Ще предам този монолог така,
както ми го разказа един друг старец.
Даскалувах по него
време в Икономиката, такова беше тогава популярното название на Икономически
техникум в града. Чак не ми се вярваше, че докато съм бил в това (за учениците,
но и за мен!) училище, стъпил на земята, цели осем пъти съм обиколил слънцето. На
трийсет и кусур лазарника бях, възраст зряла, дето се вика Христо̀ва, която
предполага, че съм поумнял и укротил хлапашките си щения. При това с две деца, едното
на седем години, другото на пет-шест месеца. Докато жена ми е в отпуск по
майчинство с малкото ще помага на голямото да преодолее бариерата между
детската градина и началното училище. Живеехме във ведомствена гарсониера, в
близост до автогарата, в жилищен блок, точно срещу входа на училището, където
синът ми щеше да е първокласник.
Предишната година си
купихме нова кола и се канехме през лятото да отидем някъде на почивка, за пръв
път без да тичаме подир автобуси и влакове. През юни тези ни мечти бяха помрачени
от невзрачно известие в пощенската кутия: „ Явете се …” и т. н., посочено е къде,
кога и в колко часа. Във военното окръжие ми връчиха заповед за едномесечен
опреснителен курс в Школата за преподготовка на запасни офицери Враца. Така
правеха с учителите, изчакваха да свършат учебните занятия в училищата. Разбира
се, престоят ми в школата щеше да се счита за платен служебен отпуск. Не беше
нещо извънредно, запасняците ни събираха всяка година, по план, за по два-три
дни, седмица или повече. Тези, с офицерско звание, имаха у дома си комплект военни
дрехи и при повикване пристигаха в поделенията униформени.
Обучението ни във Враца
си вървеше скучно и безинтересно. След закуска ходехме на лекции, после обяд и
обедна почивка, два часа самоподготовка, вечеря, свободно време и сън. Да са
минали десетина дни, излязохме от столовата, тютюнджиите вадим цигарите и се
отправяме към местата за пушене. Песента от високоговорителите, разположени така,
че да се чуват навсякъде из школата, секна по средата. Говорител на програма
„Хоризонт” с метален глас съобщи че: „…на 21 юли … почина … беззаветно вярната
дъщеря на Партията и народа Людмила Живкова.”
Да кажа, че съобщението
беше отминато с безразличие няма да е вярно. Наострихме слух, но по радиото не
казват нищо повече. Пускат траурна музика. Докато тя звучи ние допушваме цигарите
и се разотиваме. Някой и да е искал да отвори уста вероятно не е намерил
подходящите думи или се е побоял да ги изрече открито пред непознати, събрани
от всички краища на България.
Всеки знаеше коя е
Людмила Живкова. Беше популярна личност, обичана от едни и мразена от достатъчно
други. С нея бяхме от едно поколение. Виждам, че се усмихваш, ще кажеш, че това
е единственото нещо, по което си приличаме. И ще бъдеш прав. Но тогава мислех
за друго. Че е починала твърде млада, че човекът е същество крехко, че няма
значение какъв си приживе, щом дойде, смъртта не те пита чий си и какъв пост заемаш.
Смъртта на различните
хора се отразява по различен начин на останалите. Някои умират незабележимо, за
кончината им научават и скърбят само най-близките. След последния час на други бият
камбани, звучат реквиеми и, може би, тъгуват милиони. Но това не винаги е защото
първите са по-недостойни, а вторите по-заслужили…
Още същия следобед спуснаха
националния флаг наполовина. Ние отидохме в учебния корпус за самоподготовка, но
никой от преподавателите не дойде. На следващата сутрин изкараха всички на големия
плац. Говори началника на школата. Словото и извънредната му поява бяха заради вчерашното
събитие. След развода офицерите изчезнаха някъде. Ние се въргаляхме в леглата
цял ден, бездействието ме тормозеше.
Следобед минах покрай
вещевия склад, вратата зееше отворена. Видях вътре старшината да снове между рафтовете.
Чакай, викам си, да се отбия, беше споменал, че е от лудогорския край, да го
питам от къде точно. Разприказвахме се, а той не спря да сгъва клинове и куртки,
очаквал някакъв шеф да го инспектира. Предложих да му помогна. В този следобед,
и в свободното си време през още няколко дни, подредихме склада.
Животът в школата тръгна
в обичайното си русло, обучението ни беше възобновено. За занятието по
топография трябваше да получа някакви карти от секретна секция. Капитанът,
който отговаряше за нас, ме пресрещна в коридора и ме дръпна настрани.
– От вчера старшината
от вещевия склад ме преследва. Нямаме такава практика, но обстоятелствата тези
дни са особени. Така че, считано от утре, съм ти разписал три денонощия домашен
отпуск.
Беше ми приятно да чуя
тези думи. Виж го ти, моят земляк! Не е забравил стореното добро, а за мен каква
по голяма награда от тази да прегърна съпругата, синчето и малката си дъщеричка.
– Разрешете да отпътувам
още тази нощ, другарю капитан. Иска ми се да се върна колкото се може по-бързо
при семейството си…
– Добре! Ще предупредя
дежурния на портала да те пусне след вечерна проверка.
Врачанската гара ме
посрещна безлюдна. Отвън един локомотив, направляван от стрелочник със свирка,
шареше напред-назад – разтикват по коловозите няколко вагона. В гаровата
постройка нямаше хора, ако не броим служителката зад билетното гише. Целта ми е
Мездра, от там хващам бързия влак за Варна, слизам на Попово, където чака
автобус, който рано сутринта ще ме стовари в Разград. Разписанието не ми вдъхва
оптимизъм, влакове има, но преди десетина минути е заминал този, който прави
връзка с бързия за Варна.
Пристигам в Мездра. Качвам
се на първия влак, който отива на изток. Той е до Горна Оряховица. Като стигна
там – ще видим, важно е да съм по-близо до дома! В Горна Оряховица си купувам
билет, в Русе съм към три часа. В съседство е автогарата. Зная, че по това
време автобус за Разград няма, но да проверя все пак, може да са пуснали... Не
мога и да се разочаровам, установявам неизбежното. Връщам се към жп гарата,
минавам покрай спряло на паркинга такси, шофьорът сваля стъклото с надежда да
го наема, но аз го подминавам – такъв лукс джоба ми не би понесъл!
Вървя по перона на гарата.
Преди малко коловозите пустееха, сега на първия е спряла дълга композиция, вратите
на вагоните са отворени. От надписа върху табелите разбирам, че това е влак от Ленинград
за Варна. Аха, значи минава през Разград! Издебвам стюарда, когато е с гръб към
мен и се шмугвам в най-близкия вагон. Минута след това пневматичните врати се затварят.
Шумът от заключването им щраква в ушите ми като капан. На път съм да изпадна в ступор,
тежест някаква пристиска гърдите ми. Напъхах се тук без да мисля… Вдишвам
дълбоко и се оглеждам. Къде ще се крия, ако ме видят? В някое купе? Изключено! Кой
знае на какво ще налетя, това е спален вагон?! Остава тоалетната.
Потегляме. Пъхам се в
нужника и се спотайвам да мине проверката на билетите. „Така-так, така-так, така-так…” - бият колелата на влака в сглобката на релсите. Бавно се точат минутите, дишането ми се нормализира. Часовникът показва, че от четиридесет
минути съм доброволен затворник в миниатюрна подвижна килия. Тишината наоколо си
е същата, освен онова „Така-так, така-так…” друго не се чува. Но видимостта ми
е нулева – как ще разбера, че съм пристигнал в Разград? Не мога да остана тук, но
и не смея да изляза, може да ме види кондукторът. Ха! И какво, като ме види, ако
не проверява наред, откъде ще знае, че съм без билет!? Да не би да помни
всички! Ще го давам редовен пътник с непроницаема физиономия, който диша чист
въздух в коридора. Само че хич ме няма в преструвките… Да бях си взел поне
пижамата, но откъде да знам, че ще ми потрябва! Впрочем, този експрес ще спре
ли в Разград?
Открехвам вратата и
надничам с едно око. Коридорът е пуст. Изхлузвам се от тоалетната, отварям
първият прозорец и се надвесвам навън. Вятърът попива потта от челото ми.
Минаваме покрай някакво селище, успявам да прочета: „Гара Сеново”. Наближаваме,
но до Разград има още поне двайсетина минути.
И тогава ме връхлита чувството,
че досегашните ми премеждия ще се окажат дреболия пред неприятностите, които ми
предстоят. Този експрес ще си пътува за Варна и в Разград няма да спре! Какъв международен
пътник ще се качи там и за къде?! И аз ще се озова скоропостижно във Варна?
Тормозен от такива
мисли блуждаещият ми поглед фиксира прозиращи в тъмното очертания на хълмове,
които са ми познати. За да разширя кръгозора и осъзная по-бързо видяното свалям
стъклото на прозореца до долу и се взирам навън. Ето я гората, комините на
стъклозавода, надлеза, познатата каменна сграда, светлините на града в долината…
Профучаваме през разградската гара. Обзема ме отчаяние, което прераства в негодувание
срещу всички влакове по света. След толкова перипетии да си на една крачка от дома
и вместо в града на Бели Лом да се озовеш на Черноморския бряг… Иде ми да увисна
с две ръце на внезапната спирачка. „Спри! Спри! Спри!...” – да се разкрещя, в
невъзможност да контролирам емоциите си, но оставам бездеен и безмълвен –
ослушвам се. Нещо се случва! Навлизаме в гора, после в участък с купища
вършина, нахвърляна между издънки от пънове. Спирачките проскърцват, убиват
скоростта. Влакът спира насред нищото. Вратите остават заключени. Никой не се
показва от купетата. Само аз стърча в коридора.
Не зная, има ли сила
мисълта? А родените от нея думи? И как, ако я има, тази сила влияе на международните
експресни влакове?
Зяпам през прозореца и изведнъж
в главата ми светкавица. Отърсвам се от изненадата, прехвърлям през прозореца единия
крак, после другия и увисвам навън като прана дреха. Скачам на чакълестото
трасе, прескачам две релси и влизам в гората. Приклякам зад един храст и разгръщам
листака му да видя какво става.
Иде още един влак. Локомотивът
осветява пътя си с голям фар. Лъха мирис на дизел, стъпалата ми улавят леки вибрации.
Композицията изтрополява по релсите с двайсетина вагона. Затова, значи, сме спрели,
да се разминем. Товарния влак се отдалечава, пътят на експреса е освободен и
той тръгва към морето.
Надигам се и се
оглеждам. Там, където бяха влаковете има осветена невзрачна постройка и няколко
коловоза. Провървя ми – гара Ясеновец! Ще се върна обратно по линията, до
железопътния прелез, от него до Разград е около шест километра.
Качвам се на трасето и
тръгвам. Стъпвам по траверсите. Така е по-лесно и няма как да сбъркам посоката.
Три-четири лампи, монтирани на високи пилони ми помагат. Но ако от някъде се
появи влак… Май ще е по-добре да сляза долу, пак ще следвам линията, ще отнеме повече
време, но там ще е по-безопасно.
Слизам и тръгвам през
гората. Залитам по неравностите, спъвам се, пречат ми храстите и високите треви.
И тази лампа пред мен е като прожектор! Свети точно в очите ми, заслепява ме,
не виждам къде стъпвам!
– О-о-о-о! – изригва от гърлото ми стон. Болка, недоумение, тревога. Животински страх!
Впивам длани в някакъв
клон, ошмулвам стиска листа; летя, лампата изчезва; премятам се и пльосвам
по задник в локва вода. Протягам ръка, пръстите ми докосват черна и влажна стена.
Някъде горе се завърта тъмен кръг с мигащи звезди.
Съвзех се на дъното на
дълбока и тясна яма. Поизчистих с длан лицето и врата от посипалата се по мен
пръст. Кръгът над главата ми е станал светъл, няма звезди и вече не се върти. Изправих
се на крака, опипах се – цял съм, не усетих болка. Съмнало се е. Дупката е
дълбока човешки бой, предназначена за въргалящият се наблизо бетонен стълб. По
стените ѝ стърчат отсечени коренища, хванах се за един, стъпих на друг и изпълзях
на повърхността. Проснах се на тревата да отдъхна.
Да съм извървял стотина
метра и излязох от гората, хванах пътя между два ожънати блока. Слънцето току-що
беше изгряло, усещах топлата му ласка по гърба си. Следвах смешно удължената си
сянка, крачех все по-обнадежден. Вече се чуваше шумът на колите по шосето. След
малко излязох на Исперихския път. Бариерите на жп-прелеза бяха спуснати. Ще поседна
на тази пейка, рекох си, ще поседя да мине влакът, заради който всички са спрели,
все някой от чакащите ще се смили да ме
вземе на стоп. Служителят на жп-прелеза изпрати влака и притича да вдигне
бариерите. Колите тръгнаха, аз станах от пейката и излязох на асфалта.
Никой не спря. Надничаха
учудено през стъклата и ме отминаваха. Не ме взеха и онези, които ме застигнаха
надолу по пътя, но аз вече не им се сърдех – знаех защо. Нямах нужда от
огледало, за да видя, че съм в окаян вид, откъдето и да ме погледнеш – кални
обувки, мокри дрехи, почернели от мръсотия ръце и лице. Тогава разбрах кога и за
кого се употребява израза „изпаднал германец”.
След две прекрасни денонощия
у дома отпътувах за Враца. С новия москвич. Сам, от Разград до Враца пътувах
сам. Ако досега, като притежател на тази кола, не бях оставял никого на пътя, този
път го направих. Противно на волята си. Озадачените стопаджии нямаше как да
знаят, че това е моето отмъщение, а те са невинни жертви на отношението ми към
международните експресни влакове.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар