар. Това за мен не са празни думи. Довиждане.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права