Недовиждам понякога. Не защото зрението ми е лошо и го коригирам с очила, с тях разчитам ситно изписаните букви по етикетите в магазина, различавам планетите и звездите в нощното небе.
Понякога съм сляп и не достигам до дълбоката същност на нещата. За да го направя не ми трябват очила и телескопи, а сетива, които да провокират ума и въображението. Понякога ги имам, друг път – не. С невидимия дух, който винаги броди зад видимата материя, понякога се срещам, друг път – не.
Живея на шестия етаж в жилищен блок с много входове. Нашият вход гледа на север, съседния – на запад. Отпред има квадратна площ, която никога не се огрява от слънцето. Зиме и лете там е сенчесто, усойно място. Есента, когато се нанесохме, дойдоха работници, засяха райграс, храсти и дървета. Храстите не преживяха пролетта, много от дърветата изсъхнаха през лятото. Оцеляха два кестена, три-четири брези и бързо растящ дървесен вид, внесен от Канада, както тогава заяви бригадирът на озеленителите. Дръвчетата източиха тънки стъбла и се устремиха към небето, жадни за светлина и топлина.
Днес застанах на прозореца в кухнята, за да погледам отвисоко какво става пред входа. През зимата между клоните се виждат гаражите, детската площадка и кварталната бакалия. През пролетта дърветата спускат зелена завеса от листа и за събитията долу съдя по шума и човешката глъч.
Някой хлопна вратата на кола, запали двигателя и форсира. Надничам да разбера кой е, но не виждам много, дърветата ми пречат. Кога брезите са успели да израснат до седмия етаж? Кестените ги конкурират, техните листа са покрити с ръждиви петна, от какво ли боледуват? Надвесих се над перваза, в наситения с дим и прах градски въздух ноздрите ми уловиха приятен аромат. Обходих с поглед – никъде наблизо няма липа!
Една вейка с масленозелени листа и тъмносива кора се поклаща току под прозореца ми. Невероятно! Между белокорестите брези се е промушила липа, маха с клони и ми се усмихва с бледожълти цветове! Цъфнали са само най-горните ѝ клонки. Колко пъти погледът ми през прозореца е блуждал покрай нея без да я зърне? Колко пъти съм минавал пред входа покрай тази омайница без да я забележа? За петнадесет години, откакто живея тук, поне по два пъти дневно, значи, поне 10 000 пъти! 10 000 пъти слепота!
Догодина липата ще порасне още, ще наднича в кухнята ми, аз ще отворя прозореца, ще я докосна с ръка за поздрав и ще се наслаждавам на благоуханието ѝ!
Нямам търпение да чакам асансьора, слизам пеш по стълбите пред входа. Ами тя, липата, си е там, и хич не прилича на хилава фиданка. За петнадесет години стволът е наедрял, кората по него се е напукала, поклаща се леко, здраво е забила корени в земята. За да я видя е трябвало само да извърна глава, когато минавам…
Изглежда канадският гостенин се чувства прекрасно на наша територия. Наоколо са се появили и други негови събратя, посипали са из тревата семена с перести крилца, някои от тях са покълнали в пролуките между тротоарните плочи. Май ще ни се наложи да спираме разпространението на този агресивен пришълец! Засега някой е разчистил издънките покрай дънера му, посипал е мястото с пясък и е наредил саксии с нацъфтели мушката. Саксиите са така умело декорирани, че от далеч е невъзможно да различиш истинските от изобразените цветя. Кой ли е? Вероятно някой съсед, с когото не се поздравяваме…
Обръщам се и тръгвам към входа. Прозорците на мазите, които едно време се водеха противоатомни скривалища, сега са с метални капаци, украсени с изрисувани планински пейзажи и старобългарски къщи.
Кой е художникът, създал тази красота? Колко още тайни се крият в и над този квадратен къс земя между два входа?
Връщам се в апартамента, неволно пак се озовавам в кухнята. Две свраки се спотайват в клоните на брезите. Щом отворих прозореца се почувстваха застрашени, но не отлетяха. Неочаквано едната се килна встрани и увисна, размахвайки отчаяно крила. Помислих, че ще падне, но тя успя да се закрепи. С клатушкате и неумели подскоци двете се прехвърлиха на по-далечните клони. С крясък отнякъде се появиха още две птици с черно-бяло оперение. „Първите са още малки сврачета и се учат да летят, – помислих си – дойдоха да ги надзирават разтревожените им родители”…
В съзнанието ми бавно изплува мъгляв спомен. Беше неотдавна, през април, тогава дърветата още не се бяха разлистили и през клоните можеше да се види как двойка свраки си правят гнездо. Избраха разклонение близо до върха на най-високата бреза. По-едрата отлетя, направи два-три маха, потърси къде да кацне. На земята или във въздуха тя е малко тромава и несръчна. Намери някаква клечка, занесе я до недовършеното гнездо, другата изрази задоволството си с одобрителен крясък. По-дребната не ходи далеч, като партньора си, избира наблизо тънки вейки, пречупва ги с човка и ги реди на гнездото с елегантни движения. После повдига глава и се оглежда, сякаш търси одобрение. В късите ѝ подскоци има преднамерено кокетство и естествен чар.
Птиците се трудиха седмица и повече, гнездото доби внушителен вид, брезата взе да пъшка под тежестта му. Дърветата се разлистиха, закриха гледката, вече не знаех какво точно правят, виждах само как прелитат, чувах как се предупреждават с къркорещи звуци, когато някой излезе да разхожда кучето си.
…Сврачетата подскачаха два-три дена по дърветата. Движенията им ставаха все по-сигурни, почнаха да прелитат от клон на клон. После изчезнаха, но не за дълго. Наскоро ги мярнах да кацат по дърветата около гнездото, в което се излюпиха.
Сега чакам идния април. Ще наблюдавам какво става около гнездото. Може би тези, които го строиха, догодина ще го подирят, за да отгледат още две сврачета.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар