В Райнино през 50-те и 60-те години на миналия век

 

След преселването си в Райнино дядо ми Георги за година време се местил няколко пъти от къща на къща, докато купи имот от някой си Апостол, в северната част на селото, до гьола. Дворният парцел беше от около три декара, с лек наклон на изток. Под него имаше път и ниско място, където при валеж от всички посоки се събираше вода. От другата страна беше централната улица, която започваше от Крушака, пресичаше цялото село по средата и стигаше до стопанските постройки на ТКЗС-то. Между нея и гьола имаше обширна поляна, на която се събираха махленските стада овце и говеда, за да тръгнат на паша към гората и по излазите извън село. Околовръст, освен нас, живееха Коста Съботянина, Киро Помпаджията, Христо Драгошинов, Стефан Димитров, Чернико Горския, Велико Шивача, баба Стойка, Васил Софрониев, Йордан Шмекера, Андро Цеков и Съба Бобева.

При по-силен дъжд стичащата се покрай нас вода образуваше бълбукащи вади, напълваше гьола, минаваше отсам плета и заливаше част от градината със зеленчуци. Къщата ни беше иззидана с кирпич и измазана отвън с жълта глина. Вътре мазилката беше от същата глина, но забъркана с мекина[1] и после варосана няколко пъти да побелее. Построена на най-високото, почти по средата на оградения с окастрени пръти парцел, тя имаше две стаи. Минаваш през портичката, пресичаш предния двор и стигаш пред къщата. На лицевата ѝ страна има входна врата. В първата стая, преди да се родят двамата ми братя, живеехме всички – аз с родителите си, баба и дядо. Един прозорец гледаше на юг, през него се виждаше напукания ствол на стара джанка. В горещините търсехме прохладната ѝ сянка и се освежавахме с възкиселите ѝ плодове. Под нея дядо Георги дялаше сапове за брадви и търнокопи. Тази стая беше едновременно кухня, всекидневна и спалня. Пръстеният под беше застлан с рогозки от царевична шума. До по-късата стена, вляво от входа, имаше зидана от червени тухли печка с чугунена плита[2]. Интериора допълваха един нар, два кревата, газена лампа, кандило и два стола с облегалки. Когато тръгнах на училище седалището на единият от тях ми служеше за ученическо бюро. Хранехме се на софра, мама и баба сядаха направо на пода, а мъжете – на трикраки столчета. В средата на стаята имаше място колкото да се разминем.

По тясна пролука, образувана между леглата се отиваше до зелената врата на „новата стая”. В нея имаше легла със завивки, синьо боядисана маса и няколко стола. Над масата, с два гвоздея, забити в меката кирпичена стена, беше окачен пешкирник с обла пръчка, върху която за декорация висеше вафлена кърпа. На тясната поставка пред огледалото – игленик, гранчета с бял и черен конец, костен гребен, фиби, химически молив, цилиндрична кутийка и дреболии, с неизвестно за мен предназначение. От двете страни, върху орнаментно стъкло с червени рози, бяха наредени стари снимки, правени в Румъния. Зад вратата имаше дървена ракла. Нейният капак беше застлан с домашно тъкана дамаска. Вътре, внимателно сгънати и посипани с нафталин, мама съхраняваше някакви пакети, увити в бяло платно. По-късно разбрах, че това са две напълно комплектовани добруджански носии – една за мъж и една за жена. На дъното баба държеше загърнати в американ два ката нови дрехи, предназначени за нейното и на дядо последно пътуване.

В ранни сутрини съм виждал как мама внимателно отмята завивката. Боса и със спусната коса, тя взема дрехите си и отива в „новата стая”. Пристъпва тихо и гледа свенливо в краката си, както аз правех, когато се срамувам. Въздухът покрай нея се раздвижва и до ноздрите ми достига познатото от прегръдките ѝ ухание. Бялата риза прошумолява и тя се скрива зад зелената врата. Един по един стават и излизат навън баба, дядо и тате. Само мен сънят още ме държи в леглото. Очите ми се затварят, но искам да остана буден, защото знам, че след малко зелената врата ще се открехне и в пролуката ѝ ще се покаже мама. Тогава, през тясната цепка на стиснатите ми клепки ще я видя съвсем различна – изправена, стройна, с поруменяло лице и коса, сплетена в две плитки. Ще забележи, че се преструвам на заспал, ще се надвеси над мен и ще остане така щастливо усмихната. Аз няма да издържа дълго, ще прихна и ще заровя лице във възглавницата. После ще се разсмея на глас, а тя ще ме грабне с топлите си ръце и ще ме притисне към гърдите си.

Зелената врата на „новата стая” възприемах като портал към някаква друга реалност. Със свежия си зелен цвят тя се открояваше сред непретенциозната мебелировка и посивелите от дим стени на всекидневната. В първите години от живота ми аз бях убеден, че „новата стая” притежава магическата сила да превъплащава хората. От нея мама излизаше красиво преобразена. В нея стояха изпрани и изгладени новите ни дрехи, които обличахме само по празници. Когато ни дойдат гости се хранехме в „новата стая” на синьо боядисаната маса, застлана с пъстра мушама. В новата стая сякаш всички ставаха по-тихи, по-внимателни, по-доверчиви и по-уважителни един към друг. В ранното детство само в новата стая ми се е случвало някой от гостите да ми подари курабия, сушени плодове или дребна монета.

Тате имаше четирима братя и три сестри, мама – четирима братя. Всички бяха задомени, с по три-четири деца. Посети ли ни някой от тях се налагаше да търсим допълнително маси и столове от съседите. Масите редяхме покрай леглата, за да се ползват за сядане. За да им е по-удобно предлагахме на гостите възглавници. Понякога се събираха много хора, местата не достигаха, тогава правехме пейки с талпи, сложени на столове и постлани с черги. Щом се настаним дядо, когото всички почитаха като най-възрастен, се обръщаше към мама: „Булка, донеси сега да се почерпим и да хапнем каквото дал господ”. Понякога даденото от господ съвсем не беше достатъчно, но в онези оскъдни години никой не упрекваше никого.

На Сирни Заговезни, аз носех на баба наръчи царевични стъбла с обрана от животните шума, които тя гореше в пещта, смесвайки ги с вършина. Мама точеше кори за баница, ръсеше ги с домашно сирене и ги диплеше в тавите. Отгоре ги заливаше с яйца, разбити в мляко и ги пъхаше в опалената пещ. Вечерта къщата ни се напълваше с чичовци, вуйчовци, сваковци, стринки, лели, вуйни, братовчеди и братовчедки. Редяха се на опашка пред баба и дядо, целуваха им ръка и искаха прошка. По някое време мама донасяше тавите с гореща баница и започваше голямото ядене. Възрастните се гощаваха на синята маса в „новата стая”, а децата – на кръглата софра в другата стая. После при нас идваше дядо и връзваше да виси от тавана на червен конец ръбесто парче бяла халва. „Почвайте!” – даваше той начало на състезанието. Със сключени отзад ръце се надпреварвахме кой пръв ще захапе сладкото лакомство. Немирната бучка ни биеше през устите, лепеше се по носовете и косите ни, ние се облизвахме и вдигахме врява до бога. Усмивка, каквато можеше да се види само няколко пъти в годината, беше застинала на лицето на дядо. Той следеше да не нарушаваме разяснените ни от него правила и предупреждаваше всеки, който се опита да хитрува, с леко побутване с бастуна.

Тези необикновени вечери се превръщаха в празненства, сравними със селския сбор и Гергьов ден. Тогава постното делничното меню от вида „каквото дал господ” се превръщаше в ароматна супа и печено месо с ориз и булгур. Аз можех да си припомня вкуса на червената лимонада от шише с порцеланова запушалка и не се замислях, че кокошките в курника или агнетата в кошарата са намалели.

Ако някой останеше да нощува, за него мама постилаше в „новата стая”, като освен на леглата на някои от гостите се налагаше да спят на пода. Къщата беше без сундурма[3] и покрита със слама. Този допотопен покрив се обновяваше всяка година след жътва. Обувките си събувахме отвън, пред вратата. Ако внезапно завали и не сварим да ги приберем, трябваше да ги редим вътре, подпрени на тухлената печка да съхнат. Едно лято, преди да тръгна на училище, баща ми събра пет-шест човека да му помагат. Махнаха сламата и прогнилите мертеци и направиха на къщата нов покрив със стари турски керемиди. Удължиха и стряхата над входната врата. После вдигнаха пристройка – предверие с нова пещ, огнище и една стая, където се настаниха да живеят отделно от нас баба и дядо.

На поляната пред дома ни се събирахме за игра хлапетиите от махалата. Тичахме подир малка гумена топка, играехме на криеница и прескочи кобила. Зад къщата имахме плевня, обор, кошара с няколко овце и кочина от дебели дъски. В обора отглеждахме дребна крава с остри като шила рога и сиво магаре, зестра от дядо Стоян, бащата на мама. В един пролетен ден, когато сламената му дажба беше силно ограничена, магаренцето се изхитри да изгризе междинната ограда от слънчогледови стъбла. Всички кокошки начаса се прехвърлиха от двора в градината и изровиха до зрънце лехата със засят от баба слънчоглед. Водеха ги два непрекъснато враждуващи петли, временно сключили примирие. Дядо Георги беше майсторил тази ограда и аз се питах какво ли наказание ще се стовари на главата на беладжиите. За мое удивление вечерта вместо укори с камшика, дългоухия Сивчо получи порция хубаво сено. Донесе го дядо отнякъде, на рамо, в изплетения от дрянови шлипки[4] кош.

Но пък в тенджерата на тухлената печка се озова черния петел със златисти пера по гърдите. Възможно е в съдбите на опростеното магаре и злощастния петел да се е намесил някой светия, защото нея неделя баба и дядо ходиха на църква. А може между всички събития от онзи мартенски ден да липсва връзка, няма как да съм сигурен – кой ще седне да ми обяснява на мен мотивите за постъпките си… Но, както вече споменах, месо на софрата си тогава слагахме само по специални поводи.

От задния двор се излизаше на необитаемо място, едната страна на което опираше на пътя покрай гьола. Беше обрасло с бъзак и магарешки бодил, висок човешки бой – усойно място, което детското ми въображение населваше с фантастични чудовища. Аз се страхувах да го доближа, но съм виждал как по-големите момчета вадеха от сенчестите му дебри яйца. За тези яйца често възникваха разправии чия е провинилата се птица и чие е правото да ги притежава. Обикновено спорът завършваше миролюбиво пред магазина на потребителната кооперация. Там босоногата банда, с овесени през вратовете прашки с ластици от вътрешна велосипедна гума, разпределяше шепата бонбони, получени от магазинера срещу предаденото яйце.

През деня в гьола блаженстваха патки и юрдечки. Плуваха на ята, браздяха зеленикавата от жабуняк вода на вълни, които се разширяваха клиновидно зад тях и постепенно се губеха. Друг път тези водоплаващи птици се гмуркаха със стърчащи над водата опашки или се гонеха, пляскайки с крила. Понякога патоци от различни ята изпъваха шии, съскаха като змии един срещу друг, влизаха в ожесточени двубои и се скубеха безмилостно, окуражавани от пронизителното крякане на патешките им хареми. В тези битки наоколо хвърчаха пера, вятърът разнасяше нежен пух, окачваше го по тръните и го събираше на бели ивици във водата покрай брега.

По някаква си тяхна причина имаше вечери, когато от гьола излизаха пълчища пъпчиви жаби. С подскоци те пресичаха прашния път, тръгваха по поляната, влизаха в градината и се разхождаха между цветята в мамината градинка. Квакането им понякога се чуваше току до вратата, аз лежах на леглото в тъмното и не знаех дали са отвън или са се промушили в стаята.

Един ден, по залез слънце, пред вратника спряха две текезесарски каруци, натоварени с камък. Тате беше намислил да строи нова къща и носеше камък за основите. Излязохме всички и се включихме в разтоварването. Уморена, баба си легна рано, легнахме си и ние. Дядо задряма на трикракото столче, подпрян на стената до печката. Аз бях в леглото и наблюдавах как приличната на нахапана ябълка луна осветява клоните на джанката и наднича към мен през прозореца. Жабите пак се чуваха да квакат, но някак си по-приглушено, сякаш се бояха да не прогонят сребристото очарование на нощта. За миг си представих как лежат в топлата вода с разперени крака, а на повърхността блещукат стотиците двойки на изпъкналите им очи. Те предпазливо надуват бузи, многоустият им хор ме понася и лекичко ме спуска в покоите на Морфей[5]. И тогава, някъде в окрайнините на селото, някой запя. Беше песен, която чувах за пръв път, но толкова красива, че ми се искаше никога да не свършва:

Ясен месец веч изгрява
над зелената гора.
в цяла Странджа…

Напрегнах слух, седнах в леглото, взрях се в прозореца. Май че и жабите от гьола млъкнаха. Клоните на джанката леко се раздвижиха, листата потрепнаха и погълнаха следващите думи на песента. Мелодията заглъхна и се изгуби в далечината. Ушите ми писнаха от тишина.

Когато тръгнах на училище, чух как говорят учителите и прочетох първите си книги осъзнах, че вкъщи и по улиците на Райнино се говорят три езика - български, турски и румънски. Три езика, отдалечени от литературните си образци, под формата на три взаимно проникнали се диалекта. Езикът на преселците от Северна Добруджа беше консервиран български от предосвобожденската епоха, а този на дошлите от благоевградско и пазарджишко – с характерните особености на югозападните говори; мюсюлманите от уста миллет говореха трудно разбираем и за турците турски. Другоселец би се удивил: в някакво забутано и никому неизвестно селце чува двама мъже да общуват на турски; към тях се приближава трети, поздравява ги с bună seara и те обръщат на румънски; след малко тримата започват да спорят разпалено, но вече на български. Когато се обсъжда нещо, което децата не бива да чуват, възрастните преселци го правят на румънски. С приятеля си Кари, който знаеше малко български, дядо Георги говореше на турски, а със сват си Злати, свекъра на дъщеря му Марийка, си припомняха младините на румънски.

След като селото беше електрифицирано по стълбовете опънаха допълнително още две жици и на няколко възлови места в селото закачиха приличащи на големи фунии високоговорители. Скъпите радиоапарати тогава не бяха по джоба на всеки и хората масово си накупуваха радиоточки. Тази малка бакелитова кутийка казваше колко е часа, от нея можеше да се чуе какво става из България и по света. Кога ще раздават парцелите за бостани, в кой ден идва подвижното кино, кой косил от текезесарската люцерна, какви са глобите за недекларирано вино, кога ще е репетицията на самодейците към читалището… И още сума неща правеше „клюкарчето” - така умилително хората наричаха радиоточката. Тя ги събуждаше сутрин в зори, говореше им, свиреше и пееше и ако не я спрат не млъкваше до късно вечерта. „Порасна му работата!” – казваха за Пешо Николининия, завеждащ селският радиовъзел. Той инсталираше радиоточките по домовете, четеше съобщенията по микрофона, правеше литературно музикалните програми с ученици от училището, а през останалото време всички точки в селото неуморно излъчваха програмата на радио София.

Понрави му се на дядо Георги тази чудесия, чуеше ли народна музика сядаше под точката да слуша. Две от дъщерите му също живееха в Райнино и след като баба почина той започна да ги посещава по-често. Връща се веднъж у нас, размахва бастуна срещу тате и недоволства: „Тъз точка да я смениш! Донкинта по цял ден народни песни пее, пък нашта – едни опери само от нея…”

Когато Гагарин излетя ни изведоха от класните стаи, съобщиха ни голямата новина и ни освободиха да си ходим. Аз тичам у нас, захвърлям книгите и тетрадките и виждам дядо седнал под точката. „Дядо, чу ли? Гагарин обиколи земята с космически кораб! – декламирам възторжено чутото в училище и подскачам покрай него. – Директорът на училището каза, че скоро човек ще стъпи на луната!”. „Застани! И стига си врещял! Ще стъпи… - кръсти се дядо – Ще разсърдите вие господа, ама няма да съм жив…”.

Дядо се оказа пророк само за втората половина от предсказанието си. Но макар от тогава да са изтекли толкова години не е късно да се окаже прав и за неговата първа част.

През същата тази Гагаринова пролет тате реши, че е готов да строи и започна градежа на новата къща. Парцела беше малко по-нагоре от нас. Приготвените с ръчна преса тухли чакаха зидарите – готови, изпечени, в копторите на празното място зад старата къща. Фасонираните греди и дъски бяха повдигнати над земята и подредени да не се кривят. Строителната бригада към ТКЗС построи новата къща с три стаи и един коридор за едно лято. Част от трудодните на мама и тате, изработени в кооперативното стопанство, бяха прехвърлени на майсторите – този беше единият от начините да се плати. Но да се измаже и обзаведе, „за да сме и ние наред с хората” бяха нужни още четири години. Най-после се нанесохме. Дядо Георги поживя в отредената му стая, ухаеща на прясна вар, малко повече от година. На осемдесет и шест години го облякоха с приготвените от баба дрехи и го настаниха във вечното му жилище на Крушака. Аз вече бях средношколец в шинел с жълти бронзови копчета. Носех петлици и шапка с отличителните знаци на селско-стопанското училище в Завет.

[1] Мекина – ситна слама от осил и листа на житни растения.

[2] Плита – плоча.

[3] Сундурма – в добруджанските къщи, които са предимно едноетажни, сундурмата е леко издигнато, покрито пространство пред  входа, понякога и по цялото протежение на къщата.

[4] Шлипка – тънка, дълга и гъвкава пръчка.

[5] Морфей – Древногръцки бог на сънищата.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.