Отата

Отата

Случаят е от първите години след 1980. Кольо Отата е фелдшер и обслужва Здравния пункт. Живее на квартира до училището в къщата на Атанас Ранчев.

С Отата сме съотборници във Футболния отбор. Два-три пъти седмично, след работно време, ходим на тренировка . Имаше игрище, имаше и съблекални и няколко пейки. Тренировка е малко пресилено да се каже, но все пак няколко часа тичане и двустранна игра ни поддържаха в прилична кондиция. На една от тези тренировки аз пристигам с мотопеда си „Балкан“, едва-едва слизам и се дотътрям до една от пейките. Петнадесетина човека, разделени на два отбора играят. По някое време Отата ме забелязва и пита:

– Ти докога ще седиш там? Няма ли да се включиш?

– Не! Хванала ме е една дискова – чудя се как да застана. Не става ни седнал, ни легнал – боли и това е! Ще погледам и ще си ходя.

– Изчакай да свършим и ще отидем до пункта. Ще се опитам да ти помогна.

Балканчето измрънква, затруднено от тежестта на двама ни. Отиваме в Здравния пункт. Отата ми сочи кушетката, настоява да седна и започва да обяснява:

– Ще ти направя блокада. Това означава, че ще взема една спринцовка и ще я напълня с лекарство. Ти ще легнеш по корем. Ще те боцна точно 12 пъти. Ти ще броиш. Ще боли много! Под кожата на кръста няма достатъчно нито мускулатура, нито мастна тъкан. Ще броиш до 12! След 12-то боцкане ще ти сложа една топла лепенка върху 12-те инжекции…

И още няколко пъти повтори да не забравям да броя до 12.

Събличам се до кръста, лягам на кушетката по корем и го налюдавам. Отата е застанал гърбом, прави нещо, но аз не виждам какво. В подсъзнанието ми мержелее едно число – 12 ! След малко той се обръща и тръгва към мен с една спринцовка – такава голяма спринцовка виждам за пръв път!

– Ота, да не си я взел тази спринцовка от ветеринарната! – опитвам се с крива усмивка да се правя на смелчак.

Лицето на Отата си остава безизразно, сякаш изобщо не е чул най-сполучливата шега, която до досега съм измислил. Безжалостно забива иглата на конската спринцовка в горкия ми кръст и безизразно произнася:

– Едно. Брой! Може и на ум.

И аз броя: две, три … Вода се стича навсякъде по кожата ми, потните ми пори преливат. Шест, седем, осем … - иска ми се да му кажа да спре с това мъчение, но егото ми стои по-високо от болката. „Единадесет, дванадесет!“ - приключвам броенето на ум и си мисля, че ако инжекциите бяха само с една повече, като нищо ще загубя съзнание.

– Дванадесет! Готово! – тържествено се провиква на глас Отата и ми се усмихва по най-простодушен начин, без да подозира какви скверни мисли се въртят из главата ми:

–  Ако само беше посегнал да ме боцнеш още веднъж! Такъв шут щях да ти тегля! И с такава контузия щеше да се сдобиеш, каквато на футболния терен е невъзможно да получиш!

– Знам! Нали за това поне 12 пъти ти казах да броиш до 12!

– О-хо! Виж ти!? – Изведнъж моментната ми неприязън се изпари. – Не знаех, че си бил и психолог!

Пред мен пак беше Отата, когото познавах като човек, футболист и фелдшер и от когото не един и двама са видели добро.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.