Врабчета

            
     

От прозореца ми се открива чудесна гледка. Времето е слънчево. Ранната утрин блести ярко в палитра от цветове.

Долу чувам свадливите разправии на две врабчета - те настървено се борят за дребна коричка хляб.

Моя съседка, учителка пред пенсия, всеки делничен ден по това време излиза от дома си. Днес го прави малко по-късно и някак си по-тромаво. Изглежда разтревожена и това личи по нервните погледи към часовника на ръката ѝ. Нейна по-млада колежка я застига, говори нещо, ръкомаха и бърза да продължи. На светофара пъргаво пресича улицата миг преди да светне жълто. Съседката ми не успява. Хваща се за главата, отчаяно кърши ръце. После бялата ѝ шапка се загубва в множеството.

В полезрението ми натрапчиво свети червеното око на светофара.

След няколко минути виждам, че е пресякла и несръчно тича към входа на училището. Сподиряна е от рояк деца и недвусмислените жестове на строго облечен мъж. Сградата ги поглъща, а една бяла шапка се търкулва по стъпалата отвън.

Сред уличния шум се откроява жизнерадостния звън на училищния звънец.

Ядосаните чирикания на двете врабчета под прозореца ми стихват. Поглеждам надолу - едното литва с хлебната троха в човката си и се шмугва в спасителният листак на белокората бреза. Другото прибира унило увисналите си перца и се скрива зад контейнера за боклук.

Лек полъх подема една врабчова перушинка, тя се издига нагоре и се слива със синевата на небето.

Хлад пролазва по плещите ми. Смачквам недопушената цигара и затварям прозореца.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.